ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА. С взор към вечността

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА. С взор към вечността

Устата ви е пресъхнала. Влажни длани. Пулсът бие лудо като ритмичен тъпан. Очите неспокойно поглеждат през рамо. Сърцето се е изкачило в гърлото. Познавате чувството. Преживявали сте момента. Знаете усещането да ви спре полицейска кола на магистралата.

Реакция номер едно? Молитвеният ви живот се подобрява за секунди с изрази като „О, Господи!" или „Боже, помогни ми!", или „Исусе, имай милост към мене, грешника." Понякога един крайпътен полицай може да провокира по-искрени молитви у вас, отколкото десетина проповедника.

Нашите молби са еднакви, предвидими и себични. Молим се: „Дано някъде отпред да има катастрофа, за да се откаже от мен този полицай." Или: „Боже, изпрати тези ченгета след онзи нахалник, дето мина на червено." Но по някаква причина Бог не отговаря на тази молитва. Премигващите светлини зад вас за заради вас. Затова вие отбивате колата встрани и преминавате към реакция номер две. Молитвите отстъпват място на трескави спомени. „Къде сбърках?" или „С колко карах?", или куче съм блъснал?"

През това време до страничния ви прозорец се извисява шварценегерският силует на крайпътния блюстител на реда. В никакъв случай не понечвайте да отворите вратата. Направите ли го, в следващата секунда неговата ръка ще е върху кобура му и той ще крещи с предупредителен тон: „Останете в колата, моля!" Затова най-доброто решение за вас е да се върнете обратно към молитвата. Само Бог може да ви помогне сега.

Всички изпитваме боязън от подобни моменти. Помните ли как учителката ви е извеждала извън класната стая? Или как баща ви е видял как се изкачвате по балкона след полунощ? Спомням си как преди години, когато голямата ми дъщеря още беше мъничка, я хванах в непослушание. В очакване на онова, което предстои, тя продума: „Вече ме сърби за пляскане." Всички познаваме подобни моменти, когато очакваме някой да ни се скара или да ни напляска. Или да ни осъди.

Време за глоба. Уликите са налице. Истината е наяве. А полицаят е застанал пред вратата ви в готовност. На никого не му харесва моментът с глобата. Денят със следствието. Часът с присъдата.

Ето ги например християните в град Ефес. Те се притесняват от деня на съда. Но не от отсъждането на крайпътния полицай, а от присъдата на Бога. Те знаят, че Бог вижда всеки грях и че ненавижда всеки грях. Следователно и сега сигурно ненавижда онова, което вижда у тях. И тази мисъл сериозно ги плаши.

Затова апостол Йоан решава да ги насърчи. Той топва връхчето на своята писалка в мастилницата на Божията любов и започва да пише:

По този начин любовта става съвършена в нас, за да можем без страх да посрещнем деня на съда, защото в този свят сме като Христос. В любовта няма страх; тъкмо обратното - съвършената любов прогонва страха, защото страхът е свързан с наказание. Ето защо любовта не е съвършена в този, който се страхува (I Йоан 4:17-18, СП, курсивът е мой).

„Съвършената любов прогонва страха." Няма ли да ви дойде добре подобен цяр срещу страха от осъждане? Всички ние добре се отъждествяваме с историята на Луис Армстронг. Великият музикант е израснал в провинцията на Луизиана през първата половина на XX век. Когато бил малко момче, неговата леля Хади често го изпращала до поточето за вода. Веднъж, докато загребвал от бистрия поток, той се бил навел доста напред. В този момент от водата се показал алигатор и изкарал акъла на момчето. Луис хвърлил кофата във водата и си плюл на петите. По-късно леля Хади го изпратила обратно до реката, за да намери захвърлената кофа. „Онзи алигатор - обяснила му тя, - сигурно е бил също толкова изплашен от тебе, колкото и ти от него."

„Тогава значи - разсъдило момчето, - водата в онази река не става за пиене."

Алигатори се крият под повърхността и на нашите поточета. И когато ги зърнем, ние реагираме. Страх ни е да не ни отхвърлят и затова просто следваме тълпата. Страх ни е да не изгубим приятелите си и затова започваме да вземаме наркотици. Страх ни е да не изпъкваме твърде много и затова носим каквото носят и другите. Страх ни е да не останем незабелязани и затова носим каквото не носи никой от другите. От страх да не заспим сами, спим с който ни падне. От страх да не останем необикнати, тършуваме за любов на забранени места.

Ето тези страхове Бог отмива с едно пускане на водата. Когато човек е напоен с Божията любов, той не се продава евтино, за да припечели любовта на околните. Той дори не се стреми да спечели и Божията любов.

На вас минават ли ви подобни мисли? Случва ли се да си казвате: „Ако псувам по-малко, ако се моля по-често, ако пия по-рядко, ако уча по-сериозно и изобщо ако се старая повече, дали тогава Бог ще ме обича повече?" Подушете въздуха зад тези думи, и ще усетите дъха на Сатана. Да, всички ние се нуждаем от подобрения в живота си, но не и за да доизмолим Божията любов. Причината да се променяме е понеже вече имаме Божията любов. Неговата съвършена любов.

Съвършената любов включва съвършено знание за миналото и съвършено виждане на бъдещето. Никога няма да успеете да шокирате Бога с някое свое действие. Никога няма да настъпи денят, когато ще го накарате да възкликне: „Леле, видяхте ли какво направи тя току-що?" Той никога няма да се обърне към ангелите си и да им се оплаче: „Ако знаех, че Макс ще ме разочарова толкова пъти, въобще нямаше да го спасявам." Бог познава цялостната история на живота ви - от първата думичка до последния дъх - и затова обявява с трезва преценка: „Ти ми принадлежиш."

Подобно решение взеха моите издатели по отношение на настоящата книга. Преди да се съгласят да я публикуват, те я прочетоха цялата - всяка една дума. Немалко чифта редакторски очи се взираха в ръкописите ми, охкайки от нескопосаните ми анекдоти, оценявайки словесното ми творчество, предлагайки какво и къде още има да се донатъманява. Препращахме си странички напред-назад, от автора към редакторите и обратно, докато накрая всички не седнахме около една маса и не си стиснахме ръцете. Стига толкова редактиране, време е или да публикуваме, или да я отхвърлим. В този момент издателят все още разполагаше с пълната власт да се откаже от тази книга. И това също ми се е случвало. В този случай обаче, очевидно, книгата бе приета. Със съвършеното си познание върху този несъвършен продукт издателите подписаха договора. Онова, което четете сега, може да е изненадващо за вас, но те отдавна го познават.

Онова, което сторите днес, може да изненада самите вас, но не и Бога. Със съвършено познание за вашия несъвършен живот Бог отдавна е подписал своя завет.

Преди години се запознах с една жена, която познаваше вкуса на подобна любов. Някаква мозъчна операция в миналото й я бе оставила без един от лицевите й нерви. В резултат тя гледа към света с постоянно изкривена усмивка. След операцията си тя се запознала с любовта на своя живот. Ето как го описва: „Той не вижда нищо странно или грозно в мен. Никога, абсолютно никога, дори в миг на гняв той не си е позволявал негативен коментар или дори шега за външния ми вид. Никога не ме е и виждал по друг начин. Когато аз самата се огледам в огледало, там виждам деформирано лице. Съпругът ми обаче вижда красота."

Виждате ли какво прави съвършената любов? Тя прокужда надалеч притеснението, че можете да бъдете осъдени. Припомням ви какво пише ап. Йоан: „Можем без страх да посрещнем деня на съда, защото в този свят сме като Христос" (17 ст., СП).

По тази тема Йоан не се налага да носи от девет кладенеца вода. Денят на съда не е някаква метафорична фраза от художествен роман, а е конкретен момент в небесния календар. От всичките двайсет и седем новозаветни книги единствено двете пощенски картички Филемон и III Йоан не споменават нищо за предстоящото небесно съдебно дело. Макар конкретните подробности около самия ден да не са ни особено ясни и ние да влизаме в различни хипотези относно реда им, фактът е неоспорим. Този ден приближава. На този съд никое земно богатство няма да има тежест. Физическата красота няма да се котира. Човешката слава ще бъде забравена. Дори да ви наредят редом до Наполеон или Юлий Цезар, в този момент няма да ви хрумне да ги разпитвате за Ватерло или за Брут. Всички погледи ще бъдат насочени изключително към Христос.

Хората, които сега го игнорират, тогава ще имат сериозни основания за безпокойство. „Тогава ще каже и на тези, които са от лявата Му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели" (Матей 25:41).

Докато онези, които сега го приемат, нямат повод за тревога. „Имаме дръзновение в съдния ден, защото, както е той, така сме и ние в този свят" (I Йоан 4:17). Помислете малко върху това изречение. Бог вижда християните така, както вижда Христос. От негова гледна точка и ние сме безгрешни и съвършени. Следователно християните могат да очакват съда така, както го очаква Христос - с увереност и надежда. Дали Исус се притеснява от приближаващия съд? Нищо подобно. Безгрешният не се бои от съдебно дело. А дали Исус се страхува от смъртта? Нищо подобно. Дарителят на живота не би могъл да трепери от смъртта. Трябва ли тогава християнинът да се страхува от приближаването на смъртта? Отговорът е същият. „Нашата позиция в света е идентична с тази на Христос" (17 ст., М8С). Синът на Бога е застанал редом до вас и извършва за вас същото, което преди време Джо Олбрайт стори за мен.

Джо Олбрайт е честен и смел управител на едно ранчо в Западен Тексас. Има сурови черти и остър проницателен поглед. В окръг Ан-дрюз, където съм израснал като дете, всички го познаваха.

В гимназията бях много добър приятел с един от синовете на Джо, който се казваше Джеймс. Двамата често играехме футбол заедно. (По-точно, предимно той играеше, докато аз най-вече наблюдавах от скамейката.) Една петъчна вечер след гостуване в друг град, Джеймс ме покани да преспя у тях. Когато пристигнахме в тяхното ранчо, вече бе преминало полунощ, а Джеймс не бе предупредил баща си за моето идване.

Г-н Олбрайт не познаваше нито мен, нито колата ми. Затова, когато цъфнах пред портата му, той ме посрещна с ярък фенер, насочен директно в лицето ми. Покрай силната светлина успях да различа снажния му силует (май беше по бельо) и чух дебелия му глас: „Кой си?" Преглътнах с усилие. Съзнанието ми препускаше със скоростта на хокейна шайба. Понечих да произнеса името си, но от гърлото ми не излезе нищо. Г-н Олбрайт не ме позна. Единствената ми надежда сега бе Джеймс да се обади. Сигурно цял ледник е можел да се разтопи, преди той най-сетне да го стори. Накрая момчето се застъпи за мен. „Всичко е наред, татко. Това е моят приятел Макс. Той е с мен." Светлината се изключи и г-н Олбрайт разтвори вратата пред нас. „Влизайте, момчета. Яденето е в кухнята."

Какво се бе променило? Какво бе накарало г-н Олбрайт да изключи фенерчето? Един прост факт. Бях приравнен редом до неговия син. Внезапно дошлата ми безопасност нямаше нищо общо със собствените ми постижения и жертвоприношения. Просто познавах неговия син. Точка.

По същата причина и вие няма нужда да се страхувате от Божието осъждение. Не и днес. Нито при последния съд. В светлината на Божията слава Исус ще говори от ваше име. „Този е мой приятел" - ще ви посочи той. И когато го стори, вратите на небето ще се разтворят.

Доверете се на Божията любов. На неговата съвършена любов. Не се притеснявайте дали той ще научи за вашето минало. Той вече го познава. Не треперете от страх да не го разочаровате в бъдеще. Той знае дори точно в коя глава от вашия роман ще го сторите. Със съвършеното си познание за миналото ви и съвършен поглед към бъдещето ви, той ви обича независимо от двете.

Съвършената любов може да се справи със страха от осъждението.

(А по-кроткото каране помага срещу страха от крайпътните полицаи.)