Георги Константинов емигрантски спомени том 4
революционна програма-минимум
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Утрешните избори НЯМА ДА ПРОМЕНЯТ НИЩО. Защото никога и никъде една РЕВОЛЮЦИОННА КРИЗА не е била разрешавана по парламентарен път.
- Защото властта корумпира и разлага тези, които я обладават и упражняват
- Избирайки ролята си на буржоазна опозиция, без да имат буржоазията зад гърба си, нашите окаяни „демократически сили” ще изгубят не само поредното сражение, но и войната в ОБРАТНИЯ „преходен период".
- 1) За разясняване на същността и ролята на „основните сили”, тяхната политика на класово сътрудничество и нейния неизбежен резултат - прогресивния паралич на обществения и стопански живот.
- 2) За пропагандиране на алтернативната програма-минимум на социалната революция. 3) За създаване на революционен фронт за реализирането й.
- Ако няма, трябва да се подготвят апостоли, готови да го агитират, докато се пробуди или да му прочетат заупокойна молитва.)
- Властта над човешката личност — диктаторска или демократична — може и трябва да бъде заменена със самоуправлението на въоръжения народ
- “Списък на доносниците във Великото народно събрание”
- Публикациите и всякаква друга форма на разгласяване на списъци с имена и друга информация за предполагаеми сътрудници на Държавна сигурност и на други специални служби, са
- Великото народно събрание счита, че информациите съдържащи се в направените вече публикации са непълни и недоказани.“
- “който не помни миналото
| революционна програма-минимум.
ПЪТИЩА И СРЕДСТВА ЗА ПРОВЕЖДАНЕ НА ПРОГРАМАТА Тази програма е адресирана към народа. Той единствен може да я реализира против „номенклатурата”, която трябва да плати разноските за катастрофата в която въвлече страната. И против разноцветната опозиция, защото тя доказа, че е негодна да го води в борбата за хляб и свобода. Народът все повече разбира невъзможността на днешния парламент да разреши жизнените му проблеми, но живее с ИЛЮЗИЯТА, че резултатът от бъдещите избори ще бъде по-добър. Той още не е научил „защо на вълка врата е здрав” и се надява, че други, след като ги посочи с гласа си, ще свършат вместо него работата му. Утрешните избори НЯМА ДА ПРОМЕНЯТ НИЩО. Защото никога и никъде една РЕВОЛЮЦИОННА КРИЗА не е била разрешавана по парламентарен път. Защото, дори когато парламентите са приемали цветовете на френския конвент, властта винаги се е стремяла да парализира и в крайна сметка да ликвидира революционната инициатива на народа. Защото властта корумпира и разлага тези, които я обладават и упражняват. Нейни жертви са ставали дори „светци” като Сен Жуст или безсребърници като Робеспиер. А излишно е да повтаряме колко далече от неподкупността и нравствения интегритет са лилипутите, които заеха българската политическа сцена и телевизионния екран от година и половина насам. Новите избори няма да доведат до нищо ново, защото МУТИРАЩАТА държавно-капиталистическа класа има всичко необходимо, за да превърне „изявата на народната воля” в измамен фарс. Тя е в по-добри изходни позиции дори от вечно печелившия в пазарната цивилизация буржоазен елит. Организирана по принципите на сицилианската мафия, номенклатурата има апарата на властта, икономиката на страната, парите, хартията, печатниците, радиото, телевизията, контрола над уволненията и назначенията и дори неограничените възможности да раздава... капачки за консерви, кесии със захар или пликове с бюлетини и банкноти. Срещу нея е една опозиция, която не може и не иска да разбере силните и слаби страни на ГОСПОДСТВАЩАТА КЛАСА. Срещу нея „обединената опозиция” се намира в положението на инките и ацтеките в борбата им с испанските конкистадори. Не разбирайки класовия характер на българското общество, опозицията не можа да създаде адекватна ПРОГРАМА за нуждите на народа, т.е. за ПРОЛЕТАРИАТА ОТ ИНДУСТРИЯТА, ЗЕМЕДЕЛИЕТО И УСЛУГИТЕ, нито организация, стратегия, тактика и методи за реализирането й. Затова тя сведе своя конфликт с БСП до изборни кампании, парламентарни „дуели” и гнили компромиси. Избирайки ролята си на буржоазна опозиция, без да имат буржоазията зад гърба си, нашите окаяни „демократически сили” ще изгубят не само поредното сражение, но и войната в ОБРАТНИЯ „преходен период". Срещу себе си опозиционната мозайка има една класа, която е на път да извърши пластична операция над себе си. Утре тя ще бъде новата, „червена”, но не по-малко истинска буржоазия. Този необичаен феномен в социалната история не страда от никакви идеологически предразсъдъци или нравствени скрупули. „Децата чудо" на пост-тоталитаризма са готови да се отрекат тридесет и три по три пъти от маркс-ленинското си верую и символика, срещу които опозицията изхаби толкова енергия, стига да съхранят богатствата, привилегиите и мощта си. За постигането на тази си „историческа" цел те не се спират пред нови престъпления и демагогия. В новата социална драма те искат да играят двойна роля — на собственици, банкери и бизнесмени и същевременно на защитници на... “социално слабите”. Може би само времето им попречи да създадат две свои партии, подобно републиканската и демократическата в САЩ - едната на власт, втората в опозиция. Пред подобен цинизъм, нашите опозиционери се чувстват безпомощни и ограбени. Старата „нова" класа демонстрира готовност и годност да им извземе не само програмите, но и костюмите и ролите. Единственото, което може да я спаси, това е безкрайната омраза на народа срещу номенклатурчиците и тяхната полувековна диктатура, но опозицията е на път да разпилее и този „капитал” с колебливостта, зле прикрития си страх от „улицата” и споразуменията за „мирен преход”. При така създалото се „патово положение”, новите избори могат да завършат като първите. Дори и да ги загуби с 30% - 35% от „демократично изразения народен вот”, (някои опозиционери са много по-песимистични в прогнозите си), БСП има резервни коалиционни варианти. Ако подобна на днешната аморфна коалиция се окаже невъзможна, тогава ще се „строят” народни сговори или фронтове с някоя или няколко от „десните” или „леви” компоненти на роящата се „с божия помощ” парламентарна и извън парламентарна опозиция. В краен случай, мозъчно-полицейският тръст на БСП може да направи подходяща персонална извадка от скритите си и разсяти като метастази в тялото на „обединената” опозиция резервни агенти и доносници за следващото правителство и етап на „мирния преход”. Почти по всеобщо признание, тези перспективи не са най-нереалистични и „утопични”. Партията е готова за парламентарните „борби”. Тя е отворена към четирите географски посоки, протяга пипалата си като изваден на сухо октопод към всички идеологически, политически и социални “пространства”, променя цветовете си по-бързо от хамелеона и разполага, както видяхме, не само с досиетата на политическите си противници и поддържащата ги в ажур мрежа от чекисти и доносници. Поради тези обстоятелства, ние считаме ЗАТВОРЕН парламентарния път за решаване проблемите на катастрофиралото общество. Новите избори могат само да легитимират отново измамата на „мирния преход”, с която искат да маскират наченалото със задкулисни сделки в президентската резиденция, министерския съвет, парламента и „контактните групи” ПРЕРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТТА И ПАРИТЕ. Осъществяването на отрепетирания вече сценарий ще докаже на народа, когото политиците високомерно наричат „УЛИЦА” или в най-добрия случай “ЕЛЕКТОРАТ”, че не му остава НИКАКЪВ друг път, освен неговите собствени организирани или стихийни, но системни и целенасочени ПРЕКИ АКЦИИ срещу „устоите” на раждащия се нов хибрид или урод. Тези акции, по логиката на обществените борби, ще бъдат насочени срещу всички участници в „консенсуса” и родените от него институции на властта. Т.е. те трябва да бъдат антиправителствени, антипарламентарни, анти-президентски. И доколкото на обществената арена, вместо професионални политици с техните партийни апарати, ще е излезнал народа, тези акции ще бъдат неполитични, неконституционни, „незаконни" и „нецивилизовани". С една дума, те ще бъдат АНТИДЪРЖАВНИ т.е. РЕВОЛЮЦИОННИ. Преките акции са многолики, с различен обхват и сила, с различна сфера на приложение. Народната инициатива, изобретателност и творчество са създали неизчерпаем арсенал, към който ежедневните борби за ХЛЯБ И СВОБОДА ще прибавят нови форми на организация, средства, методи, стратегии и тактики. Ще посочим само като пример добилите широка популярност и у нас митинги, манифестации, стачки. Ефикасността на преките акции зависи от степента на съзряване на нуждата от радикална промяна в съзнанието на народа, от „тренировките” му в ежедневните борби, от степента на тяхната динамика и организираност, от интелигентността на провеждането им и способността да се насочи ескалацията им срещу деморализираната, объркана, колебаеща се и отстъпваща коалиционна власт, която потънала в собствените си противоречия, ще доказва ежечасно абсолютната си негодност да задоволи елементарните нужди на населението и да открие перспектива за бъдещето. Трудно е да се правят предсказания през какви перипетии, от какви „крачки напред и назад” ще се придружава ескалацията на народната борба срещу господстващата класа, нейните превъплъщения и държавна машина. По-нататъшното задълбочаване на кризата, безсилието, неспособността или нежеланието на „правителството на надеждата" и другите органи на държавната власт да я решат в полза на народа, могат да извикат на сцената създаването на постоянни стачни, продоволствени, жилищни, войнишки и ученически комитети, съвети, организации за самоотбрана и ЗАМЯНА НА ДЪРЖАВНИЯ РЕД С РЕВОЛЮЦИОНЕН. В тази посока от особено значение ще бъдат акциите насочени към завземане на фабриките, земеделските стопанства и различните транспортни, разменни, снабдителни, разпределителни, финансово-счетоводни и социални служби от производствените и професионални организации на работещите в тях днешни пролетарии, на които властта, партиите и предприемачите искат да отредят ролята на стока върху „свободния” пазар на труда. Още по-важно ще бъде успешното организиране на производството, продоволствието и услугите от съюзените труженици, планирането им с оглед техните нужди, както и справедливото разпределение на получаваните доходи, след премахване на експлоатацията, паразитното посредничество на държавните чиновници или капиталистическите предприемачи, корупцията и спекулацията. (N.B. - 1991 + 25: Скрити вопли на печален странник...) Нямайки никакво доверие и илюзии спрямо партиите и парламентаризма, ние считаме, че предстоящата изборна кампания може и трябва да се използва: 1) За разясняване на същността и ролята на „основните сили”, тяхната политика на класово сътрудничество и нейния неизбежен резултат - прогресивния паралич на обществения и стопански живот. 2) За пропагандиране на алтернативната програма-минимум на социалната революция. 3) За създаване на революционен фронт за реализирането й. Решението на пропагандните и особено на организационните задачи изисква известен период от време. Неговото съкращаване зависи най-вече от апостолската работа сред младежта и от системното ни и постоянно участие в ежедневните борби на народа за хляб и свобода. (N.B. - 1991 + 25: ... А ако няма апостоли, нито борби на народа? Ако няма, трябва да се подготвят апостоли, готови да го агитират, докато се пробуди или да му прочетат заупокойна молитва.) Такива борби могат да приемат мирен или експлозивен характер. Това зависи много повече от властниците, отколкото от народа. Във всички досегашни окървавени социални конфликти, бунтове, въстания и революции, властта е тази, която първа е прибягвала към насилието. Народът е проявявал волско търпение и много повече снизходителност спрямо палачите си. И за жалост, никога не е имал на свое разположение повече от час, най-много ден, за да реализира стремежите си. След това, с измама, с кръв и желязо властниците са успявали безотказно и безнаказано да въстановяват стария порядък на грабеж и терор, най-много сменяйки декорите, костюмите и грима на участниците в кално-кървавата драма, наречена политически или исторически живот. Ако съдим по разиграващите се върху националната ни политическа сцена събития, нямаме НИКАКВИ ОСНОВАНИЯ да мислим, че днешните властници - наследници на живковци или чакащите в резерва своя ред и час опозиционери - са поумняли и желаят да спестят на народа кръвопускането. Те не са готови да се откажат от привилегиите и охолството, от патологичната си страст да се разпореждат със съдбата и живота на поданиците, от наркоманията на властолюбието. За тях, те все още са готови на най-чудовищни ексцесии и репресии. Постоянните им заплахи с военно-полицейски преврат и насажданите страхове от нова диктатура са само още едно доказателство на тези ни твърдения. Властта над човешката личност — диктаторска или демократична — може и трябва да бъде заменена със самоуправлението на въоръжения народ. Нейните институции трябва да бъдат разформировани, а носителите й включени в производителния физически и умствен труд. Ако народът не стигне до простата и ясна идея, че трябва да направи всичко, което зависи от него, за да не позволи на съборената (с един или серия от многобройни, мигновени или траещи години удари) власт да се окопити, изправи от прахоляка, възстанови и консолидира своя диктат в обществения живот, ако народът не попречи на „номенклатурчиците” да станат собственици и пряко или косвено се настанят на командните икономически постове, нему предстои да изживее още един, повече или по-малко дълъг период на безвремие, на разочарования, резигнация, апатия, отчаяние и бягство в ирационалното. Период, през който властници и богаташи ще продължават да скубят перушината му, да го изгладняват и да се гаврят с достойнството му. Такива ще бъдат резултатите от поощряваното всячески от властта внасяне на недоверие и цинизъм, на разбиване на солидарността между различните социални, професионални, национални и верски групи чрез сеене на вражди и насаждане на чувство за безнадеждност, безпомощност и бягство от борбата. Докато тези предизвикани и съзнателно подхранвани състояния на духовете не бъдат преодоляни с противопоставянето на един идеал и воля да се извърви пътя към него, опасността от спонтанни и най-често кърваво-потушавани навдигания на възмущението и гнева на гладните, унизените и мачканите остава твърде вероятна. Всеки ден световната преса и телеграфни агенции донасят новини за стачки, превърнали се в „безредици”, за гладни бунтове и разграбвания на магазини от хилядни тълпи, за похищения на заложници, нападения над банки и на складове с оръжия, за всевъзможни „разбойничества” и ужаси на хора и групи, доведени до отчаяни изстъпления от безобразията на „силните на деня” и безглаголното търпение на „социално слабите”. Едва ли има причини и у нас да бъде по-различно, ако цялата тази разрушителна енергия на недоволството не бъде канализирана и използвана за една съзнателна ескалация в социалните борби, които трябва също да се водят съобразно адаптираните към особеностите и нуждите им модерни стратегия и тактика. Ако пътят, който води навън от пропастта се окаже „немирен”, вина ще носи и опозицията. И тази, която днес е в президенството и правителството, и другата, която е „само” в парламента и общинските съвети и с колебанията и компромисите си поощрява партийните смердяковци, внушавайки им, че всичко е позволено и че каквито и нови безобразия и издевателства да извършат над българския народ, нищо не ги заплашва, нищо не може да им се случи и никой няма да раздаде ВЪЗМЕЗДИЕТО. („Окуражителните" примери са пред всички: старият убиец Антон Югов е реабилитиран партийно и честван тържествено, за Мирчо Спасов и останалите палачи е „минала давността”, „другарите” от следствието, прокуратурата и Тържествената зала на съдебната палата устройват другарски съдилища, пред които дори Т. Живков и най-близкото му обкръжение могат да разиграват героичните роли на повторно погребания “лайпцигски лъв”, а лукановци и компания са заети с реорганизиране на вътрешното ограбване, износа и пласирането на нови милиарди в чужбина „в условията на мирен преход към пазарна демокрация”.) Връщайки се отново и отново към сегашната българска зимна картина на политическия, обществен и идеен живот, оценявайки степента на инфилтриране на народа с агенти и доносници на „номенклатурата”, съзнателното му оглупяване и дезорганизиране, извършвани с „политическите споразумения” и задружните усилия на всички „главни и второстепенни политически и социални сили” и най-вече циничната решимост на модернизиращите се мафиоти да съхранят на всяка цена властта и награбеното през изтеклите 47 години, би било престъпна наивност или щраусова недалновидност, да се изключват кървавите налети на преименованите шпицкоманди на „крехката демокрация” срещу недоволстващия народ. Както е мерзко и мизерно да се оспорва неговото право на отговор. Право осветено дори и от демократичните конституции или деятели. Оше в 1793 година Конвентът записа в преамбюла на поредната френска конституция (за два века Франция смени около двадесет „основни закона") НЕОТМЕНИМОТО ПРАВО НА НАРОДА ДА ВЪСТАВА, всеки път когато тираните се опитат да отнемат или ограничат правата и свободите му. Ще напомним отново думите на убитият от робовладелците американски президент Абрахам Линкълн: „Свободата е цвете, което не може да вирее, ако всеки двадесет години не се полива с кръвта на тираните и героите!” У НАС ИЗМИНАХА ПОВЕЧЕ ОТ ДВА ПЪТИ ПО ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ! Време е да се даде отпор и нека той бъде ОБМИСЛЕН, МАСОВ, ОРГАНИЗИРАН, СИСТЕМЕН, И НЕПРЕОДОЛИМ за хитреците от висшия партиен съвет, техните колебаещи се опричници и слуги и готовите да колаборират с тях опортюнисти от „основните” и второстепенни политически сили! Година-две са достатъчни в нашето време на вътрешен разпад на „устоите” и международни кризи, за да се организира революционен отпор и се ПРЕМИНЕ В НАСТЪПЛЕНИЕ! Нужно е само да излезнем от омагьосания кръг на „мирния преход” и да скъсаме с еснафското самодоволство и волското търпение, с вярата в чудеса и герои, с маймунското подражание на властващите бивши дисиденти от бившия Соц-лагер. Това „само”, сигурно ще бъде свързано с неудобства, хули, заплахи и може би жертви сред избралите пътя на революционното апостолство, НО СВОБОДАТА НА ЛИЧНОСТТА, ХЛЯБЪТ ЗА ГЛАДУВАЩИТЕ И БЪДЕЩЕТО НА НАРОДА заслужават и най-сюблимната жертва. Навярно най-късият и безкръвен път ще бъде организирането на народа за провеждане на ГЕНЕРАЛНА И ОКУПАЦИОННА СТАЧКА във всички сфери на стопанския и обществен живот за изхвърляне на господарите и ЛИКВИДИРАНЕ НА СИСТЕМАТА, която така дълго и безуспешно „разграждат основните политически сили”. С изземването на производството и разпределението му от ръцете на днешните собственици и работодатели и пускането им в ход от синдикалните организации в полза на тези, които създават това, което наричат национален доход, ще започнат да се раждат и структурите на нова обществена организация, в която няма да има място за паразити и началства, за ограбване и власт над човешката личност. Така виждаме задачата на нашето време, чието решение може да ни изведе от разрухата и да препречи пътя на евентуалните кандидати за червени, сини или морави Бонапарти. _________________________________________________________ (N.B. - 1991 + 25: ... Всички “обективни” причини и предпоставки за една всеочистителна Социална Революция бяха на лице, но революционерите и… народът, за който Хегел казвал, че НЯМА ПАМЕТ, отсъстваха. Затова, макар че настояшият „студен поглед върху зимната приказка на българския обществен живот” бе публикуван в два тиража в отделна брошура, а след завръщането ми в страната на 19 май 1991 г. - отпечатан и в последните броеве на списание „БЪДЕЩЕ”, за да напомни на безпаметните собствената им трагедия и позор, “гласът ми премина тихо, като през пустиня”…) * * *
Въпреки всичко, историята не спря своя “победен марш”. Правителството на Попов (когото днешните властници изпратиха през м. декември 2015-а с почести) беше един удобен, колективен, коалиционен параван на старите и нови престъпления на номенклатурните мутанти. На 23 януари 1991 г. във ВНС решиха “да се обследва дейността на бившата Държавна сигурност”. За тази цел премиерът създаде комисия в състав: Александър Томов (БСП) – вицепремиер, Димитър Луджев (СДС) – вицепремиер, Христо Данов, “независим” – министър на вътрешните работи, Пенчо Пенев (БСП) - министър на правосъдието, Мартин Гунев – главен прокурор, Димитър Лозанчев – председател на Върховния съд. Комисията трябваше да установи “нарушенията на законите”, извършени от “органите” на диктатурата. Както е известно от това решение на правителството от 27 януари 1991 г., както и от по-сетнешните подобни “инициативи”, не излезе нищо, освен прах в очите на публиката. Министър Иван Костов /СДС/ също пожелал да влезе в състава на комисията, макар че по време на 4-годишния си мандат, като министър-председател, той не поиска да бъде “обследвана” престъпната дейност на ДС, заявявайки: “Стига сте ме занимавали с тия репресирани!” Сред ”риформите” на правителството фигурира “освобождаването” на цените на основните стоки от контрол на 1 февруари 1991 г. и формирането им на “пазарен принцип”. Това доведе до галопираща инфлация, вследствие на която средната дневна надница не стигаше за купуването на един хляб и полагащите се две кофички с кисело мляко. Тогава премиерът Димитър Попов произнесе фразата "За бога, братя, не купувайте!" А “опозиционният” министър на финансите Иван Костов каза, че “с това е бил забит последният пирон в ковчега на комунизма”. Всъщност, това беше един от първите в ковчега на абсолютно неоснователните надежди на зашеметената и опиянена публика и продължение на нейното още по-безогледно ограбване от номенклатурчиците и копоите в чиито ръце, освен властта, се намираха производството и търговията със стоки за потребление. Между другото, години по-късно, Димитър Попов щеше да признае, че когато е поел властта, в държавната хазна е имало само 280 млн. долара, като за осем месеца по време на управлението на Луканов и БСП от нея били изчезнали 2 милиарда долари. От това, както следваше да се очаква, не последва дори едно псевдо-разследване на колосалната кражба. Вместо това, през февруари 1991 г. забавляваха галерията с комедията, наречена “Процес № 1” (срещу Тодор Живков и Милко Балев). Първият беше обвинен, че за периода от 1962 г. до 1989 г. като генерален секретар на ЦК на БКП, председател на МС и на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и за други лица облаги за 26 516 039 лв. Обвинението срещу Милко Балев беше аналогично, но в по-скромни размери: за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства, той получил без правно основание 39 392 лв. “Делото” ще се влачи година и половина и на 4 септември 1992 г. ще ги осъдят, “както следва”: Тодор Живков на 7 години лишаване от свобода, макар че само за изнасилването на Надежда Попова (“с използване на служебното си положение”) той би трябвало да получи до 20 години затвор. Милко Балев ще осъдят на 2 години. Скоро след това “наказанията” ще бъдат заменени съответно с домашен арест и условна присъда. На 9 февруари 1996 г. “независимият съд” ще оправдае и двамата хубавци, народни закрилници и герои, като признателните общинари на Правец, ще издигнат бронзов паметник на своя Тато и до ден днешен не ще се намери кой да го издинамити... * На 17 февруари 1991 г., на сирни-заговезни, Огнян ми телефонира, за да сме си поискали, според традицията, прошка. Казах му: - Брат ми, аз нямам грехове, отдавна не “хамкам бяла халва”, нито “локуми” и не продавам индулгенции. От другата страна откликна леко запъване и усетих кисела гримаса. * Ценко се превръщаше все повече в център на внимание от страна на VIP-гости и посещения на високопоставени (и не чак до там) държавни мъже от родината. Пръв, след Дертлиев и разни шарени депутатчета от СДС, в качеството си на зам.-председател в кабинета на Димитър Попов и негов външен министър, в Париж пристигна новият шеф на казионния БЗНС Виктор Г. Вълков. (Стар агент на копоите от далечната 1957 г. до ден днешен.) Сближението си с него, Ценко обясняваше с факта, че го друскал на колената си още когато Викторчо бил на шест годинки (по всяка вероятност по време на процеса и екзекуцията на баща му - инж. Георги Вълков през 1942 г.). Барев не ме посвети в това, какво са си говорили, но “заварката” и предстоящето образуване на БЗНС (е) (“е” като “единен” или още като “еб...н”, както нецензурно го наричаха) ще да е била осъществена доста преди това, с помощта на неговата “конспиративна връзка” с “нелегалния БЗНС” – бившият затворник Димитър Боев, също настоящ агент на ДС “Лазаров”. (Тази си връзка Ценко пазеше в най-дълбока тайна дори и от мене. Ако ми се беше доверил, можех да му спестя оплитането поне в тая част на “паяжината”, но явно това, което Мойра е предначертала, не може да бъде отменено от никой простосмъртен. Освен това, както личеше по всичко, параметрите на “новата стратегия на БОД” ме бяха лишили от доверието, с което се ползвах по времето, когато през октомври 1989 г. преписвах “кървавото му писмо” до БЗНС-“Никола Петков”, предадено по вестоносеца Крум Хорозов.) При парижката визита на Виктор Вълков, Митеран караше своя втори мандат на президент, а министър-председател беше някогашният “ултра-ляв” социалист - Мишел Рокар. Освен официалните срещи, Ценко поиска от Влашев (“Пинтията” от Асеновградската конспирация, стар емигрант, който принадлежеше към голистката “паралелна полиция”) да му уреди една среща и със Шарл Паскуа - бивш министър на вътрешните работи и водач на голистката десница. Но, работата не стана - от кабинета на Паскуа, по това време сенатор, казали на Влашев за българския външен министър: “il est fichu” (нещо, като “да върви по дяволите”, навярно, бидейки осведомени за тайната биография на Вълков, която в БГ беше публична тайна, макар поредната “Комисия по досиетата” на Евтим Костадинов да я “разкри” едва през 2014 г.) В наченалия “мирен преход към пазарна демокрация”, върхушката на БКП-БСП проявяваше нарастващ интерес към Ценко, явно виждайки в негово лице поредния “полезен идиот” и удобна “историческа необходимост” за театралния сезон в нейната нова постановка на старата “ОФ-пиеска”. При съгласие от негова страна за съучастие в представлението, той навярно щеше да бъде дарен с по-висок пост от предлагания му през миналата 1990 г. от д-р Дертлиев. И понеже външното министерство вече беше поверено на Викторчо, а “президентството” спазарено с “доктора на философските науки” Ж.Ж., за Барев трябваше да овакантят председателския пост в министерския съвет “на надеждата”. Това едва ли щеше да създаде голям проблем за режисьорите, още повече, че в креслото на съдията Попов, Ценко щеше да стои къде-къде по-импозантно и което е много по-важно - коалиционната формула щеше да добие вида 2 към 1 “в полза на опозицията”, за да засвидетелства “истинската решимост на номенклатурата да скъса с практикуването на живковия член 1-ви... на конституцията”. На тези, на които подобен сценарий се струва невероятен, ще напомня за самопредложилия се през 1993 г. за министър-председателския пост “Питър” Бояджиев, чиято кандидатура, с помощта на Сендов, бе издигната от “стратега” Лилов и неговия ученик – Жан Виденов. При положителен резултат, “комунягите” не рискуваха нищо, тъй като всичко и най-вече апаратът на властта, беше в тяхни ръце, поради което на заемащите “най-високите постове в държавата”, се отреждаше ролята на... манекени. Планът на “мозъчния тръст на БСП-БКП” по отношение на Ценко е бил тристепенен, в смисъл на серия от три последователни срещи с тримата апаратчици Кюранов, Луканов и Лилов. Те заемаха три възходящи нива в тогавашната партийна йерархия и са имали три различни мисии: разузнаване, уговаряне на условията и сключване на сделката. Пръв пристигна Чавдар Кюранов или малкият Фуше, както го бе кръстил Ценко. Ако се съди по политическите му салтоморталета (през 1988 г. е бил изключван и приеман в БСП, през същата година е влязъл и излязъл от Клуба за гласност и преустройство, след това е станал вожд на социалдемократическата фракция в партията и нейн кандидат за президентския пост), той е бил готвен за важна роля в политическото театро – по всяка вероятност за лидер на втора “опозиционна” партия. След като събитията отмениха този вариант на политическата игра, Кюранов бе кооптиран във висшия партиен съвет на БСП и в това си качество, изпратен в Париж за установяване на първи контакти. Ценко не ми каза какво са разговаряли или не помня, затова е най-добре той сам да опише събеседването си с “левия дисидент”... Година и половина по-късно, вече в БГ, запознанството ни с Кюранов се състоя в кабинета на д-р Петър Дертлиев. Канех се да си тръгвам, когато докторът ми съобщи, че очаква проф. Кюранов и предложи да ме запознае. Нямах никакво желание да установявам такива нечистоплътни връзки и споделих това. Докато Дертлията ме увещаваше, на вратата цъфна самият професор. След като домакинът ни представи и му обясни кой съм, той каза: - Анархокомунизмът е най-висшия идеал, но за съжаление нереализуем. Нямах никакво желание да го убеждавам в противното, но бях принуден да приема предизвикателство и му рекох: - Ами, как да бъде реализуем бе г-н Кюранов, след като изсрахте върху него такова хималайско лайно, че човечеството няма да може още 300 години да го прескочи с овчарски прът. – След което си тръгнах, без да се сбогуваме. Докторът излезна да ме изпрати и в коридора ми рече: - Непоправим си. Защо му държиш такъв език? - Петре, нали ти казах, че нямам никакво желание да се запознаваме, но ти настояваше. Може би щях да спазя добрия тон, ако той не го развали с “анти-утопическите си съждения”. Довиждане и доскоро.
- Да не ви се надяваме, Вие изглеждате много добре г-н Барев. На което Ценко отговорил: - Защо, ще се женим ли г-н Луканов? Как е протекъл по-нататъшният разговор не зная, но ако се съди по едно интервю, в което Луканов не се изказва много ласкаво за своя събеседник и го нарича “политически динозавър”, може да заключим че срещата не е завършила с хепи енд. Този резултат направи излишна следващата среща със “стратега” Лилов. (Това му прозвище се дължеше на проявената далновидност: Лилов бе посъветвал своите партийни другари да побързат да погребат мумията на Георги Димитров, за да не го сторят чуждите и да престанат да се боричкат помежду си, за да не бъдат изметени вкупом...) Очевидно, Ценко Барев се беше придържал към избраната още през 1945 година линия на отхвърляне на всякакво сътрудничество с “комунягите”, към които той се отнасяше с ирония или презрение още от времето на своето затворничество преди 9.9.1944 г. В разговора, който имахме след това, Ценко сподели опасенията си от голямото закъснение на развръзката: - Много време им се даде на гадовете и ще могат да укрият парите в чужбина... - Няма нищо по-лесно от това да се узнаят банковите сметки и да бъдат накарани да изтеглят авоарите си. - Как?
- Десетината души, които са посветени в тайните на партийните финанси, са вече на възраст, в която, като овесиш с главата надолу един от тях, след десет-петнадесет минути, ако не направи пълни самопризнания, ще му се спукат склерозираните мозъчни съдове и останалите, които наблюдават операцията ще си кажат всичко и дори ще се надпреварват да подписват чековете... Разговорът на финансова тема приключи с медицинската диагноза на д-р Барев: - Ти наистина си луд...
С редицата депутати от БЗНС-“Никола Петков” пристигна Димитър Баталов, за когото знаех, че е председател на “Съюза на репресираните след 1945 г.” Това име беше избрано, за да се разграничат от съдените от “народния съд” хора на бившия режим, тоест земеделците продължаваха да се придържат (до известно време) към линията, която имаха и в затворите. Баталов беше доста безличен не само на пръв поглед. Това, което ме постави нащрек беше разказа му пред Ценко, че ме знаел от Плевенския затвор, където сме играли шах. Виждах го за първи път и във въпросния затвор бях уединен в края на 1960 г., поради което всякаква “игра” между нас беше изключена, но замълчах. Попитах го защо са кръстили съюза си на “репресираните” – официален термин от хрушчовата “епоха” за осъдените или концлагеристите, които бяха разделени на две категории – “неправилно и правилно репресирани”. - А ти как искаш да ги кръстим? Като “бойците против фашизма ли”? - Във Франция ги наричаха compagnons de la libération, тоест спътници на освобождението или бойци от съпротивата... - Не всички са се съпротивлявали... - Във всеки случай, като се върнем, няма да се запиша във вашия съюз – репресирани ми звучи като.... ебани. Първите ми впечатления не ме излъгаха – човекът беше доста ограничен и никакъв интересен разговор не можеше да се води с него. Много скоро след посещението му чухме, че е в “Тамбуевия списък на доносниците – депутати от VII-то ВНС”, за който ще стане дума по-долу. Можех да приема, че е жертва на “компромат”, изфабрикуван от копоите на ДС, ако не намерих в досието си донос, описващ среща на четирима бивши затворници и водените разговори между тях. (Един от участващите в разговора беше моят съпроцесник Васил Зафиров.) Доносникът предаваше думите на трима. За четвъртия нямаше нищо и той беше Баталов. Не беше направил донос срещу себе си и така се беше саморазобличил, макар, че копоите криеха доносниците зад фрази като “Един приятел ми каза...” или “Източникът каза...” Това не му попречи да се присъедини към онова политическо недоразумение, което Барев кръсти БЗНС (е), където можем само да се досещаме за ролята му в елиминирането на Ценко от политическата сцена. В къщи на една от срещите, на която присъстваха Барев и Ханс (Иван Ангелов от Германския клон на БОД), шегувайки се, се снимахме с червения фес, който бях намерил в близкия супермаркет. След като бе изпълнил юдинската си задача, в една от книжките си, които Баталов публикува по-късно, беше поместил снимка, върху която Ценко беше с фес – евтин начин да бъде компрометиран, най-малко като “приятел на петвековните поробители”. За капак, доносникът помести и мръсни статии в пресата в защита на “органите”. Имаше, разбира се и земеделци - хора от народа, като Иван Мелин, който доведе и синовете си. По панагюрска линия бяхме земляци – те бяха от село Стрелча. С тях прекарахме приятно в нашенска атмосфера. На вечеря, леко въодушевен, извадих един от револверите и стрелях от балкона на апартамента от деветия етаж. Момчетата ме запитаха може ли да им се намери оръжие, но тяхното въодушевление не можеше да ме заблуди, относно състоянието на “храбрия, героичен и трудолюбив народ”, чието “пиянство” беше на много по-нисък градус от това на “въстанниците от IV революционен окръг”. Попитах ги: - Защо ви е оръжието? - За всеки случай. Тогава им разказах анекдота за Али баба в ролята му на чорбаджийски “бодигард” и премеждията му с 40-те разбойници. Все пак им дадох дългоцевия наган, калибър 22 магнум, с един патрон на който момчетата се радваха, като деца... Имаше посетители и от казионния БЗНС, като Янчулев и Иван Глушков.
* Докато събитията следваха своя ход, през март 1991 г. по моя покана ми гостува Живка Станоева, с която бяхме приятели от деца – живеехме в една махала, в центъра на село Любимец, където къщите ни отстояха на не повече от петдесетина метра. Още от прогимназията към нея изпитвах чувства, които не съм й разкривал. После тя се омъжи и животът на всеки протече по своя коловоз - с повече теглила, отколкото радости... Бащите ни бяха съдени по-голямия процес на бегълците, седем души от които бяха избити на сборния им пункт край село Сива река, Свиленградско- Чак сега, на стари години, можех да й се обясня в любов. И това сторих въпреки убеждението ми, че революционерът не трябва да се обвързва, защото в случай на революционни събития и действия неизбежно щеше да настъпи колизия между дълга към идеала и отговорността му към човека с когото свързва живота си. Че щях да избера първото, тоест участието в рискованите акции, независимо от трупащите се на гърба ми години, в това никога не съм се съмнявал, въпреки угризенията, които можех да изпитам от причинените другиму страдания. Фактът, че на стари години предприех стъпка, която и в ранната си младост не направих, свидетелства затова, че още преди завръщането ни, революционните очаквания ме бяха напуснали. На българския хоризонт нямаше и следа от събиране на буреносни облаци. Нямаше надежда, че “робът ще въстане” и затова, както бил казал Софрони Врачански: “Като се съвсем отчаях... ожених се”. Ех, ако гонгът удареше за последния ни рунд, щях да й кажа “Прощавай либе, нам се налага да се разделим!”, та ако ще дори “Кървава пот да избие по гърба на земята.” Както и да било, макар, че мисълта ми бе изцяло заета със завръщането, се освободих от различните ангажименти, за да посветя времето си на гостенката. Струваше ми се, че месецът, който прекарахме заедно, беше като меден. Той щеше да завърши със събирането ни в България под един покрив, което продължава вече повече от четвърт век. Мисля, че този път не сгреших – оплаквания от моя страна няма. * През това време, Ценко се завърна от Щатите, където беше отишъл, за да опипа пулса на приятелите и на “съюзниците”. Стори ми се, с увиснал нос, но не каза нищо. Направи го на масата, когато ги бях поканил на гости заедно с Ламбер и гавазина му Лионел. Барев в момент на откровеност сподели за “внушаваното му от страна на служител на Държавния департамент на САЩ, сътрудничество с комунягите”. Ламбер не се изненада и се придържаше към позиция по която нямаме различия. Бъркайки често monsieur с camarade, докато преминат на “ти”, той му каза: - Барев, това не ме очудва, американските окупационни власти, както впрочем и руските, използваха за своите цели услугите на нацистите в Германия, защото в тяхно лице намериха най-покорните и послушни слуги, които като ги оставиха ненаказани и не посегнаха на богатствата им, можеха да разчитат на тях за всяко кално дело. Така процедираха в Италия и в Япония с повалените си врагове, няма причини да е по-различно с победените в Студената война сталинисти. Тази им политика ще те изправи пред доста труден избор, като се завърнеш. - Аз няма да правя никакъв избор, защото съм го направил преди повече от половин век. Когато нашият Земеделски съюз участваше с комунистите в така наречения Отечествен Фронт, ние с доктор Димитров бяхме против, та сега ли ще им подадем ръка... - Натискът отвън и отвътре ще бъде голям. Мога да ти посоча много примери, като случая с моя приятел бен Мессали Хадж, с когото се сприятелихме в затвора по време на Втората световна война. Той е алжирски революционер, който в младостта си е членувал във френската компартия... - Зная неговия случай, защото следях много внимателно алжирската революция. - Та, въпреки лавиранията и прекомерната му гъвкавост – той се опита дори да композира с представителите на френския империализъм, беше изхвърлен от политическата сцена от другото крило на алжирската съпротива, която колаборираше с Москва... - Пред мен, такъв избор не стои. Като демократи и бойци срещу хитлеризма, ние бяхме на един фронт по време на войната, но между нас никога не е имало договореност за общоделство. Дори когато започна хрушчовото съвместно мирно сътрудничество и американците поискаха от Националните комитети в изгнание да променят политиката си спрямо властите в нашите страни, заплашвайки ги със спиране на финансовата подкрепа, аз отказах категорично и отидох с другарите на строежите, за да си вадя хляба с обновяване на апартаменти... - А не са ли останали някакви зависимости, вследствие предишното финансиране на дейността ви? - Не по-големи от тези на Ленин спрямо Кайзера и германския генерален щаб... За Ламбер сравнението беше неприятно, но го преглътна и завърши: - Ако нямаш илюзии по отношение на демокрацията и “съюзниците”, ти желая успехи и най-вече издръжливост срещу натиска, който тепърва предстои. От този разговор заключих, че решението му да не се влиза в кръвосмесителни сношения с болшевиките остава в сила, но не зная дали очакващите го бариери и вълчи ями не станаха причина за рязката смяна на тактиката, вследствие на която още преди да се завърнем, вместо съюз с “комунягите”, Ценко беше избрал “обединението” си със слугите им от казионния БЗНС, в която завера не бях посветен. Знаех само, че има контакти с Вълков и с други от казионните, които той обясняваше с необходимостта да бъде информиран, включително и за “амнистията”, която трябваше да ни отвори пътя за обратно. Времето щеше да покаже, макар да бях споделял неведнъж мнението си, че за да “надиграе” историята и институциите на държавата, той трябва да разполага със стотици милиони, ако ли не с два-три милиарда долари и поне с “хилядата на Гарибалди”. Ценко нямаше нито едното, нито другото, но самонадеяност не му липсваше. От “родината” продължаваха да пристигат все нови и нови пратеници. Чии бяха те, е въпрос на който ще се спрем след малко. С една от делегациите дойде и Борката Дамянов. Бях в “канцеларията”, когато той влезе с “делегацията” и след прегръдките, Ценко му каза, сочейки ме: “- Борисе, не се ли познавате? Това е Гошо Анархията.” Гостът се вгледа смутено в мене и с изписана по лицето му неприязън, рече неопределено: “- Значи това било Гошо!?” С него се знаехме от наказателното отделение в пазарджишкия затвор – от прословутото “Зад завесата”, където джандарите бяха събрали “непоправимите”, за да възпрепятстват злотворното ни влияние върху крехките и невинни души на останалите съзатворници. Само, че Борис Рангелов Дамянов не беше от наказаните. Там той бе назначен, като “кофти”, тоест за помощник и доносник на надзирателите. Беше съден преди и след 9-ти септември 1944 г. по процесите срещу пладнарите и техния водач д-р Ге-Ме Димитров. Бил е най-младият в първия процес. Излизайки си от затвора след установяването на ОФ-власт, Борката заминава за фронта, като полит-комисар на някаква войскова единица. След разцеплението на БЗНС през август 1945 г. на “Обовисти”, които продължават сътрудничеството си с БКП (и ДС) и на “Никола-петковисти” в опозиция, той остава с Никола Петков и по-късно е съден отново и изпратен в затвора. Там капитулира и става агент на ДС. Познавах го от това време, когато служеше на копоите и същевременно “обслужваше” крилото на разцепилите се пладнари, оглавявано от бившия земеделски министър Ангел Держански в първия ОФ-кабинет на Кимон Георгиев. Чрез него, тези земеделци, разсяти по различните етажи на пазарджишкия затвор, поддържаха връзките помежду си и водеха своята фракционна борба срещу крилото на геметовеца Иван Костов с когото бяхме близки приятели. Че цялата пренасяна от Борис “кореспонденция” минаваше и през ръцете на ДС, беше вън от съмнение. Неизяснено остана само дали това ставаше със съгласието на хората на Ангел Держански? Както и да било, сега ДС използваше този доносник, за да го настани или внедри сред привържениците на Ценко Барев. Казах на последния, че Борката беше “кофти”, но не зная каква беше реакцията му. Знам, че не го изгони и когато щяхме да отидем за последен път в Шпайер, преди завръщането ни, Борис Дамянов присъстваше там. Помня също, че убеждаваше Ценко какво “златно момче” бил настоящият депутат от СДС и бъдещ министър на външните работи в кабинета на Филип Димитров - “Стоянчо” Ганев. За тази тъмна личност, която беше в апогея на своето опозиционерство (“Стоянчо”, а не Дамянчо), ще стане дума в V-тата част от спомените ми – “В страната на лилипут(к)ите”. Отделих малко повече място за незначителната и кална фигурка на Борката, за да се изясни приготвеният от “комунягите” и тяхната ДС мизансцен около завръщането на емигрантите с Ценко Барев, с чиято група щях да пристигна и аз, отново в качеството ми на “китайски наблюдател”. Знаейки че не членувам в БОД, хората му са ме мислили за негов “съветник”, други за “дясната му ръка”, а копоите ме водиха в своите “разработки”, като заведущ терор-групите на БОД, “чистач” на шпионите им сред емиграцията или “Сердар” (със значение 1. титла на племенен вожд или влиятелен сановник в Индия и Афганистан; 2. титла на главно-командващия в някои страни на Близкия и Среден Изток и 3. кърсердар = началник на селската полиция в Турция), докато всъщност нас ни свързваше приятелство, което беше белязано от своеобразие поради идеите ни, които се изключваха взаимно. В края на април получихме допълнителни сведения, които, ако бяха верни, щяха да потвърдят, че болшинството от гостувалите и “очакващите ни в родината” компатриоти и екземпляри от вида “Зоон политикон”, бяха сварени в казана на ДС. Така че, ако да беше само Борис Дамянов - “с мед да го хранехме” както се казва. Към VII-о ВНС бе създадена парламентарна Комисия, ръководена от депутата-дисидент от БСП Георги Тамбуев, която трябваше да проучи досиетата за връзки или за зависимости от ДС на “народните” представители. Докато тя се ровеше в предоставените и от копоите бумаги, на 22 април 1991 г. в своя бр. 24 жълтият вестник „Факс”, публикува “Списък на доносниците във Великото народно събрание”. В него се открояваха три групи лица: 1) депутати, “подписали декларация за сътрудничество със Шесто управление на ДС”. Листата се оглавяваше от сина на обесения Трайчо Костов Джунов - Бойко, следваха pell-mell: Васил Костов, Георги Марков, Димитър Баталов, Иван Михов /Драшков/, Йордан Кукуров, Йосиф Петров, Калин Димитров, Крум Неврокопски, Лазар Дългарски, Петко Огойски, Асен Райнов, Манол Журналов, Михаил Михайлов, Нуредин Ахмедов, Огнян Мишев, Митрополит Панкратий, Пирин Воденичаров, Стойчо Донев, Цанко Цанков, Янко Янков; 2) народни представители “поемали определени ангажименти и били в по-тясно сътрудничество с Шесто у-ние”: Иван Палчев, Борян Калчев, Петър Берон, Тодор Колев, Роман Садов, Трифон Георгиев, Дончо Каракачанов, Иван Глушков ; и 3) на народни представители – “щатни служители на Шесто управление”: Благой Дечев, Иван Кръстев, Ибрахим Татарлъ" – общо над 30 души. (N.B. – 1991 + 25: Щях да напиша “мъртви души”, но се въздържах, защото бих проявил несправедливост към тези, депутати, които не фигурираха в списъка, макар да бяха… мъртвородени. Доста време след този “скандал”, един от изброените в него сподели с мене: “ – Бай Георги, в това “велико събрание” бяхме 400 души, ако сред тях имаше четирима, които не са доносници, би било нещо.” И наистина, в списъка липсваха всичките депутати на БСП, които са доносници d’office, както и тези на ДПС, БЗНС и др.!) На следващия ден, 23 април, слушахме по радиото обясненията между “Жертви и палачи” по време на 123-то заседание на Великото народно събрание. Едни от изброените отричаха, други плакаха и заявиха, че декларациите им са изтръгнати с нечовешки инквизиции. Неколцина твърдяха, че са “служили на родината”. Това, което правеше впечатление, бешее масовото присъствие на доносници в групата на “никола-петковистите”, което Ценко определи, като провокация и удар на ДС срещу БЗНС. Интересни и заслужаващи да бъдат “отбелязани за вечността”, са позициите на някои дУпЕтати и видни държавни мъже, принадлежащи към парламентарните групи на различните “основни политически сили”.
Д-р Петър Дертлиев защитава „жертвите“: “…Нима е доносник човекът, който пребит, в безсъзнание, подписва декларация и после никога нищо не е направил? ... Кой би гарантирал, че след 2-3 години следствие някой няма да подпише? Този човек е жертва, той не е доносник... Нека истинските подлеци да бъдат показани.” (в. "Факс", № 25, 23.04.1991, с.1) В парламента, група от народни представители: режисьора Боян Папазов /СДС/, журналиста Коста Андреев /БСП/, писателите Георги Мишев /СДС/, Атанас Мочуров /СДС/ и Руденко Йорданов /БСП/, младия юрист Янаки Стоилов /БСП/, Красимир Премянов /БСП/, Александър Стамболийски /БЗНС/, председателката на РДП Елка Константинова /СДС/ и др. са за унищожаване на досиетата. Те предлагат в декларация: ”Всички досиета за сътрудничество на политическата полиция в лицето на Шесто управление поради начина по който са осигурявани (?) да се унищожат чрез изгаряне. Това да бъде внушително доказателство, че приемаме моралната повеля за национално помирение и примирение (?).” Много от подписалите я, съвсем скоро щяха да видят имената си в нов списък, отпечатан във в-к – “Ранно утро”. С гласовете на БСП, на казионния БЗНС и отделни представители на СДС, във 7-то ВНС се предложи “затваряне на страницата”, като досиетата бъдат “замразени”. Д-р Дертлиев предлага за 30 години, т.е. до 2021 година. В края на своето 124 заседание ВНС прие решението: „Публикациите и всякаква друга форма на разгласяване на списъци с имена и друга информация за предполагаеми сътрудници на Държавна сигурност и на други специални служби, са противозаконни. Анкетната комисия по досиетата на народните представители и парламентарните групи в тридневен срок да представят в архива на народното събрание всички материали, свързани с дейността на комисията. Министърът на вътрешните работи да осигури достъп до персоналните секретни и строго секретни материали на засегнатите от публикациите лица, а при необходимост – и с ръководителя на съответната парламентарна група. Великото народно събрание счита, че информациите съдържащи се в направените вече публикации са непълни и недоказани.“ Всъщност и двете позиции (изгаряне и замразяване) приличаха на желание да се укрие истината и поради това са доказателство, че процентът на доносниците на ДС в VII-то ВНС клонеше към 99-те % или че запазилите своя нравствен интегритет парламентаристи не надхвърляше 1 % или 4 от 400 депутати, както вече беше казано... Този чудовищен факт не предизвика народни протести, нито срещу изгарянето, нито срещу замразяването на “миналото” въпреки максимата “който не помни миналото (не иска да си спомни, забравя или не го знае), подготвя повтарянето му” или писаното от Оруел в "1984": „Който владее миналото, той владее и бъдещето.“ Видялите имената си във “Факс” доносници и още повече укритите, бяха доволни от решението и продължиха да седят в залата на парламента редом със “своите” оперативни работници и офицери, плюскайки заедно с тях “депутатски кюфтета”. Така се сложи началото на зловещата трагикомедия, която не слезе от сцената и при следващите парламентарни “комисии по досиетата”. Освен себе си, доносниците прикриха престъпленията на диктатурата и на нейния “щит и меч” – ДС, а народът, превърнат в “електорат”, така и не разбра, че сложеният под стъкления похлупак, беше самият той. Обяснението на това поведение е елементарно: или “матриалът” беше тъп, или броят на доносниците сред него бе такъв, че им позволяваше да образуват най-голямата партия, както се бе изказал днешният премиер Б.Б... Разбира се, партийният плурализъм ни най-малко не бе някаква бариера пред образуването на еднопартийни или коалиционни кабинети на доносниците и техните кукловоди през целия нескончаем “мирен преход” от царството на гангстерите в това на мошенниците… Така съюзът или най-малкото “консенсусът” между вербувани и вербовчици доказа за сетен път, че “Съединението прави силата” или по-точно – “Силата прави съединението”. Това са част от причините за “странните и необясними” салтоморталета в нашия политически живот, за неочакваните възходи на посредствени клоуни или на невъзможни образи по върховете на политиката, за издигането на “наши” хора, които след това се оказват “чужди”, за провеждането на реформи, от които печелят все лица, чиято пъпна връв с бившата комунистическа партия и нейните “органи” не е срязана. Примерите изобилстват във всеки град, във всяко село на България. Но, ред още по-значителни и обхватни, бих казал екзистенциални за настоящето и бъдещето на народа събития и проблеми останаха вън от парламентарните и обществени “дебати за досиетата”. В сянка остана репресивната политика на диктатурата на БКП и нейните последици, една от които е постигнатият мълчалив “консенсус на мълчанието”, който продължава да тежи като надгробен камък върху морално осакатените и умъртвени, чийто брой надхвърля многократно всички избити и инвалиди от всички войни, които България е водила през кървавия и жесток ХХ-ти век. Престъпленията на бившата ДС -бронираният юмрук на диктатурата срещу обезоръжения, деморализиран и смазан народ - продължават да са табу, а нейните непогребани жертви се разлагат сред оцелялите и сред новите генерации, заразявайки нравствената и духовна атмосфера на българското общество. Не само “историята” на машината на репресиите, числеността на нейните кадри, делата на техните ръководители, методите на “работа” и резултатите от “работата” на зловещото учреждение продължават да са “държавна тайна”. Тя е скрита и от жертвите, чието подавляващо мнозинство продължава страхливо да мълчи, да завира главите си в пясъците на “демократичната” пустиня и не смее да посочи с пръст виновниците за своя протекъл в ужас и подлост живот. Убийците на ДС не само са “между нас”, но са окупирали, както си беше в “доброто старо време”, всички източници на съществувание… Факт е, че нито един от старите инквизитори и палачи от тайната полиция не е осъден, докато техните подчинени бяха маскирани и разделени на няколко големи ешелони, окупирали ключовите позиции във всички сфери на живота. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|