Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Най-после настъпи дългоочакваният ден. Събрахме се на летище Орли. Щяхме да летим до Атина, с прехвърляне за Солун и от там – с автобус до София. Този заобиколен маршрут беше избран не защото Ер Франс нямаше още директни полети Париж – София и обратно, а за да се осъществи желанието на Ценко за влизането ни в България без документи и без визи от там, откъдето бил излязал някога.

Виждайки, че сме солидна група от мъже, френските фликове на летището ни направиха щателен обиск. Трябваше да отстранявам от себе си всички метални вещи, които предизвикваха дрънкане на детекторите и да разшивам джобовете си, в които бях зашил всички спестявания от миналия септември насам когато прекратиха роднинските нашествия.

След тричасов полет кацнахме на летището в Атина където трябваше да престоим два часа, за да се прехвърлим в самолет на гръцките авиолинии за Солун. На тукашната аерогара бяха дошли посрещачи от България с автобус и няколко леки коли, сред които и брат ми Огнян. След прегръдките, ни отведоха в хотела с резервираните легла, където се настанихме с брата в една стая. Беше се стъмнило и слязохме за вечеря в ресторанта на хотела. Тук бяха и пристигналите преди нас от другите континенти.

По моя молба, личният ми приятел от ГФР Иван Ангелов – Ханс ми предаде с писмо от 26 февруари 2016 г. списъкът на групата емигранти, с които тръгвахме от Солун за България на 19 май 1991 г. В него той пишеше:

“Разбира се, че има пропуски, защото някои пристигнаха по-рано или по-късно. Може да има и такива, които не съм отбелязал.”

Ето и самия списък:

От Франция: Ценко Барев, Тончо Карабулков, Стефан Левордашки, Мато Коритски и Георги Константинов.

От Германия: Фотьо Георгиев, Иван Ангелов, Геро Нейчев, Митра Нейчева, Иван Ковачев, Райко Станчев, Георги Барев, Петър Костов, Георги Атанасов, Стоян Терзиев, Илия Ванков, Веселко Грозданов, Георги Семерджиев, Димитър Казаков, Лазар Лазаров, Илия Вълчев, Атанас Дончев, д-р Илия Черкезов, Георги Генов, Димитър Нейчев и Димитър Даскалов - от Берлин.

От Италия: Благо Славенов, Джон Мак-Кормик..

От Белгия: Васил Мечкаров, Недялко Гешев, Никола Христов, д-р Иван Иванов.

От Австрия: Стефан Кафадаров.

От Швеция: Иван Велев.

От САЩ: Емил Антонов, Йордан Илиев – Бако, Христо Гелов, Димитър Христов, Димитър Терзиев, Георги Ройдов, Господин Скерлев, Георги Миралиев, Иван Стайков, Георги Маринов, Димитър Клявков, Димитър Димитров и Г.Горанов.

От Южна Африка: д-р Дочо Костадинов, Тошо Перпелиев.

От Австралия: Димитър Грозев, Методи Запчев, Илия Илиев, Горан Кънчев, Виктория Забукова, Иван Стефанов,

Единично приобщени: Милчо Сираков, Методи Данчев, Георги Стоилов, Горчо Костадинов, Никола Велев, Вуче Григоров, Драгия Трънков, Никола Петков, Георги Стойчев и Иван Стефанов.

С изключение на моя милост всички, фигуриращи в списъка бяха земеделци и членуваха в БОД. Сред тях, независимо от идейните ни различия, имах мнозина добри приятели и познати, които тук са “почернени”. Ханс, когото чувствах като сродна душа, с него бяхме “земляци” - родом от село Левка в свиленградска околия, към която се числеше и Любимец, където бях прекарал детството си, беше избягал в първите години след утвърждаването на “народната власт”. Той бе преодолял горнилото на първите изгнаннически години, но не и носталгията към близки и народ и колкото и помпозно да звучи, главното му занимание беше борбата за свободата им, така както я разбираше. Безкористието му беше вън от всяко съмнение и награда и признателност за пожертваната младост, сили, средства и всяка свободна минута, той не очакваше. Освен високата нравственост, Ханс се беше самообразовал, притежаваше завидна култура и самостоятелно и оригинално мислене. Тези и още ред други качества са в основата на нашето приятелство, което продължава и до днес, въпреки хилядите километри, които ни разделят. На него дължа и цитираните документи за завръщането ни, които той бе съхранил в грижливо поддържания свои архив.

Но да се върна към разказа за събитията непосредствено преди нашето завръщане. След похапването в ресторанта и тостовете за “хепиенда” на нашата емиграция, бе обявен часа на потеглянето ни – утре в 8 сутринта на 19 май и свободна нощ за разходка из Солун. С Огнян се снимахме пред “Беаз куле”, където след Илинденското въстание бяха лежали дядо ни Георги Константинов с баща си и брат му Славе Чорбаджигошев.

Без да съм излагал каквито и да са планове за първите ми стъпки в “изменилата ни родина”, брат ми ме съветваше “да не се изхвърлям много” от началото, да наблюдавам внимателно сънародниците, за които твърдеше, че помнели казаното им най-много... 40 секунди и след това да тегля заключения за изявите си. Дори казваше, че щял да ми даде знак, “когато му дойде времето”. Благодарих му за съветите, добавяйки че ако паметта им се е скъсила до такава степен и словото, и словоблудството ще са еднакво ненужни и безмислени...

19 май 1991 г.

Не спах добре, но на сутринта, възбуден от среднощни размисли, бях бодър и след закуската в хотела – готов за път към “СТРАНАТА НА ЛИЛИПУТИТЕ”. Качих се в колата на Огнян, Ценко – в друга, изпратена му от министъра на външните работи и подпредседател на министерския съвет Виктор Вълков и точно в 8 часа потеглихме на север. Останалите освободителни борци, както ги наричаше д-р Моллов, се натовариха на автобуса и следваха колоната леки коли. По пътя мълчахме, защото Огнян се беше съсредоточил в шофирането. Може би в автобуса щеше да е по-весело и по-интересно. С тях пътуваше и оператор с кинокамера, който “обезсмърти” физиономиите и разговорите на завръщащите се изгнанници.

Магистралата на север още беше в проект и ние пътувахме по паралелно шосе на гръцката пътна мрежа. То минаваше покрай села и градчета, в които личеше провинциалната мизерия на тази съседна страна - член на Европейския съюз от 1981 г. Шосето стигаше до кръстовище от което надясно се отиваше за Серес, а ние отбихме наляво и пак право на север. Разстоянието по този маршрут беше около 120 километра. В 9,30 часа бяхме на гръцкия пропусквателен пункт на границата – Промахон, където слязохме от возилата, за да минем през контрола един по един пеша. На гръцката гранична стража показах синия си емигрантски паспорт. С такива май бяхме само ние с Ценко, другите имаха паспорти на страните, в които се бяха “натурализирали”.

В 10 часа минахме през “ничията земя”, която разделяше двата пропусквателни пункта. Там имаше доста нашенски джандари със зверски мутри и кръвясали погледи, които сигурно ни знаеха поименно и по фотографиите от досиетата, и едва ли бяха обрадвани от безцеремонното нахлуване на техните “обекти”, но сдържаха чувствата си, съобразно получените инструкции.

Пресекох границата без каквото и да е вълнение и с усещането, като че ли вчера съм напуснал БГ. Някои имаха сълзи в очите, а злите езици говореха, че Ценко, имитирайки Ботев, паднал на колене и целунал земята. Не съм го видял, нито допускам да е било така.

През българския ГКПП Кулата, двамата, които бяхме с “Нансеновите паспорти” на безотечественици, минахме без легитимации. За подигравка заврях в муцуната на един от граничарите моята Carte Orange за градския транспорт в Париж.

- Какво е това?

- Карта на инспектор от ООН.

От другата страна група земеделски депутати, воглаве с доаиена на VII-то ВНС Йосиф Петров чакаха Ценко с цветя.

След прегръдките, здрависванията и пожеланията за добре дошли, тръгнахме пеша към село Кулата, отстоящо на 300-400 метра от ГКПП. Бях заел най-левия фланг в първата редица, та почти не се забелязвах с бялото си лятно яке върху снимките и лентите на кинокамерата, с чийто материал впоследствие бе сглобен един документален филм за завръщането на емигрантите.

На поляната, в покрайнините на Кулата, се проведе първият митинг на родна почва. Какво и кой говори на него така и не разбрах, защото двама съзатворници – анархисти - Иван Пандиев и Илия Кехайов, които бяха дошли с посрещачите, ме спряха и започнахме разговор “за всичко и за нищо”. Пръв ме подчекна Пандията:

- Е, какво ще кажеш за терора, който проповядваш?

- Ще кажа, когато му дойде времето. Но, това което съм казвал и което ще твърдя винаги, е че не са анархисти онези, които не правят революционна “гимнастика” и пропаганда при всички обстоятелства. Без тях, ние не сме нищо повече от капитуланти, които са се “интегрирали” напълно в пазарната демокрация, чиято ера настъпи...

- Как? Като зовем хората на оръжие ли?

Не го сиктирдосах, заради Илия, с когото ни свързваше приятелство от най-тежките моменти в тюрмата. Бях готов да отмина и “информациите” му в духа на Хаджията, с които бе запознал миналогодишния учредителен конгрес на ФАБ в Казанлък. Само отговорих, че призива към оръжието е заключителната, а не начална фаза на нашата агитация. Тя ще настъпи тогава, когато са събрани всички необходими и достатъчни условия за употребата му.

От по-нататъшния разговор разбрах, че и двамата не членуваха във Федерацията, но не узнах мотивите им. Бяха ми донесли отпечатания през нощта в-к на СДС – “Демокрация”, в който се съобщаваше, че “ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ СЕ ЗАВРЪЩА В РОДИНАТА”. В статията пишеше:

“На 19 май, неделя голяма група емигранти се завръща в родината след десетилетия изгнание. Сред тях е Ценко Барев, видна политическа фигура в България през 40-те години, земеделец, осъден по процеса на д-р Г.М.Димитров, чиято дясна ръка е до края на живота му. Има задочна присъда след 9 септември 1944 г. заради “организиране на групи, имащи за цел свалянето на народната власт”. Емигрант е от 1946 г. Спечелил уважението на много видни европейски държавници, той е личен приятел на Франсуа Митеран. В Париж е главен редактор на българското емигрантско списание “Бъдеще”. Огромна част от членската маса на БЗНС и на БЗНС – Никола Петков свързват името на Ценко Барев с надеждата за скорошно единение.

С групата пристигат още д-р Димитър Моллов, секретар на демократическата партия в изгнание, съратник на Барев, член на редакционната колегия на сп. “Бъдеще”, Георги Константинов – от Движението на анархистите, изтезаван дълги години в Белене и други социалистически лагери за репресии, работил като директор на... един от най-големите заводи за електроника в Париж. За него и за всички анархисти в лагерите, очевидци, днес депутати, твърдят: “Това бяха най-светлите хора между нас, най-твърдите, стоици, никой от тях не се поддаде на предателство, никой не стана доносник.”

Връща се още Неделчо Гешев от Брюксел, авторът на книгата “Белене, островът на забравените”, работил като секретар на Задграничния български национален комитет. От Германия пристига Иван Ангелов, емигрант от 1947 г., главен редактор на емигрантския “Земеделски бюлетин”, Стефан Левордашки (БЗНС), Петър Костов (БЗНС) и други...”

Следваше съобщение за посрещането ни от Инициативен комитет на парламентаристи и програма на “мероприятията” през деня.

В информацията се съдържаха много неточности, като моето “директорство” за което мнозина ми се сърдиха по-късо, че... не съм пожелал да назнача близките им на работа в завода.

С оглед на предстоящите събития се бързаше и след претупването на речите в Кулата пред немногочисленото множество, се качихме в колите и автобуса и потеглихме за следващия пункт от маршрута – родния ми град Горна Джумая, отдавна прекръстен на Благоевград, в чест на тесняшкия “дядо”.

В Джумая спряхме на площада пред читалището – с библиотека и киносалон, където бяха съградили импровизиран подиум-трибуна, на която трябваше да се покачим. Тук протече вторият митинг, на който публиката беше по-многобройна от кулската – няколко хиляди души. От нейно име приветствие поднесе Елиана Масева – кметица, представляваща СДС в коалиционната общинска тройка.

Огнян, който стоеше до мене, ми разказа, че тя е известна със скандалите си пияница, която веднъж мъжът й укротявал със шамари от които тя се завряла под масата. Не ми обясни или не пожела да разкаже кой и защо я беше направил кмет, нито разбрах на какво се дължеше по-сетнешната й кариера около следващия вожд на СДС – Иван Костов, за когото многофункционалният “експерт” от БСП - Кольо Парамов - бе заявил в едно телевизионно предаване, на всеослушание, че са били заедно в школа на... КГБ в бившия СССР.

Сега Масева, произнесе своето приветствено слово, изпъстрено с куртоазия и никого неангажиращи комплименти към г-н Барев и завръщащите се изгнанници или блудни синове.

От наше име отговори Ценко с дявол знае от къде дошлите му на ум изтъркани патриотарски лакардии, многократни повторения на прилагателното “свещенна земя” за Македония и миналата и бъдещата роля на Земеделския съюз, без да формулира нито един конкретен апел, лозунг или революционна мярка.

Докато Ценко слизаше с антуража си от подиума, при мене дойде с огромен “букет” от люлякови клони Георги Донев с фамилията си. Той ми предаде и един вързоп от складираната при него зелена брошура – първото издание на моя “Студен поглед от 2000 километра” и ме попита:

- А бе, адаш, тоя не е ли нечий агент?

Явно агентите на ДС работиха на пълни обороти, по всички възможни линии за дискредитирането на Ценко Барев на което, за съжаление, той самият щеше да им помогне с опортюнизма си... Преди да мога да отговоря, попаднах в задушаващата прегръдка на Цеца Унчова – моя братовчедка и щерка на чичо ми Колю, която, докато копоите ни водиха като “изменници на родината”, не бе посмяла да изпрати дори една картичка през изтеклите две десетилетия. От нея ме изтръгна нашият “македонстващ” анархист Кръстьо Павлов, който се беше завърнал от Германия преди нас. Заведе ме да поднесем обременителните букети пред паметника на Гоце Делчев, където произнесе прочувствено слово в духа на “Гоце, Гоце, како е време дошло, со пари ракия да пием...” Огнян чакаше в страни търпеливо докато свърши и тоя цирков номер, след което ни отведе с Ценко на обед у дома си, тоест в къщата на дядо ми, в която се бях родил. Докато слагаха софрата стана дума за съдбата на БОД. Брат ми се интересуваше дали “движението” е приключило с освободителната си мисия и разпуснато ли е? Председателят избегна ясния отговор, насочвйки разговора към... “славните страници на македонската история”. Хапнахме на бързо някакви мръвки с по чаша вино, разредено с още лакардии и се сбогувахме с децата на домакините и мои племеннички, защото трябваше да потегляме за София, за да не закъснеем за насрочения там, последен за деня митинг.

- Слушай бе, нас ни чакат няколко стотин хиляди души в София, а ти ни пречиш, какво искаш – да бъдеш уволнен и да си загубиш хляба ли?

- Ама и ти ли си от тях? – продума катаджията смутен и разколебан, вдигна палката и козирува, давайки ни път. Очевидно, властта още не се беше напълно окопитила и на слугите й липсваше обичайната наглост и самоувереност. Други инциденти нагоре по пътя край Радомир, Перник и Владая нямахме. В София влязохме през Княжево по булевард “9-ти септември”, който вече беше прекръстен на “Цар Борис III” и заобикаляйки руския паметник, по булевардите “Ботев”, “Александър Стамболийски” и “Цар освободител” пристигнахме на площада пред църквата “Александър Невски”, който бе почернял от народ.

“Освободителното движение” се инсталира на площадката пред главния вход на храма, а аз останах долу, по средата между борците и публиката, която за всеки случай беше отделена от ВИП-персоните със същите огради, с които беше заобиколено и така нар. Народно Събрание...

За “комунягите” говореше неясно, иносказателно и на моменти речта му мязаше на... “предсказанията на пророчицата Ванга”! Публиката посрещна думите му с мълчание – муха да бръмнеше, щеше да се чуе на големия площад, но не се разбра съгласна ли е със завоалираните му нападки срещу “неформалните герои на нашето време” или беше възмутена?

- Добре дошъл, Брате Ценко! Ела да ни видиш, на кой хал сме...

Възможността да се изкажа ми беше отказана. Ценко бе чел “Черният Барон” и знаеше какво и кого бих заковал с думите си, какви перспективи бих очертал, но това не бе предвидено в сценария. Вместо мен, говори Тончо Карабулков, с чиято реч завърши “литургията”...
Докато бях долу с лице към тълпата, чух някакъв тлъст, брадат мъж да ме вика по име, но физиономията му не ми говореше нищо. По-късно си спомних, че това е нашият колега и бъдещ декан на математическия факултет Данчо “Досадника”.

До оградата беше дошла и моята Живка с някаква нейна приятелка. Здрависахме се и после я изгубих от погледа си. Когато представлението свърши и артистите слезнаха от подиума, видях да идва бай Христо Колев, придружен от две млади момчета, единият от които, доколкото си спомням беше Георги Ников, за когото дума може да стане по-нататък... След прегръдките старият боец рече:

- Мислех, че и ти ще кажеш нещо на народа.

- Бай Христо, беше невъзможно да взема думата – за това ми трябваха десетина млади мъже, които да разбутат заелите площадката и стъпалата, водещи към “божия храм”. Понеже ги нямаше, ви нося напечатано словото си.

И дадох на него и на младите да разпространят няколко брошури от “Черния барон” сред приятели. По-късно “младият” Христо Колев щеше да каже с нотка на недоверие:

- Ама ти, като че ли си бил тука и си присъствал навсякъде...

Половин час преди насрочената среща бяхме на адреса. Представих се на пропуска и поисках да видя г-н Райков. Попитаха ме с каква цел го търся и след като обясних, завъртяха телефона. Говориха по-дълго от необходимото, но не чух нищо. Съобщиха ми, че въпросният Райчо е неоткриваем. Това продължи до 20,30 часа, когато се изясни, че имало “някаква грешка”. ЯВНО СЕ РАБОТЕШЕ В РЕЖИМ НА ИЗОСТРЕНА БДИТЕЛНОСТ! На следващия ден щях да узная, че Райчо Райков ме е сбъркал с художника Димитър Бояджиев, който също беше с брада и очила. Грешката сигурно щеше да струва твърде скъпо на нещастния водещ, ако “органите” не я бяха осуетили. По-интересно беше кой и защо го бе насочил към художника, който преди да потеглим към “Н”РБ направи такива ценни подаръци на мене и на Благо Славенов?

След като и това “премеждие” отмина с Огнян тръгнахме по “Царя” за общата вечеря в хотела срещу народното събрание. Най-напред седнахме отвън, за да пием по една бира за разхлаждане – тя беше топла като пикня. Когато потърсих отходното място, за да се облекча, келнерът ме насочи към клозета в приземния етаж. Беше тъмно и жената, която събираше таксите, палеше клечки кибрит. Те осветяваха невероятната мръсотия – подът беше залян с нечистотии и за да се стигне до нужника, трябваше да се мине по наслаганите в разляната урина циментови плочи. На излизане тя раздаваше на желаещите листчета... “тоалетна хартия”. Това, което видях в тъмнината беше една далеч по-реалистична картина на родината от нарисувания години по-късно от един чешки художник обществен кенеф с клекало. После с асансьора, който по чудо работеше, се качихме на покрива в ресторант-тераса, където ядохме, пихме и се веселихме, разговаряхме, споделяхме впечатления и спорихме чак до малките часове на нощта и на края, когато трябваше да се плаща, коригирах на три пъти “грешките” в келнерската сметка, приготвена за “богаташите от чужбина”... Беше станало късно и при Живка щях да отида утре. Утре щях да потърся и връзки с нашите другари. Исках да чуя реакцията, мненията, възраженията или контра-предложенията на младите и стари анархисти по повод анализа, заетите позиции и очертаните перспективи в раздадената им брошура “Черният барон”, надявайки се да предизвикам разисквания във ФАБ.

Тя бе навършила една година и й беше време за прощъпулник...