ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
  

26-35. Правителството признава, че усло-вията, при които жалбоподателят е бил държан в центъра за чужденци, са били несъвместими с чл. 3 от Конвенцията. Той е прекарал там две години и 10 дни, а центърът е бил предназначен и е предлагал условия само за краткосрочно настаняване, като при това е бил постоянно и тежко пренаселен. Съдът намира, че това състав-лява нечовешко и унизително отнасяне в нарушение на чл. 3.

36. Жалбоподателят се оплаква, че задържа-нето му в очакване на изпълнението на заповедта за експулсиране е било в нарушение на чл. 5, § 1 (f) от Конвенцията заради прекомерната му продължителност и очевидната невъзможност той да бъде експулсиран в Узбекистан. На основание чл. 5, § 4 той се оплаква и че не е получил съдебно произнасяне относно законосъоб-разността на задържането му.

39-45. Правителството признава, че е извършено нарушение на чл. 5, § 4 от Конвенцията. Съдът отбелязва, че тази разпоредба е давала на жалбоподателя право да се обърне към съд, компетентен да реши „в кратък срок“ дали задържането му продължава да бъде „законно“ в светлината на нови фактори, възникнали след заповедта, с която е било разпоредено. То не е било продължавано автоматично през определени интервали в течение на целия двегодишен период, нито е бил извършван периодичен съдебен контрол. Опитите на жалбоподателя да предизвика такъв контрол също са останали безплодни – три съдебни състава са отказали да разгледат съществото на оплакванията му относно законността на задържането, като са приели, че не е необходимо изменение на първоначалната мярка, нито преразглеж-дане на нейната законосъобразност в светлината на новонастъпилите обстоя-телства. Законът също не е предвиждал средство за предизвикване на съдебен контрол върху задържането в очакване на експулсиране. Следователно е налице нарушение на чл. 5, § 4.

46. Правителството признава и нарушение на чл. 5, § 1 (f) за времето след 5 февруари 2013 г., когато е станало ясно, че експулсирането на жалбоподателя в Узбе-кистан е невъзможно. Преди тази дата според него за задържането е имало „обективна причина“, а именно липсата на информация от посолството.

49. Лишаването от свобода на основание втората хипотеза на чл. 5, § 1 (f) е оправдано само докато се осъществява процедурата по експулсиране или екстради-ция, но не и ако тя не се води с дължимото усърдие. „За да не бъде задържането по чл. 5, § 1 (f) прието за произволно, властите трябва да действат добросъвестно; задържа-нето трябва да е тясно свързано с осно-ванията, сочени от правителството; мястото и условията на задържането трябва да са подходящи и продължителността му не следва да надхвърля разумния срок, необхо-дим за постигане на преследваната цел.“

50-52. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е останал задържан две години и 10 дни. Единственото, което властите са направили през това време, е било да изпратят до посолството на Узбекистан пет искания за издаване на документи за пътуване. Макар че не могат да бъдат винени за липсата на отговор, няма данни и да са действали енергично или настоятелно. Първото искане е изпратено повече от четири месеца след задържането на жалбоподателя. След писмото от 5 февруари 2013 г. властите трябва да са били наясно, че експулси-рането на жалбоподателя в Узбекистан е невъзможно, но пред Съда не са предста-вени доказателства за правени опити да се намери трета държава, където може да бъде депортиран.

53. „Съдът напомня, че националните власти са длъжни да преценяват дали извеждането от страната е реалистична перспектива и дали задържането с цел извеждане от самото начало е било и продължава да бъде оправдано. В такава ситуация наличието на процесуални гаранции е от решаващо значение. Съдът обаче вече установи, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно правно средство, чрез което да оспори законността и продължителността на задържането си, а правителството не е посочило други нормативни или практически гаранции. Следователно руското законодателство не е предвиждало процедура, чрез която да може да се предотврати рискът от произволно задържане в рамките на производство по експулсиране.“

54. Съдът отбелязва със загриженост особено уязвимото положение на жалбоподателя – като лице без гражданство той не е можел да ползва помощ от ничие консулство; явно не е имал финансови средства и роднини в Русия и трябва да му е било изключително трудно да се свърже с адвокат и да го ангажира. Властите не са направили нищо, за да ускорят процедурата по извеждане от страната и да осигурят ефективна защита на правото му на свобода. Той просто е бил оставен заключен в килията си в продължение на месеци и години, без някой да се заинтересува активно от съдбата му.

55. На последно място Съдът отбелязва, че максималното наказание, предвидено от руския закон за административно наруше-ние, е 30 дни лишаване от свобода. Задържането с цел експулсиране не следва да бъде санкционно по характер и трябва да бъде придружено от подходящи гаранции, но в случая превантивната мярка на практика се оказва много по-тежка от санкцията, което не е нормално.

56. Така Съдът заключава, че основанията за лишаването на жалбоподателя от свободата му не са били валидни през целия период на неговото задържане, поради липсата на реалистични шансове за изпълнение на заповедта за експулсиране и пропуска на властите да проведат процеду-рата с дължимото усърдие. Следователно е налице нарушение на чл. 5, § 1 (f) от Конвенцията.

71-74. На основание чл. 46 от Конвенцията Съдът указва на Русия да предприеме общи мерки, посредством които: а) да осигури механизъм, позволяващ на задържаните да оспорват законосъобразността на задържа-нето им за извеждане от страната, с оглед на развитието на процедурата по осъщест-вяването му (чл. 5, § 4); б) да ограничи периодите на задържане, така че те да остават свързани с основанието за задържане, приложимо в контекста на имиграцията (член 5, § 1 (е)). По отношение на жалбоподателя, с оглед на неговия статус на лице без гражданство, прави-телството следва да вземе мерки за избягване на повторното му арестуване и задържане.