ПРИНЦИП № 2Привлечете вниманието на другия към грешката му по индиректен начин.3

коря, си казах: „Чакай малко, Дейл Карнеги, чакай малко. На години си два пъти колкото Джоузефин. Имаш хиляди пъти повече опит от нея. Как можеш да очакваш тя да мисли като теб, да преценява като теб, да има твоята инициативност – при това ти далеч не си съвършен? Я да видим, ти какво правеше, когато беше на деветнадесет години? Спомняшли си глупавите грешки и липсата на такт? Помниш ли, когато ... Ами когато ....”
След като премислих нещата честно и обективно, заключих, че на деветнайсет години Джоузефин се оправяше общо-взето по-добре от мен – а това, трябва да призная със съжаление, не е кой знае какъв комплимент за нея.
И така, оттогава нататък, ако исках да обърна внимание на Джоузефин за някоя нейна грешка, обикновенно започвах така: „Сбъркала си Джоузефин, но Бог ми е свидетел, че аз съм правил много по-лоши грешки. Ти не си се родила с умението да преценяваш. То идва с опита, а ти се справяш по-добре от мен, когато бях на твоите години. Аз самият съм виновен за толкова глупости, че не ми се иска да критикувам нито теб, никой нито друг. Но не смяташ ли, че щеше да я по-разумно да направиш така и така ...”
Далеч не е толкова трудно да изслушаш как изреждат недостатъците ти, ако критикуващият започне със смирено признание, че сам далеч не е съвършен.
Е.Г. Дилистоун, инженер от Брендън, МЙанитоба, Канада, има проблем с новата си секретарка. Продиктуваните писма се връщат на бюрото му за подпис с по две три правописни грешки на страница. Господин Дилистоун разказва как се е справил с пробл;ема:
„Като много инженери, аз не се отличавам с особенно добър английски и правопис.
От години си водя един малък черен азбучник с думите, чийто правопис ми създава проблеми. Когато стана ясно, че само ако изтъквам грешката на секретарката си, това няма да я накара да поработи върху правописа си и да се съветва повече с речника си,
реших да възприема друг подход. Когато пред очите ми попадна поредното писмо с грешки, седнах при нея и казах: „Тази дума нещо не ми изглежда както трябва. Тя е от думите, винаги съм имал проблеми. Ето защо си водя този бележник. (Отворих бележника на съответната страница.) А, ето я. Аз много внимавам за правописа си,
защото хората съдят за нас по писмата ни и правописните грешки ни карат да изглеждаме недотам професионалисти.”
Не знам дали тя последва примера ми с бележника, или не, но след този разговор честотата на правописните й грешки намаля значително.
Изтънченият принц Бернхард фон Бюлов научава важноста на този принцип още през 1909 г. С Вилхем II – Вилхем – високомерния, Вилхелм – самонадеяния, Вилхелм
– последния от германските кайзери, поддържащ армия и флота, за които с гордост заявява, че няма противник, който може да им излезе насреща.
И изведнъж се случва нещо смайващо. Кайзерът казва неща – невероятни неща,
които разтърсват континента и предизвикват поредица от скандали, които отекват в целия свят. И за да направи нещата още по-лоши, прави глупави, егоистични, абсурдни публични изявления по време на посештението си в Англия и дава височайшето си позволение те да бъдат публикувани в „Дейли телеграф”.
Заявява например, че е единственият германец, който се отнася дружелюбно към англичаните, че строи флота против японската заплаха, че той и само той е спасил
Англия да не бъде унизена от Русия и Франция, че именно неговият военен план е позволил на лорд Робъртс да победи бурите в Южна Африка и прочие, и прочие.
От сто години подобни смайващи слова не са били изричани от европейски монарх
116

в мирно време. Целият континент бръмчи от възмущение като гнездо стършели.
Англия негодува. Германските държавници са втрещени. И посред целият този ужас кайзерът изпада в паника и предлага на канцлера Фон Бюлов да поеме вината.Да, той иска Фон Бюлов да обяви, че е посъветвал монарха да каже тези невероятни неща.
„Но, Ваше величество – протестира Фон Бюлов – струва ми се напълно невъзможно някой в Германия или Англия да допусне, че съм способен да посъветвам Ваше величество да каже нещо подобно.”
Още щом тези думи излизат от устата му, Фон Бюлов разбира, че е направил ужасна грешка. Кайзерът избухва.
„За магаре ли ме смяташ – кресва той, - способно на глупости, които ти самият никога не би допуснал!”
Фон Бюлов разбира, че етрябвало да започне с похвала, преди да стигне до упрека,
но понеже вече е късно, прави следващото най-добро нещо. Добавя похвалата след упрека. И става чудо.
„Далеч съм от подобна мисъл – отговаря той почтително. – Ваше величество ме превъзхожда в много отношения, разбира се, не само в морските и военните знания, но най-вече в естествените науки. Често съм слушал с възхита как ваше величество обяснява действието на барометъра, безжичния телеграф и ренгеновите лъчи. Аз съм позорно незапознат с различните клонове на естествените науки, нямам понятие от химия и физика и въобще не мога да обясня и най-простите природни явления. Но –
продължава Фон Бюлов – в замяна на това притежавам известни знания по история и може би някои полезни в политиката и особенно в дипломацията качества.”
Кайзерът грейва. Фон Бюлов го е похвалил. Възхвалил го е и сам е проявил скромност. След това вече кайзерът може да му прости всичко. „Не съм ли казвал винаги – възкликва той възторжено, - че с теб се допълваме прекрасно? Трябва да се държим един за друг, и ще се държим!”
Той стиска ръката на Фон Бюлов не веднъж а няколко пъти. А по-късно същия ден така се ентусиазира, че възкликва с стиснати юмруци: „Ако някой каже пред мен нещо против Фон Бюлов, ще му фрасна един по носа.”
Фон Бюлов се спасява навреме – но макар и опитен дипломат, той все пак прави грешката да не започне със собствените си недостатъци и превъзходството на Вилхелм,
а да намеква, че кайзерът е глупак, който се нуждае от опекун.
Ако няколко изречения на смирение и похвала към другия могат да превърнат горделивия оскърбен кайзер в приятел, представете си какво може да направи смирението и похвалата за нас с вас във всекидневните ни отношения. Използвани правилно, те правят истински чудеса в човешките взаимоотношения.
Признаването на грешките, дори да не са поправени, е в състояние да убеди другия да промени поведението си. Това бе доказано неотдавна от Кларънс Зерхузен от
Тимониъм, Мериланд, който открива, че петнайсетгодишният му син се опитва да пуши.
„Естествено не исках Дейвид да пропуши – разказа ни господин Зерхузен. – Но двамата с майка му сме пушачи и през цялото време му даваме лош пример. Аз му обясних как съм започнал да пуша горе-долу на неговата възраст, как съм подвластен на никотина и ми е почти невъзможно да спра да пуша. Напомних му колко е неприятна кашлицата ми и как той само преди няколко години се е опитвал да ме накара да откажа цигарите.
Не го увещавах да престане да пуши, нито го заплашвах, нито го предупреждавах
117

за опасностите от цигарите. Само му изтъкнах как съм се пристрастил към тях и какво ми е струвало това.
Той помисли известно време и реши, че няма да пуши, докато не завърши гимназия. Годините минаваха и Дейвид така и не пропуши, нито пък има намерение да го прави.
В резултат на този разговор аз самият реших да спра да пуша и с помоща на семейството ми успях.
Добрият лидер следва ......

Изтегляне 1.15 Mb.

Сподели с приятели: