ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА. Прещракващият катинар

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА. Прещракващият катинар

Деветгодишният Ал бърза по неприветливите лондонски улици. В ръката си стиска бележка, а сърцето му направо ще изхвръкне от гърдите. Той не е чел писмото. Баща му изрично му е забранил. Ал не знае какво е посланието, но знае дестинацията. В сградата на полицията.

Някои малки момчета дават мило и драго да видят сградата на полицията отвътре. Но не и Ал. Поне не днес. Наказание, а не удоволствие бележи днешното посещение. Ал е изпуснал вечерния час. Така се е заиграл с другите хлапета, че въобще не е забелязал кога денят се бе претърколил. И сега той е в немилост.

Баща му, човек на строгата дисциплина, е посрещнал Ал на входната врата и без изобщо да го поздрави, му е поверил бележката с думите: „Веднага да я занесеш в полицията!" Ал няма никаква представа какво да очаква. И се бои от най-лошото.

И страховете му се оказват основателни. Дежурният полицай, приятел на баща му, разгръща бележката, прочита я и кима сериозно: „Ела с мен." После отвежда ококорения хлапак до една килия, отваря скърцащата врата и му казва да влезе вътре. Ал влиза и полицаят захлопва вратата след него. После тежкият катинар злокобно се прещраква. „Това е наказанието за лошите момчета" - пояснява той и се отдалечава.

Лицето на Ал пребледнява все повече и повече, докато той постепенно достига до неизбежния извод. Явно е пресякъл линията на търпението у баща му. Изчерпил е кладенеца на неговата благодатност. Изхарчил е запасите с неговата благосклонност. Затова баща му го изпраща в затвора. Младият Ал няма причина да се надява някога отново да види семейството си.

Той греши. Присъдата му трае само пет минути. Ала тези пет минути за него са като пет месеца. Ал повече никога няма да забрави този ден. Звукът на прещракващия катинар, ще разказва след време на околните той, се запечатва в паметта му до края на неговите дни.

Лесно е човек да разбере защо. Представяте ли си по-злокобен звук от този? Неговото ехо обявява без думи: „Твоят баща се е отрекъл от тебе. Колкото и да го търсиш, него го няма наблизо. Колкото и да го умоляваш, той няма да те чуе. Между теб и неговата любов има необозрима пропаст."

Прещракването на тъмничния катинар. Мнозина се боят, че вече са го чули. Ал го чува, понеже е забравил вечерния час. Вие - сигурно понеже сте забравили някоя добродетел. Ал се е прибрал вкъщи твърде късно. А вие може би сте се прибирали твърде мръсни. Или твърде пияни. Или пък въобще не сте се прибирали. Ал е изгубил представа за времето. А вие може би сте изгубвали представа за посоката и сте се озовавали не където трябва, правейки не каквото трябва. И добре сте осъзнавали, че Небосклонът няма място за такива измамници. За такива прелюбодейци. За такива предатели. За майки, направили аборт. За юноши, криещи тайна. За финансови измамници. За църковни лицемери. За хора, заключени в някоя килийка не от земния си татко, а от небесния Отец. За грешници, затворени не между стени от хладен камък, а между стени от гузна съвест. Безсмислено е да молите за милост. Сметката е изчерпана. Безполезно е да очаквате снизхождение. Резервите са привършили. Отишли сте прекалено далеч.

Страхът от загубата на бащината обич има скъпа цена. Ал прекарва останалата част от живота си, треперейки кога ще щракне следващият катинар в живота му. Онзи ранен миг на ужас и страх впоследствие довежда до една цялостна кариера, през която той ще се опитва да вдъхва същото у околните. Когато пораства, Ал - вие го познавате като Алфред Хичкок - посвещава целия си талант на това, да плаши хората.

Може би и вие вдъхвате страх у другите. Не че го искате. Но не сте способни да раздавате нещо, с което не разполагате. Ако не сте истински убедени в любовта на Бога, как тогава бихте могли да убеждавате другите?

Изпитвате ли боязън от прещракващия катинар? Ако е така, нека да ви насърча. Все още не познавате този звук. Въображението ви може да твърди, че сте го чували; логиката може да твърди същото; някой родител или амвонник може понякога също да го казва. Но според Библията - според ап. Павел - вие не познавате този звук.

Твърдо вярвам, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито управляващите духове, нито нещо в настоящето, нито нещо в бъдещето, нито други сили, нито нещо във висините, нито нещо в дълбините, нито каквото и да е от създаденото може да ни отдели от Божията любов, която имаме в Христос Исус, нашия Господ (Римляни 8:38-39, СП).

Тези думи звучат като възглас „Еврика!" в края на дългото търсене на Павел за любовта. Той е подхванал своето търсене в пет поредни стиха с повдигане на пет жизненоважни въпроса.

Първи въпрос: „Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас?" (31 ст.). Присъствието на Бога завинаги накланя везните на несигурността в наша посока. Кой би могъл да ни докосне при това положение?

Втори въпрос: „Нима Онзи, който не пожали собствения си Син, а го изпрати да умре за всички ни, няма да ни даде, заедно с Исус, и всичко останало?" (32 ст., СП). Дали Бог ще избави душата ни и след това ще ни зареже да се оправяме сами? Дали ще ни даде небесна гаранция и след това ще ни изостави на произвола на земните сили? В никакъв случай.

Третият въпрос казва: „Кой може да обвини избраните от Бога? Никой! Защото Бог е този, който ги обявява за невинни" (33 ст., СП). Веднъж след като Бог ви е приел, чие друго мнение би могло да има значение? Всеки един глас, който дръзне да ви отправя укор или осъждане, включително и собственият ви, ще звучи като хилаво хленчене пред небесния трибунал. Решението на Бога да ви приеме до себе си оглушително смълчава всяко земно натякване, че не сте достойни.

Четвъртият въпрос продължава: Тогава „кой може да ги осъди? Никой! Христос Исус умря и, което е още по-важно, беше възкресен, и сега седи от дясната страна на Бога и се застъпва за нас" (34 ст., СП). Непосредствено до Господния престол, само на една ръка шепот от вашия Създател, е седнал Онзи, когото преди време са разпънали заради вас. Той заема мястото с най-висш авторитет. Затова нека вашите прокурори да си нареждат каквито искат пледоарии против вас. В крайна сметка всички техни гласове ще бъдат смълчани от аргументите на вашия Адвокат. Откъде съм сигурен ли? Сигурен съм, понеже знам, че той ви обича повече от всичко.

Петият въпрос е кулминацията на всичко онова, което се питахме в тази глава. Това всъщност е въпросът на живота ви: „Възможно ли е нещо изобщо да ни отдели от Христовата любов?" (35 ст., 1ЧГТ). Този въпрос е най-горното стъпало от една доста стръмна стълбица. Току-що изкачили останалите й въпроси, сега ние се озоваваме най-горе и чуваме как Павел ни провокира да се огледаме за нещичко, каквото и да е, което би имало силата да ни изолира от любовта на Бога. Можете ли да посочите поне един-единствен елемент от живота ви, който да намеква за края на Божието посвещение към вас? „Значи ли това, че той повече не ни обича, ако преживяваме неприятности или трудности, ако ни преследват или сме гладни, или ни е студено, или пък сме в опасност или в смъртна заплаха?" (35 ст., ЖТ). Като строява всички наши врагове в редица за идентифициране на престъпника, Павел ни поставя зад стъклото и заедно с нас ги зачерква един по един: „Нито бедите, нито мъките, нито омразата, нито оскъдицата, нито несретата, нито угнетенията, нито ножът в гърба, нито дори най-лошите грехове, изброени в Писанието" (35 ст., М80). Абсолютно никой не би могъл да забие клин между вас и Божията обич. „Не, въпреки всички тези неща, съкрушителната победа си е наша чрез Христос, който ни е обикнал" (37 ст., ЖТ). Никоя земна злополука не може да се сравнява с прищракване на небесния катинар.

Павел е напълно сигурен в това, което пише. Той се обръща към барабаниста и му кимва да удари триумфално по чинелите: „Убеден съм, че... нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ). В оригиналния език на този текст той използва перфектно време на глагола, с което буквално казва: „Убеждавал съм се и продължавам да бъда убеден." Това не е някаква мимолетна поетична мисъл, която му е хрумнала в процеса на писането. Тези думи са плод на дълбоко вкоренено убеждение. Павел е уверен. Според вас какво точно го е убедило?

Може би учениците на Христос. Самият Павел не го казва, но според мен е съвсем логично той да е отделил време да разпитва последователите на Исус с молба да опишат докъде се простира любовта на Бога. Сигурно едно от първите неща, които тогава са им хрумнали, е била Пасхалната им вечеря с него. Вечерта е обещавала да бъде чудесна. Хубава храна. Добра компания. Цяла вечер гарантирано време с Исус. Ала посред вечерята техният учител внезапно хвърля бомбата: „Тази нощ всички вие ще се разбягате и ще ме изоставите" (Матей 26:31, ЖТ).

Учениците, естествено, се намръщват при тази мисъл. Петър обявява на висок глас: „Дори всички останали да те изоставят заради това, което ще ти се случи, аз никога няма да те изоставя. [...] Същото заявиха и всички останали ученици" (33, 35 ст., СП). Как така ще го изоставят? Това е нелепо. Какви са тези емоционални приказки? Каквото и да се случи с него, те никога няма да го оставят сам.

Каква грешка. Още преди да се е смрачило напълно, „всички ученици го изоставиха и избягаха" (Марк 14:50, СП). Йоан и Андрей бягат. Вартоломей, Тадей и Яков се укриват. При появата на римските власти учениците се разпръскват за отрицателно време. Същите тези величествени мъже, които днес красят стенописи и стъклописи в катедрали по целия свят, в този миг се крият под магаретата или се шмугват в сламата. Зарязват го сам да се пържи на огъня и си плюят на петите. Странна работа.

Но ето и още по-странното. Когато възкръсва и ги среща отново, Христос нито веднъж не повдига този въпрос. Нито веднъж не им се смръщва: „Казвах ли ви?" Когато пристъпва в пълната с предатели стаичка, той спокойно е можел да им цитира собствените си думи и да им припомни какъв нож са му забили в гърба с това бягство. „Ама и ти си един приятел, Андрей. Може ли да се разчита на вас? На теб, Йоане, възнамерявах да възложа написването на едно от евангелията ми..."

Можел е да ги остави да чуят прищракването на катинара. Но не го е сторил. „Вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратите, където бяха събрани учениците, бяха заключени поради страха от юдеите, Иисус дойде, застана на средата и им каза: Мир вам!" (Йоан 20:19).

Съумели са някак си да се заключат от стражите. Но никакъв катинар не може да ги отдели от любовта на Христос.

Дали Павел е чувал разказа за онази вечер? Ако е така, той би бил достатъчен, за да му вдъхне убеждение. Дори и да изоставиш Исус, той ще продължи да те обича.

А Петър вероятно дори би подсилил този глагол. Вместо „да изоставиш" вероятно той би използвал думата „да се отречеш". Дори да се отречеш от Христос, той пак ще продължи да те обича. Защото докато Исус е изправен пред последния си съд, Петър се защитава срещу други обвинители. Той е клекнал край някакъв огън, когато „една прислужница се приближи до него и каза: „Ти също беше с Исус от Галилея." Но Петър отрече пред всички с думите: „Не зная за какво говориш."" (Матей 26:69-70, СП).

Ех, тази широко амплитудна вяра у Петър! Когато тя се извисява във висините, Христос му дава псевдонима Канара (Матей 16:16-19). А когато тя рухва ниско в дълбините, Исус го нарича Сатана (Матей 16:21-23). Кой от следовниците на Исус се е кълнял във вярност по-настойчиво? И кой от тях е падал в прахта по-неизвинимо?

За други хора бихме могли да го преглътнем, но тук от Исус се отрича именно Петър. Този, чиито стъпала са ходели върху водата. Същият, чиито ръце са раздавали чудодейно умножена храна на хиляди души. Неговите очи са виждали Мойсей и Илия редом до преобразения Исус на един висок хълм. Неговите устни са произнасяли клетва за вярност. Спомняте ли си какви думи му отправя Исус? „Тази нощ, преди да пропее петелът, три пъти ще си се отрекъл от мен" (Матей 26:34, СП). А Петър ревностно го е поправил: „Никога няма да се отрека от теб, дори ако трябва да умра заедно с теб" (35 ех, СП).

Обаче го прави. Трижди. Като оцветява обстановката с пиперлив език, той похулва името на най-добрия си приятел. А за капак на всичко и от някъде се обажда петел. Сякаш езикът на известната птица прозвучава като прищракване на тъмничен катинар. „Господ се обърна и погледна Петър. И тогава Петър си спомни думите му: „Преди да пропее днес петелът, ти ще се отречеш от мен три пъти", излезе навън и горчиво заплака" (Лука 22:61-62, СП).

Сигурно в този миг Петър си е мислел, че Исус никога повече няма да го погледне.

Но е грешал. Само няколко дни след възкресението Петър и няколко от учениците решават да заминат за Галилея и отново да се отдадат на риболов. Защо? Защо човек, който е бил свидетел на възкресение, би се уединил да лови риба? Може да е бил гладен. Или да не е вярвал напълно. Да, Христос наистина е надвил смъртта, но дали би дал втори шанс на един предател? Твърде вероятно е Петър да е имал своите съмнения в този момент.

Ако е било така, те са започнали да се разпръскват в мига, щом е дочул гласа откъм брега. Исус им вика от сушата в сутрешния полумрак да хвърлят мрежата от дясната страна на лодката си. Макар да не разпознават чий е този глас, те все пак изпълняват заръката. Но когато едвам измъкват тежкия товар с риби, на Йоан му просветва: „Това е Господ!" (Йоан 21:7, СП). Току-що нахлузил дреха, Петър не губи нито секунда и се бухва във водата, за да доплува до Христос. Минута-две по-късно двамата са застанали един срещу друг не другаде, а тъкмо до прясно накладен огън. И ако при първия огън Петър се бе отрекъл от Христос, при този той няма как да отхвърли неговата любов.

Може би Петър е разказвал тази случка на Павел. И може би, когато е приключвал, Павел е обърсвал някоя и друга сълза, признавайки: „Сега вече съм напълно убеден, че нищо не може да ни отдели от Божията любов."

И да се отречеш от Исус, свидетелства Петър, той пак ще те обича.

И да се усъмниш в Исус, допълва Тома, отношението му ще е същото.

Тома си има своите съмнения. За него няма значение, че цели десет чифта очи са видели възкресения Исус. Нито, че жените, които са го съпровождали до гроба, са го разпознали по-късно в стаята. Нека те да си разправят наляво-надясно. Самият Тома възнамерява да седи и да чака. Той не е присъствал в стаята, когато Исус се е появил пред другите. Може да е бил на пазар. Или може да е възприел смъртта на Учителя по-тежко от останалите. В един от четирите случая, когато негови думи се цитират в Писанието, той произнася смелата фраза: „Да отидем и ние, за да умрем с Исус" (Йоан 11:16, СП).

Тома е готов даже да умре за Христос. Със сигурност значи сега ще е готов да умре, за да види живия Христос. Но не възнамерява да се остави да го заблудят. Веднъж вече е погребал своите надежди. Няма намерение да ги погребва ей така за втори път. Независимо какво твърдят останалите, той трябва да се увери лично. Затова цели седем дни той чака. Другите празнуват, а той седи мълчаливо. Тома се нуждае от свидетелство от първа ръка. Затова Исус му го подарява лично. Първо едната ръка, после другата, а накрая и прободеното тяло. „Сложи пръста си тук и погледни ръцете ми. Протегни ръка и я сложи в ребрата ми. Спри да се съмняваш и повярвай!" (Йоан 20:27, СП).

И Тома решава да повярва: „Господ мой и Бог мой!" (28 ст.).

Единствено Бог би могъл да слезе в смъртта и да се завърне. И единствено Богът на любовта би могъл да се завърне заради съмняващия се.

И да се отдръпнете от Бога, той все още ще ви обича. И да се отречете от Бога, той все още ще ви обича. И да се усъмните в Бога, той все още ще ви обича.

На Павел това му стига, за да се убеди. А на вас? Вие изпитвате ли увереност, че досега никога не сте преживявали и ден без любовта на Бога? Нито един. Дори когато сте изоставяли Христос? Да, той е продължавал да ви обича. Вие сте се криели от него, но той все пак е идвал да ви потърси.

А когато сте се отричали от Христос? Въпреки че сте му се посветили, в един момент сте попаднали в съмнителна компания. И когато някой е споменал името му, вие сте изпсували като пиян моряк. Тогава сте дочули гласа на кукуригащата съвест и сте усетили парещите сълзи на лицето си. Той обаче не ви е изоставил. Вашите отричания не могат да застрашат неговата любов.

Нито пък вашите съмнения. А вие си ги имате. Имали сте ги в миналото, а може би и дори сега. Действително, има много неща, които не можем да знаем и които никога няма да узнаем. Но едно е сигурно. Съмненията не отделят съмняващия се от Божията любов.

Вратата на затвора не се е захлопвала пред вас. Катинарът на тъмницата не се е прещраквал между вас и Христос. Изворът на Божията любов е неизчерпаем. „Неговата неувяхваща любов към онези, които се боят от него, е толкова велика, колкото е разстоянието между небесата и земята" (Псалм 103:11, №_Т).

Великата новина от страниците на Библията е не, че вие обичате Бога, а че той обича вас! Не че вие можете да опознаете Бога, а че той вече познава вас! Той е татуирал вашето име върху собствената си длан. Неговите мисли за вас са повече от песъчинките на плажа. Името ви нито за миг не излиза от ума му. Присъствието ви нито за секунда не убягва от погледа му. Той вижда и най-лошото у вас, но въпреки това продължава да ви обича. Утрешните ви грехове и бъдещите ви неуспехи няма да го изненадат. Той вече ги вижда. Всеки един ваш ден и всяко едно ваше действие е пред неговите очи и е било калкулирано с негово решение. Той ви познава по-добре, отколкото се познавате самите вие, и при все това си е навил на пръста, че няма да спре да ви обича. Никое откритие няма да го обезвери. Никое въстание няма да го разубеди. Той ви е обикнал с неувяхваща любов.

Някои части от тази глава написах в една хотелска стая във Флорида. Една сутрин рано прекарах известно време близо до един грамаден плувен басейн. След като прочетох стиховете, които ви посочих преди малко, аз вдигнах поглед и забелязах как една птичка се спуска от небето и каца близо до водата. След като се поразходи по ръба на басейна, огледа се, отърси се от нещо и после се наведе към водата. Натопи човчицата си, отпи една глътка и после отлетя безгрижно. „Това картина на твоята любов ли беше?" - запитах Бога. Отпитата глътка на птичката не повлия по никакъв начин на нивото на водата в басейна. Също както нашите грехове и недостатъци не са способни да намалят новото на любовта на Бога.

Най-великото откритие във вселената е най-великата любов във вселената - любовта на Бога. „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., МАТ). Помислете какво всъщност казват тези думи. Можете да бъдете отделени от своя съпруг, от своите роднини, от своите деца, от своето здраве. Но не е възможно да бъдете отделени от любовта на Бога. Това никога няма да стане.

Пристъпете до кладенеца на неговата обич и пийте на воля. Може да мине известно време, докато усетите промяната. Откъслечните глътки няма да напоят напуканото сърце. Пийте ненаситно и ежедневно. Изпълни ли ви неговата любов, никога няма да бъдете същите.

Така става с Петър. Той заменя лодката си за амвон и нито за миг не обръща поглед назад. Същото става и с другите ученици. Същите тези мъже, които боязливо са се разбягали в тъмната градина, започват да обикалят целия свят с ненадмината дързост. Тома вече е съвсем различен човек. Ако преданията за него са верни, той успява да занесе Божията любов до хиляди души чак в Индия, където умира от любов към Бога, подобно на почти всичките си приятели.

Страхът да не изгуби любовта на баща си цял живот ще ужасява малкия Ал. Радостта от намерената любов пък вдъхновява и променя Христовите ученици. Пожелавам и на вас да бъдете променени по същия начин. И следващия път, когато чуете прещракването на някой катинар, си спомнете: „Нищо никога не може да ни отдели от неговата любов" (38-39 ст., ЖТ).