Четвърта глава
Сродните души като приятели
Нищо не става случайно. Приятелствата са само подновяване на предишни цели, предишни идеали. Защото, както се казва, „нищо ново под слънцето"... Последната ябълка не носи ли в себе си поне частица от първата, създадена на света?
Едгар Кейси, Тълкование 2946-2
За приятелката си от детството Лорън Тина казва: „Беше най-добрата ми приятелка. Тя беше първият човек, с когото се чувствах спокойна. Бях много срамежлива, а тя — по-общителна". По онова време двете били в шести клас и живеели на половин миля една от друга. Макар че всеки ден се виждали в училище, разбрали, че са съседки, едва в последните седмици на шести клас. Излезли да разхождат кучетата си, Тина имала коли, а Лорън — шнауцер. Тина си спомня: „Видяхме се и започнахме разговор за кучетата. И двете обичахме животните. Решихме от този ден нататък да сме приятелки".
През цялото лято Тина и Лорън се „мотаели" заедно. Водели си общ дневник, в който всяка записвала впечатленията си. Четяли заедно. Слушали заедно музика. Заедно играели и рисували. Не се разделяли дори в почивните дни—тогава преспивали ту у едната, ту у другата. Така всяка станала почти член от семейството на приятелката си. „В неделя редувахме църквите, тя беше презвитерианка, а аз съм католичка и когато аз ходехе в нейната, после трябваше да отида и в моята. Струваше ми се странно, на нея не й се налагаше повторно посещение на църква. Спомням си, че се питах защо посещението ми в техния храм не се брои".
През цялото лято двете били неразделни. Когато дошла есента, а заедно с нея и учебната година, приятелството им продължило, макар да били много разочаровани, че програмата не предвижда общи часове за двата класа. Имали обаче доста възможности да учат заедно и по думите на Тина, „тя беше по-добра от мен по всичко, освен по математика". В училище постоянно си пишели бележчици, а освен това им се паднало да работят съвместно в училищната библиотека, което се считало за голяма привилегия.
Съчинявали заедно стихотворения и записвали обещания в общия си дневник: „Обещавам си да попитам онзи сладур, когото видях в църквата, как се казва и в кое училище учи". Всъщност на този етап нямали връзки с момчета, само от време на време си падали по някого, но това никога не стигало по-далеч. Често отивали до реката в близката гора и сядали на един огромен, надвиснал над водата дънер. „Седяхме и разговаряхме там с часове". Постоянно префасонирали спалните си, така че да наподобяват апартамента на Мери Тайлър Мур. И двете били скаутки, така че и на лагери ходели заедно. Тина си спомня:
„Тя беше може би първият човек, който поиска да се сприятели с мен, и ме хареса такава, каквато бях. Едва когато срещнах Лорън, почувствах че имам съюзник. Тя ме защитаваше, когато ми се подиграваха или ме наричаха „дунда". Винаги съм я приемала и обичала. Просто умирахме да сме заедно, без значение какво ще правим. С часове лежахме по гръб, гледахме облаците в небето и ги оприличавахме на разни неща. По онова време не го знаехме, но и двете бяхме много задълбочени духовно и разговорите ни сигурно биха озадачили околните. Беше едно от онези сигурни приятелства, в които спокойно можеш да кажеш на другия: „ти си най-добрият ми приятел".
Тази дружба била стабилизиращ фактор в живота им цели две и половина години, докато бащата на Лорън не бил изпратен на Западното крайбрежие. Учебната година наближавала и двете знаели, че Лорън ще се мести. Затова се договорили никога да не си казват „сбогом", а само „довиждане". Тина си спомня, че когато дошъл моментът на заминаването, тя казала „довиждане", но вътрешно й идело да заридае. В дневника й на тази дата, 30 май 1975 г., били записани само три думи: „Лорън замина, плаках". Дори и сега тя казва: „Беше адски болезнено да я гледам как заминава; истински ужас. Все едно едната от нас умираше". В края на същата учебна година Лорън записала следното в годишника на Тина:
„Страшно съжалявам, че те напускам. През изминалите две и половина години имахме толкова хубави моменти... Съзнаваш ли колко километри съм изминала до вас и обратно, през гората, по плажа, нагоре по някое дърво (и после надолу)... Хрумвало ли ти е някога колко пъти сме се правили на откачени? Колко пъти не сме се засрамвали, когато е трябвало? Наистина не смятам, че мога да кажа „сбогом"... Още отсега виждам писмата, които ще си пишем. Вероятно ще трябва да пращам моите в големи, дебели, огромни пликове, защото няма да се събират в обикновените. Колко жалко, че няма да можем просто да прецапаме половината миля между къщите ни! Е, въпреки това винаги ще си останем най-големите приятелки..."
Точно както обещала, Лорън й пишела постоянно. Тина признава, че никога не си е падала особено по писмата. Двете си обещали да си ходят на гости и със съвместни усилия на семействата им в края на девети клас Тина отишла на гости на Лорън. В края на единадесети Лорън й върнала визитата. През 1981 г., когато Лорън щяла да се омъжва, Тина отлетяла за Калифорния, за да й стане шаферка. Сватбата на Тина била пет години по-късно и Лорън изиграла същата роля. Двете останали приятелки, като контактували само по телефона и с писма още десет години, до смъртта на Лорън.
„Иска ми се да не беше умирала; толкова ми е трудно да мисля за нея сега — въздъхва Тина. — С нея ми беше абсолютно спокойно. През всичките години на приятелството ни тя сякаш беше по-голямата, а аз — по-малката. Винаги вървеше пред мен — омъжи се първа, първа започна да се занимава с изкуство.
Тя беше водачът, а аз я следвах охотно. Каквото и да се случваше в живота ни, нашите отношения не трепваха".
След смъртта на приятелката си Тина се подложила на хипнотична регресия, която потвърдила, че двете са сродни души — видяла се преродена в Шотландия като малката сестра на Лорън.
„И тогава тя беше водещата в отношенията ни. Беше по-голяма, а аз—по-малка. Видях как седя до нея, натруфена с копчета и дантели, и много им се радвах. Мисля, че съм прекарала много време около нея или просто съм я следвала по петите където и да отиде. Исках да бъда там. Животът ни беше пълен с работа, но простичък. С годините всяка от нас тръгна по обичайния път: омъжихме се, родихме деца, но винаги се борехме рамо до рамо с живота".
По-късно шотландското им прераждане било потвърдено от медиум, който заявил, че тогава двете са били заедно до края на живота си. После добавил, че тяхното приятелство се е градило цели 8000 години, като през този период са били в различни отношения. С течение на вековете осъзнали, че любовта е по-силна от времето. Разбира се, Лорън и Тина не винаги са били заедно — всяка се е прераждала и отделно от другата, — но в осем живота са имали много близки отношения. В Италия например са били приятелки и се занимавали със сценични изкуства, а в Египет работили заедно в един от храмовете.
Друго от преражданията им било в Женева, като сестри и приятелки. Те прекарвали много време заедно и си водели общ дневник. Тогавашният им баща сега бил баща на Тина. През живота си в Женева двете били неразделни — разказвали си разни неща, пишели стихове и обичали да разсъждават върху впечатленията си. Притежавали сходни дарби, стремежи и умения. Тогава животът им бил далеч по-ясен, прост и лесен.
Всичко това звучало познато на Тина и й помогнало да си обясни връзката, която има с Лорън дори и сега:
„От Лорън се научих на обич; където и да отидехме, каквото и да ни се случваше, чувствата ни една към друга оставаха непроменени. До самата й смърт тя беше човекът, с когото се познавах от най-дълго време. Когато разбрах, че е мъртва, не я почувствах по-малко близка. Когато се премести, обичта ми не намаля. Сякаш връзката ни беше вечна, независимо от събитията. Лорън ме научи, че любовта надхвърля времето".
От тълкованията на Едгар Кейси става ясно, че силата, която мотивира душите във времето и пространството, е именно любовта. Той е вярвал, че именно любовта е земното проявление на Твореца, защото „Бог е любов!" (1579-1). При приятелствата тази любов вдъхновява човек да помага на другия в житейските изпитания. Част от наследството на душата като духовно същество е да усети връзката си със Създателя посредством отношенията си с други хора. Кейси е бил убеден, че всички души в крайна сметка ще осъзнаят истинската връзка помежду си и Бог. През 1936 г. той казва на един петдесетгодишен писател:
„Оттам необходимостта да създаваме не само земни приятелства, земна любов, а по-скоро онова, което е тяхната истинска основа, да създаваме условията, които подпомагат любовта в отношенията помежду ни. С други думи, любовта не е възвеличаване на егото или възвеличаване на онзи, комуто е дарена, нейната цел е на Земята да се възвеличават съзидателните сили, които я пораждат" (1096-1).
Изключително религиозна шестдесет и една годишна жена се интересувала къде е започнала връзката й с нейна много скъпа приятелка. От дълги години двете споделяли едни и същи „религиозни идеали". В тълкованието се казвало, че те са подпомагали една раннохристиянска секта по времето на преследванията. Силата на религиозното им убеждение се запазила и досега, заедно с вярата, че всяка от тях ще получи през живота си всичката помощ, която й е необходима (5025-1).
Двадесет и три годишен мъж попитал с кои хора от обкръжението си е имал най-близки отношения в миналото. Кейси му отговорил простичко: „Онези, с които имаш най-активни отношения в настоящето" (3545-1). Тридесет и пет годишна домакиня пък поискала да разбере откъде произлиза близостта с най-добрата й приятелка. Според Кейси в прераждането й преди настоящото тази приятелка е била нейна дъщеря (808-18).
Млада жена, която често имала проблеми с приятелите си, научила от него, че често я разбират погрешно, което внася напрежение и разногласия в отношенията им. Той я посъветвал винаги да полага усилия и да изяснява тези ситуации, защото приятелите никога не са прекалено много. След това добавил: „Защото любовта — също както приятелството — нараства, когато обсипваш другите с нея..." (951-4).
Една учителка попитала Кейси каква е причината за отчуждението й с бивша приятелка. Той отговорил, че двете повтарят момент, който са преживели стотици години преди това във Франция. Съветът му бил да поправят онова, което някога са пренебрегнали, защото „никой няма толкова много приятели, че да си позволи да загуби дори един" (3234-1).
Тридесет и осем годишен държавен чиновник поискал да знае как да изглади някои несъгласия със свой приятел и получил следния отговор:
„Когато има съгласие, връзките ви могат да бъдат укрепени. Има ли раздор, не се мъчете да се убеждавате в искрената си загриженост. Този подход ще заздрави приятелството взаимно. Когато единият стане зависим от другия по какъвто и до било начин, скоро загубва своята жизненост, своята сила. Тъй се градят приятелствата" (622-7).
Тридесет и девет годишна жена пожелала да научи нещо повече за миналите си връзки с колега, с когото понастоящем били много близки. В тълкованието се казвало, че при последното си прераждане тя е живяла в Ню Йорк по време на неговото основаване. Тогава имала подчертана способност да привлича мъжете, като винаги държала неколцина „в резерв" — черта на характера, с която и днес можело да злоупотреби. В онова прераждане сегашният й приятел бил един от любовниците й (1935-2).
Шарън, управителка на салон за красота, научила от Кейси, че с приятелката й Лоти са се познавали в не едно минало прераждане — в някои като съпернички, в други като много близки приятелки. Тези две крайности били най-добре изразени по време на едновременните им прераждания съответно в колониален Кънектикът и Палестина. В американското си въплъщение двете не се разбирали. Тогава Шарън усилено защитавала свободата на мисълта и се-беизразяването—идеи, които били чужди на Лоти по онова време. В светите земи обаче двете често помагали на хора, изпаднали в нужда. Желанието да служат на другите те пренесли и в настоящия си живот (1825-1).
През 1924 г. едно деветнадесетгодишно момиче попитало с кой от сегашните си познати е имала близки отношения по време на прераждането си във Франция. Кейси споменал две от приятелките й — едната от местоработата, й а другата от квартала, където живеела. По време на въпросния период със съседката били сестри и тогава тя била най-близкият й човек, а колежката й била монахиня. Момичето се сприятелило с нея и често търсело съветите й, след като постъпило в манастир (288-5).
От тълкованието си, направено през 1943 г., нюйоркски зъболекар открил, че по време на прераждането си като трапер имал в отношения с двамата си най-добри приятели. Единият му бил съдружник, а другият работел във факторията, където често носели събраните кожи за продан. Научил също така, че по онова време познавал секретарката и чистачката си. Някога двете жени често спорели с него и му опъвали нервите, точно както и в настоящия живот. Като цяло обаче, приятелството и отдавнашната им връзка била от голяма полза за фирмата (2772-5).
От архивите на Кейси става ясно, че всичките ни важни настоящи връзки се коренят в миналото. Явно на душевно ниво никога не срещаме значимите хора в живота си за пръв път.
Да разгледаме и един съвременен пример. Пат, мъж на средна възраст, работел в туристическия бизнес и често пътувал до Египет. С годините той завързал стабилно приятелство с египтянина Мохамед. Били горе-долу на една възраст и всеки от тях си имал собствен живот, семейство и приятели, но дружбата им се подновявала при всяка среща. Веднъж Мохамед казал на жена си: „Не зная защо винаги ми е толкова тъжно, когато Пат си отива". Също така по някаква причина изпитвал желание да се грижи за приятеля си и да му купува подаръци.
При едно от посещенията на американеца двамата се разхождали из местния базар и си говорели за света около тях. Пат се загледал във витрината на един магазин, където били подредени снимки на Египет в началото на двадесети век. Той отстъпил крачка назад, загледал се в избледнелите фотоси и усетил необяснимо желание да посочи нещо на Мохамед. Спонтанно се обърнал към него и извикал: „Ей, тате, ела да видиш това!" След тази случка двамата останали с дълбокото убеждение, че някога са били баща и син.
Ето и друг пример. Двама бизнесмени работели за една международна компания, всеки за своята страна — единият живеел в Япония, а другият в Съединените щати. Когато се срещнали, между тях веднага се създало дълбоко приятелство, сякаш се познавали цял живот. След това се наричали съответно „моят японски брат" и „моят американски брат". Поради естеството на работата често имали възможност да си ходят на гости и всеки път очаквали с нетърпение да се видят отново.
Връзката помежду им била очевидна и японецът отишъл при медиум и го попитал дали не е познавал и преди своя „американски брат". Медиумът отговорил, че в свое предишно прераждане наистина са били братя и продавали килими в Средния изток. Невероятно, но скоро след това двамата бизнесмени били изпратени едновременно в командировка на едно и също място в Средния изток.
Ето какво си спомня една жена за началото на свое тридесетгодишно приятелство: „Първия път, когато я чух да говори, гласът й сякаш отекна в душата ми и нещо в мен трепна". Двете, Бони и Джийн, се срещнали на лекция в рамките на курса, който Бони посещавала. Преподавателят представил Джийн като гостуващ лектор за деня, тя щяла да го замества. Отначало Бони се ядосала, тъй като била записала този курс точно заради него, заради опита и репутацията му. „Никак не се зарадвах", спомня си тя. Джийн заговорила и разочарованието на Бони се изпарило. „Разбрах, че искам да ме научи на всичко, което знае, но и нещо повече — исках да науча всичко за нея".
Джийн говорела и говорела, а усещането на Бони, че между тях съществува някаква връзка, се засилвало. Във въображението си вече се виждала как стои пред курса и преподават заедно. По онова време била съпруга и майка, без никакъв опит да застане пред аудитория, но тази перспектива определено я въодушевявала.
След като лекцията приключила, двете се разговорили и се оказало, че имат много общи неща. Освен интереса им по темата, харесвали един и същи тип книги, едни и същи периоди от историята и всяка от тях в момента преживявала семейни предизвикателства и промени. Наскоро разведена, Джийн се мъчела да издържа сама трите си деца. Бони пък била с четири деца, отношенията със съпруга й били трудни, имала проблеми с гърба и силното усещане, че нещо в живота й липсва. В края на тази тяхна първа среща тя почувствала необходимост да установи трайни отношения с жената, която току-що била срещнала: „За пръв път изпитвах такова силно желание да завържа приятелство. Все едно нямах друг избор".
Когато курсът свършил, Бони разбрала, че Джийн ще води друг, и веднага се записала в него. Времето минавало, а тя ходела на всичките й лекции, като полагала големи усилия да се сприятелят. Джийн очевидно харесвала Бони, но се държала на разстояние, сякаш имала някакви опасения. Бони решила, че явно е прекалено заета с лекции и с децата си и няма време за нови приятелства. Направената по-късно регресия към минали прераждания показала, че в историята се таи нещо повече.
Преди приключването на курса Бони постъпила в болница за операция на гърба. По време на престоя си там сънувала, че купува стъклени чаши, на които били гравирани нейните инициали. Подарила ги на Джийн, но тя й казала, че кухненските й шкафове са претъпкани и няма място за тях. Според Бони това означавало, че приятелката й няма как да я вмести в живота си. Сънят много я разстроил, тъй като тя все още имала огромно желание да се сприятелят.
Един ден Джийн й дошла на свиждане. След като поговорили малко, Бони решила да й разкаже съня си, като се престори, че не разбира значението му. Другата я изслушала, усмихнала се и казала само: „Интересно". В последвалата пауза Бони се почувствала неудобно, но няколко секунди по-късно Джийн казала: „Ще излизам с неколцина приятели. Искаш ли да дойдеш с нас?" В този момент Бони разбрала, че незнайно защо, приятелката й все пак е решила да „направи място" за нея. Не след дълго двете жени станали много близки и започнали да работят заедно върху организирането на курсове за възрастни.
Няколко години след началото на приятелството им Бони се подложила на регресия, която изяснила връзката им и първоначалното колебание на Джийн. По време на връщането назад двете се появявали в различни роли: учител-ученик, учител-учител и пр. В едно от тези прераждания станала злополука и Бони непряко причинила смъртта на Джийн. Това обяснявало само отчасти колебанието на Джийн.
Бони видяла сцени и от друг живот1 в който двете обучавали новопосветени и тя преценила погрешно действията на „колежката си". Сметнала, че Джийн проповядва своите собствени убеждения, а не духовните истини. Трябвало да вземе решение:
„Имах три варианта: да кажа на Джийн какво мисля и да й дам възможност да ми обясни какво става; да уведомя върховния учител за подозренията си или да си премълча. Премълчах си и ме изгониха, тъй като се бях провалила в поставеното ми изпитание..."
По-късно Бони щяла да има и „видение наяве" как в древността двете с Джийн се занимават с просветителство. Преживяването потвърдило, че тя има какво да сподели с другите, и я накарало да разбере защо изпитва такава нужда да преподава заедно с Джийн.
Оттогава зад гърба на Бони са останали стотици курсове и семинари. Освен колежки, двете станали и големи приятелки. Макар да признават, че от време на време имат някои различия, магията на съвместната им работа продължава. Бони отбелязва: „Обединената ни творческа мисъл е вдъхновение за нас. Единственото, което остана непроменено в отношенията ни през годините, е, че се приемаме и обичаме безусловно".
Когато Бони преживяла тежък развод, Джийн й давала кураж и я подпомагала със средства. След това Бони се почувствала съсипана и не искала нищо, освен да се изолира от външния свят. Приятелката й обаче постоянно я връщала към него под претекст, че няма кой да изнася лекции или да води семинарите.
Но връзката им е пълна и с радости и смях. Бони обяснява:
„През годините, докато работехме заедно и организирахме курсове, семинари и проекти, сме се смели и забавлявали като деца. Приятелството ни остана неизменно — в лични трудности и предизвикателства, в големи радости и вълнения. Подкрепяхме се и се защитавахме една друга. Никога не ни омръзна да работим заедно или просто да разговаряме. Между нас съществува изключително разбирателство, което другите често забелязват и ни завиждат за него. За мен лично тази дружба е един от главните ми източници на жизнени сили. Наричам я трансцендентална връзка, изпълнена с любов и доверие, които надхвърлят границите на този живот".
Като последен пример от тълкованията на Кейси ще дам този с Ранди, седемнадесетгодишен първокурсник, комуто било казано, че е бил в близки отношения с Гас — един от най-добрите си приятели в колежа, поне в четири прераждания (78-1). Понастоящем момчетата често разговаряли за философия и сравнителна религия. Обичали да учат или просто да се мотаят заедно, освен това често се защитавали взаимно в спор с други приятели или колеги. Очевидно родството на душите им от миналото оказвало огромно влияние върху сегашния им живот.
В последното им прераждане двамата били монаси в Англия и прекарвали много часове в изследвания и дълбок размисъл. Оттогава датирала любовта им към размишленията и съзерцанието. В прераждането си по време на кръстоносните походи Ранди бил щитоносец и загинал, защитавайки командващия своя град, прероден в Гас. Оттогава двамата изпитвали нужда да защитават принципите и приятелството си на всяка цена. В едно по-ранно прераждане проповядвали заедно като християнски мисионери и загинали мъченически заради вярата си. Въпреки тази смърт, те все още изпитвали непресъхващо желание да изучават, обсъждат и споделят с другите духовните истини.
По време на прераждането им в древен Египет Ранди бил по-малкият брат на Гас. Макар че отначало двамата често се карали и били противници при политическите размирици в страната, по-късно Ранди променил убежденията си и станал верен съюзник и помощник на брат си. От този си живот двамата се научили да не бързат с преценките и критиките към другите, а да оставят фактите сами да говорят за себе си.
През следващите няколко години двамата си останали най-добри приятели. Ала както често става при приятелствата между сродни души, обстоятелствата ги разделили. Всеки от тях тръгнал в различна посока, за да постигне индивидуалните си цели (а заедно с това професионални промени, бракове, премествания и деца), но близо двадесет и пет години продължавали да си пишат. После, в един момент загубили връзка. В архивите на Кейси няма никаква информация за Ранди след 1949 г., но се знае, че Гас е починал някъде в началото на 80-те. И все пак връзката им не е приключила. В някой бъдещ момент пътищата им във времето и пространството неизбежно ще се пресекат и те отново ще подновят отношенията си.
Пета глава
Групи сродни души и цикълът на прераждането
...трябва да ни е ясно, че в момента, в който срещнем човек, с когото сме свързани, ролята на съдбата приключва и ние сме оставени на себе си. Всичко, което произлиза от взаимоотношенията ни в предишните прераждания, трябва да бъде разрешено в този живот (или дори следващите). В състояние сме да действаме съгласно свободната си воля, защото на този етап от историческото си развитие в будния си живот ние не сме запознати с подробностите около предишните си отношения и това ни позволява да стигаме до абсолютно нови прозрения, основани на начина, по който се възприемаме такива, каквито сме сега.
Рудолф Щайнер, Човекът и светът в светлината на антропософията
Тълкованията на Кейси потвърждават, че връзката между двама души, както и връзките в едно семейство могат да бъдат духовни. Но от тях става ясно и че душите могат да бъдат привличани и в по-големи групи. Тези групи от сродни души в повечето случаи се проявяват, когато отделни личности се събират, за да сътворят нещо голямо — например учителите в един университет; хората, които се обединяват около обща кауза; политиците, лидерите и народът на една държава. Макар че тези групи изглеждат второстепенни в сравнение с индивидуалните уроци на душата, те могат да окажат огромно влияние върху своите членове, както и върху световната общност.
В едно тълкование (3976-29), направено през 1944 г. по време на Втората световна война, Кейси дава няколко примера за групи сродни души, които са родени в определени страни и ще имат важно влияние върху останалия свят. Според него, „макар че ще минат години, докато това стане...", един ден комунизмът ще рухне, защото в стремежа си към свобода душите нарочно са избирали да се родят в Русия.8 Като друга голяма група Кейси посочва Китай и обяснява, че много души са се родили там с единствената цел да постигнат религиозна свобода в страната. Разбира се, резултатът щял да дойде „след много време според човешките представи", но бил убеден, че в далечно бъдеще Китай ще стане „люлка" на индивидуалната духовност.
Освен тези положителни примери, очевидно някои групи души се събират и с отрицателни цели, каквито са религиозните и расовите конфликти и предразсъдъци. Душата носи подобни негативни модели на поведение, докато не си извлече необходимите поуки и не се трансформира. Тълкованията недвусмислено сочат, че колкото и време да отнеме, накрая всеки ще бъде подпомогнат да ги преодолее.
Групите сродни души в рамките на цикъла от прераждалия излизат наяве и в много от жизнените тълкования, направени за хора, лично свързани с Едгар Кейси. Когато правел тълкование за миналите прераждания на даден човек, Кейси многократно повтарял, че черпи само от онези негови животи, които имат най-силно влияние върху настоящия. С други думи, той не споменавал всичките прераждания на човека, а само важните за настоящия му личен цикъл. Въпреки големия брой хора, тясно свързани с работата му, обикновено се оказвало, че те са били свързани с него и в миналото. Самият Кейси бил много впечатлен от сложната мрежа на взаимоотношения между него и мнозина други и казал, че ако някой намери време да събере цялата информация за многократните събирания на всички тези хора, „каква книга ще се получи само..." (случай 951-4, доклади).
В жизнените тълкования, които е правел за себе си (294-8 и други), той често споменава за две свои прераждания, които оказвали особено голямо влияние върху настоящето: едното в древен Египет, а другото — в древна Персия. В Египет бил висш жрец, който разпространявал духовни истини из цялата страна, а в Персия — номад, който основал град, превърнал се впоследствие във важен лечебен център. Очевидно много хора били повлияни от неговата работа във въпросните два периода, защото голям брой от тях били събрани около него и сега. Тази групова връзка между сродни души за пръв път излязла наяве през 1928 г.
През тази година Кейси направил няколко тълкования, описващи целта на основаната от него организация за изучаване и документиране на работата му.9 Първоначално създадено като образователно заведение със собствена управа, персонал и заинтересовани членове из цялата страна, целта й била да разпространява информацията от тълкованията на Кейси и да разкрива практическото й приложение в живота на хората. Докато правел тълкование за един от членовете на организацията, той казал нещо неочаквано — че асоциацията нямало да привлече, нито ще заинтригува някого, „освен онези, които са градили първите й основи в земята, сега известна като Египет" (254-^2). По-късни тълкования потвърдили, че настоящата им работа е просто продължение на започнатата преди хиляди години от същите души.
Настоящото им общо желание да бъдат част от едно образователно сдружение обаче не бил единственият им стремеж, съхранен оттогава. Кейси съобщил, че мнозина от тях в миналото са се противопоставяли един на друг, дори са враждували, понеже не са можели да постигнат съгласие по отношение на работата. По тази причина на душевно ниво те отново щели да преживеят подобни спречквания, разногласия и ядове, които трябвало да бъдат посрещнати и преодолени. Тълкованието им напомняло да работят заедно и да се научат на сътрудничество, понеже „паянтова къща права не стои".
До смъртта на Кейси неговата организация обединила няколко по-малки групи с конкретни цели и функции. Сред дейностите им било основаването на болница, университет, групи за изследователска работа и за духовни обсъждания. Когато през 1931 г. асоциацията основала и общоцърковна молитвена група, поредица от тълкования посочили как много от същите тези хора са участвали в подобно формирование в египетския период: „Така положихме основите на молитвената група" (281-42, 281-43 и други).
Освен това от тълкованията ставало ясно, че тези хора са живели заедно и са имали различни взаимоотношения, някои положителни, други отрицателни, но като общност в повечето случаи са се стремили към общото благо. Кейси предсказал, че ако сега работят в сътрудничество, накрая групата ще има възможност да се моли заедно с „хиляди други" (294-127). Макар че до 70-те години всички първоначални членове починали или се пръснали, самата молитвена група е продължила дейността си до 1998 г. и разпространявала месечен списък с молитви на около 4000 души по целия свят.
Колкото до прераждането му в Персия, в едно от тълкованията на Кейси се казва: „Откриваме, че на това земно ниво, на различни места има много хора, свързани с тази същност в момента" (294-8). През следващите двадесет години се оказало, че връщането на мнозина в групата е предсказано точно, ако може да се съди по големия брой тълкования от същия период, в които се обсъжда значимостта на персийското им прераждане. През 1948 г., три години след смъртта на Кейси, неговата секретарка Гладис Дейвис направила списък с не по-малко от петдесет души, от чиито тълкования личало, че са били свързани с неговата работа както в Персия, така и в Египет (случай 294-153, доклади).
Един от най-удивителните примери за човек, привлечен в някогашната си духовна група, е описан в книгата на Джонатан Кот „Търсене на Ом Сети", публикувана през 1987 г. В нея се разказва за Дороти Ийди, която се почувствала напълно погълната от живота на древните египтяни, въпреки че е англичанка. По някакъв начин спомените за предишната група от сродни души й повлияли до такава степен, че за нея миналото станало по-важно от настоящето.
Родена на 16 януари 1904 г. в Англия, отначало Дороти била дете като всички други. На тригодишна възраст обаче паднала по стълбите и не успели да я свестят. Майка й повикала семейния лекар, който я прегледал и обявил, че е починала от мозъчно сътресение. Момиченцето било положено на леглото си, а семейство и роднини се събрали да го оплакват в друго помещение в къщата.
За тяхна най-голяма изненада и радост, един час по-късно го заварили да си играе в стаята. На пръв поглед всичко изглеждало нормално. Но скоро след това детето започнало постоянно да разправя как сънувало някакъв огромен храм с величествени колони, заобиколен с красиви градини. Освен това често я заварвали да плаче без особена причина. Когато майка й се опитвала да я утеши и я питала какво има, Дороти неизменно отговаряла през сълзи, че иска да си отиде „у дома". Когато я уверявали, че вече си е у дома, тя още повече се разплаквала и заявявала, че не знае къде е домът й, но иска да бъде там.
Когато станала на четири, родителите й я завели в Британския музей. Тя изглеждала отегчена и вглъбена в себе си, но само докато стигнали от египетските галерии. Когато ги зърнала, Дороти била абсолютно прехласната—тичала от място на място с разширени от радост очи, целувала краката на статуите и оглеждала въодушевено експонатите. Когато родителите й настояли да продължат нататък, тя отказала да се помръдне. Объркани, те я оставили сама и продължили да разглеждат музея. След половин час се върнали да я вземат, но Дороти отново не искала да напусне залата. Когато майка й я вдигнала на ръце, тя извикала: „Оставете ме... това е моят народ!".
По-късно същата година й подарили детска илюстрована енциклопедия. В нея имало снимка на Розетския камък, която я очаровала. Тъй като я съзерцавала много често, майка й й казала, че на камъка са изписани букви, които не могат да бъдат разчетени. Дороти отвърнала, че е знаела този език, но просто го е забравила.
На седемгодишна възраст, докато разлиствала някои от списанията на баща си, тя се натъкнала на фотос на древен египетски храм. За нейно удивление това бил съшият храм, който често сънувала като дете — храмът на Сети I от Абидос, фараон от деветнадесетата династия. Всъщност били снимани археологическите разкопки, а не монументалната сграда от сънищата й, но Дороти веднага я разпознала. Преизпълнена с радост, тя изтичала при баща си, показала му фотографията и извикала: „Това е моят дом! Ето къде живеех!".
Скоро след това й попаднала снимка на изключително добре запазената мумия на Сети I. Дороти развълнувано обяснила на баща си, че е познавала този човек и той бил изключително добър и любезен. Вече докаран до полуда, таткото креснал, че няма как да го е познавала, защото той е мъртъв от три хиляди години. Като чула това, Дороти избягала ридаейки в стаята си.
Несъмнено, родителите й смятали, че тя ще надрасне „фантазиите си за Египет". Но този ден така и не дошъл. Когато станала на десет, Дороти привлякла вниманието на сър Ъ. А. Уолъс Бъдж, известен британски египтолог, който забелязал, че момиченцето често посещава музея. По нейно настояване той започнал да й помага в „припомнянето" на йероглифните символи. Не след дълго Дороти станала толкова добра в тази област, че можела да превежда откъси от „Египетската книга на мъртвите".
Сънищата за Египет станали още по-ясни и Дороти започнала да се вижда в тях като младо египетско момиче. Друг път пък имала чувството, че се намира в подземна зала и е заобиколена с вода. Нямало как да знае, но археолозите вече били открили доказателства за наличието на голяма подземна зала, пълна с вода, в средата на която имало малко островче.
Сънищата й ставали все по-подробни—кошмари, в които Дороти се наричала Бентрешит и била бита с пръчка от висш жрец със сурово лице. Той явно не одобрявал някоя нейна постъпка. По-късно щяла да научи, че пътищата на Бентрешит и Сети I случайно се кръстосали, двамата се влюбили и имали връзка.
От края на пубертета до втората половина на двадесетте си години Дороти имала чувството, че просто изчаква времето, когато ще може да се завърне в Египет. На двадесет и седем годишна възраст си намерила работа в едно египетско списание, чрез което срещнала и се омъжила за младеж от по-богатата средна класа на Кайро. През 1933 г. най-сетне се качила на кораб за Порт Саид, където щял да я чака годеникът й. Когато слязла на сушата, тя коленичила, целунала пръстта и се заклела никога повече да не напуска родната си страна. Била на двадесет и девет години и имала чувството, че едва сега се е прибрала у дома. Крайната й цел бил храмът на Сети в Абидос, но поне била в Египет.
Бракът й се оказал труден от самото начало. Тя копнеела за древната земя, за паметниците, за едно по-простичко време. Съпругът й обаче обичал модерния свят. Искал да бъде близо до средните и висшите класи и да има до себе си съпруга, а не египтоложка. След като им се родил син, който Дороти настояла да кръстят Сети, двамата се развели.
Младата жена си намерила работа към египетското Министерство на древните паметници. Станала чертожничка на обекта с голямата пирамида и сфинкса. Копнеела да отиде в Абидос, но на този етап се задоволявала да помага на египтолозите на платото Гиза. Околните я смятали за малко ексцентрична на моменти, но иначе я уважавали като учен. Има няколко труда по египтология, съавтор е в други, а освен това е написала множество статии, есета и коментари.
По стар египетски обичай я наричали Ом Сети — по името на сина й. Направила няколко еднодневни пътувания до Абидос, но успяла да се премести там едва през 1956 г., на петдесет и две годишна възраст. През следващите двадесет и пет години—до 1981 г., когато починала, успяла да възстанови голяма част от някогашното великолепие на града.
Привързаността на Дороти Ийди към миналото няма никакво обяснение в настоящето и би могла да идва само от дълбините на душата й.
Един съвременен пример за група сродни души, отново събрани заедно, е историята на четирима души, които накрая се посветили на театъра и в служба на хората. Всичко започнало с Том—директор на академия по сценични изкуства. През 1987 г., докато подготвял програмата за предстоящия сезон, той назначил Катлийн за режисьор. Най-интересното е, че я наел, „без да й види очите", въз основа на предишната й работа, образованието и сценичния й опит. След назначаването си организирала прослушване за пиесата „Добрият доктор" и била силно впечатлена от една жена на име Лори. Затова пренаписала една от мъжките роли, за да може да я включи в състава. От този ден нататък тримата щели да работят заедно върху много пиеси.
През юли същата година Катлийн започнала работа на пълен работен ден в един дом за лица с умствена изостаналост. В свободното си време продължавала да изпълнява ангажиментите си към театъра, както и да поддържа контакт с Лори и Том. Тримата били станали много близки приятели. По-късно същата година, когато му останало повече време, Том също започнал работа в дома. На следващата година пък Лори решила да се запише в училище за медицински сестри и отишла да работи при останалите двама, за да спечели допълнителни пари за обучението си. Въпреки че имали семейства и били много заети, тримата продължили да работят заедно на двете места.
През 1989 г. в дома се освободило едно място и Лори препоръчала Джанет, своя колежка от сестринското училище, с която се била сприятелила. Малко след като новата започнала работа, Том я помолил да приеме роля в „Амадеус", последната им постановка. От този ден нататък станали четирима — били предани приятели, колеги, помагащи на умствено изостаналите да „живеят възможно най-нормално", и личности, дълбоко отдадени на театъра и сценичните изкуства.
Разбира се, помежду им от време на време възниквали спорове и дори завист. Това, че са свързани сродни души, не означава, че между тях няма да има никакви проблеми. Първият се появил, когато според Катлийн и Лори Том правел всичко, за да подкрепя и защитава Джанет, сякаш изпитва необходимост „да се грижи за нея". Но каквито и разногласия да имали, четиримата продължавали да поддържат близки отношения, работели и играели заедно. Да поработват в театъра, започнали и неколцина от умствено изостаналите обитатели на дома, след като Том взел разрешение от социалните служби с цел да подпомогне интегрирането им в обществото.
По-късно Катлийн отишла при медиум, за да попита дали групата им е била свързана и в минали прераждания. Така узнала, че независимо от груповата връзка (която включвала и други хора от театъра, както и някои от живеещите в дома), четиримата са имали отделни прераждания един с друг. Например Катлийн и Лори имали един живот заедно като индианки, а трима от четиримата били семейство в Египет. Но събрани всички заедно, означавало, че работата им е от голямо значение. Съвместните им усилия можело да бъдат проследени в Атлантида, Гърция и Англия.
В Атлантида четиримата се занимавали с лечение, изкуства, използване на интуитивните способности и разпространяване на духовни истини. Тогава с най-голям интерес лекували и помагали на хората да черпят от творческите си дарби. Същата група била събрана и в Гърция, когато сами пишели и изпълнявали пиесите си. Имали солидно обучение по сценични и музикални изкуства и много от постановките им третирали връзката на човечеството с боговете, други имали за тема философията, динамиката на свободната воля и съдбата. Целта им била с помощта на изкуството да образоват своята публика.
Последното им групово прераждане било в Лондон през XIX век. Родена в бедно семейство, тогава Катлийн едва свързвала двата края. Понякога нищетата я принуждавала да проституира. Накрая един търговец се съжалил над нея и я взел да слугува в къщата му. За съжаление подбудите му не били морални —той я изнасилил и после започнал да я принуждава да прави любов с него винаги когато пожелаел. Тя обаче успяла да се измъкне и не след дълго си намерила работа като слугиня на почтен богат благородник, в настоящето Том.
Търговецът обаче бил бесен, задето го напуснала, и използвал връзките си, за да я вкара за двадесетина дни в лудница като морално пропаднала жена. Но новият й работодател направил нужното, за да я освободи, тъй като изпитвал състрадание към нея.
По този начин Том и Катлийн се запознали с мизерните условия в приютите и ужасното отношение към хората там. Несретниците били натъпквани в помещенията без оглед на умствените, емоционалните и физическите им недъзи и никой не го било грижа за тяхното лечение или благополучие. Тормозът във всичките му форми бил нещо обикновено. Някои от пациентите били затваряни в клетки; други лежали голи сред собствените си екскременти. Това било падение, каквото нито Том, нито Катлийн си представяли, че може да съществува. От този ден двамата се заклели да направят нещо по въпроса.
Благородникът превърнал част от имението си в приют, в който хората с душевни и физически недъзи можели да „живеят възможно най-нормално", а Катлийн започнала работа там. На пациентите били осигурявани свеж въздух, чисти дрехи и добра храна. Освен това получавали подходящо медицинско лечение. С течение на времето някои от тях, които иначе щели да останат затворени до края на живота си, били излекувани и изписани. Към нашите двама герои се присъединила и Лори, чиято дъщеря била пратена в лудница. Когато видяла ужасните условия в държавното заведение, Лори я прибрала и я завела в приюта на Том. Негова дъщеря в онова прераждане била Джанет, която щяла да продължи делото му. На тази връзка помежду им се дължала настоящата му подкрепа и привързаност към нея.
След като научила тези неща, всичко вече изглеждало смислено на Катлийн, но най-интересен й бил фактът, че трима от четиримата са имали в предишни прераждания роднини, по една или друга причина изпратени в заведения за душевно болни. Групата отново била събрана, за да цери, да твори и да помага на хората в неравностойно положение. По-късно двама от тях щели да разширят дейността си с умствено изостаналите. Също както през XIX век, Том щял да превърне част от фермата си в дом, където хората с душевни заболявания да водят нормален живот, а Лори щяла да стане сестра в психиатрична болница.
От тълкованията на Едгар Кейси разбираме, че на душите е предопределено да се събират в групи и да се занимават с дейности, които са започнали в предишни животи. Някои от тези групи са имали полезно влияние; други далеч не. Но както Кейси е казал, единственото сигурно е, че „никой близък човек не става част от твоя живот, ако няма възможност да ти помогне да развиеш у себе си онова, което смяташ за свой идеал" (1581-2). С други думи, каквото и да се е случило в миналото, всичките ни настоящи връзки могат да станат полезни за нас, ако никога не забравяме висшата цел на земните си прераждания — да следваме закона за любовта.
Сподели с приятели: |