Фонтаните на рая artur Clarke

Тейпробейн. Съгласно легендата през май по пълнолуние Буда бил роден,

получил просвещение и починал. Въпреки че за повечето хора днес Весак не

означаваше нещо повече от голям годишен празник като Коледа например,

настъпваше време за медитация и спокойствие.

В продължение на много години "Службата за управление на мусоните"

гарантираше, че нямаше да вали дъжд през нощите около Весак. Раджасингхе

извършваше поклонение в Златния град два дни преди изгряването на пълна

луна и събитието подкрепяше духа му целогодишно. Избягваше престоя в

Ранапура през Весак. Тогава настъпваше стълпотворение от посетители, някои

от които можеха да го разпознаят и да нарушат самотата му.

Само най-зорко око можеше да забележи, че голямата жълта Луна,

издигаща се над камбанообразните куполи на древните дагоба, все още не бе

идеален кръг. Месечината светеше така силно, че се виждаха само някои най-

ярки сателити и звезди в безоблачното небе. Не полъхваше дори ветрец.

Говореше се, че когато Калидаса напускал Ранапура завинаги, бил спрял

по този път два пъти. Първом посетил гроба на Хануман, любимия си спътник

от детството, а след това - мощите на умиращия Буда.

Раджасингхе често бе се чудил каква ли утеха бе търсил преследвания от

призраци цар точно на това място. Може би бе наблюдавал внушителната

скулптура, издълбана в твърдата скала. Подпиращата се фигура бе с идеални

пропорции и човек трябваше да доближи съвсем, за да добие реална представа

за размерите. От разстояние не можеше да се прецени, че възглавницата върху

която бе полегнал Буда, бе по-висока от човешки ръст.

Бившият посланик бе обиколил почти целия свят, но не бе намерил по-

тихо кътче на земята. Понякога му се приискваше да остане седнал тук

завинаги, къпан от ярките лунни лъчи и напълно забравил грижите и суетата

на хората. Никога не се бе потапял докрай в магията на светите мощи, тъй

като се опасяваше, че щеше да я развали, но някои от нейните съставки му

бяха ясни. Самата стойка на Просветения, почиващ най-после със затворени

очи след дълъг и изпълнен с благородство живот, излъчваше спокойствие.

Гънките на робата му предразполагаха към необичаен покой и успокоение.

Сякаш изтичаха от скалата и образуваха вълни от застинал камък. И също като

прилива на морето естественият ритъм на извивките на дрехата събуждаха

инстинкти, за които един здравомислещ разсъдък не знаеше нищо.

В моменти като този, когато времето бе спряло, Раджасингхе оставаше

насаме с Буда и почти пълната Луна. Усещаше, че почти разбираше най-висшето

значение на нирвана, състояние, което можеше да се определи само чрез

отрицания. Емоции от рода на гняв, желание и алчност бяха загубили сила,

всъщност, на практика биваха едва доловими. Дори чувството за самоличност

изглеждаше, че отзвучаваше като мъгла под утринно слънце.

Възприятията, разбира се, не можеха да траят дълго. Бившият посланик

чуваше жужене на насекоми, далечен лай на кучета и усещаше студенината на

камъка, върху който седеше. Спокойствието не бе душевно състояние, което

можеше да се задържи продължително. С въздишка Раджасингхе стана на крака и

тръгна бавно.

Тъкмо влезе в колата си, паркирана на стотина метра извън земите на

храма, и забеляза миниатюрна бяла кръпка с резки контури, която сякаш бе

нарисувана в небето. Извисяваше се над дърветата на запад. Това бе най-

странния облак, който бе наблюдавал през живота си. Представляваше идеално

симетричен елипсоид с остри ръбове и изглеждаше твърд. Почуди се дали някой

не летеше с въздухоплавателно средство през небесата на Тейпробейн, но не

видя нито перки, а и не чу звук от мотори.

След това мимолетно го споходи диво, фантастично предположение:

"Стархоум" пристигна най-сетне...".

Но това, разбира се, бе абсурдно. Дори ако космическите пришълци бяха

успели да надбягат своя радиосигнал, те едва ли биха могли да прекосят

цялата Слънчева система и да се спуснат в небето на Земята, без да

задействуват всички съществуващи радари! А новината щеше да се разпространи

преди часове.

За своя изненада Раджасингхе почувствува леко разочарование.

Привидението дойде по-близо и той различи, че то несъмнено бе облак, тъй

като краищата му бяха леко опърпани. Спускаше се с внушителна скорост и

явно се движеше от собствен вихър, чийто полъх не можеше да се почувствува

още на земята.

"Значи учените от "Управлението на мусоните" пробват своето

майсторство срещу ветровете! - помисли Раджасингхе. - Какво ли ще измислят

по-нататък!"

Глава 27. Космическата станция "Ашока"
Колко малък бе островът от тази височина! На тридесет и шест хиляди

километра отдолу Тейпробейн, възседнал екватора, изглеждаше не по голям от

Луната. Цялата му територия представляваше прекалено малка мишена, за да

бъде улучена, а стремежът бе да се уцели площ с големина на игрище за

тенис.

Дори сега Морган не бе сигурен за своите мотиви. За провеждането на

"Кинте" и да има за цел Килиманджаро или връх Кения. Фактът, че "Кинте" бе

една от най-нестабилните точки по протежение на цялата екваториална орбита

и се налагаха непрекъснати корекции на курса, за да остане над Централна

Африка, щеше да бъде без значение за няколкодневния експеримент.

За известно време се изкушаваше дали да не използува връх Чимборейзо.

Американците дори бяха предложили да изместят станцията "Колумб" на нужната

географска дължина макар и на висока цена. Накрая, въпреки получената

подкрепа, изборът му падна на първоначалния обект, Шри Канда.

За щастие на Морган в този век на решения, търсени с помощта на

компютър, дори постановление на Световния съд можеше да бъде получено в

рамките на няколко седмици. Естествено, вихара протестира. Морган бе

изложил аргумента, че кратък научен експеримент, проведен на територия

извън земите на храма и който нямаше да причини замърсявания, шум или друга

форма на смущаване на обществения ред, не можеше потенциално да

представлява нарушение, което да дава право за предявяване на иск за

обезщетение. А в случай че му бъдеше попречено, щеше да се постави в

опасност цялата му работа дотук, нямаше да получи възможност да провери на

практика своите изчисления и проектът, важен за Република Марс, щеше да

бъде поставен пред труднопреодолими пречки.

Последният аргумент бе правдоподобен или поне Морган вярваше в това.

Явно така счетоха и съдиите - с пет гласа "за" и два - "против". Въпреки че

последните се считаха за независими, споменаването на заядливия Марс бе

хитър ход. Марсианското правителство бе възбудило три тежки съдебни дела и

съдебните заседатели бяха може би малко уморени от установяването на

прецеденти в интерпланетарното законодателство.

Но инженерът съзнаваше с най-рационалната част на разума си, че

действията му не бяха продиктувани единствено от логиката. Не приемаше

загубата с примирение. Намираше известно удовлетворение в жеста на

неподчинение. Все пак вътрешно отхвърляше тази дребнава мотивация,

пакостите, присъщи на ученик, не му подобаваха. В действителност така

изграждаше своето самомнение и утвърждаваше още веднъж вярата си в тоталния

успех. Не знаеше кога или как, но пред света и упоритите монаси, заврели се

в древния храм, щеше да заяви: "Ще се върна!".

Станцията "Ашока" на практика контролираше всички съобщения,

метеорологията и надзора над околната среда, както и космическия трафик над

Индо-Китай. Ако престанеше да съществува, билиони животи щяха да бъдат

застрашени от нещастие и ако функционирането му не бъдеше възстановено

бързо - и от смърт. Нищо чудно, че "Ашока" имаше два напълно независими

сателита, "Бхаба" и "Сарабхай", отстоящи на сто километра. Ако някоя

невъобразима катастрофа разрушеше и трите спътника, "Кинте" и "Имхотеп",

намиращи се на запад, или "Конфуций" - на изток, можеха да поемат

аварийната вахта. От своя опит, изпълнен с несгоди, човечеството бе се

научило "да не слага всички яйца в една кошница"!

Бе забранено посещението за туристи, летовници или транзитни пътници

на такова разстояние от Земята. Хората вършеха своя бизнес и се развличаха

само до няколко хиляди километра от земната повърхност. Високата

геостационарна орбита бе оставена на инженери и учени. От последните никой

не бе посещавал преди това "Ашока" с толкова необичайна мисия или с подобна

уникална апаратура.

Разковничето на проекта "Паяжинна нишка" сега плуваше в безтегловност

в една от средно големите пристанищни камери и чакаше крайната проверка

преди изстрелването. Нямаше нищо, радващо очите. Външният вид дори не

намекваше за човекогодините и милионите долари, които бяха хвърлени за

разработка.

Матовият, сив конус с дължина четири метра и диаметър на основата два

метра изглеждаше сякаш направен от твърд метал. При нужда внимателният

оглед разкриваше плътно навита нишка, покриваща цялата повърхност.

Наистина, отделно от вътрешната сърцевина и взаимно припокриващите се

пластмасови ленти, които отделяха стотици слоеве, конусът бе направен от

изтъняваща нишка с обща дължина четиридесет хиляди километра.

Две стари и напълно различни технологии бяха съживени за

конструирането на този невпечатляващ сив конус. Преди около триста години

подводните телеграфи бяха започнали да използуват кабели, прострени по

морското дъно. Заможни люде бяха загубили маса пари, докато бяха изнамерили

начин да навият на макара хиляди километри кабел и да го полагат с

постоянна скорост от континент до континент, независимо от бурите и другите

рискове, които криеше морето.

Само век след това някои от първите примитивни снаряди с дистанционно

управление бяха управлявани с тънка жица, развивана непрекъснато по време

на полета до целта със скорост няколкостотин километра в час. Морган

опитваше да надмине хиляди пъти обсега на тези музейни реликви и петдесет

пъти - скоростта им. Той, обаче, имаше някои предимства. Неговите

управляеми модели щяха да се движат в идеален вакуум почти през цялото

време, с изключение на последните няколкостотин километра, и мишената

нямаше да предприеме агресивни действия.

Действуващият управител на проекта "Паяжинна нишка" привлече

вниманието на Морган с леко стеснително покашляне.

- Остава ни все още един незначителен проблем, доктор Морган.

Прекалено доверяваме на спускането. Всички предварителни опити и компютърни

симулации са удовлетворителни, вие сам се уверихте. Но охраната по

безопасността се тревожи за намотаването на нишката наобратно.

Морган примигна бързо. Бе мислил малко по въпроса. Изглеждаше

очевидно, че обратното навиване на нишката щеше да бъде тривиално в

сравнение с проблема на нейното развиване. Със сигурност се нуждаеха от

проста лебедка с електрозадвижване и специално видоизменение, с цел да се

справят с такъв фин материал с променлива дебелина. Знаеше, че в Космоса

човек не можеше да приема нещо за дадено и че интуицията, особено тази на

инженер по сухопътни съоръжения, можеше да стане опасен съветник.

"Нека видим! - помисли. - Когато опитът завърши, ще отрежем края,

който е на Земята и от станцията "Ашока" ще започнат да навиват обратно.

Разбира се, когато дърпаш единия край на нишка, дълга четиридесет хиляди

километра, нищо няма да се промени с часове! Трябва да измине поне половин

ден, докато импулсът стигне далечния край и системата започне да се мести

като цяло. Така че ако поддържаме усилието... О!"

- Някой е направил изчисления - продължи действуващият управител. -

Установил, че когато започнем да навиваме с предвидената скорост, към

станцията ще се насочат няколко тона със скорост хиляда километра в час.

Ситуацията не им харесва!

- Разбираемо е. Как предлагат да постъпим?

- Да вложим в програмата по-ниска скорост на навиване, при това - с

контролиране на въртящия момент. Ако се случи най-лошото, те могат да ни

накарат да напуснем станцията аварийно.

- Препрограмирането ще забави ли експеримента?

- Не. Имаме изработен план за извънредни ситуации, според който

издигането на нишката ще стане за пет минути, ако се наложи.

- Ще можете ли да я върнете безпроблемно?

- Разбира се.

- Надявам се да сте прав. Тази малък "въдичарски прът" струва маса

пари, а аз искам да го използувам отново.

"Но къде? - запита се Морган и загледа издигащия се бавно полумесец на

Земята. - Може би е най-добре проектът да се изпълни на Марс, дори ако това

означава няколко години заточение. Щом установката на Монс Павонис заработи

нормално, Земята трябва да последва примера! Не се съмнявам, че тогава

някак си и последните пречки за осъществяването на проекта тук ще

отпаднат!"

Предстоеше да бъде построен мост над бездната под него! Славата на

Густав Айфел отпреди три столетия щеше да бъде напълно засенчена!

Глава 28. Първото спускане
В продължение на двадесетина минути не се виждаше нищо. Въпреки това

всички, които не бяха ангажирани в контролната кула, наизлязоха и се

взираха нагоре в небето. Дори Морган не можа да устои на вътрешното си

любопитство и току се примъкваше към открехнатата врата.

На не повече от няколко метра от него го следваше непрекъснато като

сянка помощникът на Максин Дювал, плещест младок, гонещ трийсетте.

натоварил на раменете си обичайните инструменти на своя занаят: камери-

близнаци с традиционното разположение - дясната фокусирана напред, а лявата

- назад, а над тях - малка сфера, не по-голяма от грейпфрут. Зад сферичната

повърхност се помещаваше антена, която вършеше някои умни неща няколко

хиляди пъти в секунда, така че поддържаше непрекъснато връзка с най-близкия

комуникационен спътник, независимо от комплектоващата апаратура на носещия

я. На другия край на веригата на осъществената радиовръзка седеше Дювал,

разположена удобно в студио-офис, и наблюдаваше с очите на своето далечно

его, както и слушаше с неговите уши - но не напрягаше своите бели дробове в

разредения, вледеняващ въздух. Този път бе сключила сделката по-

благоприятно за нея. Но не винаги успяваше.

Морган бе се съгласил неохотно с приготовленията. Съзнаваше, че

събитието имаше историческо значение и бе възприел уверенията на Дювал:

"Моят човек няма да ви се пречка!". Но чувствуваше болезнено всеки неуспех,

който можеше да се случи в такъв пилотен проект, особено - когато сондата

навлезеше в последния етап на пътя. От друга страна знаеше, че можеше да се

разчита на Дювал. Тя щеше да се отнесе към провала или успеха, без да прави

сензация.

Като всички велики репортери Максин Дювал бе емоционално свързана със

събитията, на които ставаше свидетелка. Стараеше се да изясни всяка гледна

точка, без да изкривява или да пропуска основни факти. От друга страна не

се опитваше да прикрива чувствата си, но и не им позволяваше да вземат

връх.

Възхищаваше се безкрайно от Морган и му завиждаше с благоговението на

"Гибралтарския мост" все очакваше да види какъв щеше да бъде следващия

строеж на инженера и не се разочарова.

Въпреки че желаеше на Ваневар успех, в действителност не го долюбваше.

Считаше, че неговият очевиден мотив и безмилостна амбиция го извисяваха, но

и го правеха по-малко човек. Не можеше да не го сравни със заместника му,

Уорън Кингзли. Ето една безупречно изрядна и мила личност ("... и по-добър

инженер от мен!"- бе й споменал веднъж полушеговито Морган.). Но

обществеността не чуваше нищо за Кингзли, тъй като бе само невзрачен и

верен спътник на своя блестящ началник. И с това доволствуваше.

Не друг, а Уорън обясни търпеливо на Максин удивително сложния

механизъм на спускането. На пръв поглед изглеждаше много просто да пуснеш

нещо право надолу към екватора от спътник, кръжащ неподвижно отгоре. Но

астродинамиката поднасяше изненади. Ако опиташ да забавиш дадено тяло, то

се ускорява; избереш ли най-прекия път, изгаряш повече гориво; насочиш ли

се направо в определена посока, отклоняваш се... И това се случва, ако се

вземе под внимание само гравитационното поле. Този път ситуацията бе

значително усложнена. Никой досега не бе опитвал да насочи космическа сонда

по жица, дълга четиридесет хиляди километра. Но компютърната програма на

станцията "Ашока" бе работила перфектно от начало до край. След няколко

минути наземно базираният контролер на Шри Канда щеше да поеме управлението

за крайното спускане. Нищо чудно, че Морган изглеждаше напрегнат.

- Ван! - повика го тихо, но твърдо по личния канал за връзка Дювал. -

Престани да си смучеш палеца! Изглеждаш като пеленаче!

На лицето на Морган се изписа раздразнение, подир туй - изненада.

Накрая чертите му се отпуснаха и той се разсмя леко смутен.

- Благодаря за предупреждението! Не бих желал да навредя на

обществения си имидж!

Погледна тъжно и замислено липсващата става на палеца си и се запита

кога ли завистниците щяха да спрат да ликуват: "Ха! Инженерът сам попадна в

клопката си!". Толкоз пъти бе предупреждавал другите, но бе станал небрежен

и веднъж успя да се среже, докато демонстрираше свойствата на хипернишката.

На практика не почувствува болка, а неудобството от осакатяването бе

учудващо неголямо. Някой ден щеше да се погрижи за здравето си, но сега

просто не можеше да отдели цяла седмица, с цел да стои закачен за

регенератор на органи само за два сантиметра от палеца си.

- Височина две, пет, нула километра - произнесе спокоен, безличен глас

от контролната стая. - Скоростта на сондата е едно, едно, шест, нула метра

в секунда. Опъването на нишката е девет, нула процента от номиналното.

Парашутът ще се разтвори след две минути.

След моментен отдих Морган отново се напрегна и застана нащрек като

боксьор. Дювал не можеше да откъсне погледа и мислите си от непознатия, но

опасен опонент.

- Каква е скоростта на вятъра! - попита рязко той.

Отговори му друг глас, този път съвсем не безличен.

- Не мога да повярвам! - Прозвучаха тревожни нотки. - "Управлението на

мусоните" преди малко предупреди за започваща буря!

- Сега не е време за шеги!

- Съвсем сериозни са! Току-що проверих отново!

- Но нали ни гарантираха, че няма да има ветрове, по-силни от тридесет

километра в час!

- Току-що вдигнаха границата на шестдесет... корекция - осемдесет!

Времето бързо се влошава...

- Виж ти! - промърмори на себе си Дювал. След това инструктира своите

далечни очи и уши: - Скрий се в дървениите! Няма да те искат наоколо. Но

гледай да не пропуснеш нещо! - Остави помощника си да се пребори с тези в

някаква степен противоречащи си нареждания, а самата тя се превключи към

своята отлична информационна служба.

Отне й не повече от тридесет секунди, за да открие коя метеорологична

станция отговаряше за времето над Тейпробейн. Остана неудовлетворена, но не

и изненадана, когато откри, че там не отговаряха на телефонни обаждания на

обществеността.

Остави своите компетентни колеги да преодолеят пречката и включи пак

на планината. Изуми се как за толкова кратко време атмосферните условия

бяха се влошили рязко.

Небето бе притъмняло. Микрофоните долавяха слаб, далечен гръм от

приближаващата се буря. Дювал бе преживявала такива изненадващи промени на

времето навътре в морето и неведнъж бе използувала преимуществото им при

презокеански състезания. Но сега мероприятието го сполетя лош късмет.

Симпатизираше на Морган. Мечтите и надеждите му можеха да бъдат пометени от

този непредвиден... невероятен въздушен пристъп!

- Височина: две, нула, нула. Скоростта на сондата: едно, едно, пет,

нула метра в секунда. Опъване на нишката: девет, пет процента от

номиналното...

Опънът се увеличаваше по няколко причини. Експериментът, обаче, не

можеше да се отмени на такъв късен стадий. Морган трябваше просто да

продължи и да се надява на най-доброто. На Дювал й се прииска да поговори с

него, но прояви предпазливост и не отвлече вниманието му по време на

кризата.

- Височина: едно, девет, нула. Скоростта на сондата е едно, едно,

нула, нула метра в секунда. Опъването на нишката е едно, нула, нула

процента. Първият парашут се разтваря... сега.

Сондата бе обречена, бе станала пленничка на земната атмосфера.

Предстоеше малкото останало гориво да бъде използувано за донасочване към

предпазната мрежа, разпростряна в околовръст над пропастта. Удържащите

мрежата кабели вече се прокъсваха от силния напор на вятъра.

Изведнъж Морган се показа от контролната стая и се взря в небето. След

това се обърна и погледна право в обектива на камерата.

- Каквото и да се случи, Максин - каза бавно, като отмерваше всяка

дума, - може да се счита, че експериментът е успешен на деветдесет и пет,

не... деветдесет и девет процента. Сондата измина тридесет и шест хиляди

километра и останаха по-малко от двеста, за да се приземи.

Дювал не отговори. Знаеше, че думите не бяха предназначени за нея, а

за фигурата в сложния инвалиден стол пред контролната стая. Космическият

елеватор издаде присъствуващия - само посетител на Земята би могъл да се

нуждае от такова приспособление. Лекарите бяха се справили с всички

мускулни дефекти, но физиатрите не бяха успели да излекуват ефектите,

дължащи се на смяна на гравитационната обстановка.

Колко много власти и интереси се преплетоха на този планински връх!

Природните стихии, "Банката на Народни Марс", Автономната Северноафриканска

Република, Ваневар Морган и онези неотстъпчиви монаси в тяхното бръскано от

ветровете "орлово гнездо".

Дювал прошепна няколко инструкции на своя търпелив далечен помощник и

камерата се наклони плавно нагоре. Появи се върхът, коронован от

ослепително белите стени на храма. Тук-там покрай парапетите се мяркаха

веещи се оранжеви раса. Както тя очакваше, монасите също зяпаха.

Завъртя дистанционно вариообектива и вече можеха да се различат

отделни лица. Въпреки че тя никога не бе виждала Маханайаке Тхеро (просба

за интервю биде вежливо отклонена), тя бе уверена, че щеше да го разпознае.

Но нямаше и помен от прелата. Може би той бе в своята светая светих,

концентрирал чудовищната си воля върху някой спиритичен сеанс.

Дювал не бе сигурна дали най-върлия противник на Морган можеше да си

позволи нещо толкова наивно като молитвата. Но ако се бе молил за тази буря-

чудо, то явно небесата явно му бяха отговорили.

Боговете на планината се събуждаха от сън!

Глава 29. Последни километри