XXXVIII. Глупостта е за предпочитане

XXXIX. Различни видове безумие

Когато някой луд види тиква и вярва, че това е собствената му жена, наричат го луд, защото такива случаи са редки. Ако пък някой има съпруга, която му е обща с мнозина, а той в щастливото си неведение се кълне, че тя му е по-вярна от Пенелопа^[188], и сам се хвали без мярка, такъв мъж никой не нарича луд, защото съпрузи от тоя вид се срещат на път и под път.

Към това съсловие принадлежат и ония, които заради лов на диви животни забравят и казват, че изпитват ненаказано удоволствие, когато слушат неприятните звуци на ловджийските тръби и лая на кучетата. Мисля, че кучешкият тор на тях мирише като рядко благоухание. Каква наслада е за тях да разкъсват дивеч! На простолюдието прилича да касапят волове и овни, но само на благородник подобава да разсича див звяр. Ловецът си сваля шапката и коленичи, после със специален нож, а не с какъвто и да е може да се върши това, с точно определени жестове и по определен ред, както е при свещенодействие, той реже отделните части. А край него стои безмълвна тълпа и се диви с почуда като на нещо невиждано, макар че такава гледка е виждала хиляди пъти. Падне ли се пък някому малко да вкуси от дивеча, той смята, че се е приближил вече до самото дворянство. Така поради продължителното дране и ядене на диви животни самите ловци се превръщат почти на зверове, макар да си въобразяват, че живеят по царски.

Най-близък по лудост до тях е оня тип хора, които горят от ненаситно усърдие да строят къщи, като престрояват ту кръглата в квадратна, ту квадратната в кръгла. На тая лудост няма нито край, нито мярка, докато строителите стигат до крайна бедност и вече няма къде да живеят и дори какво да ядат. Какво ги интересува бъдещето? Нали в продължение на няколко години са прекарали в най-голямо удоволствие?

Струва ми се, че най-близко по лудост до тях са ония, които с нови и тайни науки се стараят да преобразят същността на предметите и по суша и море търсят някакъв пети основен елемент^[189]. Толкова много ги блазни меденосладката надежда, та не жалят нито труд, нито пари и с удивителна изобретателност винаги измислят нещо ново, в което в края на краищата се излъгват, и тази измама представят като приятна за себе си, докато след изразходване на всичките си средства нямат с какво да си направят една обикновена печка. Но те не престават да имат приятни съновидения и да привличат други към същото блаженство. Когато пък загубят всяка надежда, те се утешават с известната сентенция: „При големите дела и самото желание е достатъчно.“^[190] Тогава те обвиняват краткостта на живота, понеже не стига за осъществяване на великото им дело.

Имам известно съмнение дали трябва да бъдат допуснати в нашето общество комарджиите. Глупаво наистина и смешно зрелище е, когато виждаме някои дотолкова да са отдадени на хазарта, че щом чуят тракане на зарове, тутакси сърцето им започва да подскача и да играе. Подмамвани постоянно от надежда за печалба, когато загубят всичките си богатства и техният кораб се разбие в скалата на зара, не по-малко страшна от Малея^[191], те излизат почти голи и са готови да ограбят когото и да било, но не и своя победител в играта, за да не изглеждат мъже с малко достойнство. Какво да кажа за старците, които поради полуслепите си очи играят, като си поставят очила? На някои пък ревматизмът така е схванал пръстите на ръцете, че си наемат срещу заплащане помощник, който хвърля заровете на масата вместо тях. Приятно нещо е това, но понеже хазартната игра обикновено прераства в бяс, тя е подвластна на фуриите^[192], а не на мене.