Фонтаните на рая artur Clarke

драскаха върху скалата, правеха си фотографски снимки на върха или се

възхищаваха на скалните рисунки. Нямаха представа, че бяха придружавани

неотлъчно от невидим и завистлив зрител, който се движеше без усилие покрай

тях мълчаливо като призрак, при това толкова близо, че можеше да различи

изражението на лицата им и подробности от тяхното облекло. Увеличението на

телескопа бе толкова голямо, че ако можеше да чете по устните, щеше да

"подслушва" и водените от тях разговори.

Бе воайор, но - достатъчно безвреден, а малкият му "порок" не бе

изобщо таен, тъй като го споделяше с посетителите. Телескопът предлагаше

едно от най-добрите встъпления към Якагала. Освен това служеше и за други

полезни цели. Раджасингхе бе алармирал на няколко пъти пазачите за

преднамерено търсене на сувенири и не един турист биваше изненадан да

дълбае инициалите си върху скалата.

Бившият посланик рядко използуваше телескопа сутрин, тъй като слънцето

се намираше над далечната страна на Якагала и малко можеше да се види върху

сенчестата западна страна. Доколкото можеше да си спомни, никога не бе

поглеждал през окуляра толкова рано след изгрев слънце, докато се

наслаждаваше на забележителния местен обичай "чай в леглото", установен от

европейските плантатори преди три века.

Сега хвърли поглед през широкия панорамен прозорец, който разкриваше

почти пълна гледка към Якагала, и се удиви на малката фигурка, която се

движеше по билото на скалата с очертан отчасти силует. Посетителите никога

не се изкачваха на върха толкова рано след зазоряване. Дори пазачите не

отключваха вратата на асансьора, водещ към фреските поне още няколко часа.

Раджасингхе лениво размишляваше коя ли можеше да бъде тази "ранобудна

птица".

преливащи по ориенталски десени. Излезе на верандата и отиде до якия

бетонен стълб, подпиращ телескопа. Отбеляза си наум поне за петдесети път,

че трябваше да изнамери нов калъф против прах за инструмента, и насочи

масивния обектив към скалата.

"Трябваше да се досетя!" - каза си с немалка доза удоволствие и

превключи на по-голямо увеличение. Представлението през миналата вечер явно

бе впечатлило Морган и нямаше как да бъде другояче! За краткото време, с

което разполагаше, инженерът бе решил да провери как архитектът на Калидаса

бе се справил с предизвикателствата, наложени му от природата.

След това Раджасингхе забеляза нещо твърде обезпокоително. Морган

вървеше чевръсто на самия край на платото, само на сантиметри от реалното

падане в пропастта. Малцина от туристите се пробваха да доближат дотолкова.

Още по-малко се осмеляваха да седнат на Слонския трон с крака, свободно

провесени над бездната. Но сега инженерът коленичи точно там, като се

държеше нехайно с ръка за гравираната каменна украса, и се наведе над

нищото, докато оглеждаше скалата отгоре. Раджасингхе, който съзерцаваше с

трепет дори височината на Якагала, с която бе свикнал, сега едва издържа

гледката.

Морган обследва няколко минути, изложен на опасност. Явно бе от онези

редки хора, които не се главозамайваха от височина. Паметта на Раджасингхе

бе добра, въпреки че понякога му изиграваше по някоя и друга шега. Сега

опитваше да изплува спомен. Като че имаше някакъв французин, който бе се

завързал с въже и бе спрял посредата на Ниагарския водопад, за да си сготви

обяд? Ако онова събитие не бе надлежно документирано, бившият посланик не

би повярвал на достоверността му.

А имаше и подобен случай, свързан с Морган. Какъв бе той? Не знаеше

нищо за новодошлия допреди седмица...

Да, точно така! Бе проведена кратка разгорещена дискусия, привлякла

вниманието на средствата за масова информация за около един ден. Тогава ще

да бе чул за пръв път името на Морган.

Главният инженер на новостроящия се "Гибралтарски мост" бе съобщил за

смущаващо техническо нововъведение. Тъй като всички превозни средства щяха

да бъдат оставени на автоматично направляващо устройство, то отпадаше

необходимостта от парапети или защитни направляващи отстрани на моста.

Липсата им щеше да доведе до икономия на хиляди тонове материал.

Разбира се, всички счетоха идеята за ужасяваща. "Какво би се случило,

ако автоматичното управление на дадена кола излезе от строя и колата се

насочи към ръба?" - зададоха му публичен въпрос.

Главният инженер имаше готов отговор. Дори - няколко, за съжаление...

"В такъв случай биха се задействували автоматично спирачките и

превозното средство би спряло след няколкостотин метра. Колата би могла да

излети извън платното, само ако се движи по най-външната лента и се

развалят едновременно насочващата система, сензорите и спирачките. Би се

станало веднъж на двадесет години!"

Дотук - добре! Но след това Морган продължи възражението си. Явно не

бе възнамерявал то да получи гласност или вероятно само бе се пошегувал.

Каза, че ако настъпело такова нещастно стечение на обстоятелствата, щял да

бъде толкова по-доволен, колкото с по-голяма скорост би изхвръкнала колата

надолу, за да не повреди красивия му мост...

Излишно за споменаване - "Мостът" бе построен с дефлекторни кабели

покрай най-външните пътни платна и досега никой не се бе гмурнал в

Средиземно море от трикилометровата височина! Морган, обаче, явно бе решил

да жертвува живота си по самоубийствен начин тук, на Якагала. Другояче

човек трудно би оправдал неговите действия.

А сега - какво правеше? Коленичи отстрани на Слонския трон и извади

малка правоъгълна кутийка с форма и големина на старовремска книга.

Раджасингхе я зърна само за миг. Маниерът, по който я използуваше

инженерът, не му се стори понятен. Вероятно бе някакво анализиращо

устройство, въпреки че не му бе ясно защо Морган би могъл да бъде

заинтересован от химичния състав на Якагала.

Може би възнамеряваше да отпочне строеж тук? Не че властите биха му

разрешили, разбира се, но Раджасингхе не можа да се досети за никаква

смислена атракция, която би предложила голата скална площадка - в днешни

дни царете, страдащи от мегаломания нещо не достигаха... Така или иначе от

реакциите на инженера от предишната вечер бе достатъчно сигурен, че гостът

му преди да стъпи в Тейпробейн дори не бе чувал името на Якагала.

И изведнъж Раджасингхе, който се славеше със своето самообладание и в

най-драматични ситуации, изпусна неволен вик на ужас. Ваневар Морган

отстъпи неволно крачка назад извън ръба на скалата и полетя в бездната!

Глава 6. Художникът
- Доведете персиеца при мен! - заповяда Калидаса, щом пое дъх.

Изкачването от скалните стенописи до Слонския трон бе и лесно, и

безопасно, тъй като стълбата надолу от върха на скалата бе оградена с

предпазни стени. Но царят се измори. "Още колко години ще се изкачвам без

чужда помощ?" - помисли. Можеха да го носят роби, но това не подобаваше на

царското му достойнство. Не понасяше мисълта, че някой друг освен него би

могъл да погледне към стотиците богини и не по-малко красивите им

придружителки, които допълваха свитата на небесния му царски двор.

Затова отсега нататък на входа на стълбата, водеща към фреските и

небесния кът, сътворен от него, денонощно щеше да стои на пост страж.

Мечтата му бе се сбъднала след десет години усилен труд. Както и да

възразяваха завистливите монаси от отсрещния планински връх, най-после

Калидаса бе станал бог!

Въпреки годините, прекарал изложен на тейпробейнското слънце, Фирдаз

бе бледолик като римлянин. Днес при поклона пред царя изглеждаше още по-

блед и неспокоен. Калидаса го наблюдаваше замислен и след това го удостои с

една от редките си усмивки.

- Свърши добра работа, персиецо! Има ли друг художник на света, който

рисува по-добре от теб?

Гордостта явно се бореше с предпазливостта, преди Фирдаз да даде

колеблив отговор.

- Доколкото ми е известно, няма такъв, ваше величество.

- Добре ли ти заплатих?

- Предоволен съм.

"Едва ли ми отговори точно" - рече си Калидаса. Бяха го обсипвали с

безконечни молби за още пари, повече помощници и скъпи материали, които

можеха да се доставят само от далечни земи. Но от художник не можеше да се

очаква да разбира от икономика или да се интересува, че царското богатство

бе пресушено от внушителната цена на двореца и околностите му.

- Сега, след като работата ти тук е свършена, какво ще си пожелаеш?

- Бих желал да получа позволението на ваше величество да се завърна в

родния Исфахан, за да се видя с роднините си отново!

Точно този отговор очакваше Калидаса и затова искрено съжали за

решението, което предварително бе взел. По пътя за Персия художникът щеше

да мине през земите на твърде много владетели, които не биха изпуснали

прочут майстор като него да се изплъзне измежду алчните им пръсти. А

изрисуваните върху западната стена на скалата богини трябваше да останат

безподобни завинаги!

- Има проблем - отвърна безизразно и Фирдаз побеля като платно, а

раменете му хлътнаха. Но Калидаса му заговори не като цар, а като на сродна

душа, посветена на изкуството. - Ти ми помогна да стана бог. Тази новина

вече обходи царството ми надлъж и шир. Ако оставиш моето покровителство, ще

се намерят други, които да искат същото от теб.

За момент художникът остана безмълвен. Чуваше се само стенанието на

вятъра, който изрядко поспираше, за да се оплаче, когато срещнеше

неочаквана пречка по пътя си. Тогава Фирдаз едва чуто промълви:

- Забранено ли ми е да напусна?

- Можеш да си вървиш, при това с богатство, което ще ти стигне до края

на живота ти. Но само при условие, че никога не работиш за някой друг

принц!

Калидаса поклати тъжно глава.

- Научих се да не вярвам на думите на художниците! Особено когато не

са под моя власт. Затова ще ми се наложи да ти наложа със сила това

обещание!

Изненадващо Фирдаз вече не изглеждаше несигурен. Сякаш бе взел

съдбоносно решение и стана спокоен.

- Разбирам! - възкликна и се изпъна в цял ръст.

След това нарочно обърна гръб на царя, като че не съществуваше, и се

взря в жарещото слънце.

Слънцето бе бог на персийците, а думите, които редеше художникът, може

би бяха молитва, казана на роден език. Имаше и по-зли богове, а

чуждоземецът знаеше, че ослепителният диск бе последното, което виждаше в

живота си.

- Дръжте го! - викна царят.

Стражите се втурнаха бързо напред, но закъсняха. Въпреки че бе

заслепен от ярките лъчи, Фирдаз се придвижи с голяма точност. Направи три

стъпки, стигна парапета и го прескочи. Падна беззвучно по дълга дъга в

градините, които дълги години бе проектирал. Когато архитектът на Якагала

стигна основите на своето произведение на изкуството, не се чу дори ехо.

Калидаса бе покосен от скръб в продължение на много дни, но тъгата му

се обърна в ярост, когато прихвана последното писмо на персиеца до Исфахан.

Някой бе предупредил Фирдаз, че щял да бъде ослепен, когато свършел

работата си, а това бе гнусна лъжа!

Така и не разкри източника на този слух, въпреки че мнозина умряха от

бавна смърт, преди да докажат невинността си. Затъгува, че художникът бе

повярвал на неистина - трябваше да се досети, че поклонник на изкуството

като Калидаса не би лишил човек със сродна душа от божия дар на зрението.

Царят не беше нито жесток, нито неблагодарен. Щеше да обсипе Фирдаз

със злато или - поне сребро, и щеше да го проводи със слуги, които щяха да

го вардят до края на живота му.

Калидаса нямаше да се нуждае повече от помощта му и затова не след

дълго щеше да го забрави.

Глава 7. Дворецът на бога-цар

със своето самочувствие и контрол върху своите подбуди и емоции. Затова ако

не можеше да заспи, искаше да знае защо.

Първият светлик на идващата зора затрептя върху тавана на хотелската

му спалня. Чуваха се звънки крясъци на непознати птици. Инженерът започна

да подрежда мислите си. Никога не би станал главен инженер на фирмата

"Теран Констракшън", ако не планираше живота си така, че да подминава

изненадите. Въпреки че никой не можеше да избегне случайностите, които

поднасяха щастието или съдбата, той предприемаше всички разумни стъпки, за

да предпази кариерата си и най-вече - своята репутация. Бъдещето му се

очертаваше безпроблемно дотолкова, що се касаеше относно неговото лично

участие в събитията. Дори ако го настигнеше внезапна смърт, програмите,

съхранени в информационната банка на компютъра му, биха защитили най-

съкровените му мечти от преходността.

До вчера не бе чул нищо за Якагала. Дори допреди няколко седмици

смътно знаеше нещичко за Тейпробейн. Но логиката на неговите научни дирения

го насочваше неотклонно към този остров. В друг случай досега щеше да бъде

напуснал, а в действителност мисията му сега започваше. Не се разсърди на

лекото объркване на разписанието му. Безпокоеше се повече, задето емоциите

му бяха движени от сила, която не успя да проумее.

Все пак чувството на благоговеене не му бе чуждо. Бе го изпитвал и

преди, когато като дете пускаше хвърчило в парка Кирибили покрай гранитните

монолити, служили някога за подпори на разрушения мост "Сидни Харбър"

Две планини-близнаци бяха му оставили най-силни впечатления в

детството му и бяха начертали неговата съдба. Може би и в друг случай би

станал инженер, но случайността, че се роди именно тук, предопредели, че

щеше да строи мостове. И така той стана първия човек, който извървя пеш

разстоянието от Мароко до Испания, като на три километра под нозете му се

плискаха бурните води на Средиземно море. В тези моменти на триумф не

подозираше, че му предстоеше да приеме едно още по-главозамайващо

предизвикателство.

Ако се справеше с поставената му задача, той щеше да увековечи името

си. Но дори в настоящия момент неговите ум, сила и воля вече бяха

напрегнати до краен предел. Нямаше време за безсмислени развлечения.

Независимо от това бе възхитен от постиженията на инженера-архитект,

починал преди две хиляди години и отразил една коренно чужда за него

култура. Самият Калидаса представляваше също голяма мистерия. С каква цел

бе строил на Якагала? Царят можеше да бъде и чудовище, но имаше нещо в

характера му, което влезе в резонанс с начина на мислене на Морган.

Слънцето щеше да изгрее след половин час. Оставаха два часа до

насрочената среща за закуска с бившия посланик Раджасингхе. Времето бе

достатъчно... а друга възможност едва ли щеше да му се отдаде!

Решеше ли нещо, Морган никога не пилееше ценни минути. Навлече бързо

късите панталони и пуловера, но внимателният преглед на обувките му отне

доста повече. Въпреки че не се бе упражнявал в катерене през последните

години, винаги носеше със себе си чифт здрави леки обувки; в професията му

те често се оказваха крайно необходими.

Вече бе затворил вратата на стаята си, когато внезапно му хрумна важно

съображение. За момент се помая нерешително в коридора, след това се

усмихна и сви рамене. "Не би било зле, а от друга страна човек никога не

знае..." - си каза.

Върна се и отключи куфара си. Извади малка плоска кутийка с големина и

форма на джобен калкулатор. Провери изправността на батерията, опита ръчния

контрол и закопча устройството на стоманена катарама на колана си. Сега

вече бе напълно готов да навлезе в призрачното царство на Калидаса и да се

срещне лице в лице с демоните, които обитаваха там.

Слънцето изгря и изля приятна топлина върху гърба на Морган. Той тъкмо

преминаваше през отвор в масивната стена, която образуваше най-външния

защитен вал на крепостта. Пред него под тесен каменен мост се простираха

неподвижните води на огромен, идеално прав ров, дълъг по петстотин метра от

всяка страна. Малка флотилия лебеди доплуваха с надежда до него, лавирайки

между лилиите, след това се пръснаха с настръхнала перушина, щом разбраха,

че нямаше да им хвърли храна. Морган прекоси моста и стигна до втора, по-

малка стена и се изкачи по тясната стълба, изсечена в нея. Пред погледа му

се ширнаха градините на удоволствията, а скалата се извисяваше

непосредствено зад тях.

Водата на фонтаните се издигаше и спадаше бавно и ритмично сякаш

всички те дишаха мудно и в унисон. Не се виждаше жива човешка душа. Целият

простор на Якагала принадлежеше само нему! Градът-крепост едва ли можеше да

бъде по-безлюден дори през изминалите последни хиляда и седемстотин години,

прекарани в задушаващата прегръдка на джунглата - между смъртта на Калидаса

и откриването му отново от археолози през деветнадесети век.

Морган премина покрай редицата от фонтани и почувствува леките им

пръски по кожата си. По едно време се спря възхитен, за да разгледа

красивата, явно оригинална каменна резба на каналите, служещи да отнасят

преливащата вода. Чудеше се по какъв способ древният инженер по хидравлика

бе закарал вода нависоко, за да създаде фонтаните, а също - и каква ли

разлика във хидравличното налягане биха издържали положените в древността

тръбопроводи. Реещите се високо струи сигурно бяха смайвали всеки, който ги

виждаше за пръв път.

Предстоеше му да изкачи стръмна стълба, изсечена в гранитната скала.

Стъпенките бяха неудобни и тесни; Морган едва се катереше с обувките. "Дали

строителите на този изключителен дворец са имали наистина толкова малки

ходила? - чудеше се. - Или това е хитра уловка от страна на архитекта, с

цел да обезкуражи посетителите с неприятелски намерения? Наистина би било

трудно за войници да щурмуват този склон, издигащ се на шестдесет градуса,

използувайки стъпала, направени сякаш за джуджета."

Последва малка платформа, после идентично стълбище. Морган се озова

пред входа на дълга галерия с лек наклон, изсечена в най-долния фланг на

скалата. Намираше се на повече от петдесет метра над заобикалящата го

равнина, но погледът му бе напълно препречен от висока стена, измазана с

гладка жълтеникава мазилка. Скалата надвисваше над него и той сякаш вървеше

в тунел; виждаше се само късче небе.

Мазилката на стената като че бе поставена в ново време, защото бе

неповредена. Изглеждаше невероятно зидарите от древността да бяха оставили

работата си недовършена. Тук и там, обаче, блестящата, огледално-гладка

повърхност беше надраскана с надписи - посетителите бяха направили

обичайните опити да постигнат безсмъртие. Някои от текстовете бяха на

азбуки, които Морган разпозна, а последната дата бе хиляда деветстотин и

тридесета година. След това очевидно беше се намесил "Отделът по

археология", за да предотврати подобен вандализъм. Повечето от стенните

надписи бяха на тейпробейнски, изписани с плавен, закръглен почерк. Морган

си припомни от увеселението от предишната вечер, че имаше много поеми,

датиращи от втори и трети век. Причината била, че малко след смъртта на

Калидаса Якагала станала за кратко туристическа атракция, благодарение на

легендите за прокълнатия цар.

Наполовина на пътя по каменната галерия Ваневар приближи до

заключената врата на малък асансьор, водещ до славните стенописи, намиращи

се на двадесет метра по-нагоре. Вдигна глава, за да ги огледа, но те бяха

закрити от асансьорната шахта, притисната като метално птиче гнездо към

изпъкналата част на скалата. Раджасингхе го бе предупредил, че някои

туристи само поглеждаха към главозамайващата височина, на която се намираха

фреските, след което решаваха да се задоволят само с фотографиите им.

За първи път Морган успя да оцени една от главните загадки на Якагала.

Въпросът бе не "Как бяха изрисувани фреските на толкова опасно място?" - с

помощта на бамбуково скеле проблемът би се решил. По важно бе "Защо бяха

създадени стенописите?". След като били завършени, никой не бе могъл да ги

види както трябва! Наблюдавани непосредствено от галерията под тях,

картините бяха с изкривена перспектива, а от подножието на скалата

изглеждаха малки, едва различими разноцветни петна. Навярно имаха чисто

религиозен или магически характер като например скалните рисунки от

Каменната ера, намерени в дълбините на почти недостъпни пещери.

Фреските трябваше да почакат, докато дойдеха служителите, за да

отключат асансьора. Затова пък имаше много други интересни неща, които

можеха да бъдат разгледани. Той се изкачи почти на една трета от пътя до

върха, а галерията продължаваше да бъде все така наклонена и следваше

извивките на повърхността на скалата.

Високата стена, измазана с жълто, отстъпи на нисък парапет и Морган

видя още веднъж окръжаващата го природа. Под него се ширеха градините на

удоволствията и той чак сега можа да оцени голямата площ, която заемаха

("Версай е може би по-малък?"), а също и хитроумното им разположение, както

и начина, по който ровът и крепостната стена защитаваха от джунглата.

Никой не знаеше какви дървета, шубраци и цветя бяха расли в дните на

царуването на Калидаса, но моделът на изкуствените езера, канали, пътеки и

фонтани бе същият като при смъртта му. Инженерът не сваляше поглед от

танцуващите водоскоци и изведнъж си спомни цитат от коментара на

представлението от предишната нощ:

"Тейпробейн се простира в радиус от сто и петдесет километра около

Рая, въпреки това навсякъде може да се чуе плисъка на фонтаните на Рая..."

Попи буквално фразата в паметта си: "... фонтаните на Рая...". Дали

Калидаса бе се стремял да създаде тук, на земята градина, подобаваща на

богове, с цел да предяви своите претенции за божественост? В такъв случай

не бе чудно защо жреците бяха го обвинили в богохулство и бяха проклели

делото му.

Накрая дългата галерия, която обхващаше цялото протежение на западната

страна на скалата, свърши. Започна стръмна стълба; този път стъпалата бяха

направени по-щедро по големина. Но дворецът се намираше все още високо

горе. Стълбата изведе на голямо плато, очевидно сътворено от човешка ръка.

Тук бяха струпани останките на гигантското чудовище с тяло на лъв, което

някога бе придавало специфичен колорит на пейзажа и бе всявало ужас в

сърцата на всеки, който го погледнел. От самата повърхност на скалата

изскачаше лапата на приклекналия за скок звяр; само ноктите на хищника бяха

дълги половин човешки бой.

Можеше да се продължи само по друга гранитна стълба, водеща покрай

купчини чакъл - вероятно отломки от главата на създанието. Дори в руини,

идеята вдъхваше страхопочитание. Осмелилите се да доближат непристъпната

твърдина на царя трябвало най-напред да преминат през раззинатата каменна

паст.