http://www.pravoslavieto.com/docs/starchestvo_duhovnijat_otec_kutsas.htm

2. Мястото и важността на духовното ръководство

О. Алексий Йънг

http://www.pravoslavie.bg/Праксис/Мястото-и-важността-на-духовноторъководство

На това човекът отговаря с важен за него самия въпрос: Как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него... (Деян. 8:31).

Духовното ръководство винаги е имало значимо място в православното християнство. Виждаме, че за него се споменава отново и отново в житията на светците и в писанията на светите отци на Църквата. То съществува навсякъде, където благочестиви хора са решили да водят истински духовен живот и да се занимават с духовна дейност. Сега рядко се говори за това, особено в Западна Америка, където културната среда не предразполага към скромно търсене и следване на духовни съвети. Съществува също опасност, когато някои хора може да се разтревожат прекалено и да постъпят прибързано, за да получат ръководство от такива, които или не са истински квалифицирани, или имат някаква вътрешно психологическа нужда да контролират и да властват над другите. Духовното ръководство, следователно, както по-голямата част от Православната духовност, може да се намери в „царската пътека”, пътят на въздържание и баланс. Какво, тогава, е духовно ръководство, кой има нужда от него, и (може би най-важното от всичко) кой може да бъде духовен наставник?

Какво е духовен живот?

Духовният живот не е нищо друго освен живот в Христа. Накратко за съвременния православен мирянин богослов, духовността се състои в „пътя, който... води към светост”¹. Духовният живот, следователно, е свързан със спасението, а спасението е свързано с разбиране, развитие и борба, заедно с другите неща от живота. Това изисква много усилия, защото никой не се е родил светец. Напротив, обикновеният православен мирянин днес изглежда мисли, че той води изключителен духовен живот само защото посещава църквата редовно, приема Свето причастие (понякога без подходящата подготовка), и помага за материалната издръжка на Църквата. Това обаче, само показва, че той е член на Църквата, не че води активен духовен живот.

“По определение православен християнин е човек, който се стреми да спазва заповедите и в същото време, покорно се опитва да изпълни изискванията за православен начин на живот, както са разкрити в Писанието и Преданието. Така, (обикновено) присъствието на Божествените служби, честото приемане на Тайнствата, съблюдаването на определените пости, даването на милостиня, и т. н. – всичко това, заедно с още подобни дела съставляват минимумът, очакван от тези, които следват Иисус Христос. Това е, обаче, само началото за всеки, който желае да се нарича християнин; това са първите стъпки в духовния живот. Вече те показват търпението, усилията за действителното започване на вървенето по тесния път към Царството Божие.²

Активният духовен живот, следователно, е много повече от минимализъм. Той, всъщност, не е нищо повече от искрен опит да се изпълни Господнята заповед: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Мат. 5:48), така че при смъртта да можем да се представим на Бога, свети и неосъдени и достойни за Неговия поглед (Кол. 1:22). Църквата, във всички нейни изпълнени с благодат прояви (тайнствата, Божествените служби, и дори самия енорийски живот), е истинското училище за духовен живот, защото Църквата притежава преизобилна мъдрост и опит, и това е основната цел – да ни води към светост, като ни показва как да съединим нашата воля с Божията.

Тъй като същността на духовния живот се състои в „лечение на нашата паднала воля, като я съединява с Божията воля и като я освещава чрез това единение,” и тъй като, „за да вършиш Божията воля е необходимо да я знаеш”³, духовното ръководство е внимателен процес, чрез който ние първо учим и след това прилагаме принципите на духовния живот, затова следва да знаем Божията воля за нас със сигурност. Някои светци и праведници, намирайки се в обстоятелства, при които не са имали здраво и истинско духовно ръководство, са били в състояние да го постигнат чрез много търпеливо, молитвено и непрестанно изучаване на свещените текстове. Такъв, например, е бил великият св.Паисий Величковски, руски монах обновител и учител от 18 век. Повечето от нас, обаче, трябва да подражават на етиопеца от Деяния Апостолски – Как мога да разбера, ако някой не ме упъти?

Духовното ръководство се състои не само в изучаване на древните техники за молитва, но то изисква детайлни указания от духовен наставник, както и четене под ръководство, възпитаване и контролиране на вътрешното внимание. Но то също има важен аспект за аскетизма – това са определени видове телесни практики, които в православната духовност вървят ръка за ръка с молитвата и изучаването. Такива практики може да включват учене как да живееш по-скромен начин на живот, възприемане (с разрешението на духовния наставник) на допълнително постене и упражнения във въздържание, по-често присъствие на Божествените служби – като всяко от тези неща е с цел постепенно да мобилизира и да подложи на изпитание тялото и неговите природни енергии, поставяйки го под допълнителна дисциплина и контрол.

В повечето случаи духовният наставник ще отведе своето духовно чедо „от сила в сила”, започвайки с най-простото и най-лесното, азбуката на духовната борба. Той първо ще изследва да разбере неговият ученик на какво ниво е в духовния живот – няма значение колко начален или необразован може да бъде ученикът –наставникът също трябва да знае с някои подробности неговото семейно положение – женен или неженен, с деца или без, какво работи и с какво се занимава през свободното си време. Бавно, но сигурно наставникът ще представи на ученика определени осветени принципи и идеи. Той ще определи четива и внимателно ще обсъди тези четива с ученика.

Наставникът ще открие на своето духовно чедо различни методи за молитва, които са запазени през вековете в Църквата (защото духовният живот в много случаи е толкова наука, колкото и изкуство). Той също ще определи молитвено правило, много кратко отначало, а после постепенно по-сложно, и внимателно ще ръководи напредването на ученика в молитвата. Той също ще действа като изповедник на своя духовен син или дъщеря, защото в това велико тайнство на покаяние наставникът има възможност повече да действа като духовен лекар. В този контекст, духовният отец се стреми по-специално да покаже на духовните си чада пътят към покаяние, което означава „промяна на съзнанието, която е съпроводена с дълбоко разкаяние за миналия живот или за някои определени действия, които човек е извършил,” така, че „става дълбока промяна на ориентацията, внезапно преместване на центъра на гравитацията на цялостното съществуване на човека от материално към духовно, от душевния свят към Бога, от грижата за тялото към грижата за душата.”⁴

Не на последно място, духовният отец ще бъде на разположение като отзивчив слушател и ще може да даде правилна и обективна оценка когато неговите духовни синове и дъщери имат нужда от такава.

Тъй както ние не сме се родили светци, така и никой не се е родил духовен отец. И тъй като не можеш да дадеш това което нямаш, самият духовен отец трябва да е бил (и все още да бъде) под духовно формиране и ръководство от друг, който е по-мъдър и по-опитен, той самият трябва да се е борил в духовния живот и с Божията благодат и своите собствени молитвени усилия, да е изкачил поне малко разстояние към свещения връх на Голгота. Енорийските свещеници трябва да преминат под духовно ръководство целия си живот. Те трябва да отидат направо при техния епископ за това или може да познават свят монах или праведен свещеник, на когото да се доверят и под негово ръководство да продължат да учат и възрастват. Ако духовният отец на свещеника почине, той трябва да потърси друг. Човек трябва да пази в съзнанието си аксиомата „този който сам се ръководи духовно има глупак за духовен отец.”

Духовното ръководство не е заповядване и подчиняване, но водене и следване. Затова, всеки православен духовен отец не трябва да дава неизпълними задачи, нито от него се иска да бъде гуру с много последователи. Той никога няма да поиска от духовното си чедо да потъпче своята съвест или Божиите закони и Църквата. Истинският духовен отец не бяга след своето стадо, бутайки ги с остен или с бич. Той води решително дори енергично, а неговите духовни чеда го следват. Това е свързано с взаимна любов и респект, „живата връзка между две живи души, едната по-опитна от другата, едната способна да покаже пътят, защото тя вече е започнала да върви по него, другата с воля да се довери и да я следва... Духовния отец не принуждава на сила, той не дава заповеди, напротив, той води духовното чедо за ръка и му показва пътя кротко, но решително.”⁵

В нормалния енорийски живот, пастирят автоматично е едновременно изповедник и духовен отец на всички в своята енория. Енорийският свещеник има „духовна грижа за душите”, да използваме старомодния, но доста точен израз. В своето съчинение „Наставления към семинаристите” (написано през 1765 г.), руският епископ и светец Тихон Задонски съветва тези, които ще стават свещеници и духовни отци: „Помнете, че вие сте призвани на това поприще от Бог за полза на другите... Знаещият свещеник ще бъде по-способен да изкорени злите навици и пороци. Знанието не струва нищо без добър живот. Каква е ползата да учиш другите на това, което ти не практикуваш?... Внимавай върху себе си и имай в съзнанието си задачата, за която си бил призван...”⁶

Въпреки че, енорийският свещеник вече дава някои основни духовни насоки в своите проповеди, той също има възможност да дава наставления и ръководство от човек на човек, при което духовното развитие често е най-продуктивно. По този начин във всички монашески учреждения или духовни училища, един или двама опитни ръководители са назначени да изпълняват ролята на духовен наставник за всички монаси, монахини или студенти от духовните училища навсякъде.

Трябва да кажа, че духовното ръководство не е задължително ограничено само за лица от мъжки пол, въпреки че, днес е станало обичайна практика. Понякога има много опитни и мъдри жени –обикновено, но не винаги монахини, които са способни да изпълняват функцията на духовни майки. В държавите, в които православието съществува отдавна е имало (и все още има) истински старици (женският еквивалент на старец); животът на някои от тези праведни жени е достигнал до нас и го има в превод на английски. Но, заради нашата незрялост и духовно падение на Запад днес, ние не трябва да търсим нито старци, нито старици. Просто да намерим обикновен, скромен, но добър, внимателен и все пак взискателен духовен отец е вече голямо постижение за това време на съкрушителен духовен фалш.

Също трябва да отбележим, че има определени обстоятелства, при които мирянинът може с благословението на своя отец да потърси духовно ръководство от свещеник (или монах), различен от неговия енорийски свещеник. Например, мирянин, който чувства силно призвание за монашески живот може да поддържа връзки с духовен отец (или майка) в манастира, към който възнамерява да се присъедини. Много рядко може да има сериозен личен конфликт със свещеника, изискващ каещият се да потърси ръководство другаде. Но в такива случаи духовно будният енорийски свещеник няма да спре своя енориаш да потърси друг духовен отец.

Кой се нуждае от духовно ръководство?

Накратко, всеки се нуждае от духовно ръководство. Тъй като духовното развитие не изисква минимализъм, а освещаване и святост, и тъй като никой от нас не се е родил светец, никой истински православен християнин няма да търси начин да избегне духовното ръководство, колкото и начално и бавно да е то. Всички ние сме призвани към добродетел, към единение с Христос, и никой от нас не може да направи това сам. Ако мислим по друг начин ще бъдем виновни за това, което най-мъдрите църковни отци наричат самоизмама (на руски - прелест; на гръцки - plani, което е най-сериозната от всички духовни болести).

Църквата учи, че има шест категории светци: апостоли, мъченици, пророци, йерарси (епископи или учители-светци), преподобни и праведници. Никой от нас няма да бъде апостол; малцина ще бъдат пророци и йерарси; малцина ще станат монаси, но повечето от нас са призовани в редиците на праведниците – свещениците и миряните – които са призвани да достигнат святост докато живеят в света.⁷ За праведниците св. Симеон Нови Богослов пише: „ Възможно е за всички, не само за монасите, но за тези, които са в света ... да се молят усърдно на Бога и по този начин да придобият всички добродетели. Това, което казвам сега е истина, потвърдена от св. Йоан Златоуст. Той казва: „Също е възможно за този, който има жена и деца и ... е велик и известен в светските неща да постигне съвършена добродетел ...”⁸

Но още веднъж да повторя, това не може човек да направи сам, в уединение, без ръководство и наставления от духовен отец, чието значение не може да бъде пренебрегнато. (Но в тези трудни дни неговото значение не трябва да бъде надценявано или преувеличавано като му се приписва някакво измислено старчество, при което ние оставяме нашата свободна воля изцяло в ръцете на мъж или жена, които могат да са толкова отдадени на страстите, колкото и ние и по този начин много е вероятно да ни причинят огромна духовна вреда.) Получаването на правилни духовни наставления е част от въоръжението за духовната война и духовният отец е този, който може да ни помогне да „обърнем достатъчно внимание на състоянието на (нашата) душа, независимо дали е в добро здраве, независимо дали нейният живот е деен... (и дали) нейният вечен живот, нейното вечно щастие е осигурено ...”⁹  | www.roca.org

Целта на настоящия труд

Макар учението и наставленията на подвижниците да се отнасят към също такива подвижници, те имат голямо значение и представляват интерес и за всеки мирянин, който ревнува за своето спасение. Въпреки различното външно устроение общата цел на монасите и миряните е да бъдат истински християни. Изискванията за постигането й и у едните, и у другите са еднакви, защото "един е Господ, една е вярата, едно е кръщението" (Еф. 4:5). Средствата за постигането на това и пастирството и при едните, и при другите по същество са едни и същи. Въпросът за прилагането на високите истини на християнството в живота на различните подвижници има важно значение за всеки християнин. Колкото и да са прости на пръв поглед едни или други евангелски истини, те ни се струват недосегаеми и отвлечени. Кой не е забелязвал и кого не е довеждало в униние това несъответствие на недостатъчната връзка между великите религиозни слова и ежедневието?

За нас е важно да виждаме именно практическото приложение на християнските добродетели в живота и да знаем как християнските истини са се прилагали или се прилагат на дело от обикновени хора при обикновените условия на ежедневието. С една дума, трябват ни убедителни примери на житейски опит и образци на свят живот, изпитани от човека и благословени от Бога. Без прилагането им на практика евангелските истини си остават отвлечени. Затова такива подвижници като например светителя Тихон Воронежки Воронежки, преподобния Сергий Радонежски, преподобния Серафим Саровски, оптинските старци и други са ни скъпи, и за нас е важно да познаваме подвизите им, да знаем как са постъпвали те в нашия, обикновен руски живот. Макар и образецът на съвършенството за всички времена да ни е даден в лицето на Иисус Христос, споменатите велики подвижници са изучавали и подражавали в своя живот на някой от просиялите в древността светци. Свети Макарий Велики например се учил от свети Антоний Велики, свети Иоан Златоуст подражавал на свети апостол Павел, светителят Тихон Воронежки бил "ревнител на Златоуста", а еп. Теофан и отшелникът Иеремия следвали стъпките на свети Тихон.

Аскетичен по душа, руският народ дълбоко почита подвижниците и търси в живота им примери за подражание. Негово любимо четиво освен житията на светиите са отечниците и творенията на подвижниците: на свети Исаак Сирин, на преп. Иоан Лествичник и други. Руският разкол се крепи на това, че хората защитават не правила, а образци за спасение, желаят да възпроизведат изцяло миналото и външната обстановка, сред която са се спасявали предците ни. Въпросът за това как да се спасяваме и как някога са се спасявали, е от основно значение.

"Двама от забележителните покойни оптински старци - казва оптинският старец Амвросий - често говорели така: единият - че изкуството (в случая тази думата се използва като синоним на духовна опитност, свързана с умението за практическото и прилагане. Бел. ред) е половината от светостта, а другият при нечии грешки поради неумерена ревност винаги казвал - свят е, но е неизкусен, защото липсата на изкусност при неуместна ревност често може да доведе до бъркотия не по-малко, отколкото самият грях."⁷

От тази гледна точка не без основание е и възгледът, че онези, които търсят добродетел, е по-полезно да четат повести за подвижниците и техните назидателни и опитни изречения, отколкото да разсъждават за източника на истината - Свещеното Писание.

"Авва Амон - се казва в един отечник - попитал веднъж стареца Пимен: "Ако се наложи да се говори с ближния, то как ти се струва, за кое е по-добре да се говори с него - за Свещеното Писание или за изреченията и мислите на старците?" Старецът му отвърнал: "Ако не може да се мълчи, то по-добре е да се говори за изреченията на старците, отколкото за Свещеното Писание. Защото да се говори за Свещеното Писание, никак не е безопасно."⁸

Дали авторът е успял да изпълни задачата си, той оставя на преценката на опитните читатели. За да се разбере и оцени такова жизнено-практическо устроение, каквото е старчеството, е нужен опит. Само старците и послушниците разбират напълно значението му. И теоретично-писменото учение на Отците аскети е понятно повече за извършителите, защото "тези книги (т. е. книгите на Светите аскети) искат дело", "делата на светиите с деяния прочитай", както характерно са се изразявали за тези отечески аскетически творения оптинският игумен Моисей и оптинският старец Леонид. Преосвещеният митрополит Гавриил Петербургски и Филарет Московски, както е известно, са поръчвали на старците да редактират превода на аскетическите творения, направен от професори академици. "Те - казвал митрополит Гавриил за тях на преводачите, - макар и да не владеят гръцкия език като вас, но по-добре познават от опит духовните истини, непостижими само от едното книжно учение, и затова по-добре от вас могат да разберат смисъла на наставленията, съдържащи се в тези книги."⁹

"Който говори за съвършенство, за радост или за безстрастие - казвал Макарий Велики, - без да е усетил в себе си действеността им и да се е уверил в тях, прилича на човек, който при настъпването на дневния зной върви през голо поле и измъчван от жажда, описва източник, от който струи вода, като си представя, че пие, тъй като устата и езикът му са пресъхнали от палещата жажда, или на човек, който говори за меда, че е сладък, но не го е вкусвал и не познава сладостта му. Ала на дело невинаги е така, както той казва. Защото, когато човек отдели време, та макар и отчасти да пристъпи към делото, тогава ще отсъди сам в себе си: "Оказа се не така, както предполагах аз. По един начин разсъждавах, а другояче действа духът."¹⁰

В своя защита ще споменем тук думите на свети Василий Велики:

"Аз ставам и по-сведущ, и по-разумен от самия себе си от самия въпрос, като научавам много неща, които не съм знаел. И грижата да намеря отговор ми става учител. Казано е: "За какво е съкровище в ръцете на глупец?" (Притч. 17:16).¹¹

А тук при християнските подвижници има на какво да се научим! Свети Йоан Златоуст, рисувайки съвременния иночески живот, казва:

"Ела и се учи от иноците. Те са светилници, сияещи по цялата земя; стени, с които се ограждат и поддържат самите градове. Те са се оттеглили в пустинята, за да научат и тебе да презираш светската суета. Те като мъже силни могат да се наслаждават на тишина и сред бурята; а ти, когото отвсякъде връхлита буря, трябва да се успокоиш и поне малко да отдъхнеш от непрестанния прилив на вълните. Ходи при тях по-често, така че като се очистиш с молитвите и наставленията им от непрестанно прилепващата се към тебе нечистота, да можеш да преживееш истинския си живот колкото се може по-добре и да се сподобиш с бъдещи блага... Както онзи, който се изкачи на високо място, дори и да е много малък, изглежда голям, така и те, възлизайки в беседите към високите помисли на праведните, сами изглеждат такива, докато пребивават с тях."¹²