Георги Константинов емигрантски спомени том 4

“Бившата ДС”, заедно със своите доносници продължава да владее всички власти и всички сфери на живота в гражданското общество, създадено от “Велурената революция”… Затова, тайната полиция, освен история е и настояще, а може би и бъдеще… особено, ако успее да скрие цялата истина за себе си!

Това безкръвно умъртвяване се постигаше с различните степени на капитулация, чийто заключителен акт беше вербуването и превръщането на вчерашния враг, недоволник или просто неприемащ “законноустановения народодемократичен ред” в агент на ДС. Тази “война на тихия фронт” превърна цялата страна в концлагер и в гробище на духа.

Пипалата на тайната полиция се насочваха практически към всички, които не се числяха към партийния, комсомолски, ОФ или профсъюзен актив, който, така да се каже, доносничеше по устав или в отплата срещу получените привилегии и блага. Към категорията на облагодетелстваните принадлежаха членовете на така нар. творчески съюзи (казионни писатели, художници, музиканти, артисти и пр.), настанените в горните етажи на научната йерархия паразити и псевдоучени в институтите и университетите, тълпите от журналисти, агитпропи и попове, “социалистическите” надзиратели в средите на работници и селяни, орденоносци, стахановци и т.п. Всички те бяха и са готови на всякакви мерзости и низости спрямо “ближните си”, за да бъдат допуснати до софрата на властниците. Те образуваха кохортите от доброволни нещатни “сътрудници на органите”.

ДС работеше като едно огромно “социалистическо” предприятие, при стриктно спазване принципите на “плановост”, “съревнование” и йерархизирана “материална заинтересованост”. В унисон с партийните директиви, в условията на ултрасекретни съвещания, ръководството на тайната полиция е изработвало количествен план за вербуването на доносници през петилетките, разбит по години. След като е бил утвърден от политбюро на цк на бкп, полицейската върхушка е пристъпвала към разпределение на плановите задачи и “съревнование” по производство на доносници между управленията и отделите на ДС. Така на всеки ОР е спускан броя на “скалповете, които е трябвало да смъкне” през съответния планов период, за да получи премиалните, наградите и служебните повишения, които му се полагат за всеки свръхпланов доносник. Поощряването на предателството и “разгарянето на съревнованието” сред многобройната агентура на тайната полиция се е осъществявало с парични награди, с “подпомагане” при авансирането в професионалната кариера, при намиране на жилище или закупуване на кола без да се чака с десетилетия, чрез разрешаване на задгранични командировки и накрая с прибавяне на “тридесетте сребърника” към заплатата или пенсията и в надбавка… вилно място с изглед към… Голгота.

Колкото и драматични и спиращи дъха ни, да са индивидуалните съдби на попадналите в срекмето на ДС, не трябва да позволим те да скрият от погледа ни онова, което отличава “работата” на нейните копои от изпълненията на колегите им от Запада. Касае се за стратегически, с невероятни мащаби операции, целящи вербуването на предварително заплануван брой поданници, вариращ между 1/4 и 1/3 от активното население. (В деформираното съзнание на оперативните “работници”, то се е деляло на доносници и на подлежащи на вербуване.) Планираните акции и “мероприятия” за превръщането на гражданите в агенти са били тотални, системни и педантично изпълнявани.

С помощта на аналогични данни, напр. за ЩАЗИ и с аритметични разсъждения получаваме 45 000 човекоподобни щатни сътрудници на тъмното ведомство в НРБ (от шефа на ДС Григор Шопов до чистачката). Ако от тях 1/3 или 15 000 са “оперативни”, тоест професионалисти във вербовката, за броя на доносниците ще получим съответно:

При 1 вербован на година за 45 години: 45 х 15 000 = 675 000 доносници;

При 2 вербовани на година за 45 години: 45 х 15 000 = 1 350 000 доносници;

При 3 вербовани на година за 45 години: 45 х 15 000 = 2 025 000 доносници!!!

Най-вероятният отговор си остава: С поголовното вербуване на милиони хора, “органите” са решавали една превантивна социал-политическа и стратегическа задача, поставена им от диктатурата: след като системата “недоносче” не можа да създаде своя масова социална опора, ДС да вербува милиони доносници за една шпионско-полицейска опора.

Призовават ни да не събуждаме призраците на миналото. Но тези два милиона доносници, от които поне половината са живи, се движат между нас! Един милион обръгнали, безскрупулни и нагли или каещи се, уплашени и смазани, но шантажирани, манипулирани и организирани “призраци”-доносници, ръководени от “професионалисти”, които са запълнили всички пори на нацията!

Какво може да се направи с такава нация, която едва диша в моралните Авгиеви обори, в които са я затворили и която няма воля и сила да ги взриви? Има ли тя бъдеще? Има ли историческо и нравствено право на съществуване?

Това са въпроси, които увисват без отговор… Затова, в една своя “богомилска беседа”, посветена на “ДС и нейните ДОСИЕТА”, написах: ”… Когато ме питат защо ходя с черна риза, отговарям:

“ – В знак на траур… за покойния български народ.”

И, за да не бъда криво разбран, ще добавя, че нито въпросът с досиетата, нито “смяната на формата на собственост” и още по-малко на нейните собственици е отговор на кардиналния въпрос. Социалната революция предполага премахване на собствеността и на собственическите отношения, но това е невъзможно без предварителното въоръжаване на народа и унищожението на властта на човек над човека, от която полицейските досиета са само един от атрибутите и то далеч не първостепенния.

С манипулиране на досиетата “опозицията на нейно величество номенклатурата” получи тежък удар, какъвто впрочем заслужаваше. Съюзът на демократичните “сили” се разцепи практически. Една част от него /СДС-център с д-р Дертлиев и СДС-либерали с Петко Симеонов/ остана в парламента, за да приема заедно с “комунягите” новата демократична конституция, която ще върже ръцете и на следващите дупетати за всякакви съществени промяни в наследеното статукво. А другата част, подкрепена от новото ръководство на СДС-коалицията, начело с “явочника” Филип Димитров, известна като “групата на 39-те”, напусна пленарната зала на 14 май 1991 г. и обяви гладна стачка в знак на несъгласие с проекто-конституцията. В декларация те настояваха ВНС да се саморазпусне и да бъдат насрочени нови парламентарни избори. Месец след нашето завръщане, можах да наблюдавам членовете на тази група отвътре, с тяхната полугладна стачка, за която ще разкажа в последната Пета част от спомените ми.

Имаше и трета група около Милан Дренчев, която не гласува конституцията, но остана в жълтата страда на парламента. На въпрос на журналистка, дали и те ще напуснат парламента, вождът на “никола-петковистите” отговори:

- Не, ние няма да напуснем “апартамента”. (N.B.: Лапсусът е многозначителен - “Малкият мозък на БЗНС” току що беше получил широк петстаен апартамент”.)

- Ти мислиш ли, че сега е подходящия момент за връщането ни?

- Ти какво, заден ход ли даваш? Нали най-много настояваше да тръгваме...

- Да, но на 11 ноември 1989 г., а не на 19 май 1991 г...

*

Въпреки всичко, аз извърших своите последни приготовления за обратния път. Художникът Димитър Бояджиев от САЩ, син също на художник, който посещаваше ежегодно Истанбул, за да продава картините си както обясняваше, на връщане обикновено минаваше през Париж и се отбиваше при Ценко. Бащата и синът бяха земеделци или симпатизанти на БЗНС. При последното си идване Димитър ми подари един револвер Smith & Wesson Model 629 с шест патрона, калибър 44 Magnum, който не правеше засечки. Така, неочаквано се сдобих с една свръхполезна вещ за мътните времена, които преживяваше отечеството. За да бъде внесена в България, приготвих една дебела и тежка, добре опакована книга със спомени на Джакомо Казанова на която бях изрязал средата й и направих легло за барабанлията от неръждаема стомана. Използвах случая, че при мен все още живееше на квартира със семейството си българската лекарка и нАучен работник “мадам Сираку”, както я наричаха французите. При едно от пътуванията си до България тя предаде книгата на брат ми в София, който, както споменах, също беше депутат от СДС в VII-то ВНС.

След приключване на предварителната подготовка, в “крепостта на БОД” – Шпайер/Германия - се състоя последната емигрантска среща преди завръщането ни. Жандармите на “1000-годишният болшевишки Райх”, които ни бяха залепили самонадеяно етикета “НЕвъзвръщенци”, вярваха, че нашето завръщане в “отечеството” е невъзможно без тяхната благословия. Сега, по силата на “историческата необходимост” отрицателната частица отпадна и обратния път беше открит. “Възвръщенците”, с които щяхме да се завърнем в България, бяха хора от Европа, САЩ, Канада, Австралия и дори от Южна Африка –общо около 60 човека, главно от селата на България където, преди да избягат, живееше 80 % от българския народ.

От Париж, предната вечер пристигнахме Ценко Барев, Тончо Карабулков, Стефан Левордашки, Благо Славенов, Димитър Лозев, д-р Дочо Костадинов, дошъл от Южна Африка и моя милост. С нас пътуваше и Люба с мъжа си Марк Моро, с когото току що бяха сключили брак. Тя беше племенница на Ценко и в течение на 5-6 месеца щеше да бъде негова секретарка в БГ.

В Шпайер се настанихме в хотела, където обичайно отсядахме. Без мене, всички бяха земеделци от БОД. Отсъстваше д-р Моллов - заместник-председателят на “освободителните борци” в емиграция и последен секретар на демократическата партия, преди болшевиките да я забранят. Той отказа да се завърне в този момент под предлог, че обстановката не е благоприятна. Нещо, което в известен смисъл беше вярно, но това негово решение не попречи на по-късното му посещение в София (на следващата година), когато пристигна, за да уреди със Стефан Савов реституцията на триетажния си фамилен дом на площад “Народно събрание”. Докторът обещаваше със средства от големия наем (беше дал къщата си на западна банка) да се създаде голям опозиционен вестник. И това, както можеше да се предположи, се оказа пореден негов “лаф олсун”, подобен на толкова предишни...

Събранието се проведе на следващата сутрин в градчето. На него бяха уточнени или по-скоро съобщени детайлите по завръщането ни. Решението беше взето от Ценко, без каквито и да е разисквания. На опитите ми да ги предизвикам още в Париж, той ми беше казал:

“- Ти се занимавай с анализите, а политиката остави на мен.”

Предстоящето свиждане с “родината”, която мнозина бяха оставили зад гърба си преди повече от четири десетилетия, пораждаше емоционално и приповдигнато настроение. Не беше като с четата на кораба “Радецки”, но хората се вълнуваха - щяха да се видят с оцелялата част от роднини и приятели, да вдишат от родния въздух и кой знае – може би някои се надяваха да се качат на политическата сцена, макар и за малко, защото в новите им отечества ги очакваха жени, деца и... внуци.

Моето настроение беше по-скоро миньорно... Не чак като в песничката “весело беше моето погребение...”, но без да бях лишен от чувствителност, ми липсваше какъвто и да е ентусиазъм, след като общо взето ми беше известно какъв народ ни очакваше в БГ. Към това се прибавяше и остракизма на който бях подложен от нашите анархисти, които потвърдиха позицията си в подкрепа на хаджиевата “линия” с цитираната вече “Декларация”.

Настроението в малката зала обаче, където се провеждаше “организационното събрание” беше празнично, почти сватбарско, макар и без дебати. Организатор на завръщането и автор на сценария му, както споменах, беше Ценко. Решено бе то да стане на 19 май през Кулата, тоест по обратния маршрут и на същата дата, на която той напуснал България преди 46 години. Там трябваше да ни посрещне ликуващия земеделски народ, както това бе станало след 9-ти септември 1944 г. когато Гемето се завърнал от Кайро през Турция.

След като датата на пристигането ни в София бе определена, се уточни болшинството да тръгне на 18 май със самолет от Франция до Атина, откъдето щяхме да се прехвърлим за Солун. Сборен пункт за всички, някои от които щяха да потеглят директно от страните където се бяха установили, направили семейства, трудов стаж и приели новото си гражданство, беше един солунски хотел, не далече от някогашния турски затвор Беаз Куле (Бялата Кула).

По обратния път, в България бяха запланувани три спирки с митинги и речи на всяка една от тях. Аз бях по-склонен да се върнем на три групи, по три лъча от Кулата, Свиленград и Варна, опитвайки се с революционни речи и пренощувания в градове и села по маршрутите, да повдигнем духа и ако това стане, да откараме тълпи в столицата, пък там “каквото сабя покаже”. Споделеното обаче с някои от присъстващите (Бако, Благо или Христо Гелов) мое мнение беше отхвърлено категорично с мотива (който беше основателен), че може да повторим случилото се с похода на ботевата чета към Балкана, когато към нея се присъединило само даскалчето от Враца, а овчаринът поискал да си платят закланите шилета, след което ги предал на заптиетата, за да осребри двойно “услугата” си.

Бързаше се да претупаме “програмата” до 12 часа, за да освободим наетата зала и отидем в градината, взета под аренда от отговорника за Бод в Германия - Петър Костов, където бяхме поканени на обяд. Там в кухнята властваше един сериозен и симпатичен мъж - Димитър “Дългия”, за когото разказваха, че идвал последен на всички сбирки... “за да избегнел ръкуването с всеки”.

В разговорите в градината, по време на обеда, пред отделни приятели повторих моята идея за трите лъча по които да стане завръщането ни, но тя бе отмината без каквото и да е внимание, което може би ми спести допълнителни разочарования. Победата на “демократичния централизъм”, при който шефът нарежда и нисшестоящите в йерархията изпълняват, в случая беше тотална. В замяна на това, се направиха много снимки на “четата” преди потеглянето й...
След завръщането ни в Париж, малкото дни до потеглянето, бяха посветени на битови проблеми - купих си един солиден куфар, затварящ се със шифър и два нови костюма, обуща, ризи и вратовръзки, които никога не облякох в родината.

Проведохме едно организационно събрание с другарите от парижката група, на което Антон ми даде всички адреси на нашите приятели, с които се беше срещал при предишни посещения и ме предупреди отново “да не тръгвам с голяма кошница”. Разбрахме се, че в началото на есента повечето от тях ще пристигнат с колите на Георги Илиев и на Антон Николов, за да предприемем обиколка и се опитаме да възстановим доверието, разрушено от хаджиевите махзари и “окръжни” и да проверим градуса на хората след въстановяването на ФАБ през миналата година. Интересуваха ме и чаках с нетърпение да се срещна с младите, които бяха прокламирали “възраждането на Федерацията на Анархистическата Младеж” (ФАМ).

- Ценко – възразих - ти разчиташ най-вече на словото. Зная, че имаш качествата на блестящ оратор, но аз съм скептичен...

- Нали и в библията е казано: “В начале беше слово”, а и ти си служиш с него...

- Да, но едва ли ще стигнем далече със слово на рибар, който хвърля срекмето с надежда да проработи късмета и да улови някоя цаца или “електорална единица”. Такъв “улов” е негоден за друго, освен да пусне партийната бюлетинка в урната. Аз, както ти е известно, съм казвал неведнъж и писал: СЛОВОТО И ОЛОВОТО ЩЕ СПАСЯТ СВЕТА! Слово, зовящо народа на оръжие...

- От всичко, което видя и чу до сега, продължаваш ли да вярваш, че такова слово ще намери отзвук?

- Ами нали затова те бях попитал – как и за какво се връщаме?

- Наполеон е казал: “Нека първо завършим сражението, пък после ще му правим разбор.”

- Само словесното сражение едва ли ще бъде достатъчно?

- При известни условия и думата е куршум.

- Съгласен, стига да я изстреляме и да я последват картечни откоси от думи, та ако ще и халосни...

Още по време на румънската “революция”, в разговорите ни Пиер бе изненадан, че из Влашко не се образуваха “съвети”, този присъщ на започващите радикални промени белег. Когато заговарях за високия процент на вербуваните агенти от политическата полиция, той възразяваше нервно:

- Не може да се вербува мнозинството на пролетариата.

- Мнозинството не, но доносниците на ДС и зависимите от нея, заедно с партийците, комсомолските активисти и профсъюзните “трансмисии”, едва ли ще са по-малко от 25-30 процента.

- Това е параноидно преувеличение, но дори и така да е – остават още 70–75 %!

- Пиер, преживяваме най-голямата революционна криза през втората половина на ХХ век, но дори и в Полша, където създадоха десетмилионна “Солидарност”, номенклатурата в съглашение с католическата църква и с “неформалите”, зад които стояха съвместно силите на Вашингтон и Москва с тайните им служби, успяха да обезвредят мината и да я превърнат в “кръгла маса”, та какво остава до страна като България, чиято работническа класа няма никакви революционни традиции. У нас по-скоро можеше да се разчита на “жакерията”, но селата са обезлюдени от “колективизацията” и индусриализацията... Остава да се надяваме на руския пролетариат...

- Аз вярвам, че пролетариите ще се вдигнат в защита на социалните завоевания от времето на Октомврийската революция...

- Досегашният опит на Изток доказва пълното безразличие на работниците към държавната собственост. И то с право - те са нископлатени нейни наемници...

- Ти какво, за приватизацията ли си или вдигаш бялото знаме, какви са тия капитулантски настроения?

- Не! Аз се връщам в България, за да изпълня революционния си дълг в една ситуация, в която контрареволюцията взема връх, а ние нямаме дори ембрион на революционна организация. Ситуация, в която “от долу” си траят, а “от горе”, необезпокоявани от трясъка на бомби и масов саботаж, издевателстват и грабят, като за последно. Ще се опитаме “да направим това, което трябва, пък да става каквото ще!” - както казала Роза Люксембург.

- Можеш ли да внесеш десетина екземпляра от нашата “Преходна програма на IV Интернационал”?

- Разбира се, и ще я разпространя, стига да има желаещи да я прочетат...

Ламбер обеща да продължат да ми изпращат в БГ седмичника си “Работнически информации” и теоретичното списание на неговия четвърти интернационал - “Истина” (“Правда” или “La Vérité”), които продължавам да получавам редовно и до днес, но не срещнах някой, който да прояви интерес към подобна книжнина. Разделихме се, с обещание да поддържаме връзка.

*