Георги Константинов емигрантски спомени том 4
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Тогава тя ще направи по-сериозни инвестиции в тези „независими политически и обществени сили”, за да им повдигне „рейтинга” и гримира „имиджа”.
- Затова българската опозиция не можа да стане акушер на радикалната промяна. Тя е по-скоро бабичката, която предизвиква абортите на народните устреми срещу цитаделата на агонизиращата „номенклатура”.
- ПАРЛАМЕНТАРНАТА ОПОЗИЦИЯ И НЕЙНИТЕ СЪСТАВКИ: СЪЮЗЪТ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ - СДС
- Още повече, че нямаме право да оставяме нови „бели страници” в нея, нито да почистваме нейните кървави или... жълти петна.
- ЛЯВОТО" КРИЛО НА СДС (земеделци и социалдемократи)
- На миналото и ролята си в българския обществен живот, БСДП не може да разчита.
- Една от стратегическите линии на оцеляването им минава през БСДП и Соц-Интерна. Затова с агентурата си те създават вътре в нея предмостия за евентуално бъдещо „обединение", ако „ножът удари в кокал”
- Дали в подобна революционна атмосфера опортюнистическата БСДП ще устои на бурите е повече от съмнително. ДЕСНИЦАТА НА СДС
| С тактиката на раздвояване и дублиране на всички партии и програми, „мозъчният тръст” на БКП-БСП сее не само конфузия сред народа и противниците си, но подготвя утрешните „многопартийни” конфигурации на властта.
Засега, откритите политически прикрития на преустройващата се държавнокапиталистическа класа са дружества „с ограничена отговорност”. Това обаче не значи, че ако обстоятелствата разтурят декорите на разиграващия се досега безотказно политически театър и направят нежелано участието не само на отделни актьори, но и на целия днешен партиен екип, че „номенклатурата” ще скръсти ръце. Тогава тя ще направи по-сериозни инвестиции в тези „независими политически и обществени сили”, за да им повдигне „рейтинга” и гримира „имиджа”. Не трябва да се забравя, че класите, които са се добрали с властта до парите (или обратно), не искат да се разделят с тях за нищо на света. Те имат тенденцията и особено апетита да се съхранят при всички обстоятелства, като „лодката на светата римокатолическа черква”, която се слави от две хиляди години с това че не потъва, дори когато екипажите й биват поглъщани от бурите в океана на историята. Не твърде далновидни са обещанията за „обновление” или очакванията за разцепление на апарата. Дори и да се смени целият висш партиен съвет, цимент между него и приемниците им ще си останат общите класови интереси, привилегии и престъпления. Защото БСП е построена не върху принципа на „демократическия социализъм”, а по този на сицилианската мафия. Използувайки всички преимущества, които получи в наследство от четиридесет и пет годишното си неоспорвано владичество: Финансова, индустриална и търговска мощ; Дезорганизация, инфилтрация и идейно обезсилване на противниците си; Страх у народа от репресиите и неизвестността; Журналисти, радио и телекоментатори с маркс-ленинска школовка и „партийна закалка”, които, и когато искат, НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ СВОБОДНИ, използвайки тази „неравнопоставеност”, партийният апарат с помощта на амалагамиралата се с него административна и военнополицейска бюрокрация разигра задоволително фарса на „свободните и честни избори” и за „изненада” на покрусената опозиция ги... спечели. В резултат, прощъпващата ни демокрация се снабди с парламент, в който ПАРТИЯТА НА ДИКТАТУРАТА съхрани абсолютното си болшинство с 53% от депутатските места. Естествена последица от разпределението на „парламентарните сили” и СПЕЦИФИКАТА на демократическата опозиция, е новата серия от компромиси. Последният от тях е коалиционното „правителство на мирния преход”. Нещо, което БКП-БСП целеше и предлагаше още от времето на „кръглата маса”, както и многократно след изборната си победа. Прочее, опасността от подобна компромисна политика не е толкова в разпределението на министерските кресла между БСП и опозиционните лидери със съмнителна чистоплътност, нито в президентските или общински пазарлъци. Неизпълнението на предизборните обещания, както и клетво-престъпничеството са неща съвсем нормални в политическия живот. Там където залог на борбата е властта или порции от нея, е излишно да се морализира. Смяната на диктатурата с демокрация може да внесе „цивилизованост” и „културие” в политиката, но не и етичност. Самата демокрация е един компромис между политическите хитреци. Опасността за народа, а и за онези опозиционни наивници, които отъждествяват демокрацията с изпразнените чрез нея от съдържание СВОБОДА, РАВЕНСТВО И БРАТСТВО на френската революция, идва от приетото от всички партии съхраняване на „деполитизираните” органи, институции и кадри на държавната машина. С тях и с помощта на парламента, апаратът на БСП си гарантира ПРИЕМСТВЕНОСТ във властта, оставена в наследство от Тодор Живков и „най-близкото му обкръжение”, с оглед завладяването на доминиращи икономически и социални позиции и в „пост-тоталитаризма”. Институциите на властта на човек над човека са съхранени и въпреки „департизацията”, в тях непоклатимо си стоят 99% от старите апаратчици. Очевидно те нямат никакво намерение да „отмират” и ако народът иска да се спаси от маскираната им диктатура, ще му се наложи да провежда... дератизация. В борбата срещу апарата, който образува гръбнака на „новата класа", може и трябва да се направи всичко необходимо, за да се включат и обикновените партийни членове. И в това отношение трябва да се прилага класовия подход. Обстоятелството, че обикновенният работник, селянин или дребен чиновник е станал член на партията, в никакъв случай не го класира социално при експлоататорите. Неговите класови интереси си остават противоположни с тези на държавно-капиталистическата класа и нейната диктатура, чиято безмълвна и най-унизена жертва често става редовия партиец. Необходимо е да се разяснява механизмът на експлоатацията и насилието при стария димитровско-червенковски-живковски режим, както и метаморфозите им от година и половина насам и СОЦИАЛНАТА РОЛЯ на партийните водачи и апаратчици в „мирния преход”. Заедно с това, трябва да се разкриват перспективите пред партийните членове от долните етажи, партера и приземието в едно освободено от държавното насилие и капиталистическата експлоатация общество. Целта на този класов подход в борбата срещу БСП е изолиране на върхушката от базата или съобразно оруелската терминология на „вътрешната партия” от „външната”, ликвидирането на първата като класа и духовното и нравствено интегриране на втората със социалните сили, от които партийната дисциплина, марксическата демагогия и страхът от полицейски репресии и отмъстителност са я откъснали. Пред масовия партиец трябва ясно да се формулира АЛТЕРНАТИВАТА: Със сменящата кожата (и формата на собствеността) си държавно-капиталистическа класа ИЛИ с пролетариата? И да се остави всеки, след като всички точки над „i”-тата са били поставени, да направи своя ИЗБОР. Робският, лакейски дух е велика, консервативна и консервираща старите социални отношения сила. Ние не си правим илюзии, че само с голата проповед всички „социално слаби” партийци ще обърнат гръб на господарите си. В живота не става така. Много от тях ще продължат да дават гласовете си на една партия, чиято идеология вече е напълно безсилна да маскира социалната йерархия и отношенията на експлоатация и насилие, които господстват и вътре в това по устав, „доброволно обединяване на единомишленици”. Но преди да се издигнат барикадите между двете класи, ние ще сме изпълнили човешкия си дълг и спрямо членовете на тази социал-политическа категория, изправяйки всеки обикновен партиец пред неговата съвест и отговорност пред обществото. ОПОЗИЦИЯТА НА БСП Разбира се, сценарият на реостатно-слизащ „мирен преход” от еднопартийна диктатура към многопартийна демокрация под „изпитаното ръководство на БКП” (независимо от отмяната на член 1-ви от конституцията, разпускане на партийните организации по месторабота и „деполитизиране” на репресивните институции на държавата, при съхраняване именно чрез тях на контрола над реалната власт в процесите на приватизация и превъплъщения на собствениците) не можеше да се разиграе без съзнателно СЪУЧАСТИЕ на апаратите или по-точно на лидерските върхушки на опозиционните партии и коалиции. Опозицията на БКП не е родена от една народна революция срещу диктатурата и грабежа на държавния капитал (тогава тя нямаше да бъде опозиция). Създадена по планове, разработени в бюрата, щабовете и институтите на преустройващата се империя в договореност със “Свободния свят”, подпомагана в отредената й роля от мислещите... за кожата си български ученици на Горбачов, не малка част от нея е манипулирана и инфилтрирана във всичките си многоцветни проявления от агенти и доносници на “органите”. За съжаление и почтената й част, доколкото политика и почтеност са съвместими, е стимулирана идеологически от политически мъже и проповедници на пазарни „идеали”, които трябва да изиграята ролята на мъниста и „огнена вода” сред отечествените туземци. При това в страна, която по ниво на стопанското си и политическо развитие е много по-близка до третия свят, отколкото до шведските или щвейцарски „модели” с чиито трици се опитваха да ловят маймуни. Като завършек трябва да посочим идентифицирането на част от опозиционните лидери с преддеветосептемврийското миналото на последното българско царство, чиято политическа и класова слепота стана ВЪТРЕШНИЯ КАТАЛИЗАТОР на развръзката през 1944 година. Така с помощта на „нашата” опозиция се събраха и останалите достатъчни предпоставки за днешната безизходица, апатия и отчаяние. Обществените борби се нуждаят от известен идеализъм. Хората не могат да се мобилизират и още по-малко да отидат на саможертва, ако тя бъде необходима, в името на бакалията, бизнеса или черната борса. Затова българската опозиция не можа да стане акушер на радикалната промяна. Тя е по-скоро бабичката, която предизвиква абортите на народните устреми срещу цитаделата на агонизиращата „номенклатура”. Такава, каквато е: плаха, опортюнистична, маневрирана, скроена по чужда мярка, безидейна, но не и безсребърна, тя е другата сборна и противоречива компонента в днешния български политически живот, от чията сила и посока ще зависи характера на „мирния преход” към пазарната демокрация и... конвергенцията между миналото и бъдещето. Поне докато трае „мораториума” върху социалните експлозии и борби на народа. Един преглед на предисторията и историята на българската опозиция, на нейните програми и пропаганда, организация и акции, на стратегиите и тактиките, на отношенията им с властта и между тях, би бил крайно поучителен и полезен за читателя. За съжаление това е невъзможно да бъде направено в рамките на една брошура. Ще се ограничим само с онова, което е нужно за целите на нашия анализ и произтичащите от него изводи. ПАРЛАМЕНТАРНАТА ОПОЗИЦИЯ И НЕЙНИТЕ СЪСТАВКИ: СЪЮЗЪТ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ - СДС Доминираща (за сега) формация сред силите на парламентарната опозиция е създаденият в края на „революционната” 1989 година Съюз на Демократичните Сили - накратко СДС. Той бе образуван от различни „неформални сдружения” и дружества, с които започна прокламираното от сегашния президент „велико време на интелигенцията”. Към него се присъединиха самопровъзгласили се и кооптирали се, а може би и селекционирани(?) ръководства на класическите партии от някогашната обединена ОФ-опозиция. Без да навлизаме във важни за историците детайли, ще се спрем само на някои характерни моменти, фигури и действия или бездействия на СДС и съставките му, за да си изясним механизма на текущата история, от която този съюз ще остане неотделима страница. Още повече, че нямаме право да оставяме нови „бели страници” в нея, нито да почистваме нейните кървави или... жълти петна. Недопускането на изненади върху планираната „кръгла маса”, както и последвалите я номера от програмата на „цивилизованите дуели” между палачи, жертви и доносници, пролича в грижливата превантивна операция по прочистването на непредвидено изникналото Независимо Дружество за Защита на Човешките Права, създадено по инициатива на стария легионер Илия Минев и негови приятели от затворите. Колкото и гротескно недоразумение да са „човешките права" при безразделната болшевишка диктатура, колкото и идиотски да изглеждат „философските” мотивировки на програмата и устава на дружеството, както и защитата на хартата на ООН от хора, в чиято някогашна идеология човечността и свободолюбието бяха дефицитни, все пак това беше акт на известен нравствен и физически кураж, който не беше проектиран в деликатния сценарий. Затова Илия Минев и другарите му трябваше да бъдат елиминирани от сцената, като им се остави место зад неосветената част на рампата. В онова пространство, където няма неонов блясък, телевизионни камери, радио и прочее интервюта, без които раждането на държавния мъж се осуетява поради нахлупването на главата му на своего рода противозвуково-зрителен капот. За да стане всичко още по-ясно, трябва да добавим, че навличането на капота се извърши с безшумната, но не по-малко ефикасна помощ на западните „гласове” и „съратници”, които чисто и просто изключиха микрофона на злополучния председател на дружеството, докато техните колеги от „вътрешността” ръкоположиха добилия печална слава алпинист, агентпровокатор и “народен” представител – Румен Воденичаров. Друга слагаема в многоъгълника на демократичните сили стана вдигналото много шум движение „Екогласност” с героичната си манифестация, седмица преди мирния преход от Тодор Живков към Петър Младенов, и оторизираната от властите 300 метрова протестантска процесия пред „Народното събрание” на 3 ноември 1989 г. Тези „легендарни събития” бяха наскоро чествани, като рожденна дата на новата българска демокрация. От нея излезнаха бъдещият шеф на опозицията П. Берон и днешният кмет на столицата и вожд на „Зелената партия” – Ал. Каракачанов. Но истинският инкубатор на водачи и говорители на опозицията, (а дори и на реформиращата се БСП), стана образуваният една година преди „славната 10-ноемврийска нежна революция” - главно от партийни и околопартийни интелигенти - Клуб за Гласност и Преустройство. Неговият първи политически акт бе да изрази своята поддръжка на потъващия вече в забвение Юлски Пленум на БКП от 1987 година, пронизан от новото “мислене” на... Тодор Живков и да изпрати поздравителна телеграма до „просветения” самодържец и последен генерален секретар на КПСС - скъпия Михаил Сергеевич. Разбира се, всичко това не означава, че в тази подозрителна компания не са се озовали и честни наивници, подведени от прекалената си и раждаща оптически измами близост с “духовната” номенклатура на БКП и нейния „синедрион”. Сред тях вероятно и днешният президент на Република България, начетен марксист и д-р на философските “науки”, започнал партийно-научната си кариера с едно оплакване на бащата на цялото прогресивно човечество и корифея на всички науки - Йосиф Висарионович Джугашвили, и приключил я с критика, на лениновата дефиниция за материята и “откритието” на общите черти между научния с национал-социализма. Друг показателен момент бе структурата, функционирането и избора на ръководния орган - Координационния съвет на „така получилия се” СДС. Изневиделица се взеха цели ШЕСТНАДЕСЕТ политически „сили”, повечето от които едва бяха в състояние да доставят необходимата тройка за „националните” преговори с демократичната диктатура на БКП. Никой не знае как, откъде и защо излезнаха на сцената и което е по-важно - защо именно те бяха приети като събеседници от „другарите” Младенов, Луканов, Пирински, Семерджиев и „органите”? Независимо от тези обстоятелства обаче, както подобава на истински демократи, всички партии, движения, клубове и прочее неформални групи, запазвайки „независимостта” си, се признаха за равни и с еднакъв брой гласове в ръководното тяло на този политически конгломерат. Това пък вече позволи в излъчения „секретариат” да се отстранят с „вишегласие” лидерите на някогашните голяма и малка опозиционни партии на БЗНС — Никола Петков и БРСДП (о) – Коста Лулчев. „ЛЯВОТО" КРИЛО НА СДС (земеделци и социалдемократи) С оглед изясняване перспективите на политическата “борба” в предстоящите избори, ЕВЕНТУАЛНИТЕ БЪДЕЩИ ПРАВИТЕЛСТВЕНИ КОАЛИЦИИ И ПО-НАТАТЪШНИ СМЕНИ НА ИМЕТО НА БКП, като че ли си струва да спрем поглед върху тези две компоненти на СДС, които, ако не най-овластени в координационния съвет, са най-многобройните вън от него. БЗНС — Никола Петков е обезкръвен от терора в началните две десетилетия на диктатурата, от многобройните капитулации и от биологическото износване на кадрите си. Към това се прибавя максималното свиване на социалната му база - селото, процес характерен за всички индустриализиращи се страни, засилен у нас вследствие насилственото уедряване на селските стопанства. Днес селяните са около 30% от населението и от тях едва ли половината се занимават със земеделие. Въпреки очаквания обратен ефект от връщането на земята на бившите й собственици, техният брой ще продължи да намалява. Но най-голямата слабост на „зеления” БЗНС е в ръководното му ядро. Някогашните мъжествени фигури на създателите и деятелите му ги няма. Колкото и критична да е оценката ни за тяхната историческа роля, не може да не признаем реформаторския им кураж и това, че в много от съдбоносните за народа събития те бяха на негова страна. За което мнозина от тях се разплатиха с живота си. Може само да се съжалява, че тяхното место днес е заето от лилипути, склеротици и комбинатори от съмнителна проба. Ролята му в бъдещия обществен живот ще зависи във висша степен от способността на организацията да се освободи от всичко прогнило и закостеняло през десетилетията на диктатурата, от възможността й да излъчи нови деятели, способни да преосмислят критично цялата своя и българска история, настояще и бъдеще, годни да намерят общ език с ДНЕШНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД и да трансформират БЗНС в организация на трудовите слоеве от народа, в защитник на техните настоящи социални интереси, а не на дребнособственическото им минало. Сегашното състояние и поведение на никола-петковисткото Постоянно Присъствие и Управителен Съвет, които все по-често се проявяват като „малък мозък” на съюза, не дават особени надежди в това направление. Заменянето на „Принципите” на Стамболийски с тези на Милан Дренчев няма да отведе нещата много по-далече от мъртвата точка, до която са стигнали. Релативните успехи на БСДП - партията на “широките” социалисти - в сравнение с миналото и днешното й кадрово състояние, са едновременно нейна сила и слабост, ако се вземат под внимание реалните основания и фактори на тези успехи. На миналото и ролята си в българския обществен живот, БСДП не може да разчита. Те не са много героични и светли. Нито на оцелелите си кадри — те се броят на пръсти. Притокът на привърженици след 10 ноември, се дължи на лежащи вън от тях причини. Най-важната от които е доминиращата роля на социалдемокрацията (със всичките уговорки, които налага това понятие) в Европа и някои страни от третия свят и суеверната вяра у мнозина сънародници, че пак някакъв външен „дядо", в случая широко-социалдемократически, ще реши собствените ни проблеми. Другият фактор е търсенето на убежище от плъховете, които напускат пробития кораб на БКП. Но и едните, и другите не са и не могат да бъдат социалдемократи. Убедени привърженици и деятели не се създават за месеци, още повече, че неколцината, които биха могли да вършат що годе сериозна пропагандна и организаторска работа, са заети във „важни държавни дела”. Не трябва да се изпускат от надзор и специалните, многовариантни намерения на новопокръстените “социалисти” от бившата БКП. Една от стратегическите линии на оцеляването им минава през БСДП и Соц-Интерна. Затова с агентурата си те създават вътре в нея предмостия за евентуално бъдещо „обединение", ако „ножът удари в кокал”. Смяната на номерацията на конгресите на БСП и имената на някои улици и булеварди, е само един от симптомите на подобен план. Друг, не така символичен, но много по-заплашителен знак за бъдещето на „широките социалисти” е образуването на всевъзможни „социалдемократически” групи, фракции, течения и т.н. в самата БСП. При положение, че БСДП няма солидна, за да не кажем никаква, заслужаваща да се нарече организация, ръководството й навярно страда от безсъние. То може да бъде свалено и заменено на всяка поредна конференция или конгрес, свикан по волята на 1/10 от „партийните организации”. Прочее, в настоящия момент те все още имат нужда от д-р Петър Дертлиев и другарите му. Сметките и ползите са взаимни. Когато този локален „консенсус" се прекрати, навярно публиката ще види начело на БСДП съвсем нови и непознати глави. А дали това ще бъде БСДП - социална и демократическа - с днешната й партийна програма и линия, доколкото такива съществуват, това е вече съвсем друг въпрос, който тук изоставяме. Днешното ръководство на БСДП е застрашено от обстоятелството, че неговият поглед, прикован от чиновническата интелигенция, не забелязва работническата класа от индустрията, земеделието и услугите. За него, освен милосърдна социалдемократическа фразеология, то няма нищо в програмите и речите си, различно от онова което предлага останалото множество от партии и партийки: Пазарна икономика, наемен труд, защита на „социално-слабите”, всичко това гарнирано с безработица, инфлация, поскъпване и родолюбиви приказки. За да се превърне в една европейска социалдемократическа партия, на БСДП й липсват време и... европейски условия. Заради всичко това, перспективите и ролята на тази партия остават във висша степен неопределени. Това, което може да я спаси от надвисналите беди е като че ли само разпокъсването на БСП, вследствие кризата на социализЪма и тържеството на конформизма и филистерския дух в средата на довчерашните партийни и околопартийни “интелектуалци”. Но фракционирането на БКП и напускането й от низшите „ешалони” очевидно ще настъпи само при заплашителния щурм на народа срещу днешните „устои на обществото”. Дали в подобна революционна атмосфера опортюнистическата БСДП ще устои на бурите е повече от съмнително. ДЕСНИЦАТА НА СДС Останалите смехотворни „неформални” дружества, клубове, партийки и обединения в СДС, заслужават да се упоменат само, за да се доизясни картината на нашия политически живот и се разберат неговия механизъм и функциониране. Бъдещият историк ще бъде затруднен в датировката и обстоятелствата, при които са възникнали повечето от тях, както и в установяването на критериите за признаването им за „демократични сили” и кооптирането им в съюзния екип за „кръглата маса”. Много от тях и сега не разполагат с повече членове, от тези, които могат да бъдат регистрирани на съответните „конференции" и „конгреси". А за някои злите езици говорят, че броят им е равен на депутатите, които те имат във Великото(!) Народно(!!) Събрание(!!!). Все пак, може би си струва да се отбележи, че много от ръководителите им са бивши и съвсем доскорошни членове на БКП, върнали партийните си билети доста месеци след „новата десетоноемврийска ера". Други са от „добри семейства" на... полицейски генерали или висши партийни функционери, трети - доносници на вездесъщите „органи". (Има всички основания да се мисли, че случаят „Бончо” - Берон, е както се казва, само върха на айсберга.) Трета характерна черта е, че почти всички са някакви професори, доктори, старши и младши сътрудници в икономически, юридически, философски, исторически, литературни и пр. институти и институции, (изключение от това правило са злополучния зоолог и още неколцина). Т.е. почти всички са живели сред номенклатурното „духовенство" или в „пристройките” на господарския замък, предназначени за дипломираните прислужници и лакеи на диктатурата и са лочили от копанята й. (Един ден, когато ще се правят балансите, трябва да се установи и техния приход-разход в „съкровищницата на националната култура, наука” и...хазна.) Днес повечето от тях декларират своето ДЕСНИЧАРСКО ВЕРУЮ в политиката, икономиката и социалните отношения, копирайки шейлоковската фразеология на покойната г-жа Тачер или треторазрядния холивудски актьор и бивш президент на САЩ - Рейгън. Един анализ на речите и писанията на бившите марксически слуги, в които мнозина от тях надяват овехтелите ливреи и фракове на нашето „славно” преддеветосептемврийско минало или прокламират приобщаването си към „ценностите на юдеохристиянската цивилизация”, е интересен от гледна точка на шмекерията и интелектуалното безсилие и безплодие на новите политически актьори и „общественици”. Малко или много сродни с партийната и полицейска агентура, със своите днешни позиции, амбиции и апетити в политиката и бизнеса, тази група в СДС, с професионално школуваното си празнословие, елитарно самочувствие и пълна откъснатост от реалните нужди и проблеми на грамадната част от народа, съдейства на БКП за внасянето на допълнителна доза конфузия във всеобщия дезинформационен хаос и идеен вакуум, и позволява на техния фон, бившите им колеги и приятели, останали все още на партийна ясла, (става дума за партията с главно „П”), да си поправят „имиджа”. (Този потоп от ново-купешки думи, с които ни заливат е също характерен за „великото време” и рефлексите на българската псевдоинтелигенция. Тя си въобразява, че замяната на русизмите е достатъчна, за да се приобщи към Европата и... братския американски народ.) Какви ще бъдат по-нататъшните техни еволюции и прегрупирания е трудно да се гадае, но произходът и формацията на тези „общественици” едва ли вещае за българския народ нещо по-добро от фашизоидните професорски режими, величия и „експерти”, които се подвизаваха в по-далечната ни и по-близка политическа история. С така комплектувания актьорски състав започнаха репетициите на демократическата пиеска. Така се забърка и такива са компонентите на хетероклита, наречен СДС, който днес „по божия воля и царска милост” представлява главната сила на парламентарната опозиция, противостояща и колаборираща с БСП в мирния преход от монополна диктатура към пазарна демокрация. Хетерогенен по произход, идеи и намерения, без сериозна социална база, той няма бъдеще. Но въпреки очертаващите се в него „леви” и „десни” съюзи и групировки, не е изключено синият конгломерат да доживее до новите парламентарни избори през 1991 година, ако изобщо се стигне до тях. Защото отделните му съставки, колкото и да се ненавиждат взаимно, съзнават собствената си организационна и идейна немощ и не желаят да поемат риска на „ежовата позиция” в предстоящите политически и социални борби. След като бе постигнато и подписано споразумението за колаборация и на правителствено ниво, може би единственото тежко сътресение, което съюза ще трябва да преживее, е свързано с депутатските квоти в бъдещите избори. Разбира се, една революционна криза, придружена от неконтролираното и спонтанно излизане на народа на сцената, може да предизвика преждевременното разпадане не само на СДС, но и на всички изградени с толкова труд и пазарлъци структури за осъществяване на мирното преразпределение на власт, „национално” богатство и доходи. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|