Фонтаните на рая artur Clarke

Напредването ставаше с помощта на поредица от железни стълби с предпазни

перила, успокояващи по-нервните катерачи. Тук истинската опасност идваше не

от главозамайването поради височината. Рояци иначе кротки стършели

обитаваха малките скални пещери и посетителите, които вдигнеха много шум,

понякога ги обезпокояваха, което довеждаше до фатални резултати.

Преди две хиляди години северната стена на Якагала била покрита със

стени и бойници, бранещи подстъпите към тейпробейнския сфинкс, а зад

крепостните стени вероятно стълби бяха осигурявали бърз достъп до върха.

Сега годините, природните стихии и отмъстителната човешка ръка бяха помели

всичко. Стърчеше само голата скала, издълбана от безчет цепнатини и тесни

тераси, някога служили за подпори на изчезналата зидария.

Изведнъж изкачването свърши. Морган се намери на малък остров, плуващ

на двеста метра над плосък пейзаж от гори и полета, нарушен само на юг,

където централната планина се издигаше на хоризонта. Инженерът се

почувствува изолиран от целия свят, но и господар на заобикалящата го

действителност. Не бе изпитвал такъв екстаз от височина, откакто премина по

моста, възседнал и Европа, и Африка. Тук наистина бе резиденцията на бога-

цар, а руините на двореца му бяха пръснати околовръст.

Цялото плато чак до дълбоката пропаст, която го ограждаше, бе покрито

с купчини разсипани от вековете тухли и павирани с гранит пътеки, формиращи

сложен лабиринт. Морган забеляза и огромна цистерна, изсечена дълбоко в

твърдата скала, и предположи, че служеше за съхраняване на вода. Тук шепа

смели мъже можеха да устояват на набезите, в случай че запасите им не се

свършеха. Но ако Якагала бе предвидена да се използува като крепост, то

отбранителните й способности никога не бяха поставяни на изпитание.

Съдбоносната среща на Калидаса със своя брат бе станала далеч зад външния

отбранителен вал.

Сякаш забравил времето Морган се разхождаше всред основите на двореца,

някога украсявал като корона скалата. Опитваше да вникне в мисълта на

древния архитект, съдейки по отломките на оцелелия майсторлък. Защо бе

прокарана пътека именно тук? Дали тази стълба към небето бе водила към

втори етаж? А ако тази вдлъбнатина с форма на ковчег в камъка бе служила за

баня, то как била докарвана водата дотук и после как била източвана?

Находките му бяха поразителни и той забрави за палещите лъчи на слънцето в

безоблачното небе.

Нейде далеч долу изумруденозеленият ландшафт се пробуждаше към живот.

Рояци трактори-роботи, приличащи на бръмбари със светъл цвят, се насочиха

към полето. Колкото и невероятно да изглеждаше, слон помагаше на обърнал се

вероятно от висока скорост автобус да се върне обратно на пътя. Морган дори

чу пискливия глас на ездача, разположен удобно зад огромните уши на

животното. Поток от туристи се вля като армия мравки през градините на

удоволствията откъм хотел "Якагала". Вече нямаше да се наслаждава на

самотата.

Така или иначе, вече бе завършил в основни линии своите изследвания на

руините, въпреки че човек можеше да прекара целия си живот, за да ги

обследва докрай. Наслади се на кратката почивка върху гранитна пейка с

красива каменна резба, намираща се на самия ръб на двестаметровата пропаст

от южната страна на скалата.

Морган зарея поглед в далечната верига от планини, частично скрити от

синкавата мараня, която утринното слънце все още не бе разпръснало. Местеше

лениво взор и изведнъж осъзна, че това, което допреди малко считаше за част

от пейзажа на облаците, бе не мъгливия връх на мимолетното съчетание на

вятър и водни пари. Нямаше как да сбърка идеалната симетрия на планинския

конус, извисяващ се над по-ниските си братя.

За момент шокът от разпознаването изпразни главата му от мисъл. Чудеше

се и се дивеше с почти суеверно благоговение. Дори и не подозираше, че от

върха на Якагала можеше да се види така ясно Свещената планина! Но чудото

беше факт, планинският исполин излизаше от сянката на нощта и се готвеше да

посрещне новия ден. И, ако успееше - и новото бъдеще...

Знаеше всичките й измерения и геоложки строеж. Беше я картографирал от

стереофотоснимки и обследвал от сателит. Почувствува я истински, едва

когато я видя със собствените си очи - досега всичко бе само суха теория. И

не само. Неведнъж в сивите часове преди зазоряване Морган бе се будил от

кошмари, в които целият проект се явяваше като някаква нелепа фантазия,

която щеше да го направи за посмешище пред целия свят, без да му донесе

лелеяната слава. Негови колеги дадоха прякор на моста "Щуротията на

Морган". Та как ли биха се изразили относно последната му мечта!

Но пречки, създадени от човешка ръка, не го спираха. Истинският му

противник бе природата - приятелски настроен враг, който никога не мамеше,

играеше честно, но всякога взимаше преимущество от най-малкото му

недоглеждане или пропуск. Всички природни сили сега бяха олицетворени от

онзи синкав, далечен конус, който познаваше като петте пръста на своята

ръка, но все още не го бе почувствувал под краката си.

Както на времето бе правил Калидаса на това място, Морган се взря над

плодородната зелена равнина, като измерваше предизвикателството и обмисляше

стратегията. За мъртвия цар Шри Канда символизираше мощта, както на

жреците, така и на божествените сили, влезли в заговор срещу него. Сега

боговете ги нямаше, но монасите бяха останали. Морган не разбираше властта

им и затова се отнасяше с тях с бдителност и почит.

Стана време да слиза. Не желаеше да закъснява, особено заради своя

лоша преценка на времето. Стана от каменната плоча, на която седеше. Една

мисъл, която го тревожеше от няколко минути насам, най-сетне се избистри в

съзнанието му. Бе странно да се разположи на самия край на пропастта пищно

украсено с резба място за сядане със слонове като подпорки за ръцете...

Морган не устоя на интелектуалното предизвикателство. Наведе се над

бездната и още веднъж опита да настрои инженерния си ум на мисълта на

мъртвия си от две хилядолетия колега.

Глава 8. Малгара
Дори най-близките съратници не можаха да разгадаят чувствата на принц

Малгара по изражението на лицето му, когато той хвърли последен поглед към

брат си, с когото бяха изживели заедно детството. Бойното поле утихна. Дори

виковете на ранените се умълчаха от изцелителната билка или от още по-

лечебния меч.

След дълъг размисъл принцът се обърна към фигурата, облечена с жълта

роба, застанала до него.

- Ти го короняса, преподобни Бодхидхарма! Сега му направи последна

услуга. Организирай му почести, подобаващи на неговия царски сан!

За момент върховният жрец не отговори. След туй тихо отвърна:

- Той разруши нашите храмове и пропъди монасите! Ако не е бил атеист,

значи е почитал Буда!

Малгара оголи зъби в свирепа усмивка, която Маханайаке Тхеро щеше

тепърва да опознае добре.

- Преподобни отче! - процеди с жлъч принцът. - Брат ми бе първородният

син на Паравана Велики и седя на трона на Тейпробейн, но злото, което

сътвори, ще умре заедно с него! Когато тялото изгори, уверете се дали

тленните останки са добре погребани, преди да посмеете да стъпите отново на

Шри Канда!

Маханайаке Тхеро се поклони едва забележимо.

- Ще бъде изпълнено... съгласно вашата воля!

- И още нещо! - Малгара се обърна към помощниците си. - Славата на

фонтаните на Калидаса стигна дори до нас в Хиндустан! Да ги зърнем поне за

малко, преди да потеглим към Ранапура...

на удоволствията, където царят бе преживял не една и две радости, се изви

към безоблачното небе и обезпокои хищните птици, които се сбираха от близо

и далеч. Навъсен, но доволен, понякога преследван от внезапни спомени,

Малгара наблюдаваше символа на своята победа как се издигаше спираловидно

нагоре, провъзгласявайки на всички поданици, че на престола бе се възцарил

нов господар.

Сякаш като продължение на старото им съперничество, водата на

фонтаните предизвикваха огъня - подскачаха към небето и падаха,

разлюлявайки огледалната езерна повърхност. Но много преди огънят да свърши

своята работа, резервоарите се изпразниха и струите се сринаха в течна

разруха. Преди да се вдигнат отново в градините на Калидаса, щеше да бъде

загинал имперският Рим, армиите на Исляма щяха да прекосят Африка, Коперник

щеше да детронира Земята като център на Вселената, щеше да бъде подписана

американската "Декларация за независимост" и хора щяха да са стъпили на

Луната...

Малгара изчака, докато кладата се разсипа във вихрушка от искри. След

като и последният пушек се въздигна към надвисналото лице на Якагала, той

вдигна лице към двореца, построен на върха, и дълго гледа мълчалив и

запленен.

- Никой смъртен не бива да предизвиква боговете! Разрушете го! -

заповяда.

Глава 9. Нишката
- Едва не получих сърдечен пристъп! - възкликна укорително Раджасингхе

и наля сутрешното кафе. - Отпървом предположих, че използуваш някакво

антигравитационно устройство... но дори и аз, лаикът, зная, че това е

невъзможно. Как го направи?

- Моля за извинение! - отговори Морган с усмивка. - Ако знаех, че щеше

да наблюдаваш, щях да те предупредя... въпреки че нещастието стана

случайно. Възнамерявах само да долазя до ръба на скалата, но мисълта ми бе

привлечена от онази каменна пейка. Тъкмо се чудех защо ли е била поставена

точно на самия край на пропастта и започнах да изследвам.

- Няма никаква тайна. Някога там е имало плоскост, най-вероятно,

направена от дърво. Простирала се е напред, а стълби са водели от самия

връх долу до фреските. Все още могат да се забележат жлебовете, където е

ставало закрепването за скалната повърхност.

- Същото открих и аз - рече малко тъжно Морган. - Трябваше да се

досетя, че някой преди мен вече си е задал същия въпрос и знае отговора.

"Преди двеста и петдесет години онзи откаченяк, енергичният англичанин

Арнолд Летбридж, пръв директор на археологическия музей в Тейпробейн, се

навел от скалата по същия начин. Е, не съвсем по същия..." - помисли

бившият посланик.

Морган извади металната кутийка, която му бе помогнала да сътвори

чудото. Върху капака й имаше само няколко бутона и неголям панел,

изобразяващ цифрови показания. Изглеждаше като несложен радиотелефон.

- Ето! - извика гордо. - Щом си ме видял да се спускам на сто метра в

пропастта, сигурно се досещаш и как работи!

- Здравият разум ми даде само един отговор, но моят отличен телескоп

не го потвърди. Мога да се закълна, че абсолютно нищо не те поддържаше във

въздуха!

- Не е точно от сорта демонстрация, която бих желал да представя, но

сигурно е било впечатляващо. А сега - моя коронен трик! Проври пръста си

оттук, моля!

Раджасингхе са поколеба. Морган държеше двойно по-голям от обикновен

годежен пръстен метален тороид така сякаш бе наелектризиран.

- Ще ме удари ли електрически ток? - попита боязливо събеседникът му.

- Не, но може би ще се шокираш! Опитай да го издърпаш надалеч от мен!

Раджасингхе хвана пръстена съвсем предпазливо и почти го изпусна.

Стори му се жив - стремеше се към Морган или по-точно - към кутийката,

която инженерът държеше в ръка. След това откъм устройството се чу слабо

бръмчене и домакинът усети как пръстът му бе дърпан от някаква тайнствена

сила. "Магнетизъм ли е това? - запита се. - Не, разбира се! Магнитите не

действуват по такъв начин!" Плахата му, но невероятна теория бе вярна;

наистина не можеше да се даде друго обяснение. Двамата се увлякоха в

истинска игра на дърпане на въже - само дето връвта помежду им бе невидима!

Домакинът напрегна поглед, но не забеляза никаква следа от връв или

жица, свързваща пръстена, през който бе проврял пръста си, и кутийката, с

която Морган боравеше така, както рибар навиваше макарата на въдицата си,

изтегляйки улова. Протегна ръка, за да изследва привидно празното

пространство, но инженерът припряно го отблъсна.

- Извинявай! В крайна сметка всеки прави подобен опит, когато започне

да се досеща какво става. Но можеш да се порежеш много лошо!

- Значи все пак съществува невидима нишка! Умно измислено, но

безполезно! Става само за салонни трикове!

- Не те упреквам, че скочи веднага на такова заключение! - Морган се

ухили. - Реакцията ти е обичайна. Грешиш! Не можеш да видиш нишката, защото

е дебела само няколко микрона. Многократно по-тънка е от тази на паяжината!

"Поне веднъж едно банално сравнение да прилегне точно на случая!" -

помисли Раджасингхе.

- Невероятно! От какво е направена?

- От вещество, получено след двеста години опити в областта на

полупроводниците. Независимо от потенциалните приложения - състои се от

непрекъснат псевдоеднодименсионален монолитен диамантен кристал... е,

въглеродът не е съвсем чист. Има някои легиращи елементи в прецизно спазени

количества. Може да се произвежда масово само в космически лаборатории при

липса на гравитация, която да пречи на процеса на изграждането на

кристалната решетка.

- Забележително! - успя да прошепне само Раджасингхе, но повече на

себе си. От време на време придърпваше пръстена, захванат на пръста му, за

да се увери, че усилието продължаваше и той не халюцинираше. - Преценявам,

че това откритие би имало множество приложения в техниката! Например от

нишката би станал великолепен нож за сирене!

Гостът прихна.

- Човек може да отреже даже дърво само за няколко минути. Но да се

борави с нишката е цяло изкуство, дори е опасно. Наложи се да конструираме

специално устройство за разпределяне на навивките, за да може нишката да се

навива и развива равномерно. Нарекохме го "спинеретка". Този модел е с

електронно управление и служи само за демонстрационни цели. Моторът може да

повдигне само няколкостотин килограма товар, а аз намирам все нови и нови

приложения. Между впрочем, днешният незначителен подвиг не бе единствен по

рода си.

след това се залюля напред-назад като махало без видима опора, докато

накрая инженерът натисна бутон и спинеретката донави нишката с тихо

бръмчене.

- Господин Морган, не сте бил толкоз път дотук, само за да ме

впечатлите с това последно чудо на техниката... въпреки че аз останах

потресен. Искам да зная какво отношение има всичко това към мен!

- Разчитам изцяло на вас, господин посланик! - Гостът стана и

сериозен, и официален. - Прав сте да считате, че този материал ще намери

много приложения, някои от които ние едва сега започваме да предвиждаме.

И едно от тях за добро или лошо ще направи вашия тих малък остров

център на света! Не! Не просто на света - на цялата Слънчева система!

Благодарение на тази нишка Тейпробейн ще стане трамплин за достигане

на всички планети! А някой ден - и на звездите!

Глава 10. Най-дългият мост
Пол и Максин бяха неговите най-добри и стари приятели въпреки това

досега не се бяха срещали или разговаряли заедно. Нямаше и причини за

непосредствено общуване; всъщност едва ли някой извън Тейпробейн бе чул

нещо за професор Сарат. Но пък цялата Слънчева система би разпознала

незабавно по гласа или лицето Максин Дювал.

Раджасингхе беше седнал пред конзолата на главния компютър във вилата

си, а двамината му гости бяха се облегнали удобно в шезлонгите, домъкнати

от библиотеката. Всички бяха се вторачили в четвъртия посетител, застанал

неподвижно..

Без да се помръдне! Ако случайно тук попаднеше човек от миналото,

прескочил някак бариерите на времето, и който не бе запознат с чудесата на

електрониката на съвременния век, щеше да прецени след кратък размисъл, че

гледаше великолепно изработена восъчна скулптура. По-внимателният оглед,

обаче, би разкрил два обезпокояващи факта. Фигурата бе прозрачна в някаква

степен и силна светлина свободно проникваше през нея. Освен това краката й

се размазваха извън фокус на няколко сантиметра над килима на пода.

- Познавате ли тази личност? - попита Раджасингхе.

- Никога не съм го виждал! - отзова се на мига Сарат. - Но дано да е

важна клечка, тъй като се довлякох чак от Махарамба. Тъкмо щяхме да отворим

култова камера...

- А пък на мен ми се наложи да изоставя своя тримаран малко преди

старта на състезателната гонка на езерото Саладин! - възкликна Дювал.

Чудесният й контраалтов глас едва сдържаше доза раздразнителност,

достатъчна, за да постави някой по-малко дебелокож от професор Сарат на

мястото му. - А аз го познавам, разбира се! Дали пък не е замислил да

построи мост между Тейпробейн и Хиндустан?

Раджасингхе се позасмя.

- Не. От два века ползуваме достатъчно здраво направено шосе.

Съжалявам, че ви накарах да се разкарате чак дотук! Въпреки че ти, Максин,

от двадесет години все ми обещаваше, че си щяла да наминеш!

- Вярно наистина! - Тя въздъхна. - Но ми се налага да прекарвам

толкова много време в своето студио, че понякога забравям, че отвън има цял

един действителен свят, в който живеят пет хиляди скъпи другари и петдесет

милиона интимни приятели!

- Към коя категория причисляваш доктор Морган?

- Срещали сме се... може би три или четири пъти. Взех от него

специално интервю веднага след пускането в експлоатация на "Гибралтарския

мост". Впечатляваща личност!

"Щом иде от устата на Максин Дювал, то наистина е точно!" - помисли

Раджасингхе. Защото повече от три десетилетия тя бе може би най-уважаваната

от упражняващите тази изнурителна професия и бе получила всички отличия,

които можеха да се заслужат. Наградата "Пулицер", трофея на "Глоубал

Таймз", отличието на "Дейвид Сноу" - това бе само върхът на айсберга. А

съвсем наскоро бе се завърнала на активна работа след две години прекарани

на служба като хоноруван професор по електронна журналистика в Колумбийския

университет.

Бе улегнала, но остана все така енергична. Вече не се проявяваше като

невъздържана шовинистка и не ръсеше фрази, подобни на: "Тъй като жените са

по-добри да раждат деца, то, логично, природата е дала на мъжете някакъв

друг талант като компенсация. Но засега не се сещам какъв е той!" Въпреки

това съвсем наскоро бе хвърлила в смут злочест председател на експертно

жури с публичната забележка: "Аз съм новинарка, по дяволите, а не -

"новинар"!"

Що се касаеше за нейната женственост, то никога не бе имало някакви

съмнения. Бе се женила четири пъти, а изборът й на заместници в службата бе

знаменит. Независимо от техния пол, те биваха винаги млади и атлетични, за

да могат да се придвижват бързо въпреки бремето от двадесетина килограма

комуникационна екипировка. Отличаваха се неизменно с мъжественост и

красота. Разпространена бе шегата, че "Всичките й заместници бяха също и

овни". Хуморът бе напълно незлобив, тъй като дори и най-заклетите й

съперници я обичаха не по-малко, отколкото й завиждаха.

- Съжалявам за пропуснатото състезание - рече с въздишка Раджасингхе, -

но забелязах, че "Марлин Трети" победи с лекота в твое отсъствие. Надявам

се, обаче, че и двамата ще оцените настоящия разговор като по-важен... Но

нека оставим Морган да говори сам за себе си...

При тези думи той натисна бутона "Пауза" на прожектора и замръзналата

статуя в миг се оживи.

- Името ми е Ваневар Морган. Аз съм Главен инженер в "Сухопътния

отдел" на фирмата "Теран Констракшън Корпорейшън". Последният ми реализиран

проект е "Гибралтарския мост". Сега бих искал да ви разкажа за несравнимо

по-амбициозна идея.

Раджасингхе се огледа. Както и очакваше, Морган бе приковал всеобщото

им внимание.

Облегна се назад на стола и зачака разкриването на добре познатия, но

все още невероятен проспект. "Чудно! - помисли си. - Как бързо човек приема

диктата на малкия екран и не забелязва дори значителни грешки, дължащи се

на копчетата за управление "Наклон" и "Ниво". Дори фактът, че Морган "се

движи", докато всъщност изображението виси на място, а също и напълно

невярната перспектива на външните сцени не успяват да развалят възприятието

за реалност!"

- Космическата ера е на възраст вече двеста години. Поне през

половината от това време нашата цивилизация е била напълно зависима от

спътниците, които и в момента са на орбита около Земята.

Глобалните комуникации, предсказването на времето и неговото

управление, ресурсите на суша и под вода, банковите, пощенските и

информационните услуги... Ако нещо се случи на космическите системи за

връзка, целият свят ще потъне обратно в ерата на мрака. Тогава ще настъпи

хаос и болестите и гладът ще унищожат голяма част от човешката раса.

Нека погледнем извън пределите на Земята. Сега разполагаме с напълно

самостоятелни колонии на Марс, Меркурий и Луната. Добиваме от рудниците на

астероидите неизчислимо богатство. Стоим пред прага на истинска

междупланетна търговска система. Въпреки че тези достижения ни отнеха малко

повече време, отколкото оптимистите предсказваха, то сега е вече очевидно,

че овладяването на въздуха бе само скромен увод към завладяването на

Космоса.

Но днес ние сме изправени пред фундаментален проблем, пред пречка,

която възпрепятствува нашия бъдещ прогрес. Независимо че поколенията

специалисти направиха ракетите най-надеждния способ за придвижване,

измислен някога от хората...

- А взел ли е предвид велосипедите? - промърмори Сарат.

- ...космическите кораби са все още отчайващо неефикасни. Дори по-

лошо! Влиянието им върху околната среда придоби застрашителни размери.

Въпреки всички опити за контрол на коридорите за излитане и кацане, шумът в

близост до земната повърхност обезпокоява милиони хора. Отпадните продукти,

изхвърляни в най-горния атмосферен слой дадоха тласък на промени на

климата, които биха могли да доведат до сериозни последици. Всички помним

кризата, предизвикана от епидемията на рак на кожата, предизвикан от

ултравиолетовите лъчи на Слънцето, проникнали през разрушения озонов слой,

както и астрономическата сума на химикалите, употребени за възстановяването

на озоносферата.

Въпреки всичко човечеството предвижда увеличение на космическия трафик

до края на века, а теглото на товарите, изведени от Земята на орбита, ще се

увеличат един и половина пъти! Това не би могло да се постигне без да

платим непомерно висока цена за нашия начин на живот, а може би - и за

съществуванието ни като биологичен вид. Проблемът не касае инженерите,

създаващи ракетите. Космическите кораби вече са достигнали абсолютните

граници на техническо съвършенство, ограничени от законите на физиката.

Каква е алтернативата? Цели векове човекът е мечтал да открие

антигравитацията или някакъв "космически двигател". Досега не е открито и

най-малкото основание, че това би било възможно. Днес вярваме, че това

могат да бъдат само фантазии.

През века, когато бе изстрелян първият спътник, един смел инженер,

руснак, изобретил система, която би направила ракетите излишни! Изминали

години преди някой да вземе на сериозно Юри Арцютанов. А цели две столетия

бяха необходими, за да може технологията да напредне дотолкова, че идеята

му да стане осъществима.

Всеки път, когато възпроизвеждаше записа, на Раджасингхе му се

струваше, че в този момент Морган наистина оживяваше. Лесно разбираемо бе

защо: сега бе на своя "територия" и не зависеше от информацията на експерт

от друга област. И въпреки всички свои страхове и резервираност, домакинът

не можеше да не сподели част от ентусиазма му. Все пак проявяваше качество,

което все по-рядко нахлуваше в живота му.

- Излезте пред вратата през някоя ясна нощ - продължаваше Морган - и

ще видите едно обичайно чудо на нашия век: звездите никога не залязват и не

изгряват, а са фиксирани неподвижно в небето! Ние, нашите родители, а също

и техните родители дълго време приемахме като нещо естествено базирането на

космически спътници и станции на синхронна орбита, които се движат над

екватора със същата скорост, с която се върти Земята и поради тази причина

висят завинаги над една и съща точка от земната повърхност.

Арцютанов си задал по детски елементарен въпрос с прозорливостта на

истински гений. Човек със среден интелект никога не би могъл да се

досети... или поне веднага би забравил идеята поради нейната абсурдност.

Ако законите на небесната механика позволяват на даден предмет да стои

на геостационарна орбита, не е ли възможно да се проточи кабел от него до

повърхността на Земята и по тоя начин да се осъществи елеватор, свързващ

Земята и Космоса?

В теоретичната постановка няма грешка, но практическите проблеми са

неизброими. Предварителните изчисления показват, че не съществуват

материали с достатъчна за целта якост на опън. И най-благородната стоманена

нишка би се скъсала от собственото си тегло много преди да се проточи между

Земята и синхронната орбита, отстояща на тридесет и шест хиляди километра.

Дори и най-добрите стомани, известни на науката, са далече от

теоретичната граница на нужната якост. Поради това в лаборатории бяха

проведени опити да се създадат нови, по-добри материали с нужната

микроструктура. Ако можеха да бъдат създадени подобни в големи количества,

мечтата на Арцютанов щеше да се превърне в действителност, а икономиката на

космическия транспорт щеше коренно да измени своя облик.

Още преди края на двадесетия век от научните лаборатории започнаха да

идват съобщения за създаването на вещества, притежаващи суперякостни

свойства - хипернишки. Но те бяха извънредно скъпи и цената им надхвърляше

на порядъци теглото им в злато. От друга страна милиони тонове биха били

нужни, за да се построи система, способна да поеме целия космически трафик

от Земята. Ето как мечтата си остана несбъдната... поне допреди няколко

месеца.

произведат практически неограничено количество хипернишки. Най-после можем

да построим космически асансьор... или орбитална кула, както е моето

предпочитание. В известен смисъл това наистина е кула, която се издига през

атмосферата нагоре и нагоре...

Образът на Морган избледня като внезапно пропъден призрак. Мястото му

зае Земята, не по-голяма от футболна топка и с бавен цикъл на въртене.

Бляскава звезда означи мястото на сателита на синхронна орбита - на ръка

разстояние от земната повърхност и висяща неотклонно над една и съща точка

на екватора.

От звездата започнаха да се удължават два тънки светли лъча - единият

пряко към Земята, а другият - в обратна посока, към Космоса.

- Когато човек строи мост - продължи гласът на Морган, без да се вижда

неговата фигура, - започва от краищата, които се срещат в средата. С

орбиталната кула нещата стоят точно наобратното. "Строи се" едновременно

нагоре и надолу спрямо сателита на геосинхронна орбита, като се следва

прецизна компютърна програма. Същността на идеята е центърът на тежестта на

цялата система да бъде винаги балансиран в точката на спътника. В случай на

отклонение орбитата ще се измени и системата ще започне бавен дрейф около

Земята.

противоположната посока също престана.

- Общата височина трябва да достигне поне четиридесет хиляди

километра, а най-ниската - около сто. Минаването през долния атмосферен

слой може да се окаже най-критичната част от проекта, тъй като там кулата

би могла да бъде подложена на въздействието на ураганни ветрове. Но

стабилността ще се възстанови, щом бъде извършено закотвяне към земната

повърхност.

И тогава за пръв път в историята на човечеството ще разполагаме със

"стълба", водеща чак до небето, с "мост" към звездите! Простата елеваторна

система, задвижвана от евтино електричество, ще замести шумните и скъпи

ракети, които чак тогава ще започнат да се използуват по предназначение -

за транспортни полети в дълбокия Космос. Ето един от възможните проекти на

орбиталната кула.

Изображението на въртящата се Земя изчезна, когато камерата се спусна

към кулата и премина през стените й, за да разкрие техническите съоръжения

в нея.

- Виждате, че се състои от четири идентични тръби - две за трафика

железопътни линии, свързващи Земята със синхронната орбита.

По тръбопроводите в двете посоки ще се движат пътници, товари и

керосин. Електроцентрали на течно гориво ще осигуряват цялата необходима

енергия, като се има предвид, че деветдесет процента от нея ще се

самовъзстановява. Разходите за изкачването на един пътник ще бъдат само

няколко долара. Когато капсулите падат отново към Земята, техните мотори ще

действуват като магнитни спирачки, произвеждащи електричество. За разлика

от приземяващия се космически кораб те няма да пилеят мощност, като

нагряват излишно атмосферата, преодолявайки свръхзвуковата бариера, а ще

рекуперират енергия. Може да се каже, че влаковете, движещи се надолу, ще

задвижват тези нагоре. Дори и най-песимистично погледнато, космическият

асансьор би бил стотици пъти по-ефективен от всяка ракета.

На практика няма ограничения за трафика, който би могъл да премине,

тъй като към основните тръби могат да се поставят допълнителни. Дори ако

дойде ден, когато започнат да пътуват милиони хора на ден, орбиталната кула

би могла да се справи. Във всеки случай метрото на всеки голям град прави

ежедневно същото...

Раджасингхе натисна бутон и Морган замлъкна.

- Останалата част е повече техническа. По нататък обяснява как кулата

може да се използува като своеобразна космическа прашка и да изпраща по

инерция товари до Луната и останалите планети без никакви ракети. Мисля

видяхте достатъчно, за да схванете основната идея.

- Разсъдъкът ми е порядъчно стреснат! - призна си Сарат. - В името на

всичко на земята... или на издигащото се към Космоса - какво общо има

всичко това с мен? Или да речем - с теб?

- Като му дойде времето, ще ти кажа! А ти, Максин, имаш ли някакви

коментари?

- Може би вече съм ти простила. Вероятно чухме историята на

десетилетието... или на века. Но защо бързаме толкоз... да не споменаваме

за тайнствеността?

- Доста неща не разбирам и вие можете да ми помогнете. Предполагам, че

Морган води битка на няколко фронта. Той е планирал съобщение в близко

бъдеще, но все още не иска да започне, преди да е сигурен на какво или кого

може да се опре. Даде ми настоящия холографски запис, при условие че няма

да получи масово разпространение. По тази причина ви поканих тук.

- Уведомен ли е предварително за настоящата среща?

- Да, разбира се. В действителност дори много се зарадва, когато му

предложих да говоря с теб, Максин. Повидимому ти вярва и би желал да те

привлече като съюзник. Що се отнася до теб, Пол, уверих го, че можеш да

пазиш тайна поне една седмица, без да получиш апоплектичен удар!

- Но само ако имам много добри основания за това!

- Просветна ми! - възкликна Дювал. - Няколко неща бяха неясни за мен и

сега започнах да разбирам. Всъщност, предложеният проект е космически, а

Морган е Главен инженер на "Сухопътния отдел"!

- Какво следва от това?

- И още питаш, Йохан! Помисли за бюрократичните ежби, които ще

настанат, когато конструкторите на ракети от аерокосмическата промишленост

се запознаят с предложението! Империи с бюджет билиони долари ще се

разклатят - само като начало! Ако Морган не е много внимателен, ще му

кажат: "Много ти благодарим... сега ние ще поемем ръководството! Радваме

се, че се запознахме!"

- Оценявам тази опасност, но той има нелоши основания. В края на

краищата орбиталната кула е сграда, а не превозно средство.

- Не, но само докато адвокатите не се заемат със случая. След това

нещата ще се обърнат. Май няма други сгради, чиито покриви се движат със

скорост десет километра в секунда спрямо основата!

- Изказа отличен аргумент. Между впрочем, когато у мен се появиха

признаци на главозамайване само при споменаването на идеята за кула,

издигаща се почти до Луната, Морган ме успокои с думите: "Тогава мисли за

системата не като за кула, издигаща се нагоре, а като за мост, изнасящ се

напред!" Все още опитвам, но без чувствителен успех!

- О! - извика внезапно Дювал. - Ето още едно късче от картината на

пъзела! Мостът!

- Какво искаш да кажеш?

- Знаете ли, че председателят на "Теран Констракшън", онова надуто

магаре сенаторът Колинз, изрази желание "Гибралтарския мост" да носи

неговото име?

- Не! Това обяснява някои неща. Харесвам твърде много Колинз. Няколко

пъти се срещнахме и го намерих за приятен и доста находчив. На времето не

беше ли известен с някои пионерни геотермични проекти?

- Това бе преди хиляди години! Освен това ти не си заплашвал с нищо

репутацията му. Могъл е да си позволи да се държи мило с теб.

- Как е бил спасен "Мостът" от незавидната си съдба?

- Висшият инженерен състав на "Теран Корпорейшън" вдигнал малка

дворцова революция. Морган, разбира се, не бил замесен.

- Значи затова крие намеренията си! Започвам да му се възхищавам все

повече и повече! Но сега се е натъкнал на пречка, която е в неведение как

да преодолее. Открил я е само преди няколко дена и тя е спряла всичките му

бъдещи планове.

- Позволи ми да отгатна! - помоли Дювал. - Такава практика ми помага

да поддържам способностите си на ниво. Разбирам защо е дошъл тук. Единият

край на елеватора трябва да бъде на екватора, в противен случай би се

нарушило условието за вертикалното му разположение и кулата би изглеждала

като оная в Пиза, само че преди да се прекатури!

- Все още не схващам... - Професор Сарат размаха безпомощно ръце

нагоре-надолу. - Но, да, разбира се!... - Гласът му отекна в стаята и

замря.

така? - продължи Дювал - В случая съществуват само ограничен брой точки на

екватора, подходящи за такъв сорт космодрум. Очевидно Тейпробейн е едно

точно такова място. Въпреки че лично аз не виждам защо би имало някакви

преимущества пред Африка или Южна Америка. Морган дали изпълнява всеки

загубен бас?

- Както винаги, моя скъпа Максин, твоите способности за дедукция са

феноменални! Стъпила си на вярна следа, но няма да стигнеш доникъде. Морган

надмина себе си, за да ми обясни проблема, но аз дори не се престорих, че

разбрах всички технически подробности.

- Както и да е, оказва се, че Африка и Южна Америка не са подходящи за

космическия асансьор. Вероятно това би могло да се дължи на някакви

нестабилни точки в земното гравитационно поле. Остава само Тейпробейн. Ето

как ти, Пол, влизаш в сметките!

- Мамада? - викна Сарат, като във възмущението си и от учудване

премина на тейпробейнски.

- Да, точно така. Морган е установил с голяма досада, че единствената

площадка на Земята, подходяща за космодрум е вече ангажирана... нека така

да се изразя за по-благозвучно. И иска моя съвет как да прогони твоя добър

приятел.

- Кого имаш предвид? - попита тя.

Сарат не забави отговора.

- Преподобният Анандатиса Бодхидхарма Маханайаке Тхеро, енорийски

свещеник в храма на планината Шри Канда! - произнесе напевно сякаш пееше

молитва. - Значи ето каква била работата!

Настъпи мълчание. След това лицето на Пол Сарат, заслужил професор по

археология в Университета в Тейпробейн, грейна дяволито.

- Винаги съм желал да опитам какво би се случило, ако неудържима сила

се сблъскаше с непоклатим предмет! - рече замечтано.

Глава 11. Мълчаливата принцеса
Когато гостите му напуснаха, Раджасингхе деполяризира течнокристалните

стъкла на прозорците на библиотеката и зарея продължително поглед към

горичката около вилата си и извисяващите се каменни стени на Якагала. Точно

на четвъртия удар на стенния часовник пристигна следобедния му чай и шумът

го изведе от унеса.

- Рани, помоли Дравиндра да извади солидните ми обувки, ако не се

затруднява. Ще се изкача на скалата.

Рани се престори, че щеше да изпусне подноса от изненада.

- Аийо, Махатхая! - занарежда, обхваната от мнима скръб. - Сигурно сте

полудели! Припомнете си какво ви заръча доктор Макферсон!

- Този ирландски шарлатанин все тълкува кардиограмите ми неправилно!

Както и да е, скъпа моя, за какво ми остава да живея, след като ти и

Дравиндра ме напускате?

Говореше колкото на шега, толкова и сериозно, и след миг се засрами от

своето самосъжаление. Рани забеляза и сълзи потекоха от очите й.

Тя се обърна, за да не види той смущението й, и на английски продължи:

- Предложих ви да остана... поне докато Дравиндра изкара една

година...

- Зная, но дори не бих могъл и да мечтая за това. Ако университетът в

Бъркли не се е променил, откакто го видях за последно, съпругът ти ще има

нужда от теб там. - "Не повече от мен, въпреки че по различен начин!" -

добави наум. - И независимо дали ще положиш изпита за научна степен успешно

или не, не можеш да започнеш да се вживяваш прекалено рано в ролята на

съпруга на президента на колежа!

Рани се усмихна.

- Не съм уверена, че бих избрала с радост такава съдба, като имам

предвид някои известни ми примери. - Заговори пак на тейпробейнски. - Вие

не говорихте сериозно, нали?

- Сериозен съм. Няма да се изкача до върха, а само до фреските. Минаха

пет години, откакто ги посетих за последен път. Ако ги оставя за по-

дълго... - Нямаше нужда да продължи изречението.

Рани го изучаваше с поглед известно време и прецени, че всичките й

аргументи биха били безплодни.

- Ще съобщя на Дравиндра - каза накрая тя. - И на Йайа - в случай че

се наложи да ви пренесат на обратния път.

- Много добре... въпреки че Дравиндра би могъл да се справи добре и

сам.

Рани му се усмихна гордо и с доволство. "Тази семейна двойка е най-

Надявам се, че двете години социална служба са били толкова приятни за тях,

колкото и за мен!" През настоящия век личните прислужници бяха най-рядък

лукс, позволяван само на хора с изключителни заслуги. Раджасингхе не знаеше

за друг, освен себе си, който да разполагаше с трима!

За да запази здравето си, караше електротрициклет със слънчеви батерии

в градините на удоволствията. Дравиндра и Йайа се преструваха, че вървят, и

твърдяха, че така било по-бързо. Така беше, но само ако минаваха напряко.

Посланикът се изкачваше бавно и спря на няколко пъти, за да поеме дъх.

Стигна дългия коридор на Долната галерия, където Огледалната стена минаваше

паралелно на скалата.

Наблюдавана от любопитни туристи, млада археоложка от африкански

произход търсеше надписи по стената с помощта на мощен прожектор на

инфрачервена светлина. На Раджасингхе му се прииска да я предупреди, че

шансът й да направи откритие бе практически равен на нула. Пол Сарат бе

прекарал двадесет години в изучаване на всеки квадратен милиметър от

повърхността, а тритомникът "Стенописите на Якагала" представляваше

монументален научен труд, който не можеше да бъде надминат - най-малко

защото не можеше да се роди друг човек, така надарен да разчита архаичните

надписи на тейпробейнски език.

Когато Пол започна своята работа тук, и двамата бяха млади.

Раджасингхе си спомни как стоеше на същото това място, докато тогавашният

заместник-асистент по епиграфика на отдела по археология бе изнамерил почти

недешифрируеми знаци на жълтата мазилка и бе превел поемите, адресирани до

красивите жени, изрисувани върху скалата по-горе. Дори след векове

стиховете все още затрогваха:

Извървях двеста километра, за да зърна красавиците с погледи на сърни,

но те не пророниха дума!

Справедливо ли е?"

подобно на заека, който царят на боговете

нарисува върху Луната. Аз съм жрецът Махинда

от вихара на Тупарама."

оцелели двойно повече време, отколкото духовното лице бе предположило,

отвъд и най-смелите му мечти. Но колко малко бе останало от писменото

наследство! В част от надписите се споменаваха "петстотин девици със

златиста кожа". Дори ако предположехме, че поетът бе преувеличил

значително, ставаше ясно, че не повече от една десета от оригиналните

фрески бяха избягнали опустошенията на времето и хорската злоба. Но

последните двадесет бяха защитени навеки - красотата им бе увековечена чрез

безброй филми, видеоленти и полупроводникови кристали.

Със сигурност бяха надживели един високомерен автор, който беше счел

даже за ненужно да упомене името си.
"Заповядах пътя да се разчисти, за да могат пилигримите да гледат

красивите девици, застанали на планинския склон.

Аз съм царят"
През годините Раджасингхе, който също носеше царско име и бе безспорен

носител на множество царски гени, често бе размишлявал над тези редове. Те

демонстрираха блестящо мимолетния характер на властта и безплодността на

амбицията. "Аз съм царят." Ах, но кой по-точно? Монархът, който някога бе

стоял върху тези гранитни плочи - малко поизтрити тогава, преди хиляда и

осемстотин години - вероятно бе се отличавал с интелигентност и

способности. Но не бе успял да предвиди, че щеше да дойде времето, когато

той щеше да изпадне в анонимност, също като своите безизвестни поданици.

Отличителният знак на този поет не можеше да се възстанови. Поне

дузина царе биха могли да бъдат автори на тези високопарни стихове. Някои

бяха управлявали с години, други - само седмици, и едва неколцина бяха

умрели от естествена смърт. Никой никога нямаше да узнае дали царят,

сметнал за ненужно да постави името си, бе Махатиса Втори или Бхатикабхайа,

или Виджаякумара Трети, или Гаджабахукагамани, или Кандамукхасива, или

Могалана Първи, или Китисена, или Сирисамгхабодхи... или някой друг монарх,

даже неизвестен в дългата и заплетена история на Тейпробейн.

Служителят, работещ на малкия асансьор, се изненада, като видя

известния посетител, и поздрави почтително Раджасингхе. Клетката плавно

изкачваше петнадесетметровата височина. Бившият посланик си спомни как

веднъж беше пренебрегнал елеватора и бе поел по спиралните стълби, по които

Дравиндра и Йайа подскачаха в разцвета на младостта си.

Асансьорът щракна и спря. Той пристъпи на неголямата стоманена

платформа, построена до повърхността на скалата. Отдолу и отзад се

простираше стометрово празно пространство, но здравата метална мрежа даваше

пълна сигурност. Дори и най-заклетият самоубиец не можеше да се измъкне

извън клетката, достатъчно голяма, за да побере дузина човека и която бе

прилепнала към долната страна на вечната чупка на скалата.

Във вдлъбнатината, приличаща на плитка пещера, се намираха оцелелите

от небесния двор на цар Калидаса, защитени от природните стихии.

Раджасингхе ги поздрави мълчаливо и потъна в креслото, което му предложи

официалният гид.

- Бих желал да бъда оставен сам за десет минути! - помоли тихо. -

Йайа, Дравиндра, опитайте се да отпратите туристите!

Придружителите му го погледнаха със съмнение, същото направи и

екскурзоводът, в чиито задължения влизаше да не оставя фреските без надзор.

Но, както винаги, посланик Раджасингхе имаше свои начини да се налага, без

да повишава тон.

- Айю боуан! - поздрави мълчаливите фигури той, когато придружаващите

го се отдалечиха. - Извинете, че ви пренебрегнах за толкова дълго!

Изчака учтиво за отговор, но те не му обърнаха повече внимание,

отколкото към другите възхитени посетители през последните двадесет

столетия. Раджасингхе не се обезкуражи, бе свикнал с тяхното безразличие.

Всъщност, то допринасяше за чара им.

- Имам проблем, скъпи мои! - продължи. - Наблюдавали сте как в

Тейпробейн нахлуват и си отиват нашественици още от времето на Калидаса.

Виждали сте как джунглата приижда като приливна вълна към Якагала, а след

това отстъпва пред вола и плуга. Но всъщност нищо не се е изменило

съществено от онези години насам. Природата и историята са се проявявали

благосклонно към малкия Тейпробейн. Сега е настъпило безвремие...

Но е възможно да дойде краят на вековната тишина! Земята ни може да

стане център на света... на много светове. Високата планина на юг, към

която се взирате непрестанно, предстои да стане ключ към Вселената. Ако

това се сбъдне, така добре познатият и обичан Тейпробейн ще престане да

съществува.

Може би самият аз не мога да направя много. Но разполагам с немного

власт и мога да помогна или попреча. Все още ме помнят мои влиятелни

приятели. Ако пожелая, ще забавя този сън... или кошмар, поне докато аз съм

жив. Как да постъпя? Да възпрепятствувам ли или да съдействувам на онзи

мъж, независимо какви са неговите истински мотиви?

Обърна се към своята любимка, единствената, която не свеждаше очи,

колчем я погледнеше. Всички други девойки бяха вперили взор в далечината

или разглеждаха цветята, които държаха в ръце. Но тази бе залюбил още от

младини. Погледната от известен ъгъл, изглеждаше, че отвръщаше на погледа

му.

могла да знаеш за истинските светове отвъд небето или за потребността на

човечеството да ги достигне? Дори някога и да си била богиня, небесният рай

на Калидаса е бил само една илюзия!

Е, добре, колкото и странно да е бъдещето, което предвиждаш, то е

неясно за мен! Познаваме се от дълго време - поне според моите човешки

стандарти, а не по твоите. Живот и здраве, ще те наблюдавам от моята вила,

но не мисля, че ще успея да те видя отблизо отново. Сбогом... и благодаря,

моя красавице, за удоволствието, което ми достави през всичките тези

години! Предай моите поздрави и на всички, които ще дойдат след мен!

Раджасингхе пренебрегна асансьора и слезе по спиралната стълба.

Прощалното настроение бе го напуснало. Струваше му се, че бе изминал малка

част от живота си. (И в края на краищата, на седемдесет и две не се

чувствуваше толкова стар.) Стори му се, че Дравиндра и Йайа забелязаха

пъргавината на походката му, тъй като лицата им светнаха.

Дали животът му на пенсионер бе станал твърде скучен? А може би и той,

и Тейпробейн се нуждаеха от свеж полъх, който да отвее паяжините на старото

- също както мусонът докарваше обновен живот след месеци на летаргични,

покрити с облаци небеса?

Независимо дали Морган щеше да успее или не, начинанието му изгаряше

въображението и трогваше душата. Цар Калидаса би му завидял... и би

одобрил!

ЧАСТ II. ХРАМЪТ

"Докато различните религии спорят взаимно и ожесточено относно коя

именно владее истината; то от наше полезрение, на истината, поднесена ни от

религията, бихме могли да не обърнем и внимание... Ако опитаме да намерим

точното място на религията в еволюцията на човечеството, то тя няма да ни

изглежда вече като дълготрайна придобивка, щом я сравним с неврозата, която

трябва да изтърпи цивилизован индивид по пътя си от детството до

зрелостта."

Зигмунд Фройд

"Нови уводни лекции по психоанализа", 1932 г.

друга алтернатива е имал? Също както истинското разбиране за геоложкия

строеж на планетата бе невъзможен, преди да започнем изследването и на

други светове освен Земята - по същия начин една докосваща се до истината

теология трябваше да изчака контакта с извънземен разум. Ето защо предметът

"Сравнителна религия" не бе възможно да съществува, докато се изучаваше

единствено религията на човечеството."

Ел Хадж Мохамед бен Селим

Професор по "Сравнителна религия"
Реч при откриването на Университета в Бригам Янг през 1998 година.

"Трябва да изчакаме с трепет отговорите на следните въпроси:

1) Съществуват ли и колко са религиозните концепции, свързани с вярата

в единоначалието, с нула, един, два и повече от двама "родители"?;

2) Дали религиозната вяра би могла да се открие само всред живи

организми, които поддържат тесни връзки с техния пряк родоначалник по време

на периода на своето съзряване и формиране на характера?

Ако открием, че религията съществува изключително само при надарените

с интелект екземпляри на човекоподобни маймуни, делфини, слонове, кучета и

така нататък, но НЕ и сред извънземните компютри, термити, риби, костенурки

или водещи социален живот амеби, то трябва да стигнем до някои болезнени

умозаключения...

Вероятно чувство като любовта и религията могат да възникнат само

между млекопитаещи и то - само по същата причина. Изследването на тяхната

патология води до същия извод. Който се съмнява във взаимовръзката между

религиозния фанатизъм и перверзността, би трябвало да прочете основно и

задълбочено "Malleus maleficarum" или книгата на Хаксли "Дяволите от

Лоудан".

острови през 1970 година), че "религията е страничен продукт на

недохранването" не би ни помогнала тук повече от едносричното и грубиянско

отрицание на Грегори Бейтсон. Доктор Уилис явно е искал да каже, че: 1)

халюцинациите, предизвикани от доброволно или принудително гладуване, с

готовност биват интерпретирани като религиозни видения; 2) в днешния живот

гладът сам по себе си окуражава вярата в компенсиращия живот в отвъдното.

Вероятно това е основен психологически механизъм за оцеляване...

Ирония на съдбата е, че изследванията в областта на така наречените

"лекарства за разширяване на съзнанието" доказа тяхното обратно действие:

бяха открити естествени "навеждащи на божествени помисли" химически

вещества, произвеждани нормално от мозъка на човека. Откритието, че

повечето набожни последователи на дадена религия могат да сменят вярата си

в произволна друга с умерена доза на "2-4-7-ортопаратеозамин" нанесе може

би най-съкрушителния удар върху религията.

Ако не броим, разбира се, пришествието на "Старглайдер"...

Р. Габор

Из "Фармакологични основи на религията",

издадена от "Мискатоник Юнивърсити Прес" през 2069 година.

Глава 12. "Старглайдер"

давани много пъти фалшиви тревоги. Накрая, когато най-после се случи,

човечеството се оказа напълно изненадано.

Радиосигналът от посока на Алфа Центавър бе така мощен, че най-напред

бе засечен като смущение, насложено върху обичайната радиовръзка с

търговски цели. Събитието хвърли в смут всички радиоастрономи, които в

продължение на десетилетия бяха търсили съобщения на интелигентни същества

в Космоса, още повече че те бяха пренебрегнали тройната система на

съзвездието Алфа, Бета и Проксима Центавър.

Веднага всеки радиотелескоп, който можеше да обследва Южната

полусфера, бе фокусиран върху Центавър. След часове бе направено още по-

сензационно откритие. Сигналът не идваше от съзвездието Центавър, а от

точка, отместена на половин градус встрани. При това се местеше в

пространството!

Така изглеждаше първият намек за истината. Когато бе потвърдена от

много независими източници, нормалният бизнес на човечеството замря.

Свикнаха с голямата мощност на сигнала. Източникът му бе вече в

пределите на Слънчевата система и се движеше право към Слънцето със скорост

шестстотин километра в секунда. Дългоочакваните посетители от Космоса, от

които и се страхуваха, най-после бяха пристигнали...

В продължение на тридесет дни нарушителят не предприемаше нищо

особено. Минаваше покрай най-външно разположените планети и излъчваше една

и съща серия от импулси, с която просто съобщаваше: "Аз съм тук!". Не

направи опит да отговори на сигналите, излъчени до него, нито промени

първоначалната си орбита, прилична на комета. Само намали скоростта си.

Вероятно пътуването му от съзвездието Центавър бе продължило две хиляди

години. Някои се успокоиха от този факт: това означаваше, че посетителят

представляваше космическа сонда-робот. Други се разочароваха: усещаха

липсата на присъствието на живи извънземни като антивръх.

По всички медии и в парламентите до втръсване се разискваше целия

спектър от теоретични възможности. Всеки сюжет, използуван някога в

научната фантастика - от пристигането на доброжелателни, щедри богове до

нахлуването на вампири-кръвопийци - бе ексхумиран и сериозно анализиран.

Лондонската застрахователна компания "Ллойдз" събираше значителни премии от

застраховки против несигурно бъдеще, в това число и такива, при които в

други случаи не би могло да се събере и едно пени.

След като чуждоземците пресякоха орбитата на Юпитер, инструментите на

Земята започнаха да събират някаква информация за пришълците. Първото

разкритие донесе краткотрайна паника. Космическият обект бе с диаметър

петстотин километра, тоест с размерите на малка луна! Може би в края на

краищата представляваше неголям свят, приютил армия от нашественици...

Страхът изчезна, когато по-точните наблюдения показаха, че твърдата

обвивка на междупланетния кораб бе с радиус само няколко метра.

Петстотинкилометровият ореол около него представляваше нещо познато -

крехък рефлектор, въртящ се с ниска скорост, точен еквивалент на

астрономическите орбитални радиотелескопи. Вероятно това бе антената, с

чиято помощ посетителят поддържаше връзка с далечната си база и през която

дори сега несъмнено излъчваше своите открития, докато сканираше Слънчевата

система и подслушваше радиото, телевизията и радиопредаванията на

човечеството.

Дойде още една изненада. Антената с размери на астероид не бе насочена

в посока на Алфа Центавър, а някъде към съвсем друга точка от небосклона.

Изглеждаше, че системата Центавър бе просто последната от спирките на

звездолета, а не място на произход.

Астрономите все още размишляваха, когато внезапно ги посети успехът.

Една от земните сонди, извършваща рутинен патрулен полет отвъд Марс и

обследваща слънчевото изригване, внезапно заглъхна, но радиовръзката се

възстанови минута по-късно. Когато изследваха направените записи, бе

открито, че уредите бяха били парализирани за момент от интензивно

излъчване. Сондата бе преминала точно през лъча на космическия посетител!

След това се оказа проста работа да се изчисли точно накъде бе насочен.

По протежение на петдесет и две светлинни години в тази посока нямаше

нищо с изключение на много стара звезда - червено джудже - едно от онези

угасващи малки слънца, които щяха да светят слабо билиони години, след като

великолепните гиганти на тяхната система бяха изгорели докрай. Досега нито

един радиотелескоп не бе изследвал тази галактика по-обстойно. Сега всички

инструменти, които можеха да се отделят от вахтата за наблюдение на

приближаващия неканен посетител, бяха фокусирани върху неговия предполагаем

произход.

И ето, космическият пришълец доближаваше и излъчваше резонансен сигнал

в едносантиметровия вълнов обхват. Създателите му поддържаха връзка с

ракетата, която бяха изстреляли преди хиляди години. Но съобщенията, които

получаваха, бяха вероятно с петдесетгодишно закъснение.

Когато стигна орбитата на Марс, посетителят показа, че бе забелязал

човешката раса на Земята по най-драматичния и небудещ съмнение възможен

начин. Започна да излъчва стандартен телевизионен сигнал с 3075-редова

развивка. Предаваше различни картини с насложен върху тях текст на чисти,

макар и бомбастични, английски и китайски езици. Започна първият космически

диалог, при това - със закъснение на връзката от порядъка на няколко

минути, а не - десетилетия, както се очакваше.

Глава 13. Сянка призори
Морган напусна хотела в Ранапура в четири сутринта. Нощта бе ясна и

безлунна. Не се бе зарадвал много на избора на часа за тръгване, но

професор Сарат, който бе направил всички приготовления вместо него, бе

обещал, че усилията му щяха да бъдат възнаградени. "Няма да разбереш нищо

за същността на Шри Канда, ако не наблюдаваш изгрева от върха й. А

върховният жрец, тоест Маха Тхеро, по никакъв повод не приема посетители в

друго време. Счита, че това е добър начин да обезкуражи обикновените

любопитни." Морган се съгласи мълчаливо и с най-голямата любезност, на

която бе способен.

Ситуацията се влоши от шофьора, местен тейпробейнец, който настоя да

водят бърз, макар и едностранен разпит с явната цел да си изгради пълна

представа за личността на пътника. Това извърши с толкова неподправена

доброжелателност, че бе невъзможно човек да се обиди, въпреки че Морган

предпочиташе да мълчат през цялото време.

Също така понякога с нотка на набожност си пожелаваше шофьора да

обръща повече внимание на несвършващите остри завои в почти пълната

тъмнина. Последното обстоятелство благоприятствуваше да бъдат скрити от

погледа му скалите и пропастите, които преодоляваха, докато колата се

катереше по предпланината. Прокарването на пътя бележеше връх на

инженерната военна мисъл през деветнадесети век, наследство от последното

колониално господство. Бе построен за осъществяване на последната кампания

срещу гордите туземни планинци. Шосето така и не бе влязло в постоянна

употреба, а инженерът от време на време получаваше основание да се запита

дали пътуването нямаше да завърши фатално.

- Ето я! - извика с гордост шофьорът, след като колата зави покрай

поредица от хълмове.

Морган изведнъж забрави за всичките си страхове и раздразнение от

недоспиването.

Планината Шри Канда бе напълно невидима в тъмнината, която при това

все още не носеше признаци на зараждащо се утро. Откриха присъствието й по

тънката лента от разположени в зиг-заг светлини, извисяващи се към

звездите, виснали като по магия в небето. Морган знаеше, че наблюдаваше

лампите, поставени преди двеста години, с цел да се ориентират пилигримите,

които се изкачваха по най-дългата стълба в света. Но ако не вземеше предвид

логиката и земното притегляне, гледката изглеждаше досущ като сбъднала се

негова мечта! Векове преди да бъде роден, вдъхновени от философи, за които

дори нямаше понятие, негови предшественици бяха започнали дело, което той

се надяваше да довърши. Буквално, те бяха построили първите груби стъпала

на пътя, водещ към звездите.

Морган се разсъни и се загледа. Светлинната лента се приближаваше и се

разтваряше в огърлица от безброй бляскави мъниста. Очертаха се контурите на

планината като тъмен триъгълник, закриващ половината небе. Инженерът

почувствува нещо зловещо, лъхащо от нейното мълчаливо, мрачно присъствие.

Почти успя да си представи, че тук живееха боговете, които знаеха за

неговата мисия и събираха сили против него.

Забрави тези злокобни мисли напълно, чак когато пристигнаха на гарата,

откъдето тръгваше асансьорът. За голямо учудване в пет сутринта в

неголямата чакалня се блъскаха поне петстотин човека. Поръча с удоволствие

горещо кафе за себе си и своя бъбрив шофьор, който за щастие не прояви

интерес да го придружи. "Изкачвал съм се поне двадесет пъти! - каза с

преувеличено чувство за умора. - Ще поспя в колата, докато слезете долу."

Морган си купи билет и направи бърза сметка. Прецени, че щеше да влезе

в асансьора с третата или четвъртата група пътници. Зарадва се, че бе

послушал съвета на Сарат и бе пъхнал термопалто в джоба си. Тук, на

височина два километра над морското равнище навяваше хлад. А на самия връх,

извисяващ се три километра по-високо, вероятно щеше да бъде леденостудено.

Инженерът се нареди на опашката. Влачеше крака и се придвижваше бавно

напред. Посетителите бяха потиснати и сънливи. Морган забеляза с изненада,

че единствено само той не носеше фотоапарат. "А къде са истинските

пилигрими?" - почуди се. Спомни си: те не би трябвало да са тук. Нямаше

лесен път, водещ към небето, към нирвана или към другите възвишени цели,

които си поставяше духът на вярващите. Заслугата се постигаше единствено

със собствени усилия, а не с помощта на механизирани приспособления.

Интересна доктрина, при това съдържаща голяма доза истина! Но имаше случаи,

когато само машина можеше да се справи с даден проблем.

Най-после зае място в кабинката. Потеглиха нагоре след страхотно

скърцане на въжетата. Мрачно чувство на очакване обхвана пак Морган.

Асансьорът, който предвиждаше да построи, щеше да вдига товари повече от

десет хиляди пъти по-тежки от настоящата примитивна система, която вероятно

датираше чак от двадесети век. Но в крайна сметка, основният принцип нямаше

да бъде по-различен.

Навън от люлеещата се кабина царуваше пълен мрак, с изключение когато

минаваха покрай част от осветената стълба. Тя бе пуста сякаш безбройните

милиони поклонници, които с мъка се бяха качвали до върха през последните

три хиляди години, не бяха оставили последователи. След това Морган се

сети, че качващите се пеш би трябвало вече да са далече нагоре поради

предстоящата им среща със зората - сигурно бяха преминали по долните

склонове на планината преди часове.

На височина четири километра пътниците трябваше да се прекачат в

кабинката на друг асансьор и затова повървяха кратко разстояние до

следващата лифтова станция, ето защо в пътуването се получи неголямо

забавяне. Морган се зарадва на термопалтото и уви старателно метализираната

му материя около тялото си. Под краката скърцаше скреж, а дишането бе

трудно и дълбоко в разредения въздух. Никак не се учуди при вида на

струпаните в малката междинна гара кислородни бутилки с ясни инструкции за

тяхната употреба.

Започнаха последното изкачване. Наближаващият ден загатна за пръв път

своето идване. Звездите на изток продължаваха да светят не по-малко

величествено - Венера най-ярко от всички. Но няколко ефирни облачета на

голяма височина порозовяха слабо поради настъпващата зора. Морган погледна

нетърпеливо часовника си и се почуди дали щеше да пристигне навреме. С

облекчение видя, че денят започваше след тридесет минути.

Един от пътниците внезапно посочи към внушителната стълба, части от

която се виждаше как обикаляха периодично под тях на зиг-заг и напред-назад

по все по-стръмните планински склонове. Те вече не бяха пусти. Дузини мъже

и жени призрачно бавно, с мъка изкачваха безкрайните стъпала. Броят на

поклонниците растеше с всяка изминала минута. "От колко часа се изкачват? -

запита се Морган. - Вероятно от началото на нощта или дори може би по-

дълго, тъй като мнозина са на възраст и едва ли биха могли да се дотътрят

дотук дори за цял ден." Удиви се, че имаше толкова много вярващи.

Секунда по-късно забеляза и първия монах - висок, с тъмнооранжева

роба, който се движеше с равномерна като махало на метроном походка. Не

поглеждаше ни на ляво, ни на дясно и изобщо не обърна внимание на

кабинката, която премина високо над бръснатата му глава. Той явно

надделяваше и над природните стихии, тъй като например дясната му ръка и

рамо бяха голи и изложени на ледения вятър.

Кабинката забави ход и спря рязко на крайната гара. След като

вцепенените пътници се изляха навън, тя започна своето дълго спускане.

Инженерът се присъедини към тълпата от двеста или триста човека, които се

гушеха в малък амфитеатър, изсечен в западния склон на планината. Всички се

взираха в здрача, въпреки че не виждаха нищо друго освен лентите от

светлина, които се виеха надолу в пропастта. Неколцина закъснели изкачиха

последната част на каменната стълба с последни усилия: вярата им се бореше

с умората.

Морган погледна пак часовника си. Оставаха още десет минути. Никога не

бе присъствувал сред такова огромно мълчаливо множество. Туристите с

фотоапарати и набожните пилигрими сега бяха се обединили около една

надежда. Времето бе ясно и скоро щяха да разберат дали не бяха направили

пътешествието напразно.

Чу се нежен камбанен звън откъм храма, отдалечен на стотина метра и

невидим в тъмнината. В същия момент изгаснаха всички лампи по невероятната

каменна стълба.

Бяха с гръб към скрития залез. Забелязаха първия плах светлик на деня

върху облаците далече под тях; но масивното туловище на планината

продължаваше да забавя наближаващата зора.

Секунда след секунда светлината от двете страни на Шри Канда се

усилваше, докато слънцето превземаше и последните крепости на нощта. Чу се

тихо мърморене в знак на възхищение от търпеливо ожидащата тълпа.

За кратко нищо не се случи. След това се появи, като се простря над

половин Тейпробейн! Бе идеално симетричен, тъмносин триъгълник с остри

ъгли! Планината не бе забравила своите поклонници. Великолепната й сянка

легна върху морето от облаци - символ, който всеки пилигрим интерпретираше

по свое усмотрение!

Изглеждаше почти твърда и перфектно праволинейна. Приличаше по-скоро

на обърната пирамида, отколкото на обикновен фантом от полусенки и

светлини. Ярката светлина заструи по-силно околовръст и първите преки

слънчеви лъчи пробиха покрай склоновете на планината, която стана дори по-

тъмна и плътна поради контраста. Въпреки всичко през тънката пелена на

облаците Морган успя да различи мержелеещите се езера, хълмове и гори на

разбуждащата се земя.

Върхът на обвития с мъгла триъгълник се приближаваше с огромна

скорост, докато слънцето се издигаше вертикално зад планината, но инженерът

не усещаше никакво осезаемо движение! Времето сякаш спря. Настъпи един от

редките моменти в живота му, когато той не се сещаше за отминалите в

бездействие минути. Сянката на вечността легна върху душата му така, както

тази на планината - върху облаците !

Тъмата на небето избледня и замря бързо подобно на петно, разтварящо

се във вода. Призрачният, животрептящ пейзаж отдолу замръзна в осезаема

действителност. Някъде далеч на хоризонта експлодира светлина, щом

слънчевите лъчи се отразиха от прозорците на сграда, обърната на изток. А

по-нататък - ако очите не го лъжеха - Морган различи едва забележимата

тъмна лента на обграждащата острова лента на морето!

Така започна още един ден в Тейпробейн!
Посетителите започнаха бавно да се разотиват. Някои се върнаха към

крайната гара, а други, по-енергични, се отправиха към стълбата, тъй като

погрешно считаха, че слизането бе по-лесно от изкачването. Повечето от тях

биха били щастливи, ако можеха да вземат асансьора на обратния път на по-

долната станция; малцина биха се спуснали пеш съвсем додолу.

Проследен от множество любопитни погледи, само Морган продължи нагоре

по къса стълба, която водеше към манастира и самия връх на планината.

Задъха се, докато стигна гладко измазаната външна стена, която засия с мека

светлина от първите преки слънчеви лъчи. С радост се облегна на масивната

дървена врата.

Някой вероятно бе го наблюдавал. Преди да успее да потърси въженце на

камбанка или да извести за пристигането си по друг начин, вратата се отвори

тихо и той бе посрещнат от монах с жълта роба, който го поздрави с ръце,

свити с допрени длани.

- Айю боуан, доктор Морган! Маханайаке Тхеро ще бъде радостен да ви

види!