Георги Константинов емигрантски спомени том 4

КАЗИОННИЯ БЗНС И ДВИЖЕНИЕТО НА ТУРЦИТЕ

Изтегляне 7.39 Mb. страница 30/37 Дата 23.07.2016 Размер 7.39 Mb. #2749

Навигация на страницата:

• Всякакви шовинисти и патриотари („България над всичко!”) трябва да бъдат бити по муцуната безцеремонно и без бакалски сметки, независимо от това кой стои зад тях!
• Всъщност, тя е еклектична, а в нейните ръководства доминират госпожи и господа с вехтозаветни „идеали” и непрозрачно минало.
• ПЪРВОНАЧАЛНОТО” НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛИ
• Така пред очите на всички се подготвя и извършва най-мащабният “мирен” грабеж в тринадесет-вековната ни история.
• Затова, „нашата” парламентарна опозиция не може да играе никаква друга, освен отредената й роля на опозиция на нейно величество - НОМЕНКЛАТУРАТА.
• На лиловци и компания ще им бъде необходимо само да се споразумеят с „левите” или „десни” части на изобилните опозиционни формации, (според наддаванията за министерските кресла)
• Реставрацията е възможна само с активното съдействие на „социалистите”, с оглед превръщането на монарха в пленник и камуфлаж: на собствената им реална власт.
• НЕЗАВИСИМИТЕ" СИНДИКАТИ Подчертахме важната роля, която се отрежда в „стратегията-минимум” на сегашната извънпарламентарна опозиция
• Трябва да се отдаде заслуженото и на радио-,,гласовете”, които също дадоха своя скромен принос в създаването на „харизматичните” лидери

КАЗИОННИЯ БЗНС И ДВИЖЕНИЕТО НА ТУРЦИТЕ При все, че днес (януари – април 1991 г.) би било неправилно да се говори за парламентарна опозиция, след като по силата на тайни (изборът на президент и вице-президент) или явни споразумения, нейните представители участват във всички нива на властта, ще завършим обзора си с оранжевия или казионен БЗНС и ДПС (Движението за Права и Свободи на турското малцинство). Първата партия, бе създадена преди четиридесет и пет години, при различни обстоятелства, но със същите цели, поради които и днес БСП-БКП дублира и импулсира никнещите като гъби псевдо-обществени и псевдо-независими организации и партии. В ръководството й преобладават агентите или просто подлеците от различните ешелони на оранжевата номенклатура. Един показателен факт, сред другите, е че никой от неговото П.П. (Постоянно Присъствие) до сега не е поставил въпроса за криминалната и политическа отговорност на бившия главен секретар на казионния БЗНС Петър Танчев и „неговото най-близко обкръжение”. (След като бяха написани тези страници, в края на м. март ПП на БЗНС не намери нищо по-оригинално от това, по подобие на висшия партиен съвет на БСП, да стовари вината върху няколко покойници и „козли отпущения”.) В перспектива тази партия също не може да разчита на самостоятелно оцеляване. Нейната членска маса би могла да намери място в един обединен БЗНС, но това е свързано с радикално прочистване не само на оранжевата върхушка. Окончателното решение на проблема, ако такова съществува, не може да бъде намерено преди ликвидирането на доминиращите позиции на БСП с нейния “щит и меч” в партийния и държавен апарат. В по-старата парламентарна история на България е имало депутати от турското малцинство, интегрирани в другите партии. Положението с ДПС е доста по-различно. Неговите сегашни депутати образуват самостоятелна група. И следващото ги движение лесно може да се превърне (особено, ако въпроса с правата и свободите на малцинствата в България продължава да се третира в „класическия” живковски дух) в детонатор на националистически експлозии с непредвидими и за „българското племе” последици. В сегашното си състояние ДПС, също не е пощадено от оплитането му в мрежата на партийните паяци и тяхната държавна сигурност. Даже напротив! Политическата отговорност за престъпленията, наречени възродителен процес носи апаратът на БКП-БСП с неговата патриотарско-шовинистическа „концепция” за решение на националните и етнически въпроси и противопоставянето на мнозинството и малцинствата. Целта на този процес е „РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ!” Апаратът е главният виновник, който трябва да бъде изправен на подсъдимата скамейка и за това му предателство срещу българския народ. Преките физически убийци от специалните части на министерствата на вътрешните работи и войната също трябва да отговарят, заради жертвите сред беззащитното турско население - по криминалния раздел на наказателния кодекс — за убийства! Само с подобни мерки може да се направи ненужно движението за защита на правата и свободите на българските граждани от турски произход или от каквато и да било друга народност или вяра. Иначе, всички трябва да се запишем в това движение! Колебливата и неясна позиция на опозицията по националния „въпрос” допринася за отблъскването на този естествен съюзник в борбата срещу властта и улеснява обособяването и политическото лавиране на Ахмед Доган между БСП и СДС. Никакво оправдание не могат да бъдат аргументите на привържениците на СДС, че със сближването си с турците щяли да загубят подкрепата и гласовете на „националистите”. Всякакви шовинисти и патриотари („България над всичко!”) трябва да бъдат бити по муцуната безцеремонно и без бакалски сметки, независимо от това кой стои зад тях! На първо място ударите трябва да се нанесат в мордата на агентите на ДС, на централните или местни партийни стратези на създаване на „напрежение” в смесените райони и отклоняване на вниманието в посока на националистическата диващина и изобщо на всякакви мародери, които в „трудни за отечеството дни” развяват овехтялото знаме на „националните идеали”, след като са обрали джобовете и имотите на инородните си съотечественици от чисто... родолюбиви подбуди. СТЕНАТА НА ИЛЮЗИИТЕ Такива са „основните сили” на парламентарната опозиция и отношенията и сношенията помежду им от една страна и между тях и БСП - от друга. На тези сили и на тези сношения голяма част от българския народ продължава да възлага надежди и да очаква раждането на свободата си от техните митинги, парламентарна политика, кулоарни интриги и задкулисни „контакти”. Не случайно един приятел казваше, че най-трудни за събаряне са СТЕНАТА НА ИЛЮЗИИТЕ. Парламентарната опозиция би искала да е всеобхватна. Всъщност, тя е еклектична, а в нейните ръководства доминират госпожи и господа с вехтозаветни „идеали” и непрозрачно минало. Тяхната слабост в пропагандата е такава, че дори идеологическите агитпропи и питекантропи, произведени серийно във „философските” налбантници на БКП ги превъзхождат. Съставките на СДС, както и останалите „основни сили” нямат друга стратегия и тактика за изхвърляне на партийните апартчици от окопите на властта, освен изборно-парламентарните. Поради това, наред с останалите причини и препятствия, те нямат и организации, годни за други дела вън от предизборните кампании. Но и в това отношение (става дума за логиката на парламентаризма) тяхната негодност пролича, когато опозицията отказа да я доведе до логическия й край - разтуряне на парламента и провеждане на нови избори. Поддържането на кандидатурата на Петър Дертлиев за президенсткия пост още една седмица щеше да доведе до такъв резултат. Същият ефект би имало и продължението на стачката, която свали последното правителство на Луканов. Вместо това, опозицията се задоволи да влезе в коалиция с БСП в различните етажи на властта, което на този етап е програмна цел на старите „социалистически” грешници. Заедно с това, водачите на опозиционното стълпотворение от разнородни и често взаимно отричащи се елементи се разграничаваше от демонстрантите и стачкуващите всеки път когато „улицата”, изгубила търпение и „цивилизованост”, нарушваше плановете на властващия партиен паяк за привличане на опозиционните мухи в паяжината на колаборацията. Това се повтаряше неизменно от първото заграждане на парламента на 14 декември 1989 година, през студентските стачки, когато бъдещият президент Желев, заедно с г-жа Елка Константинова побързаха да „разградят” символичните барикадки пред университета от страх, че те могат да се превърнат в истински, при опушването на партийния дом в столицата, когато опитомените госпожи и господа побързаха да изразят покрусата си от тая „национална трагедия” и да поискат най-строго наказание за „виновните” момчета, при разгонването с ритници на жителите от „градовете на истината” и т.н., и т.н. чак до ноемврийската „национална стачка”. Разбира се, тези обстоятелства не попречиха на опозиционните лидери да поставят в актива си спонтанните акции и да ги използват по своему в сделките си с властта. Ако доведената до отчаяние „улица” не разбере опортюнистическата природа на своите вождове, не се „РАЗГРАНИЧИ” от тях и не промени ритъма на „музиката”, най-вероятно е това „танго за двама” да завърши с едно ПО-ТРАЙНО сплитане на БСП и нейната парламентарна опозиция в креслата и леглата на властта, и двете да станат морави, а с изумената от метаморфозите на политическите мъже и жени публика да се случи същото, което станало с гледащите през прозореца в господарския дом животни от Оруеловата сатира „Животинска ферма”: Те слушали крясъците на гуляещите и играещи карти, високо-договарящи страни, местели погледите си от зачервените и затлъстели лица на хората към тези на свинете и обратно и все по-трудно им ставало да различат кой е бил човек и кой... свиня. Прочее, подобен резултат би съответствал не само на организационната слабост, идейна нищета и изборно-парламентарна стратегия на опозицията, но и на откритите и прикрити апетити на мнозинството от политическите госпожи и господа от „левицата”, „центъра” и „десницата” на парламента, които нямат никакво желание да се разделят с ролите си в „демократическата игра”. (Това го изрази най-простодушно поетичния „бай Йосиф”, който също успя да се зарази от самочувствието на безсмъртните и заяви „от трибуната на Великото Народно Събрание”, че нямал друго желание, освен да види покрай парламентарната лъвица Елка, още два парламентарни тигри - син и червен, които след ожесточени театрални дебати, да си пият приятелски кафето в парламентарния бар и... да се надсмиват над безграничната глупост на пасящото стадо от избиратели.) А един от депутатите, който е разбрал със закъснение, че мястото му не е в това благовъзпитано общество, мисли, че колегите му не биха имали нищо против заседанията на „великите" да продължат и през идното столетие. “ПЪРВОНАЧАЛНОТО” НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛИ Бидейки „реалполитици” нашите „законодатели” от опозицията защитават със стръв ЮРИДИЧЕСКАТА УТОПИЯ: първо ще гласуват законите, и после ще построят живота в съответствие с тях (макар още Ласал да знаеше, че закона не е нищо друго, освен записване на завоюваното). При това, както в чешкия анекдот, те искат да преустроят свинарника в луксозен тристаен апартамент, без да изгонят свинете от него. През това време мафиотите на БСП се занимават със сериозни дела. Най-напред към влоговете си в чужбина, те прибавиха и създадените там частни или смесени фирми, които утре трябва да им послужат като източник на валута и опора на бъдещите им политически проекти. Същевременно те планират и подготвят в детайли - трябва да им се признае доста ефикасно - „законното” и конституционно трансформиране на „общонародната” собственост, която до вчера имаха чрез държавата, в своя лична, акционерна, „кооперативна”, корпоративна или бог знае каква. Лостове на това сменяне на формите на собствеността при съхранение на „физическите лица”, които и вчера я владееха, употребяваха и злоупотребяваха в духа на римското право, ще станат законите на „приватизацията”, които се „коват” с общи усилия от парламента, президента и „правителството на надеждата”. Така пред очите на всички се подготвя и извършва най-мащабният “мирен” грабеж в тринадесет-вековната ни история. Министрите от „икономическия блок” се оплакват под сурдинка, че колегите им предшественици изпразнили архивите и касите от всякакви документи, които биха хвърлили светлина върху тези и старите им афери. Подобно парламентаристите и журналистите от бившата синя опозиция, те реагират срещу всяка критика на тяхното бездействие, мълчание или съучастие, с неизменното: „Това ние сме го казвали вече!” Да господа, но подобно казване в „контактна група”, парламентарна комисия или изолирана вестникарска статия, остава без последици, защото не се превръща в ОС НА ОПОЗИЦИОННАТА ПРОПАГАНДА, МОБИЛИЗАЦИЯ И БОРБА, а по-скоро служи само като алиби на 18-каратовата девственост на дерзаещите мъжествено в креслата си „опозиционни” държавници. Същото се отнася и до синдикалните водачи, които вече получиха публично благодарността на настоящия премиер и бивш “безпартиен” служител на живковата Темида - Д Попов. Може би, частица от обяснението на тази „национална специфика” на българския политически живот трябва да се търси в заключенията, до които е стигнала прословутата парламентарна комисия „по досиетата”. Нейният председател Тамбуев заявил, че доносниците на различните управления на „разградената” ДС могат да образуват солидна парламентарна група. Ако към тях прибавим и щатните сътрудници на тези управления, става понятно защо „квалифицираното болшинство” от доста повече от ДВЕ ТРЕТИ от парламентарната фауна, няма никакъв интерес от разгласяването на каквито и да са „държавни тайни” и защо преходът към пазарната демокрация се извършва толкова цивилизовано и сговорно. Стигна се дотам, че водачите на парламентарната „опозиция” се нагърбиха с нанасянето на най-тежките удари срещу съществуванието на 90 % от народа. Опитвайки се при това да го заблуждават върху преките и по-далечни последици на съгласуваният с Международния Валутен Фонд, Световната и Европейска Банки свой НЕП („Нова Экономическа Политика”). Десетократното увеличение на цените от 1-ви февруари т.г., което „големия икономист и финансист” министър Иван Костов нарече „последния ден на комунизма”, придружено от трикратно увеличение на заплатите, е само ПЪРВИЯТ ДЕН на спадането на жизнения стандарт със 70%. Вместо да се експроприира държавната и лична собственост на номенклатурата, която заедно с колониалните си господари излапва над 70 % от „националния” доход — акт, който би позволил незабавното утрояване на покупателната способност на трудовите хора — „ОПОЗИЦИЯТА” СЪДЕЙСТВА НА ЖИВКОВИТЕ НАСЛЕДНИЦИ ДА СТОВАРЯТ БРЕМЕТО НА КАТАСТРОФАТА ВЪРХУ НАРОДНИЯ ГРЪБ. При това по толкова жесток и мошенически начин, че на неговия фон дори Живков започва да изглежда приемлив и да си поправя „рейтинга"... Такива са „немедленните”, очевидни за всички резултати. А по-далечните? Понеже собствеността за сега и юридически е в ръцете на номенклатурните „фирми”, понеже държавният монопол върху производството, пласмента и износа не е „разграден”, а „приватизацията” няма да се извърши за година - две, КОЛОСАЛНИТЕ ПЕЧАЛБИ извличани от държавно-капиталистическата икономика ВСЛЕДСТВИЕ „ЛИБЕРАЛИЗИРАНЕТО” НА ЦЕНИТЕ И СДЕЛКИТЕ, ЩЕ ОБОГАТЯТ ОЩЕ ПОВЕЧЕ „НОМЕНКЛАТУРЧИЦИТЕ”. (В политическата икономия, подобно химията и физиката, действа закон, според който нищо не се губи и създава, а само сменя джобовете на собствениците си. Свитите с 70 % реални заплати на 90 % от активното население, ще уголемят със същия процент печалбите на десетте процента от върха на социалната пирамида!) Това ускорено натрупване на парични средства само ще увеличи възможностите им в утрешните търгове да си купят и крепостните актове за СЪЗДАДЕНОТО С ПОЛОВИНВЕКОВНИЯ ТРУД НА НЯКОЛКО ГЕНЕРАЦИИ „национално богатство”. Тази е перспективата на разработения съвместно от „основните политически сили" сценарий на мирния преход. И нека никой не живее с илюзии, че опозицията, такава каквато е, със своя дребнобуржоазен или по-скоро филистерски манталитет, юридически кретенизъм и пиетет към „цивилизоваността”, „толерантността” и задкулсните сделки, дори и да вземе един ден самостоятелно властта, ще може да изключи от играта старата-нова господстваща класа, претърпяла пазарно-демократични метаморфози Примерите са пред очите ни в другите „посттоталитарни” или „екс-социалистически” страни. Така е не само в Полша, Унгария или Чехословакия. Така е дори в бившата ГДР, където нейните бивши, партийни собственици се намират в най-неблагоприятно положение, поради наличието на мощни и отлично организирани конкуренти в тройно по-голямата западна част на обединена Германия. И въпреки това, и там, ако се съди по скандалите в пресата, те продължават да изнасят, камуфлират старите и закупуват нови богатства, производствени мощности, движими и недвижими имущества. Набъбват вътрешните и външни „частни” влогове обвити от банковите тайни. На Запад това се прави с подставени или подкупени лица. (Коминтернът и Информбюро са разтурени отдавна, но агентурната мрежа още не е разкъсана.) Освен това западно-немските социалдемократически „партай геносен” правят и невъзможното, за да реабилитират увеличилите редиците им нови източни партийни другари и доносници на Ща-Зи.. Кой ще ги използва в утрешния ден, старите или новите им господари, не е ясно. На Изток за сега нещата са още по-благоприятни - там все още гарант на „правото на собственост” са филиалите на КГБ и „неразградения” отдел към ЦК на КПСС за братските източно-европейски страни. Наивно е да се смята, че излизането от Варшавския договор и разтурянето му може да промени с нещо гешефтите на приватизиращата се номенклатура. Агентите, международните връзки, парите, „които не миришат” и продължението на политиката на мирно съвместно съжителство и във вътрешните афери - всичко е налице. Структурите, включая човешкият им пълнеж, си остават непокътнати, без да говорим за пипалата на империята или двустранните споразумения с нея, които по признание на „опозиционните” президенти още дълго щяли да бъдат необходимост за страните ни. Затова, „нашата” парламентарна опозиция не може да играе никаква друга, освен отредената й роля на опозиция на нейно величество - НОМЕНКЛАТУРАТА. ИЗВЪНПАРЛАМЕНТАРНАТА (ЗАСЕГА) ОПОЗИЦИЯ Всичко това отчайва, отблъсква и отвежда част от народа при извън-парламентарната опозиция, която макар и със закъснение, сигурно ще започне да набира скорост. Във следващите етапи, при едно още по-голямо парламентарно раздробяване (и „плурализъм” на апетитите), тя може да играе една от важните роли. Това налага да се знае: Какво представлява? Кои са нейните организации и хора? Какви са техните перспективи в започналия „преходен период”? По какво се различават от „основните политически сили”? Какви са тяхната стратегия, тактика, програми, методи и средства за борба? До какви резултати може да доведе тяхното засилващо се влияние? Още от самото начало трябва да кажем, че и тази опозиция не е единна. Че и тя не е лишена от вниманието на властта и нейните видими и невидими „органи”. Ако не и далновидни, неизгубили още инстинкта си за самосъхранение, апартчиците на БСП усещат, че ако играта с днешната опозиция се провали, те ще имат нужда от втори резервни окопи, в които да продължат войната с народа за оцеляване и опазване на „контролния пакет” от акциите в предприятието „Народна Република България”. В името на тези, ако не високо-благородни, то поне разбираеми „идеали” те правят дори и невъзможното, за да моделират и тази опозиция по образа и подобието на първата. В интерес на истината, не трябва всичко да се стоварва върху актива на вездесъщите „органи”. В това отношение съюзник са им властолюбието и болезнените амбиции на непризнати и незвани вождове. Вече съществуват над 270 партии. Властта е доходен занаят и след като Тодор Живков управлява България 35 години, сигурно не без „интелектуални” основания, всеки трети мисли, че може да го замести. Подобна операция на „размножение” на опозиционните групировки, блокове и центрове улеснява съхраняването на господството на БСП даже и в перспективата на изгубване на парламентарното мнозинство при едни бъдещи избори. Наличието на две СДС-та — „ляво” и „десно”, на два извънпарламентарни блока — „републикански” и „монархически” и евентуално две „големи” партии, построени върху двата „независими” синдиката - казионния и „Подкрепа”, са изключително удобни за „мирната” стратегия на държавно-капиталистическата класа. Контролирани или само инфилтрирани от нейните агенти, с междуособните си битки за места в бъдещето обикновено народно събрание, те ще позволяват на апарата на БСП да съхрани „контролния пакет” във властта, дори при получаване „само” на 30% от гласовете, за следващите ЧЕТИРИ ГОДИНИ. Време напълно достатъчно, за да могат днешните господари да сменят кожата си, формите на собственост и експлоатация, да съхранят социалния си статут и... сладкия живот. При това в пълна хармония с програмните пожелания и на опозиционните върхушки, и на господата Ран и Ът, които рекламират „свободното” предприемачество и паричната демокрация. На лиловци и компания ще им бъде необходимо само да се споразумеят с „левите” или „десни” части на изобилните опозиционни формации, (според наддаванията за министерските кресла), а ако това се окаже невъзможно, тогава ще им бъде достатъчно да отзоват агентурата си сред депутатите, за да съберат нужните за демократичната фасада 51%. Гарантирайки по този начин почти стопроцентова победа на минималната си стратегия („почти”, защото все някоя троха ще трябва да се подхвърли и на другите „основни политически сили” - правилата на „демократическата игра” задължават) Партията на Сполуката ще може да си позволи да изчака по-благоприятни времена. Тази вероятност се увеличава от политиката на официализираната българска опозиция. Избирайки буржоазното общество като свой идеал, тя отхвърли ПРОГРАМНО естествения си съюзник - пролетаризирания народ. Тежестите на кризата трябваше да се понесат от виновниците за катастрофата, но опозицията проигра своя шанс да обедини народа в класовата борба срещу номенклатурата. Още по-безнадеждно е положението на онази част от опозиционните „идеолози”, които се идентифицират със стара България на безпартийния и фашизоиден монархизъм. Царският или испански вариант няма никакви шансове, въпреки манипулациите на „департизираните” и чужди масмедии. (Стратезите на БСП целят събуждането на овехтели антифашистки рефлекси, за да улеснят евентуални „отечествено-фронтовски” сделки с „левицата” на СДС). Реставрацията е възможна само с активното съдействие на „социалистите”, с оглед превръщането на монарха в пленник и камуфлаж: на собствената им реална власт. Във всички случаи обаче, „идеологическите” разногласия в СДС и оформянето на “левици”, „центрове” и „десници” само улесняват номенклатурата в нейната борба за властта. Но най-голяма слабост на “така създалата се опозиция” е липсата на социална база. У нас буржоазия няма. Тя не може да бъде създадена бързо, а ако това стане, най-вероятно е тя да се превърне в опора на БСП, поради произхода й от средите на „номенклатурчиците”. В този процес, изтривайки следите на собственото си минало, партията може да смени името си още няколко пъти. „НЕЗАВИСИМИТЕ" СИНДИКАТИ Подчертахме важната роля, която се отрежда в „стратегията-минимум” на сегашната извънпарламентарна опозиция. Сред нейните организации, трябва да спрем вниманието си най-напред върху „Подкрепа". Не само защото тя като, че ли засега е най-многочислената, но и защото е естествения преход от парламентарната опозиция към извън-парламентарните „неосновни сили” - тя е съосновател на СДС и до вчера беше синя. В историята, поведението на лидерите и програмата на „Подкрепа”, доколкото тя има някакво значение за тях, съществуват факти и обстоятелства, които изглеждат странни за една Синдикална Конфедерация на Труда, при това и Независима. Може би няма да е безинтересно да се припомни, че когато профсъюзът се състоеше така да се каже само от д-р Тренчев и жена му, ДС го арестува заедно с още пет видни „дисиденти”, сред които и поп Събев, (който за сега още продължава да заседава с върхушката на СДС и да поддържа бойната готовност на бдящото със свещи христолюбиво софийско паство в полярната нощ на болшевизма), а съпругата замина за САЩ, за да... завърши висшето си образование и бъде негова „амбасадрис(л)а пред свободния свят”. В този ембрионален период на бъдещата конфедерация на труда БКП организира митинги с известните от по-трагични времена агитки, които искаха смърт за синдикалния „лидер”. Операцията завърши с освобождението на задържаните „национални герои” след два месеца срещу 100 лева капаро на глава. (Подобни ореоли ДС създаваше отдавна около някои „големи българи и българки”, сред които и д-ра на зоологическите науки Петър Берон със славната битка пред сладкарница „Кристал” по време на международния екологически форум, няколко дни преди „историческия Десети ноември”.) Възможностите иа българските ученици на Феликс Здмундович, Лаврентий Павлович и Юрий Владимирович не трябва да се подценяват. „За делото на партията”, те все още са в състояние, почти безнаказано, да организират, къде по-зрелищни рекламни операции и провокации. Докато българският народ не им постави намордника, те още дълго време ще замърсяват атмосферата, заплашват свободите на гражданите и дори в някои от върховите моменти на кризата могат да бъдат хвърлени от „департизиралия” ги партиен апарат в авантюрата на някакъв нашенски вариант на румънската „революция”. Трябва да се отдаде заслуженото и на радио-,,гласовете”, които също дадоха своя скромен принос в създаването на „харизматичните” лидери. Така с общи усилия делото порасна, както се пее в химна на някогашната Австроунгарска империя, и когато синдиката набъбна на 50 души, президентът на САЩ и някогашен шеф на ЦРУ Буш-старши спомена името на „Подкрепа”, наред с обезсилената вече полска „Солидарност” от политическите апетити, католическата църква и полицейската агентура. Днес синдикатът на Д-р Тренчев наброява по сведения на ръководството на „Подкрепа" над половин милион членове и ако данните са верни, далеч надхвърля по численост членската маса на всички опозиционни партии взети заедно. Неговият водач, с когото бившият вожд на опозицията – Берон - си отправиха взаимни обвинения в доносничество (и двамата в последствие признаха, че са подържали „контакти” с „органите”, но по благородни и родолюбиви подбуди) декларира без стеснение своите монархистически и ултрадесничарски предпочитания. И той е за „пазарно стопанство”, „шокова терапия”, частна собственост, бизнес и същевременно за защита на „социално слабите”, за които неговите активисти организират вече просия и... благотворителни балове. С този актив и тази „идеологическа” попара, предназначена най-напред за „синдикалистите” от либералните професии, които не мечтаят за нищо друго, освен за откриването на свои кабинет или бакалница (това сега у нас наричат бизнес), в кулисите на политическия живот се подвизават още неколцина „синдикални" лидери - хора с неустановени професии и доходи или депутати и журналисти. По подобие на върхушката на „Солидарност” и те подготвят създаването на политически субстрат на „Подкрепа”, от който трябва в недалечното бъдеще да се появят ни повече, ни по-малко цели две партии алангле: консервативна и лейбъристка. Понеже „моделът” е англо-полски, още не е изяснено дали харизматичния и шармантен Д-р ще избере ролята на Валенса, или тази на английската кралица? Последната инициатива на „Подкрепа” - „първата в историята на България национална стачка” срещу правителството на Луканов завърши със създаване на всички необходими условия за постигането на отдавна лелеената от последния мечта - колаборация на БСП с опозицията и в изпълнителната власт, под ръководството на „независимия” и „безпартиен съдия” и пореден министър-председател Д. Попов. „Бива, бива, - казва народа - ама цял бивол за мезе не бива!” В добавка, „лидерите” на „Подкрепа”, досущ по същия начин и със същите „уговорки” и „разграничения”, като облеклият нова премяна шеф на казионните профсъюзи, подкрепиха с подписите си споразумението с правителството за мирната и тиха мизерия на народа. След „разговорите” със синдикалния доктор, безпартийният „рицар на надеждата” и шеф на поредното ВРЕМЕННО правителство, отправи комплименти и го похвали за проявената сговорчивост. По същия повод Тренчев в интервю със „Свободна Европа” изрази съжаление, че старият апарат се бил разпаднал, а нов не бил създаден. Дали това е така и за какво е необходим този апарат, който Ленин-Улянов наричаше „особена тояга”, читателите ще узнаят при някоя от следващите ескалации на протеста на гладните, когато тоягата започне да се стоварва върху костеливите им гърбове. Понеже независимостта днес е на мода, то и старата профсъюзна трансмисия на партията също се обяви за независима. Начело на тази втора синдикална централа продължава да стои същата партийна профсъюзна бюрокрация. От най-високо място тя бе посъветвана да се „деполитизира”, което не пречи на мнозинството да запази партийните си книжки, без много да манифестира политическите си пристрастия, тъй като сега това е компрометиращо в очите на скубаната и до днес членска маса. Нейният водач — професор Петков също получи своя роля в спектакъла на класовото сътрудничество с правителството и „работодателите”. И той, ако се съди по цитираното в „Инпрекор" (бюлетин на един от няколкото троцкистки „интернационали”), се гласи да превърне „своя” синдикат в политическа партия, „подобна на лейбъристката”. Дали, размножаващите се като чехълчета „независими синдикати” ще успеят да заблудят класовия нюх на редовите си членове от индустрия, земеделие, услуги и т.н., ще се види на следващите конференции и конгреси, и най-вече в предстоящите схватки в класовата борба, която „основните политически сили” се опитват да поставят под „мораториум”, бидейки неудобно чисто и просто да я забранят, както това правеше до скоро държавата - собственик и работодател с помощта на своите законодатели, министри, чекисти, директори, доносници и профпредседатели. Във всеки случай, младите трябва добре да помнят, че в битката за свобода и хляб, синдикатите са един от най-важните полигони, където всички без изключение - власт и опозиция, партии и работодатели, демагози и реформатори, властолюбци и филантропи ще изпитват оръжията си. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели: