Фонтаните на рая artur Clarke

Между впрочем, каква е последната оценка за времето на оцеляване?

- Що се отнася до електрозахранването - поне седмица, дори при пълно

натоварване с петдесет пътника. Наистина е абсурдно, тъй като спасителният

екип ще може да ги достигне без проблеми за три часа или от Земята, или от

"Междинната станция".

- Като изключим голяма катастрофа, например повреждане на релсите или

кулата...

- Ако това се случи, мисля, че няма да има кого да спасяваме. Но

заседне ли капсулата по някакви причини и пасажерите не полудеят и не

погълнат всички вкусни, компресирани хранителни таблетки, предназначени за

аварийни ситуации, техният най-голям проблем би бил скуката.

Вторият етаж бе напълно празен, лишен дори от временни удобства. На

извития пластмасов панел бе нарисуван с тебешир голям правоъгълник и вътре

бе написано: "Тук ли ще бъде въздушният шлюз?".

- Това ще бъде багажният отсек... въпреки че не сме сигурни дали ще

има нужда от толкова много пространство. В случай че не - тук могат да

пътуват още пътници... Следващият етаж е по-интересен!

На третото ниво имаше дузина самолетни кресла, всяко с различен

дизайн. Две от тях бяха заети от истински манекени, мъжка и женска фигури,

явно отегчени от всички тия приготовления.

- Експериментирахме основно на тоя модел - каза Кингзли и посочи

луксозния въртящ се стол с наклонена облегалка с прикрепена към него малка

табла. - Но най-напред ще проведем обичайните изследвания.

Морган натисна с юмрук меката седалка.

- Дали някой наистина е пробвал да седи тук в продължение на пет часа?

- Да... Един стокилограмов доброволец. Размина му се без протрити

места! Ако по-нататък получим някакви оплаквания, ще напомним на хората

зората на авиацията, когато е отнемало пет часа, само за да се прелети над

Тихия океан. А освен това им предлагаме и комфорта на ниската гравитация

почти през целия път...

По-горният етаж бе идентичен с тая разлика, че липсваха кресла. Оттук

преминаха бързо и достигнаха следващото ниво, на което дизайнерите явно

бяха посветили по-голямо внимание.

Барът изглеждаше почти функционален и машината за кафе наистина

работеше. Над нея висеше старинна гравюра в сложна, позлатена рамка.

Сюжетът пасваше така неочаквано, че Морган чак затаи дъх.

В горния ляв квадрант грееше пълната Луна, а към нея летеше локомотив

с форма на куршум и теглеше четири вагона. През прозорците на купето,

обозначено с табелка "Първа класа", надничаха важни особи с шапки от

викторианската епоха и се любуваха на гледката.

- Как ви хрумна пък това! - попита удивен и учуден Морган.

- Май заглавието е паднало пак - извини се Кингзли и започна да търси

зад плота на бара. - А, ето...

Връчи на Морган картон, на който със старовремски букви бе отпечатано:

Гравюра от 1881 година от

"От Земята до Луната

пряко

и пътешествие около нея"

от Жюл Верн

- Съжалявам, но трябва да призная, че никога не съм чел тази книга! -

коментира Морган, щом попи жадно информацията. - В противен случай щях да

си спестя доста вълнения. Само бих искал да зная как се е справил без

релси.

- Не трябва да даваме на Жюл прекалено много вяра... или да го

насериозно! Просто художникът се е пошегувал!

- Е... предай на отдела "Дизайн" моите комплименти. Това е една от най-

добрите им идеи!

Морган и Кингзли се отърсиха от мечтите на миналото и тръгнаха към

реалността на бъдещето. През целия прозорец за наблюдение проекционна

система даваше изумителна гледка на Земята.

- ... И не само това! - отбеляза със задоволство Главният инженер. - А

е и съвсем вярна! - Тейпробейн бе скрит отдолу, разбира се, но се виждаше

целия Хиндустан чак до искрящите снегове на Хималаите. - Знаеш ли -

продължи, - ще се повтори същата история, както с "Моста". Хората ще

пътуват само заради преживяването. "Междинната станция" може да стане най-

голямата туристическа атракция на всички времена! - Свърна поглед към

лазурносиния таван. - Има ли нещо на последния етаж, заслужаващо да му се

обърне внимание?

- Не съвсем! Планирано е да бъде изведен горен въздушен шлюз, но още

не сме решили къде да разположим животоподдържащата спомагателна система и

електрониката за контрол на центрираното спрямо релсата движение.

- Има ли проблеми?

- Не и с новите магнити. Независимо дали задвижването е с електрическа

тяга или по инерция можем да гарантираме безопасен луфт до скорост осем

хиляди километра в час - което е с петдесет процента над предвидената

максимална скорост.

Морган си позволи да отдъхне мислено. В тази област бе пълен невежа и

му се налагаше да се облегне изцяло на преценката на другите. Още от самото

начало бе видно, че само някаква форма на магнитно оттласкване можеше да

работи на такава колосална скорост. Дори и най-малкият физически контакт

при един километър в секунда би предизвикал нещастие. А сега четирите

двойки насочващи жлебове, разположени по протежение на кулата, бяха на

сантиметри около магнитите. Трябваше да бъдат проектирани така, че да бъдат

възбуждани огромни възстановяващи сили, които да коригират отклонението на

капсулата от централната линия.

Морган последва Кингзли надолу по спиралната стълба, която обслужваше

целия макет. Изведнъж му хрумна: "Остарявам! Ох, можех да се изкача и на

шестото ниво без проблем, но се зарадвах, че реших да не го правя!

Все още съм на петдесет и девет и в най-добрия случай ще изминат поне

пет години, преди първият пътнически вагон да пристигне на "Междинната

станция". Ще последват още три години на тестове, калибриране, настройка на

системата... Нека сложим десет години за по-сигурно..."

Бе топло, но внезапно почувствува хлад. За пръв път разбра, че

въжделеният триумф щеше да дойде твърде късно! Несъзнателно натисна с ръка

тънкия метален диск, скрит под ризата.

Глава 33. КОРА
- Защо си се запуснал толкоз? - запита с тон, подходящ за изостанало в

умственото си развитие дете, доктор Сен.

- Поради обичайната причина! - оправда се Морган и прокара здравия си

палец по линията на закопчаването на ризата си. - Бях прекомерно зает... и

когато се задъхвах, прехвърлях вината на височината.

- Това е една от причините, разбира се. Трябвало е да подложите на

медицински преглед всички, работещи на планинския връх. Как сте могли да

пропуснете толкова елементарна предпазна мярка?

"Как наистина!" - помисли унило инженерът.

- Но някои от онези монаси бяха на възраст над осемдесет! Изглеждаха

пращящи от здраве, затова даже не ми бе хрумвало...

- Те са живели на Шри Канда с години и напълно са се аклиматизирали. А

ти си се качвал и слизал многократно всеки ден...

- Най-много - по два пъти.

- ... изкачвал си се от морско равнище до половината от височината на

атмосферата само за броени минути. Е, уврежданията ти не са опасни... само

ако следваш инструкциите - моите и на КОРА.

- Коя е "Кора"?

- Това е съкратено означение на "Коронарна аларма".

- А... една от онези измишльотини!

- Да, точно от тях! Същите спасяват около десет милиона живота

годишно. Най-вече на висши служители, главни администратори, известни

учени, водещи инженери и други подобни неразумни по отношение на здравето

си люде. Често се питам струва ли си труда! Може би природата се опитва да

ни подскаже нещо, но ние не се вслушваме!

- Припомни си своята "Хипократова клетва", Бил! - отвърна с усмивка

Морган. - И освен това трябва да признаеш, че винаги съм спазвал съветите

ти. Ето, например, теглото ми не се е променило дори с един килограм през

последните десет години!

- Хм... добре. Не си най-тежкия случай всред моите пациенти! -

възкликна леко успокоен лекарят. Затърси по бюрото си и извади голям

холографски каталог. - Избери си. Тези модели са стандартни. Оригиналният

цвят е сигналночервен, но можеш да получиш с произволен друг.

Морган започна да натиска копчето и неприязънта му растеше.

- Къде трябва да го нося? Или е наложително да се имплантира?

- Не, последното не е необходимо, поне засега. Може би - след пет

години, но зависи. Предлагам ти да започнеш с този модел. Носи се точно под

гръдната кост и затова не са нужни дистанционни сензори. След известно

време ще престанеш да го забелязваш. И то няма да те безпокои без нужда!

- Как ще се сещам за него?

- Слушай!

Лекарят натисна един от многобройните бутони на компютърната си

конзола и ласкав, мецосопранов глас с обикновен тон отбеляза: "Мисля, че

трябва да седнете и да починете за десетина минути.". След кратка пауза

продължи: "Би било добра идея да полегнете за половин час.". Друга пауза.

"При първа възможност посетете доктор Смит!" Следваше:

"Моля вземете незабавно едно червено хапче!"

"Извиках линейка! Лежете и не мърдайте! Всичко ще се оправи!"

Морган понечи да запуши ушите си, за да се предпази от пронизителния

сиренен вой.

"Тук е КОРА! Спешен случай! Моля, който ме чува, да дойде незабавно!

Тук е КОРА! Моля..."

- Мисля, че схвана общата идея - продължи лекарят, след като в офиса

се възцари тишина. - Разбира се, програмите и съобщенията се съобразяват с

индивида. Разполагаме с богат избор на гласове, включително и на извести

личности.

- Този тембър ми харесва. Кога ще бъде готово моето устройство?

- Ще ти се обадя след три дни. О, да... алармите, които се носят под

гръдната кост имат някои преимущества, за които не е зле да ти спомена.

- Какви?

разтворел ризата си, видът на този малък червен диск оказвал абсолютно

съкрушаващ ефект на противника му в играта...

Глава 34. Световъртеж

адресни книги. Универсалният код бе направил тази дейност ненужна, тъй като

с помощта на личностния пожизнен идентификационен номер даден човек можеше

да бъде намерен за секунди. Дори ако номерът му бе неизвестен, стандартната

търсеща програма се справяше достатъчно бързо, ако й бъдеха зададени

рождената дата, професията и ред други подробности. (В действителност,

обаче, възникваха проблеми, ако името бе Смит, Сингх или Мохамед.)

Развитието на глобалните информационни системи бе направило

несъстоятелна и една друга досадна необходимост. Ако се отбележеше по

специален начин имената на приятелите, които човек искаше да поздрави по

случай рождения ден или друга годишнина, то домашният персонален компютър

свършваше останалото. В съответния ден (освен ако не се случеше глупава

грешка в програмирането, което не бе рядкост) даденото съобщение биваше

автоматично изпратено по предназначението си. И дори получателят да бе

проницателен и да подозираше, че топлите думи на екрана бяха изцяло дело на

електрониката - след като средностатистическият изпращащ не си бе спомнял

за него от години - жестът бе добре дошъл въпреки всичко.

Но технологията, елиминирала едни задачи, създаде други, още по-

належащи ангажименти. От тях най-важно бе да се определи "Профила на

личностните интереси".

Повечето настройваха тяхното ПЛИ на деня, съответствуващ на Нова

година или рождената дата. Листът на Морган съдържаше петдесет позиции, а

бе чул за хора с по над сто! Вероятно последните проседяваха ранните

утринни часове, като се бореха с потока от информация, освен ако не бяха

шегобийци, установили алармата на компютърната си конзола да сработва на

класически невероятности, като например:

Кръг, заквадратяване

"Атлантис", ново излитане на

Христос, второ появяване на

Чудовище от Лох Нес, хващане..."
или дори:
"Свят, край на".
Разбира се, обикновено егоизмът и изискванията на професията

подсигуряваха името на абоната да бъде на първо място в листа. При инженера

нямаше изключение, но въведените от него ключови думи бяха леко необичайни:
"Кула, орбитална

Кула, космическа

Кула, (гео)синхронна

Елеватор, космически

Елеватор, орбитален

Елеватор, (гео)синхронен..."

масмедиите и му гарантираха информираност по поне деветдесет процента от

новостите, касаещи неговия проект. В по-голямата си част съобщенията бяха

тривиални и понякога той се чудеше дали имаше смисъл да ги търси по този

начин. Новините, които наистина имаха значение, стигаха до него достатъчно

бързо.

в стената на скромно обзаведения апартамент, когато забеляза светването на

"Аларма" на компютърната конзола. Натисна едновременно бутоните "Кафе" и

"Възпроизвеждане" и изчака последната среднощна сензация.

"ОРБИТАЛНАТА КУЛА - СВАЛЕНА С ЕДИН ИЗСТРЕЛ!"

- гласеше заглавието.

- Следите ли информацията? - попита компютърът.

- Разбира се! - отвърна Морган и мигом се разбуди.

През следващите няколко секунди четеше текста и настроението му се

промени от неверие до възмущение, а след това - до загриженост. Превключи

целия информационен пакет на Уорън Кингзли със забележката: "Моля те, обади

ми се при първа възможност!" и седна да закусва, като същевременно запуши.

След по-малко от пет минути помощникът му се появи на екрана.

- Какво пък, Ван, нека се считаме за щастливци! - каза с веселяшко

покорство. - Отнело му е пет години, за да се докопа до нас!

- Това е най-смехотворната измислица, която съм чувал! Да го

пренебрегнем ли? Ако отговорим, само ще налеем вода в мелницата му! А той

това цели!

Кингзли кимна.

- Да не избързваме с реакциите. Засега това би била най-добрата

политика. От друга страна, той може би има известно право.

- Какво искаш да кажеш?

- Съществуват психологически проблеми, също както и инженерни. - Бе

станал сериозен и дори изглеждаше леко смутен. - Размисли. Ще се видим в

офиса. - Образът на екрана избледня.

Морган остана леко потиснат. Бе свикнал на критично отношение и знаеше

как да се справя. В действителност дори се забавляваше от споровете с

колеги за предимствата и недостатъците на някоя техническа идея и рядко се

разстройваше, когато биваше победен. Но не така лесно бе да се разправи с

"патока Доналд".

Това, разбира се, не бе истинското му име, но особения сорт изпълнен с

възмущение негативизъм на доктор Доналд Бикерстаф даваше често поводи за

припомняне на известния телевизионен герой от двадесети век. Неговата

научна титла (адекватна, но не и блестящо защитена) бе в областта на

чистата математика. Достойнствата му се изчерпваха с внушителна външност,

меден гласец и непоклатима вяра в способността му да раздава присъди във

всяка научна област. Изявите му по математика не бяха лоши. Морган си

спомни с удоволствие публична лекция, изнесена от доктора в старовремски

стил, която бе посетил в "Кралския институт". Само за една седмица почти бе

вникнал в особените свойства на транскрайните числа.

За нещастие, Бикерстаф не си знаеше мярката. Следваше го цяла котерия

от заклети фенове, абонирали се за неговия информационен бюлетин. На млади

години го зовяха "поп-учен" заради популярността му. Въпреки това кръгът от

критиците му бе още по-широк. По-милозливите от тях считаха, че "неговото

образование надхвърляше интелигентността му", а останалите бяха му

прикачили прозвището "доморасъл идиот".

"Колко жалко, че не би могло да бъдат затворени в една стая Бикерстаф

и доктор Голдберг/Паракарма! - помисли Морган. - Вероятно биха се

анихилирали подобно на електрон и позитрон: гениалните способности на

единия в дадена област ще унищожат фундаменталната тъпота на другия. Същата

онази глупост, за която на времето Гьоте проплака: "... самите богове

препират се напразно!"

Понастоящем божествени създания липсваха, затова Главният конструктор

прецени, че трябваше да се заеме с проблема лично. Въпреки че можеше да

оползотвори времето си по-добре, поне това занимание можеше да му донесе

някакво комично облекчение, а разполагаше и с вдъхновяващ го прецедент.

В хотелската стая, "временен" дом на инженера от десетилетие, висяха

няколко фотографии. Повечето от посетителите не можеха да повярват, че

нямаше монтаж.

На едната от тях изпъкваше грациозен, красиво реставриран параход,

предтеча на всеки плавателен съд, който днес наричахме "модерен". До него

на кея, към който беше се върнал по чудо столетие и четвърт след пускането

си на вода, стоеше доктор Ваневар Морган. Той гледаше нагоре към

дърворезбата на боядисания корабен нос, а на няколко метра встрани се

пъчеше Исамбард Кингдъм Брунел с ръце, втикнати в джобовете, с пура,

стисната здраво между зъбите, с много омачкан, опръскан с кал костюм, и с

поглед, втренчен във Ваневар!

Снимката изглеждаше действителна. Морган наистина бе стоял край "Грейт

Британ" в Бристол през слънчев ден същата година, когато бе завършен

"Гибралтарския мост". Но Брунел бе сниман през 1857 година и все още

очакваше обяда си на своето преминало в небитието и още по-известно морско

чудовище, чиито нещастия предстоеше да прекършат неговите тяло и дух.

Снимката бе подарена на Главния конструктор за неговия петдесети

рожден ден и стана една от най-любимите му вещи. Колегите му възнамеряваха

да се пошегуват добросърдечно, тъй като бе всеизвестно възхищението му от

най-великия инженер на деветнадесети век. Понякога, обаче, се чудеше дали

пък изборът им не бе по-сполучлив, отколкото предполагаха. "Грейт Ийстърн"

бе погълнала създателя си. Кулата можеше да направи същото с него!

На времето Брунел бил заобиколен от множество "патоци Доналд". Най-

настойчивият от тях бил някой си доктор Дионисиус Ларднер, който бил

доказал, че "вън от всякакво съмнение никой параход не би могъл да преплува

Атлантика".

Всеки инженер бе в състояние да отхвърли критиката, основаваща се на

фактически грешки или просто на пропуски. Но аргументът, приведен от

настоящия "паток Доналд", бе много деликатен и не можеше лесно да му се

възрази. Морган си спомни, че на неговия любим герой бе му се наложило да

се сблъска с доста подобен проблем преди три века.

Пресегна се към своята малка, но безценна колекция от гениални книги и

изтегли може би най-четената от тях - станалата класическа "Биография на

Исамбард Кингдъм Брунел" от Ролт. Прелисти омазнените страници и бързо

откри пасажа, който на времето разбуни духа му.

Брунел бе проектирал железопътен тунел, дълъг почти три километра,

оценен от съвременниците му като "най-чудовищен и необикновен, опасен и

непрактичен". "Немислимо е - изразяваха се критиците му - човешко същество

да не възрази на мъчението да пътува в тази Стигийска дълбина! Никой

разумен не би изявил желание да бъде лишен от дневна светлина със

съзнанието, че върху му почива скална маса, достатъчна да го размаже при

нещастен случай... Шумът, произведен от два разминаващи се влака, би

разклатил нервите на здравомислещия... и никой пасажер ни би могъл да бъде

убеден да мине втори път..."

Познато до болка! Мотото на Ларднеровците и Бикерстафците явно бе:

"Нищо ново под слънцето!". И въпреки всичко, в известен смисъл бяха прави,

дори ако се вземеше предвид само теорията на вероятностите.

"Патокът Доналд" засягаше струната на здравия разум. Изказването му бе

започнало с изява на скромност, колкото необичайна за стила му, толкова и

фалшива. Твърдеше, че нямало да критикува инженерните аспекти на

космическия елеватор. Искал само да разкрие психологическите проблеми,

които щели да възникнат. Те можели да се обобщят с една дума:

"Световъртеж!".

Бе посочил, че нормалното човешко същество притежавало добре обоснован

страх от височини. Само акробатите и артистите, вървящи на въже, били

имунизирани срещу тази естествена реакция. Най-високото съоръжение на

Земята се издигало на по-малко от пет километра. От друга страна не

съществувал голям брой хора, които се отнасяли с безгрижие, когато трябвало

да се придвижат вертикално нагоре с асансьор по пилоните на "Гибралтарския

мост".

възможна поради строежа на орбиталната кула. "Кой не е стоял в подножието

на някоя огромна сграда и не се е взирал в нейната съвсем отвесна стена,

докато не му се е сторило, че всичко се преобръща и пада върху му? - хулеше

с патос Бикерстаф. - А сега си представете, че същата тази сграда се

извисява нагоре и нагоре в небето, пробива облаците, преминава йоносферата,

подминава всички големи орбитални станции, пронизва мрака на Космоса -

докато почти стигне Луната! Несъмнено, това е инженерен триумф, но - и

психологически кошмар! Без колебание заявявам, че някои просто ще полудеят,

само като си го помислят! А колцина биха се подложили на мъченическото

шеметно пътуване към висините, провиснали над празно пространство, с първа

спирка - "Междинната станция", отстояща на двадесет хиляди километра!

Не може да ми се възрази с отговора, че съвсем нормални индивиди могат

да летят в Космоса, почти на същата височина и дори още по-нататък. Те се

намират в съвсем различна ситуация, също както при естествен полет през

атмосферата. Обикновеният човек не изпитва главозамайване дори в отворения

кош на въздушен балон, плуващ на няколко километра над Земята. Но я го

сложете на края на някоя скала със същата височина и тогава наблюдавайте

реакциите му!

Причината за описаната разлика е съвсем проста. Във въздухоплавателно

средство човек няма физическа връзка между себе си и Земята. От

психологическа гледна точка той е напълно откъснат от твърдата, здрава

земна повърхност. Затова и падането не подбужда у него страх. Като погледне

надолу, вижда умален по мащаб пейзаж, който в другия случай, на изкачване

нависоко с асансьор, не би посмял да си представи!

Точно тази липса на физическо отделяне е недостатъкът на бъдещия

космически елеватор. Злочестите пътници, понесени нагоре по гигантската

кула, ще придобият изострено чувство за връзка със Земята. Каква гаранция

има тогава, че някой би издържал такова преживяване, освен ако не е

евентуално натъпкан с наркотици или психотропни лекарства? Доктор Морган,

предизвиквам ви да ми отговорите!"

Екранът изгасна, но след малко светна сигнализацията за повикващ

сигнал. Инженерът все още обмисляше вариантите на отговор, но натисна

бутона "Прием" и изобщо не се изненада да види Максин Дювал.