Глава Дъдли побъркан

** bones – (англ.) кокали, кости

*** dolores – (исп.) болки / umbridge - (англ.) обида, оскърбление

****fig – (англ.) смокиня/ премяна, тоалет

Той взе последните няколко стъпала почти тичайки, дърпайки силно вратата и почти се сблъска с господин Уизли, който стоеше отдясно с бледо и неспокойно изражение.

“Дъмбълдор не каза-“

“Невинен” –отвърна Хари, затваряйки вратата след себе си.-“- по всички обвинения”

Грейнал, господин Уизли прегърна Хари през раменете.

“Хари, това е чудесно! Да, разбира се, те не можеха да те признаят за виновен, нямаха никакви доказателства, но въпреки това, не мога да претендирам, че бях-“

Но господин Уизли млъкна, тъй като вратата на заседателната зала се отвори и магьосниците от Трибунала излязоха.

“Брада на Мерлин!”-възкликна учудено господин Уизли, дърпайки Хари да им направи път.-“Бил си разпитван от истински съд?”

“И аз така мисля”-каза внимателно Хари.

Няколко от магьосниците кимнаха на Хари, докато минаваха покрай него и няколко, включително мадам Боунс казаха:” Добро утро, Артър”на господин Уизли, но повечето извръщаха очи. Корнелиус Фъдж и приличащата на гъба отровна вещица бяха сред последните, напуснали подземието. Фъдж премина покрай Хари и господин Уизли сякаш те бяха стена, вещицата погледна преценяващо Хари. Последният, който излезе беше Пърси. Също както и Фъдж, той напълно пренебрегна Хари и баща си, носеше голямо парче навит пергамент и носът му беше вирнат. Линиите около устата на господин Уизли се набръчкаха, но другояче той не показа, че е забелязал своя трети син.

“Ще те върна веднага в къщи, за да съобщиш на другите добрите новини”-кимна към Хари, докато Пърси изчезна по стълбището към деветия етаж. –“Ще те преведа по пътя на онази течаща тоалетна в Бетнъл Грийн. Хайде.”

” А какво ще направиш с тоалетната?”-попита ухилен Хари.Сега всичко му изглеждаше много по-забавно. Беше невинен, щеше да се върне в Хогуортс.

“Просто е, достатъчно анти-сакатлък”-каза господин Уизли, докато се качваха по стълбите. –“Но не разполагаме с чак толкова много, че да възстановим повреденото. По-важно е какво се крие зад този вандализъм, имам чувството, че е нещо по-дълбоко и гадно-“

Той спря по средата на изречението .Току-що бяха стигнали до коридора на деветия етаж и Корнелиус Фъдж беше само на няколко крачки от тях, разговаряше тихо с висок мъж със зализана руса коса и бледо лице.

Вторият мъж се обърна при звука от техните стъпки. Той също млъкна, а студените му сиви очи фиксираха Хари.

“Добре, добре, добре...Патронус Потър”-каза хладно Луциус Малфой.

Хари замръзна. Той беше виждал тези студени сиви очи скрити под качулка и беше чувал този леден глас, когато се бе дуелирал с Лорд Волдемор.Той не можеше да повярва,че Луциус Малфой го гледа, че се намира тук, че Корнелиус Фъдж разговаря с него, след като преди няколко седмици Хари му беше казал, че Малфой е смъртожаден.

“Министърът току-що ми разказа за щастливото ти избавление, Потър”-провлече господин Малфой.-“ Направо удивителен е начинът, по който продължаваш да се провираш между дупките...като змия, бих казал.“

Господин Уизли стисна Хари за рамото.

“Да”-отвърна Хари.-“Да, добър съм в избавянето.”

Луциус Малфой вдигна очи към лицето на господин Уизли.

“А ето го и Артър Уизли! Какво правиш тук, Артър?”

“Работя тук”-отвърна кратко господин Уизли.

“Не тук сигурно? “-каза господин Малфой, посочвайки с поглед вратата зад рамото на господин Уизли.-“Мисля, че си на втория етаж...не правеше ли нещо, свързано с мъгълските вещи и омагьосването им?”

“Не”-изплющя гласът на господин Уизли, пръстите му сега силно стискаха рамото на Хари.

“Какво вие правите тук?”-попита Хари Луциус Малфой.

“Не мисля, че личните работи между мен и министъра те касаят, Потър”-каза Малфой. Хари отчетливо чу лек звън на нещо, което звучеше като пълен джоб със злато.-“Наистина, само защото си любимото момче на Дъмбълдор, не трябва да очакваш същото разглезване от нас останалите. Ще отидем ли в офиса ви, министре?”

“Разбира се”-отговори Фъдж, като обърна гръб на Хари и господин Уизли. –“От тук, Луциус”.

Те продължиха заедно, говорейки с ниски гласове. Господин Уизли не позволи на Хари да тръгне, докато те не изчезнаха в асансьора.

“Защо той не чакаше пред офиса на Фъдж, след като двамата имат бизнес дела?”-попита неспокойно Хари.-“Какво прави той тук?”

“Опитал се е да се промъкне долу до съдебната зала, ако питаш мен”-каза господин Уизли, изглеждайки необичайно възбуден и поглеждайки зад гърба си, за да е сигурен, че те не са наоколо. –“Опитвал се е да разбере дали ще те изключат или не. Когато те заведа в къщи, ще изпратя съобщение на Дъмбълдор, той трябва да узнае, че Фъдж и Малфой отново са разговаряли.”

“Все пак, какъв частен бизнес те биха могли да имат?”

“Злато, предполагам”-каза ядосано господин Уизли.-“Малфой постига така нещата от години...давайки злато на подходящите хора...след това той иска услуги...закъснелите закони, които нарушава...о, той е много добре свързан, Луциус Малфой”

Асансьорът пристигна. Беше празен освен няколко напомнянки, които кръжаха около главата на господин Уизли , той натисна бутона за Атриума и бутна ядосано вратите.

“Господин Уизли”-каза бавно Хари.-“Ако Фъдж се среща насаме със смъртожадни като Малфой, как да сме сигурни, че не са му приложили проклятието Империус?”

“Не мисли, че не ни е хрумвала тази мисъл, Хари”-отговори внимателно господин Уизли.-“Но Дъмбълдор мисли, че в момента Фъдж действа на своя глава-което, както казва Дъмбълдор-не носи голяма полза. По-добре е да не говорим повече за това, Хари.”

Вратата се отвори и те влязоха в Атриума. Ерик, магьосникът от охраната беше скрит отново зад своя Пророчески вести. Те отново преминаха покрай фонтана със златните статуи преди Хари да си спомни.

“Почакай...”-каза той на господин Уизли и извади портмонето си от джоба. Той погледна очарователното лице на магьосника, но гледано от близо то изглеждаше доста немощно и глуповато. Усмивката на вещицата беше блудкава, като на участничка в конкурс за красота и от това, което Хари знаеше за кентаврите и таласъмите те не гледаха с особен възторг на човешките същества. Само позата на домашното духче на пълзящо сервилничество изглеждаше правдоподобно. Подхилквайки се при мисълта какво би казала Хърмаяни ако можеше да види статуята на духчето, Хари изсипа цялото съдържание на портмонето си във фонтана.

“Те бяха длъжни да те оправдаят”-каза Хърмаяни, която изглеждаше разтревожена, когато Хари влезе в кухнята и беше закрила лицето си с ръце.-“Нямаха улики срещу теб, никой от тях.”

“Мисля, че всички вие изглеждахте сигурни, че ще се измъкна”- каза с усмивка Хари.

Госпожа Уизли избърса лицето с престилката си и Фред, Джордж и Джини затанцуваха боен танц с викове :” Той се измъкна, той се измъкна, той се измъкна...”

“Достатъчно. Сядайте”-викна госпожа Уизли, макар че също се усмихваше. Слушай, Сириус, Луциус Малфой е бил в Министерството-“

“Какво?”-попита остро Сириус.

“Той се измъкна, той се измъкна, той се измъкна...”

“Мирувайте вие тримата. Да, видяхме го да разговаря с Фъдж на деветия етаж, след това двамата заедно отидоха до офиса на Фъдж. Дъмбълдор трябва да знае.”

“Точно така”-каза Сириус.-“Не се безпокой,ще му кажем.”

“Добре, време е да се връщам, очаква ме една протекла тоалетна в Бетнъм Грийн. Моли, ще закъснея. Ще поема дежурството на Тонкс, но Кингсли може да дойде за вечеря-“

“Той се измъкна, той се измъкна, той се измъкна...”

“Достатъчно-Фред-Джордж-Джини”-каза госпожа Уизли, след като господин Уизли напусна кухнята.-“Хари, миличък, ела и седни, ето обяда, ти хапна малко на закуска.”

Рон и Хърмаяни седнаха срещу него ,като изглеждаха по- щастливи отколкото бяха първия път, когато той пристигна на Грималд Плейс. Чувството на Хари за зашеметяващо спокойствие, което донякъде бе помрачено от срещата с Луциус Малфой, се върна отново. Мръсната къща изглеждаше по-топла и приветлива, дори Крийчър му изглеждаше по-малко грозен,когато навря носа си в кухнята да проучи източника на целия този шум.

“Разбира се, след като Дъмбълдор е застанал на твоя страна, нямаше начин да те осъдят”-каза щастливо Рон, докато сипваше големи камари картофено пюре в чинията на всеки.

“Да, той се застъпи за мен”-каза Хари. Той почувства, че би прозвучало доста неблагодарно и детинско, ако беше казал:-“Бих искал той да ми проговори. Или дори да ме погледне. “

И както си го мислеше, белегът го заболя толкова силно, че постави ръката си отгоре му.

“Какво става?”-попита разтревожено Хърмаяни.

“Белегът”-измънка Хари.-“Нищо особено...”

Никой от останалите не забеляза нищо. Всички се хранеха, докато обсъждаха избавлението на Хари ; Фред, Джордж и Джини все още пееха. Хърмаяни изглеждаше доста загрижена, но преди да каже нещо, Рон се обади щастливо: “Обзалагам се, че тази вечер Дъмбълдор ще дойде да празнува с нас.”

“Не мисля, че ще има тази възможност, Рон”-каза госпожа Уизли, докато поставяше голяма чиния с печено пиле пред Хари. –“Наистина е много зает в момента.”

“ТОЙ СЕ ИЗМЪКНА, ТОЙ СЕ ИЗМЪКНА, ТОЙ СЕ ИЗМЪКНА“

“МЛЪКНЕТЕ!”- извика госпожа Уизли.

“Не се чувствай виновен”-каза Хърмаяни, след като Хари сподели някои от чувствата си с нея и Рон докато търкаха мухлясал долап на третия етаж няколко дена по-късно. –“Ти принадлежиш на Хогуортс и Сириус го знае.Лично аз мисля, че той се държи като егоист.”

“Това е доста грубо, Хърмаяни”-намръщи се Рон, докато се опитваше да махне голям пласт мухъл, полепнал по пръстите му. –“Ти не би искала да бъдеш затворена в тази къща без никаква компания.”

“Той има компания”-отговори Хърмаяни.-“Това е Главният щаб на Ордена на Феникса, нали? Той беше подхранил надеждите си, че Хари ще дойде да живее с него.”

“Не мисля, че това е вярно”-каза Хари, изстисквайки дрехата си.-Той не ми даде твърд отговор, когато го попитах бих ли могъл.”

“Той просто не е искал да подхранва по-големи надежди”-каза проницателно Хърмаяни.-“И вероятно той се е почувствал малко виновен пред себе си , защото според мен част от него наистина се е надявала ти да бъдеш изключен. Тогава и двамата щяхте да сте изгнанници тук.”

“Достатъчно”-казаха заедно Рон и Хари, но Хърмаяни продължи.

“Понякога мисля, че майката на Рон е права и Сириус бърка теб и баща ти, Хари”.

“Мислиш, че не е наред с главата ли?”-попита гневно Хари.

“Не, мисля, че е бил много самотен дълго време”-каза простичко Хърмаяни.

В този момент госпожа Уизли отвори спалнята зад тях.

“Още ли не сте свършили?”-каза тя, обръщайки глава към долапа.

“Вие бяхте толкова запалени да помагате на Ордена”-каза госпожа Уизли.-“Можете да го направите, като направите Главния щаб обитаем за живеене.”

“Чувствам се като домашно духче”-изръмжа Рон.

“Добре, сега разбирате колко ужасяващ живот водят, може би вече ще сте малко по-активни в СМРАД”-каза с надежда Хърмаяни ,след като госпожа Уизли излезе. –“Знаете ли, може би нямаше да е лоша идея да се покаже на хората колко ужасно е да се чисти през цялото време- можем да организираме показно почистване в общата стая на Грифиндор, в подкрепа на СМРАД. Това ще спечели повече симпатизанти”.

“Ще те подкрепя да млъкнеш относно СМРАД”-промърмори вбесено Рон , но само Хари можеше да го чуе.

Фактът, че живееше в Главния щаб на движението анти- Волдемор не беше нито толкова интересен, нито толкова вълнуващ, колкото бе очаквал Хари. Членовете на Ордена на Феникса идваха и си отиваха редовно, понякога оставаха за вечеря, понякога само за няколко минути оживен разговор. Госпожа Уизли беше сигурна, че Хари и останалите не могат да ги чуят /нито с разширени уши, нито с нормални/и никой, дори Сириус , не изглеждаше да чувства, че Хари има нужда да знае повече от това, което беше чул при пристигането си.

През последния ден от ваканцията Хари почистваше курешките, които Хедуиг хвърляше от гардероба , когато Рон отвори спалнята им, носейки купчина пликове.

“Пристигнаха списъците”-каза той, като хвърли един върху седналия на стола Хари. -“По едно време мислех, че са забравили , друг път пристигат доста по-рано.”

Хари хвърли последните курешки в чанта с боклук и замери Рон с чантата, сякаш целеше баскетболен кош. Той отвори писмото си. Съдържаше две парчета пергамент: едното –обичайното напомняне, че учебната година започва на 1-и септември , второто му казваше какви учебници ще са му нужни за годината”.

“Само две нови”-каза той, докато четеше листа.- “Стандартна книга за заклинанията ”част 5 от Миранда Гошаук и “Защитна магическа теория” на Уилбърт Слинкърт.

Бум.

Фред и Джордж се магипортираха пред Хари. Той толкова често ги беше виждал да го правят, че не мръдна от мястото си.

“Защото това означава, че Дъмбълдор е намерил нов преподавател по Защита срещу черните изкуства”-добави Джордж.

“И съвсем навреме”-каза Фред.

“Какво искате да кажете?”-подскочи Хари.

“Добре, подслушахме разговора на мама и татко с Разширените уши преди няколко седмици “-каза Фред на Хари-“ и от това, което те казаха, Дъмбълдор е имал истински ядове докато намери някой ,който да поеме работата през тази година.”

“Не е изненадващо, като си спомняте какво се случи на останалите четири”- добави Джордж.

“Един беше изхвърлен, един умря, един загуби паметта си и се заключваше в дървото за девет месеца”-преброи ги Хари на пръсти.-“Да, разбирам какво искате да кажете.”

“Какво става с теб, Рон?”-попита Фред.

Рон не отговори. Хари погледна наоколо. Рон стоеше с леко отворена уста , гледайки писмото си от Хогуортс.

“Какво има?”-попита Фред, опитвайки се да види през рамото на Рон съдържанието на пергамента.

Фред също зяпна.

“Префект?”-каза той, гледайки невярващо писмото.-“Префект?”

Джордж се приближи, грабна пергамента от Рон ,обърна го от двете страни и по лицето му изби червенина.

“Няма начин”-каза Джордж с глух глас.

“Трябва да е грешка”-каза Фред, държейки писмото встрани от Рон срещу светлината и изучавайки печата.-“На никой от тях не би му минало през ум да направи Рон префект.”

Главите на близнаците се обърнаха към Хари в унисон.

“Мислехме, че ти си печелившият кон”-каза Фред с тон, който едва ли не обвиняваше Хари в измама.

”Смятахме, че Дъмбълдор беше длъжен да избере теб” – възмути се Джордж.

“След спечелването на Тримагическия турнир и всичко останало”-добави Фред.

“След всички неприятности, които му се случиха”-каза Джордж на Фред.

“Да”-каза бавно Фред.-“На теб наистина ти се събраха много беди на главата, приятелю. Най-малкото трябваше да получиш някаква привилегия.”

Той обикаляше около Хари и го тупаше по гърба, докато хвърляше към Рон унищожителен поглед.

“Префект... Рони Префектът”.

“Мама ще пощурее”-изпъшка Джордж, като пъхна в ръката на Рон значката на префекта с погнуса.

Рон, който все още не беше казал нито дума , взе значката , погледна я за момент, след това я насочи към Хари сякаш за потвърждение, че това е истина. Хари я взе. Голяма буква “П” беше изобразена върху герба с Грифиндорския лъв. Той беше виждал тази значка от първия си ден на гърдите на Пърси.

Вратата се отвори. Хърмаяни влезе с насълзени очи в стаята, бузите й червенееха и косата й се ветрееше. Държеше в ръката си плик.

“Ти-ти получи ли-?”

Тя погледна значката в ръката на Хари и издаде вик:

“Знаех си!”-възкликна развълнувано, размахвайки писмото си.-“И аз, Хари, и аз!”

“Не”-каза бързо Хари, връщайки значката на Рон.-“Не аз, а Рон”

“Е-какво?”

“Рон е префект, не аз”-отвърна Хари.

“Рон?”-каза Хърмаяни и челюстта й увисна.-“Но...сигурен ли си? Имам пред вид-?”

Тя почервеня, тъй като Рон я изгледа с предизвикателен израз на лицето.

“Моето име е на писмото”-каза той.

“Аз...”-каза напълно объркана Хърмаяни.-“Аз...добре...уау! Поздравления, Рон! Това е наистина-“

“Неочаквано”-кимна Джордж.

“Не”-задъха се Хърмаяни.-“Не е... Рон има заслуги за...той наистина е...”

Вратата зад тях се отговори малко по-силно и госпожа Уизли влезе при тях, носейки куп изпрани и изгладени мантии.

“Джини каза, че списъците с учебниците най-после са пристигнали”-погледна тя към пликовете, след което започна да подрежда дрехите на два купа. –“Ако ми ги дадете, ще отида днес следобед до Диагон-Али и ще ги взема докато вие си подреждате багажа. Рон, ще трябва да ти взема други пижами, тези са ти окъсели с поне шест инча, не мога да повярвам колко бързо растеш...какъв цвят предпочиташ?”

“Вземи му червена и златна, за да отиват на значката му”- подхилкваше се Джордж.

“Да му отива на какво?”-попита разсеяно госпожа Уизли , вдигайки чифт изпуснати чорапи и прибавяйки ги към общия куп.

“Неговата значка “-каза бързо Фред.-“Неговата красива нова светеща значка на префект.”

Трябваше да минат няколко минути преди думите на Фред да откъснат госпожа Уизли от презаетата й с пижамите мисъл.

“Той...но...Рон, ти не си...?”

Рон вдигна значката.

Госпожа Уизли също като Хърмаяни нададе писък.

“Не мога да повярвам, не мога да повярвам! О, Рон, колко е хубаво! Префект! Като всеки в нашето семейство!”

“А ние с Джордж да не би да сме съседите?”-възмути се Джордж, когато майка му прегърна най-малкия си син.

“Почакайте само да чуе баща ви! Рон, толкова се гордея с теб, каква чудесна новина , ти можеш да станеш Отличник , също като Бил и Пърси, това е първата стъпка! О, Рони...”

Фред и Джордж направиха зад гърба й физиономии на отвращение, но госпожа Уизли не забеляза: тя разцелува Рон по лицето, което придоби пурпурен цвят също като значката.

“Мамо...недей...мамо, престани...”-промърмори той, опитвайки се да я отстрани.

Тя го остави и каза с въздишка: “ Добре, какво да бъде? Подарихме на Пърси сова, но ти си имаш”.

“К-какво искаш да кажеш?”-погледна Рон към нея невярвайки на ушите си.

“За това ще получиш подарък”-отговори му госпожа Уизли.-“Какво ще кажеш за нова официална мантия?”

“Вече му купихме”-каза раздразнено Фред с такова изражение ,сякаш съжалява за това.

“Или нов котел, този на Чарли е напълно ръждясал, или нов плъх, ти винаги си обичал Скабърс-“

“Мамо”- каза с надежда Рон,- “мога ли да получа нова метла?”

Госпожа Уизли направи физиономия, метлите бяха скъпи.

“Не непременно добра”-добави Рон.-“Просто нова.”

Госпожа Уизли се притесни, после се усмихна.

“Разбира се ...по-добре да тръгвам, след като ще купувам метла. Ще се видим после...малкият Рони, префект! И не забравяй да приготвиш багажа си...префект...о, цялата треперя от вълнение!”

Тя отново целуна Рон по бузата и напусна засмяна стаята.

Фред и Джордж се спогледаха.

“Няма да възразиш ако не те целунем, нали, Рон?”-попита с престорено загрижен глад Фред.

“Ще ти направим само реверанс, ако позволиш”-добави Джордж.

“О, я млъквайте”-сопна им се Рон.

“Или какво?”-попита Фред с лукаво пламъче в очите.-“Ще ни изпратиш в ареста?”

“Бих искал да го видя как се опитва”-изкиска се Джордж.

“Може и да го направи, ако не си отваряте очите”-ядосано каза Хърмаяни.

Фред и Джордж се заливаха от смях, а Рон промърмори:” Остави, Хърмаяни!”

“Отиваме да си отваряме очите, нали Джордж?”-престорено се разтрепери Фред.-“с тези двамата в нашия случай...”

“Да, изглежда, че дните ни са преброени”-поклати глава Джордж.

И с висок крясък близнаците изчезнаха.

“Тези двамата!”-каза вбесено Хърмаяни, гледайки към тавана, където можеха да чуят как Фред и Джордж се заливаха от смях в горната стая.-“Не им обръщай внимание, Рон, те просто ревнуват!”

“Не мисля така”-усъмни се Рон, също гледайки към тавана.-“ Винаги са казвали, че само дърдорковците стават префекти...още”-добави той с по-ведра нотка.-“те никога не са имали нови метли! Бих искал да отида с мама и да си избера...тя никога не би ми купила Нимбус, но може би нова Чистометка, да, би било чудесно...ще отида да й кажа, че искам Чистометка, за да знае...”

Той излезе от стаята, като остави Хари и Хърмаяни сами.

Поради някаква причина Хари откри, че не иска да погледне към Хърмаяни. Той се обърна и започна да подрежда купчината дрехи в куфара си.

“Хари?”-каза колебливо Хърмаяни.

“Честито, Хърмаяни!”-все още без да я погледне, каза с приповдигнато сърдечен глас.-“Брилянтно. Перфектно. Велико.”

“Благодаря”-отговори Хърмаяни.-“Ъъъ, Хари, мога ли да изпратя по Хедуиг съобщение на мама и татко? Те наистина ще се зарадват много- мисля, че префект е нещо, което биха разбрали.”

“Да, няма проблем”-каза Хари с все още ужасно сърдечен глас, който сякаш не беше негов.-“Вземи я!”

Той се обърна към куфара, като сгъваше дрехите си и правейки се, че тършува нещо в него, докато Хърмаяни отиде до гардероба и повика долу Хедуиг. След няколко минути Хари чу как вратата се затваря и се заслуша, но единствените звуци, които чуваше бяха от празната картина на стената ,която отново се разкиска и шумоленето на кошчето за книжни отпадъци.

Той се изправи и погледна зад себе си. Хърмаяни беше излязла и Хедуиг си беше отишла. Хари закрачи бързо из стаята ,затвори вратата, след това се върна бавно на леглото си и се втренчи в краката на гардероба.

Той напълно беше забравил, че префектите се избираха на петата година. Беше твърде разтревожен от възможността да го изключат, че бе пропуснал да си помисли, че значката ще бъде дадена на сигурните хора. Но ако той си беше спомнил...ако беше мислил за това ...какво би очаквал?

Не това, обади се тънък и верен гласец в главата му.

Хари закри лицето си с ръце. Той не можеше да се самозалъгва, значката на префект би трябвало да дадат на него, а не на Рон. Това правеше ли го арогантен като Драко Малфой? Смяташе ли се за нещо повече от другите? Наистина ли вярваше, че е по-добър от Рон?

Не, отговори му тъничкият гласец.

Беше ли истина това? Хари се чудеше, разтревожен от собствените си чувства.

“Аз съм по-добър по куидич”-каза гласчето.-“Но не съм по-добър във всичко останало.”

Това беше напълно вярно, мислеше Хари, той не беше по-добър в уроците от Рон.Но извън уроците? Какво да кажем за всички онези приключения, които той, Рон и Хърмаяни имаха заедно от както бяха започнали да учат в Хогуортс, често рискувайки много повече от изключване?
“Добре, Рон и Хърмаяни бяха с мен през по-голямата част от времето” –каза гласчето в главата на Хари.

Не през цялото време обаче, спореше Хари със себе си. Те не се биха заедно с мен срещу Куиръл. Не се сблъскаха с Риддъл и Базилиска. Не го спасиха и когато го нападнаха Дименторите в ноща, когато Сириус се измъкна. Те не бяха с него и когато се дуелираше с Волдемор.

И същото чувство, че е недооценен ,което го измъчваше в нощта на пристигането му , се появи отново. “Направил съм много повече”- негодуваше Хари. –“Направил съм много повече от всеки от тях.”

“Но може би” –отбеляза справедливо тънкото гласче,-“може би Дъмбълдор не избира префектите защото те се забъркват в ред опасни ситуации...може би ги избира по други причини...Рон трябва да има нещо, което ти нямаш...”

Хари отвори очи и загледа през пръсти краката на гардероба, като се опитваше да си спомни какво беше казал Фред: “Никой от тях с всичкия си не би направил Рон префект...”

Хари се изсмя късо. Секунда по-късно се засрами от себе си.

Рон не беше искал от Дъмбълдор значката на префект. Не беше вината у Рон. Щеше ли той, Хари, най-добрият приятел на Рон , да се цупи само заради една значка, да се смее с близнаците зад гърба му, след като това беше първият път, когато Рон бе победил Хари с нещо?

Чуха се стъпките на завръщащия се Рон. Той се изправи, сложи си очилата и постави на лицето си усмивка при влизането на Рон.

“Едва я хванах”-каза той щастливо.-“Каза, че ако може, ще ми купи Чистометка.”

“Добре”-отговори Хари и чу, че гласът му бе загубил сърдечната си нотка.-“Слушай-Рон-честито, приятелю”.

На лицето на Рон грейна усмивка.

“Никога не съм мислил, че ще бъда аз!”-каза той, като клатеше глава.-“Мислех, че ще си ти!”

“Ха, аз създавам твърде много неприятности”-отвърна Хари, повтаряйки като ехо думите на Фред.

“Да”-каза Рон.-“Да, предполагам...я по-добре да си оправим багажа.”

Отне им по-голямата част от следобеда да намерят книгите си ,пръснати по цялата къща и да ги подредят в куфарите си. Хари забеляза, че Рон разнася значката си навсякъде, първо на масата , после я сложи в джоба на джинсите си, после я остави да лежи върху мантиите си, за да види ефекта на червеното върху черното. Едва когато Фред и Джордж влязоха и му предложиха да я прикрепят към челото му с Постоянно Залепваща Магия , той нежно я закачи върху чорапите си и я прибра в куфара си.

Госпожа Уизли се върна от Диагон-Али около шест часа, натоварена с книги и носеща голям пакет увит в голяма кафява хартия, който Рон пое от нея с продължително пъшкане.

“Остави разопаковането за по-късно, хората пристигат за вечеря, искам всички да слезете долу”-каза тя, но в момента , в който тя не ги виждаше, Рон разкъса хартията и проучи всеки инч от новата си метла с изражение на екстаз върху лицето си.

Долу в сутерена госпожа Уизли закачи червена табелка над масата за вечеря с надпис:

“ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА НОВИТЕ ПРЕФЕКТИ РОН И ХЪРМАЯНИ!”

Тя изглеждаше в най-доброто си настроение , в което Хари я беше виждал през цялата ваканция.

“Нека си направим малко парти”-каза тя на Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Джини, когато те влязоха в стаята. Изпратих им сови и те се развълнуваха”- добави тя грейнала.

Фред завъртя очи.

Сириус, Лупин, Тонкс и Кингсли Шакълболт бяха вече там, а Лудоокият Муди влезе точно, когато Хари си наливаше бирен шейк.

“О, Аластор, радвам се, че си тук”-каза весело госпожа Уизли, а Лудоокият Муди сви рамене под пътническото си наметало. –“Искахме отдавна да те питаме-можеш ли да хвърлиш един поглед върху писалището в галерията и да ни кажеш какво има вътре? Не искахме да го отворим, защото изглежда вътре има нещо наистина гадно.”

“Няма проблем, Моли...”

Електриково-синьото око на Муди се завъртя по-нагоре и се втренчи в тавана на кухнята.

“Галерията...”-промърмори той.-“Писалището в ъгъла? Да, виждам го, да, това е Богърт...искаш ли да отида и да го изгоня, Моли?”

“Не, не, аз ще го направя по-късно”-грейна госпожа Уизли.-“Изпий си питието. Имаме да празнуваме хубаво събитие...”-тя погледна червения надпис.-“Четвъртият префект в нашето семейство!”-и разроши косата на Рон.

“Префект, а?” –промърмори Муди, нормалното му око погледна към Рон, а магическото около главата му. Хари имаше некомфортното чувство, че гледа него и се премести между Сириус и Лупин.

“Браво, поздравления”-каза Муди, все още гледайки към Рон с нормалното си око- “Белезите на властта винаги носят неприятности, но предполагам, Дъмбълдор мисли , че ти можеш да издържиш на по-големи кутсузи /нещастия/ или не те е предупредил...”

Рон се стресна доста от тази гледна точка ,но си спести грижата да отговори заради пристигането на баща си и най- големия си брат. Госпожа Уизли беше в същото добро настроение, дори не се оплака от това, че бяха взели Мъндънгус с тях; той беше облечен в странно изглеждащо дълго палто и отказа предложението да го свали и да го закачи при мантията на Муди.

“Добре, мисля, че е време за тост”-каза господин Уизли, когато всеки си наля пиене.Той вдигна бокала си:- “За Рон и Хърмаяни, новите префекти на Грифиндор!”

Рон и Хърмаяни грейнаха, когато всеки пи за тях и ги аплодира.

“Никога не съм била префект”-каза весело Тонкс зад гърба на Хари, когато всеки започна да се храни.Днес косата й беше доматено червена и със средна дължина, изглеждаше като по- голяма сестра на Джини. - “Главата на моето семейство казваше, че ми липсват необходимите качества.”

“Като кое например?”-попита Джини, избирайки си печен картоф.

“Като умението да се държа прилично”.

Джини прихна ; Хърмаяни изглеждаше така, сякаш не знае дали да се разсмее или не, накрая компромисно отпи голяма глътка бирен шейк и се задави.

“А ти какво ще кажеш, Сириус?”-попита Джини, докато тупаше Хърмаяни по гърба.

“Никой не би си и помислил да ме направи префект. Прекарвах много време в ареста заедно с Джеймс. Лупин беше добро момче, той получи значката.”

“Според мен Дъмбълдор се е надявал, че като ме направи префект, ще мога да контролирам най-добрите си приятели”- каза Лупин.-“Засрамено ще си призная, че напълно се провалих”.

Настроението на Хари значително се повиши. Баща му също не е бил префект. Веднага партито започна да му се струва доста по-забавно.

Рон разказваше за новата си метла на всеки, който бе готов да го слуша.

“...nought до седемдесет за десет секунди...не е толкова зле, нали? Като си помислиш, че Комета 2900 е само nought до шестдесет и при това с прилична дръжка съгласно Which Broomstick?”
Хърмаяни разпалено обясняваше на Лупин възгледите си за правата на домашните духчета.

“Според мен е същата глупост както при изолацията на върколаците. И всичко идва от това, че магьосниците се смятат за господари над останалите създания.”

Госпожа Уизли и Бил имаха обичайния спор относно косата на Бил.

“Наистина изглежда малко дълга, ще ти отива много повече, ако е по-къса , нали, Хари?”

“О-не знам”- стресна се Хари, че се обръщат за мнение към него. Той се присъедини бързо към Фред и Джордж, които се скупчиха в ъгъла с Мъндънгус.

Когато видя Хари, Мъндънгус млъкна ,но Фред му намигна и кимна на Хари да се приближи.

“Всичко е окей”-каза той на Мъндънгус –“Ние вярваме на Хари, той е финансовият ни поддръжник.”

“Виж какво ни даде Дънг”-каза Джордж, като протегна ръка към Хари.Беше пълна с нещо, което изглеждаше като въртящи се черни шушулки. Слаб тракащ шум идваше от тях, дори и когато те стояха напълно неподвижни.”

“Отровни семена от Tentacula”- обясни Джордж.-“Нуждаем се от тях за Skiving Snackboxes , но те са забранени за търговско разпространение и затова се снабдихме много трудно с тях.”

”Десет галеона ,нали, Дънг?”-каза Фред.

“Ако знаете само колко трудности имах докато ги получа”-каза Мъндънгус, неговото saggy кървясало око присветкваше алчно. –“Съжалявам , момчета, но не взимам кнутове под двайсет”

”Дънг харесва малката си шегичка”-обясни Фред на Хари.

“Да, най-добрата му беше, че 6 сикли за чанта с Knarl quills”- каза Джордж.

“Бъдете внимателни”-каза им тихо Хари.

“Какво?”-каза Фред.-“Всичко е окей, мама се суети около Префекта Рон”.

“Но Муди ви наблюдава с магическото си око”-уточни Хари.

Мъндънгус погледна нервно през рамо.

“Добре тогава”-промърмори той.-“Добре, момчета, десет, ако ги вземете бързо”.

“Наздраве, Хари!”-каза възхитено Фред, когато Мъндънгус изпразни джобовете си в протегнатите ръце на близнаците. –“Най-добре е да отидем на горното стълбище...”

Хари ги наблюдаваше, като се чувстваше леко неловко. Струваше му се, че господин и госпожа Уизли биха искали да знаят как Фред и Джордж финансират тяхната шегобийница. Давайки на близнаците наградата си от Тримагическия турнир тогава му се струваше проста работа, но какво ще стане, ако те поемат по друг път като Пърси? Щеше ли все още госпожа Уизли да чувства Хари като свой син ако научеше, че той е предоставил възможност на Фред и Джордж да започнат неподходяща според нея кариера?

Стоейки там, където го бяха оставили близнаците, Хари чу името си. Дълбокият глас на Кингсли Шакълсболт прозвуча отчетливо:

“Защо Дъмбълдор не е направил Потър префект?”-попита Кингсли.

“Имал си е свои причини”-отговори Лупин.

“ Но би показал доверие в него. Аз бих постъпил така”-настоя Кингсли.-“специално с нещата, които пишат в Пророчески вести...”

Хари не погледна към тях, той не искаше Лупин или Кингсли да разберат, че ги е чул. Той последва Мъндънгус обратно на масата .Удоволствието му от партито беше секнало толкова бързо, колкото беше дошло, искаше колкото се може по-бързо да си легне.

Лудоокият Муди подуши пилешката кълка под носа си за доказателство, че не съдържа някаква отрова, едва след това я захапа.

“...Ръчно направена от испански дъб с лак анти-злополуки и вграден контрол върху вибрациите “-казваше Рон на Тонкс.

Госпожа Уизли се прозя широко.

“Добре, мисля, че трябва да изгоня Богърта преди да си легна...Артър, не се бави много. Лека нощ, Хари”.

Тя напусна кухнята. Хари остави чинията си и се зачуди дали би могъл да я последва, без да привлича вниманието.

“Добре ли си, Потър?”-изръмжа Муди.

“Да, добре съм”-излъга Хари.

“Ела тук, имам нещо, което може би те интересува”-каза той.

От джоба на мантията си Муди извади много стара магьосническа снимка.

“Оригиналният Орден на Феникса”-избоботи той.-“Намерих я миналата нощ, когато търсех резервната си мантия невидимка, тъй като явно Подмоър няма навика да ми върне най-добрата ми...мисля, че хората ще я харесат.”

Хари погледна снимката. Малък кръг от хора , някои олюляващи се , други слагащи си очилата , го гледаха.

“Това съм аз”-каза Муди, посочвайки се. Муди на снимката беше същият, само че косата му беше по-малко сива и носът му беше цял. Този отстрани е Дъмбълдор, от другата ми страна е Дедалус Дигъл...ето я и Марлийн МакКинън, тя бе убита две седмици по-късно, те избиха цялото й семейство. Това са Франк и Алис Лонгботъм-“

Стомахът на Хари се сви, гледайки снимката на Алис Лонгботъм, той познаваше много добре нейното пълничко дружелюбно лице, макар че никога не беше я срещал. Синът й Невил беше нейно пълно копие.”

“-бедните дяволи” – промърмори Муди.-По-добре да бяха мъртви, отколкото това, което им се случи...ето я Емелин Ванс , ето го Лупин, а това е...Бенджи Фенуик, той също бе убит...”- добави той, като побутна снимката и малките фотографирани хора размениха местата си.

“Това е Едгар Боунс...братът на Амелия Боунс, той и семейството му също бяха унищожени, той беше велик магьосник...Стъргис Подмоър, дявол да го вземе, изглежда млад...Карадок Диърбърн , изчезна шест месеца след това, така и не открихме тялото му...Елфиъс Додж, срещал си го, забравих че носеше тази глупава шапка...Гидиън Превет, трябваха цели петима смъртожадни, за да хванат него и брат му Фабиан...те умряха като герои...размърдайте се, размърдайте се...”

Мъничките хора на снимката отново се раздвижиха и онези, които бяха скрити-излязоха напред.

“Това е братът на Дъмбълдор Абърфорт , срещал съм го само веднъж, странна птица...ето го Доркас Медоус, Волдемор го уби лично...Сириус, когато все още беше с къса коса и...ето, това ще ти бъде интересно.”

Сърцето на Хари се разтуптя. Майка му и баща му сияеха насреща му, те стояха отстрани на малък човек с воднисти очи и конска опашка, в когото Хари разпозна веднага човека, който беше предал родителите му на Волдемор и беше виновен за смъртта им.

“Е?”-каза Муди.

Хари погледна страховитото му лице.

“Да”-каза Хари , още веднъж опитвайки се да се усмихне.-“Ъ...слушайте...току-що си спомних, че все още не съм подредил моя...”

Той пропусна да обясни какво не е подредил. Сириус току-що казваше:”Какво си намерил, Лудооки?” и Муди се обърна към него. Хари прекоси кухнята и бързо тръгна по стълбите, преди някой да го повика.

Той не можеше да си обясни изпитания шок, когато видя родителите си преди и след това, и той познаваше Опаш ...но да бъдат до него, той най-малко бе очаквал да види...никой не би харесал това, помисли той ядосано.

И тогава, да ги види обкръжени от толкова други щастливи лица...Бенджи Фенуик, който беше убит...и Гидеон Превет, който бе умрял като герой...и семейство Лонгботъм, които бяха доведени до лудост...добре, Муди може би намираше това за интересно...той, Хари го намираше за смущаващо...

Хари топуркаше нагоре по стълбите във вестибюла ,минавайки покрай главите на домашните духчета , като си припомни първата нощ ,когато ги видя. Някой ридаеше в галерията.

”Хей?”-попита Хари.

Нямаше отговор, но хлипането продължаваше. Той изкачи две стъпала наведнъж и отвори вратата.

Някой се беше свил до тъмната стена , пръчката в ръката й,цялото й тяло трепереше в конвулсии. Проснат на прашния стар килим лежеше мъртъв Рон.

Въздухът излезе от белия дроб на Хари, той замръзна- Рон мъртъв, не, не можеше да бъде.

“Госпожо Уизли?”-повика я Хари с дрезгав глас.

“Р-р-ридикулус!” –изхлипа госпожа Уизли, насочвайки пръчката си към тялото на Рон.

ТРЯС!

“Р-ридикулус!”- изхлипа тя отново.

ТРЯС!

Тялото на господин Уизли замени това на Бил, очилата му се килнаха, кръв рукна от цялото му лице.

ТРЯС! Мъртви близнаци. ТРЯС. Мъртъв Пърси. ТРЯС. Мъртъв Хари.

“Госпожо Уизли, просто излезте оттук!”-извика Хари, гледайки собственото си мъртво тяло на пода.-“Нека някой друг-“

“Какво става?”

Лупин влезе тичешком в стаята, следван от Сириус и Муди. Лупин погледна от госпожа Уизли към мъртвия Хари и разбра. Извади собствената си пръчка и каза отчетливо и високо:

“Ридикулус!”

Тялото на Хари изчезна. Сребърна мъгла се разнесе във въздуха . Лупин махна отново с пръчката си и мъглата се превърна в дим.

“О-о-о!”-преглътна госпожа Уизли и избухна в буря от сълзи , закрила лицето си с ръце.

“Моли!”-каза сурово Лупин, вървейки около нея.-“Моли, недей!”

След няколко секунди тя хлипаше на рамото на Лупин.

“Моли ,това беше само Богърт”- каза той успокоително, галейки я по главата.-“Просто глупав Богърт...”

“Видях ги м-м-м-мъртви през цялото време!”-изстена госпожа Уизли.-През цялото в-в-време! С-с-сънувам това...”

Сириус гледаше кръпката килим, където Богъртът , правейки се на Хари бе лежал. Муди гледаше към Хари, който избягваше погледа му. Имаше странното чувство, че магическото око на Муди го бе следвало през цялото време, откакто бе излязъл от кухнята.

“Н-н-не казвайте на Артър”-преглътна сълзите си госпожа Уизли.-“Н-н-не искам той да знае ,че съм се държала толкова глупаво.”

Лупин й подаде кърпичка и тя си изсекна носа.

“Хари, ужасно съжалявам. Какво ли си мислиш за мен?”-каза тя неловко.-“Неспособна дори да се справи с Богърт...”

“Не ставайте глупава”-Хари се опита да се усмихне.

“Аз само т-т-толкова се притеснявах”- каза тя, сълзите отново рукнаха от очите й.-П-п-половината семейство е в Ордена на Феникса , ще б-б-бъде чудо ако се оттървем невредими. И П-П- Пърси не ни говори...”

“Достатъчно, Моли”- каза строго Лупин.-“Това не е като последния път. Орденът е по-добре подготвен, знаем какви са плановете на Волдемор-“

Госпожа Уизли нададе лек вик при споменаването на името му.

“О, хайде, Моли, време е вече да започнеш да чуваш името му- виж, не мога да ти обещая, че никой няма да бъде наранен, това никой не може да обещае, но ние сме много по-добри и силни от последния път. Тогава ти не беше в Ордена , не разбираш. Миналият път бяхме един срещу двайсет смъртожадни и те ни залавяха един по един...”

Хари си помисли отново за сияещите лица на родителите си на снимката. Той знаеше, че Муди все още го наблюдава.

“Не се тревожи за Пърси”-каза рязко Сириус.-”Той ще се върне. Само въпрос на време е Волдемор да се разкрие. Веднага след като го направи, Министерството ще трябва да ни помоли за прошка. Не съм сигурен, че аз ще приема извиненията им”- добави той горчиво.

“А за това кой ще се грижи за Рон и Джини, ако вие с Артър умрете”-каза с лека усмивка Лупин,-“какво мислиш, че ще ги оставим ли?”

Госпожа Уизли се усмихна плахо.

“Глупаво се държах”-промърмори отново.

Но Хари, когато десет минути по-късно затваряше вратата , не можеше да помисли госпожа Уизли за глупава. Той все още можеше да види сияещите си родители от мърдащата снимка, докато техните животи, както и на толкова много други трябваше да свършат. Образът на Богърта се бе явил като отделен кошмар за госпожа Уизли за всеки член от семейството й.

Белегът отново започна да го боли и стомахът му се присви.

“Престани”-каза той строго, докосвайки белега и болката престана.

“Първи белег на лудостта, да си говориш сам”-каза тъничко гласче от празната картина на стената.

Хари го пренебрегна. Чувстваше се по-възрастен от всякога и му изглеждаше странно, че само преди час се бе тревожил за някаква шегобийница и кой е получил значката на префект.
Край на 9 глава