Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| Под влияние на сложната действителност, в която живее, идейното оформяне на Каравелов е изключително сложно и противоречиво. Много често той се проявява като славянофил и възприема идеи от Аксаковия кръг. В други случаи той се обявява решително срещу опитите на славянофилите да се наложат по някои въпроси. От този кръг той заимства идеята за южнославянската федерация, която в различни варианти отстоява до края на живота си. Върху изграждането на неговия мироглед влияят и идеите на руските революционни демократи. Той се възхищава от тези идеи, влиза във връзка с И. Г. Прижов, разработват с него проекта „С какво може да се помогне на българите“, но не може докрай да възприеме техните радикални възгледи. Поради всичко това автори като Н. Кондарев и М. Димитров се опитват да го причислят изцяло или към лагера на революционната демокрация, или към славянофилските кръгове, но тези техни виждания не помагат за вярното изясняване на проблема. Явно в Русия Каравелов общува с всички политически среди и заимства по нещо от всички, в резултат на което се изявява и като славянофил, и като просветител, и като револю-ционер-демократ.
През 1867 г. Каравелов заминава за Белград като кореспондент на в. „Голос“. Основната причина за това най-вероятно трябва да се търси в стремежа му да се намира в непосредствена близост до театъра на предстоящите действия. По това време е в ход планът на руската дипломация за създаването на една южнославянска държава, в която трябвало да се обединят Сърбия и България. В Белград Каравелов пристъпва към реализиране на проекта от 1861–1862 г. През май-юни 1867 г. основава Български комитет, в който по-известните личности са Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Найден Пешов, Еремия Българов. Комитетът на Каравелов и неговият създател споделят изцяло четни-ческата тактика. Това се доказва категорично от устава на организацията, озаглавен „Закон и наредба“, който в общи линии третира същите въпроси, намерили място в „Закона за народните горски чети…“ на Г. С. Раковски. На 1 юни 1867 г. Каравелов издава „Прокламация“ до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие. В Сърбия Л. Каравелов се сближава със сръбската либерална младеж. Идеите на сръбските либерали дават своето отражение върху по-нататъшното оформяне на неговите възгледи. Тук окончателно се доизбистря виждането му за южнославянската федерация, която той разбира като съюз между българи и сърби. В това държавно обединение всеки народ ще си има отделни закони, отделен език, литература и училища. Върховната власт ще бъде обща — в парламента ще участват по равно число представители на двата народа, а начело на държавата ще бъде княз М. Обренович, който ще назначава еднолично висшите служители и администратори. Следователно през 1867 г. политическият идеал на Каравелов е свързан с парламентарната монархия. Явно идеята на славянофилите, че монархията е най-удачната държавна форма на управление за славянските народи, е все още доминираща в неговия политически светоглед. В края на 1867 г. Каравелов е изгонен от Сърбия. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад — Австро-Унгария, но и тук не се задържа дълго. Заподозрян в съучастничество при убийството на княз М. Обренович, той е арестуван и затворен в будапещенския затвор. През сръбско-австрийския период Каравелов продължава да заимства идеи от големите европейски мислители. Той е привърженик на английските историци Бокл и Маколей и на френския философ Огюст Конт, според които идеите са основният двигател на човешката история. Върху формирането му продължават да влияят славянофилските идеи и идеите на А. Херцен от либералния период на неговата дейност. Това дава основание на акад. М. Димитров да заключи, че въпреки някои практически стъпки в областта на революционното дело Каравелов остава верен на своите европейски учители, че просветата е главен фактор на обществения прогрес. В будапещенския затвор Л. Каравелов престоява 203 дни. През това време преосмисля изминатия път и на 1 януари 1869 г. завършва статията си „Мои братя“, публикувана през март във в. „Народност“. Статията има програмен характер. В нея на първо място се посочва значението на просветата, силата на знанието и съгласието за напредъка на българския народ. На второ място, той отхвърля идеята за дуализъм, тъй като турците, в условията на религиозния фанатизъм са неспособни за развитие. В статията се издига идеята за съюз между българи, сърби, румъни и гърци, но при пълно равенство и взаимно уважение. По отношение на държавното устройство той посочва за пример Швейцария и САЩ. „Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям: «няма». А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери.“ По-нататък Каравелов говори за свобода лична, свобода народна, свобода пълна. Така в резултат на престоя му в „мъртвия дом“ той скъсва с идеята за монархията и прегръща републиканската форма на управление като най-прогресивна и пригодна за бъдещия съюз на балканските народи. През пролетта на 1869 г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и тук се изявява като една от най-дейните личности сред младата българска емиграция. Опитът на Добродетелната дружина да го привлече за редактор на проектирания в. „Отечество“ пропада, а шумният скандал между довчерашния славя-нофил и ръководството на дружината го налага като основна фигура в „Млада България“. След скъсването със „старите“ Каравелов търси средства за издаването на вестник, който да изразява настроенията на революционното течение сред емиграцията. С материалната помощ на одеските българи Н. М. Тошков и В. Рашеев и на живеещите в Букурещ Д. Ценович и Н. Попович на 7 ноември 1869 г. той започва издаването на в. „Свобода“, който се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционно действие. Около редакцията на вестника се формира политически кръг, в който се сливат двете струи на освободителното движение — революционно-демократичната и буржоазно-либе-ралната. В късната есен на 1869 г. този кръг дава живот на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава Л. Каравелов. Новият комитет всъщност се явява продължение на организациите на „младите“ от крилото на Г. С. Раковски и това на Ив. Касабов. В началото на своето съществуване БРЦК се намира изцяло под влиянието на идеите на Л. Каравелов, пропагандирани чрез в. „Свобода“. Негово дело е и първата програма на комитета, публикувана на 1 август 1870 г. в руското задгранично списание „Народное дело“, издавано в Женева. Тя е разработена в отговор на искането на Международната лига за мир и свобода, създадена в Женева през 1867 г. В специално писмо се настоява да се изпратят програмата и другите материали на комитета, за да бъдат използвани те при подготовката на следващия конгрес на Лигата. Програмата на БРЦК определя двата неприятеля на българския народ — турското правителство и гръцкото духовенство. „Нашата свещена обязаност се състои сега само в това: да очистиме своята земя от правителствената, чиновническата нечистота и да обезпечим своята народна, политическа и обществена свобода“ — декларира Каравелов. Програмата предвижда да се създаде „избираемо правителство, което да изпълни волята на самия народ“, да се учреди Южнославянска или Дунавска федерация от типа на Швейцарския съюз, като се зачитат правата на всички народи, включени във федерацията. Посочените цели ще се постигнат, като срещу турското правителство се използват същите мирни средства, „каквито бяха употребени против гръцкото духовенство; само в най-крайни случай ние ще да употребиме против тях оръжие, огън и нож“. Оповестените чрез програмата начала са синтез на идеите, които Каравелов пропагандира преди това в статията „Мои братя“ и в материалите, обнародвани във в. „Свобода“. Тактиката за мирни средства на борба против турското правителство явно е съобразена с духа на Лигата за мир и свобода в Женева, където е изпратена програмата. През същата 1870 г. Каравелов обнародва брошурата си „Български глас. От БРЦК“, където доразвива основните идейни постановки, намерили място в предходния документ. Главният извод, който той прави, е, че свободата може да бъде извоювана само ако народът се надява на своите собствени сили и „не чакаме помощ и поддръжка нито от една европейска държава…“. Българите трябвало да прежалят живота си и да се захванат „за пушка, за сабля, за револвер, пищов, нож, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има и да откупи-ме свободата си и отечеството си“. Каравелов препоръчва съчетаване на българското въстание с борбата на „бошняци и сърбе“, за да се лее по-малко кръв. „Освен това българското движение трябва да стане извътре, а не от вън, както беше досега“ — се казва в брошурата. Освободителната борба ще се ръководи от народна организация, а след победата „ще наредим своята държава според най-добрите наредби у просвещени-те народи, т.е. у американците, белгийците, швейцарците“. Идеите, изложени в „Български глас“, могат да се смятат за най-високата точка в идейното развитие на Л. Каравелов. Те се допълват и доразвиват в много от статиите на в. „Свобода“. В основата на неговата публицистика стои идеята за революцията като единствено верен път за освобождението на България. „Свободата се не харизва, а се взема“ — пише Каравелов и допълва: „Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо.“ Запознат добре с политиката на Великите сили по отношение на Османската империя, той смята, че революцията, която се подготвя, е необходимо условие за въздействие върху тези сили по отношение съдбата на българите. „Българското име ще се спомене на европейските конференции само тогава, когато българският народ забие на Балкана своя байрак и когато всеки българин извика с пълен глас: И аз съм човек и желая да живея като човек.“ Що се отнася до Русия, Каравелов отлично познава както руската действителност, така и целите на империята в Европейския югоизток. Тези цели, според него, съвпадат със стремежа на българите към политическа независимост. Революционната пропаганда, осъществявана от Л. Каравелов и неговия вестник „Свобода“, има изключително значение за развитието на българското националноосвободително движение. Блестящ публицист, той упражнява силно влияние над БРЦК и кръга около него. В същото време обаче практическата дейност на комитета е твърде анемична. Революционната пропаганда разпалва въображението на Каравеловите последователи, но отсъствието на конкретна работа се отразява негативно върху БРЦК. При това върху страниците на „Свобода“ се изказват твърде противоречиви мнения, свързани с освободителната борба, която най-често се поставя в зависимост от останалите балкански народи. Една част от дейците на комитета започват постепенно да се ориентират към практически действия, които имат за цел реална промяна в революционната организация, целяща насочването й към конкретни действия за освобождението на България. Като най-изтъкнат изразител на тази група се изявява Васил Левски. OT 17 DO 21 VAPROS БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО ПРЕЗ 50-60-те ГОДИНИ НА XIX ВЕК Начало на организирано националноосвободително движение Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат на спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта, която многократно забравя за своите обещания и започнати преобразования. Много често тези движения са провокирани от външни сили, които се възползват от положението на българите за постигане на свои цели. Нерядко произволите на местни деребеи са повод за въоръжени надигания от локален характер, които попълват мозайката на неорганизираната съпротива срещу вековния потисник. След Кримската война в българското общество настъпват промени, които катализират стремежа и борбите за политическа самостоятелност. Условията, съществуващи в Османската империя, не удовлетворяват нито една обществена група сред българите. След приключването на войната сред тях не съществува нито една категория хора, която да се чувства сигурна за своето бъдеще и на която да е осигурена възможност за гарантиран просперитет. Продължаващият тормоз на феодалната азиатска система, верският фанатизъм и ориенталщината не дават никаква възможност за по-нататъшно нормално развитие на наложилите се сред българите нови отношения. От ликвидирането на чуждоземния гнет са заинтересовани всички — търговци, посредници, промишленици, занаятчии, селяни, национална интелигенция. Ето защо наред с борбата за културно-духовна еманципация българите ориентират своите усилия и към политическите борби, имащи за цел окончателното разрешаване на българския въпрос — т.е. извоюване на политическа независимост. Началото на организираното националноосвободително движение през 50-60-те години на XIX век е свързано с името на Георги Стойков Раковски (Съби Стойков Попович). Роден през 1821 г. в Котел, Раковски произхожда от богато търговско-джелепско семейство. През 1828 г. постъпва в котленското училище, а на следващата година посреща в родния си град руските войски и вуйчо си Георги Мамарчев — командир на български отряд. След завършване на котленското училище той продължава обучението си в Карлово при Райно Попович. През 1837 г. заминава за Цариград и постъпва в прочутата гръцка гимназия в квартала „Коручешме“. В това училище учат и редица други българчета като Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Никола Бого-риди, Алеко Богориди. Годините, прекарани от Раковски в гръцката гимназия, се отразяват плодотворно върху развитието му. Особено силно въздействие за формирането на неговите възгледи оказват идеите на Неофит Бозвели. В края на 30-те години се свързва с български младежи, учещи в Атина, и става съорганизатор на революционна организация, наречена Македонско дружество, която си поставя за цел политическо освобождение на българите. През лятото на 1841 г. Раковски заминава за Влашко и се установява в Браила. Заради участие в подготовката на втория Браилски бунт който трябвало да започне през февруари 1842 г., той е арестуван и осъден на смърт, но по пътя за Цариград успял да избяга и заминава за Франция. В Марсилия престоява около година и половина. След това се завръща в родния си град и се включва в борбата на местните еснафи срещу котлен-ските чорбаджии. Наклеветени, Раковски и баща му попадат в цариградския затвор. След три години и половина са освободени благодарение на големия подкуп, който майката дава на един от турските министри. Оказал се на свобода, Раковски се отдава на търговска дейност и за няколко години натрупва значително състояние. През втората половина на 1853 г. Раковски създава нова политическа организация, наречена Тайно общество, имаща за цел да подготви българите за съвместна борба с русите срещу османския поробител. Като използва връзките си с един от турските министри, Раковски е назначен за преводач в щаба на Дунавската армия. В края на декември 1853 г. той е разкрит и арестуван от турските власти, но по пътя за Цариград успял да избяга и през юни 1854 г. се установява с една чета в района на Котел. След като бойните действия между Русия и нейните противници се преместват на Кримския полуостров, Раковски разпуска четата и се връща в родния си град. През този първи период на своя живот Георги Раковски търси верния път в борбата срещу чуждоземния гнет. Твърде често той действа импулсивно, но винаги е непоколебим в желанието си да помогне на своя народ. Натрупал житейски опит и големи за времето си познания, Раковски много рано определя бъдещето си на радетел за българската свобода. В началото на 1855 г. Георги Раковски преминава във Влашко и се установява в Синещ, където прекарва почти цяла година. През втората половина на 1856 г., след кратък престой в Белград, той заминава за Нови Сад, където се отдава на публицистична дейност. С помощта на д-р Данило Медакович Раковски започва да издава първия си вестник „Българска дневница“, излизал от април до ноември 1857 г. В Нови Сад обнародва и първия си труд — „Предвесник Горскаго пътника“. Тук довършва поемата „Горски пътник“, която бележи поврат в развитието на българската политическа мисъл. Революционните идеи, разпространявани от „Българска дневница“, предизвикват намесата на Високата порта и австрийските власти, поради което Раковски напуска Нови Сад и през 1858 г. се озовава в Одеса. Продължава своята книжовна работа и тук, в новото си местопребиваване, като се занимава най-вече с исторически и етнографски изследвания. През 1858 г. се появява и първият план на Раковски за освобождението на България, който отразява вижданията му на този етап за пътя, по който трябва да се разреши българският въпрос. В Одеския план изрично се подчертава: „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначе никой не ще я освободи в веки веков, ако не самите те! И никаква права не ще им ся отдаде, без да ся заемат за оръжие и пролеят кръв. Какво по-сгодно и благоприятно време може бити от днешное, да възприемниме такова свято поприще и ми българи, и да добиеме наша мила прадедна свобода?“ Основната мисъл, прокарана в този първи план, е свързана с идеята за едно всеобщо българско въстание, в което трябва да участват всички — богатите със своите пари, учените — с трудовете и идеите си, а бедните — с жертвата на своя живот. Освен това се предвижда координиране на въстаническите действия с борбата на съседните балкански народи и търсене на подкрепа от страна на Русия и Франция. Ръководен орган в подготовката и провеждането на въстанието е Тайната канцелария. С тези свои мисли Раковски показва, че познава в значителна степен проблемите на Източния въпрос. И още — че българският въпрос е част от големия проблем, който вълнува не само балканските страни, но и всички велики сили. Тази е и причината, поради която той предвижда информиране на Русия и Франция за целите на българското въстание. През март 1860 г. Георги Раковски се премества в Белград. Създадените благоприятни обстоятелства (смяната на династията на Карагеоргиевичите с тази на Обреновичите довежда до обтягане на сръбско-турските отношения) го подтикват да бъде по-близо до театъра на предстоящите действия. В сръбската столица той отпечатва част от готовите си трудове, а на 1 септември 1860 г. започва издаването на втория си вестник „Дунавски лебед“, който излиза до декември 1861 г. Това е първият печатен орган на българското революционно движение. Широкото разпространение на вестника в балканските страни, Русия, Австрия и Франция налага част от материалите да се печатат на френски език. Така „Дунавски лебед“ става първият български вестник, информиращ европейската общественост за освободителното движение на покорения народ. В края на 1861 г. Раковски разработва нов план за освобождение на България, известен като Белградски план, в основата на които заляга идеята за масовото народно въстание, подкрепено от навлизането в страната на въоръжени полкове и чети, като основно средство за извоюване на политическата независимост. Съобразен с влошаването на сръбско-турските отношения, планът предвижда навлизане в българските земи от сръбска територия на един въоръжен отряд от 1000 души, който, движейки се по билото на Стара планина, ще нараства от присъединяващите се към него въстаници от вътрешността на страната. В Търново трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, след което многократно нарасналата народна войска, подкрепена от навлезлите от север чети, ще довърши освобождението на България. Ръководен орган на това въстание е Привременното правителство (началство), намиращо се и насочващо бойните действия от съседна Сърбия. В плана изрично се говори за ролята на комитетите в предварителната подготовка, но тя е свързана преди всичко с пропагандирането на идеята за предстоящото въстание. През пролетта на 1862 г. е учреден ръководният орган — Привременното българско началство, написан е уставът, а след успешни преговори със сръбското правителство се пристъпва към изграждането на българската войскова част, известна като Първа българска легия. Сред събралите се около 600 млади българи има учащи от Одеса, Виена и Белград, прославени войводи и бивши хайдути, бъдещи организатори на националната революция. Между тях са В. Левски, Ст. Караджа, Ив. Кър-шовски, Ильо Марков, Иван Кулин… Въоръжените стълкновения между сърби и турци в Белград и бойното кръщение, което българските легисти получават на 15 юни, вдъхват надежда за скорошно изпълнение на предвиденото от Раковски в неговия втори план. Междувременно в Търново започва Хаджиставревата буна. В очакване на българския полк Хаджи Ставри Койнов организира чета и се отправя към Балкана. Преследвана от турски потери, тя се разпада на малки групи. Повечето от четниците в нея са заловени и изпратени на заточение. Нормализирането на сръбско-турските отношения през лятото на 1862 г. прави неудобно пребиваването на български въоръжен отряд в Белград. В началото на септември легията е разпусната, а с това пропада и възможността за реализиране на разработения план. Неочакваният обрат на събитията се отразява тежко върху българските легионери и насажда у тях недоверие към Сърбия. Разигралата се драма е пореден урок за Георги Раковски, който все по-ясно съзнава, че българското освободително движение трябва да бъде откъснато от опеката на външни сили. Надигащият се балкански национализъм и ас-пирациите на Гърция и Сърбия към българските земи го принуждават да скъса с Белград и да потърси ново убежище. През септември 1863 г. Раковски се установява в Букурещ. Тук той се включва в политическите борби, като взема страната на радикално-демократичната група, възглавявана от румънския княз Александър Куза и неговия пръв министър Михаил Когъл-ничану. През 1864 г. започва да издава в. „Бъдущност“, но линията му предизвиква недоволството на Добродетелната дружина. Откритата подкрепа на княз Куза и защитаваната от него идея да се посегне върху правата на едрите румънски земевладелци активизира противниците на Раковски, които в края на краищата постигат успех и спират вестника. Новият вестник „Бранител“, макар и с променено име, прокарва същата линия и е спрян още след първия брой. През 1865 г. Раковски издава и един-единствен брой на отдавна проектираното списание „Българска старина“. През февруари 1866 г. в Румъния е извършен държавен преврат, в резултат на който княз Куза е детрониран. Отказът на Раковски да сътрудничи с новите властници и благосклонното му отношение към начинанията на сваления румънски владетел го принуждават да напусне за известно време Букурещ. Завърнал се отново, Георги Раковски насочва усилията си към обединение на емиграцията в името на българското освобождение. Преживял горчиви разочарования, прозрял действителните намерения на съседните балкански страни, той в крайна сметка стига до извода, че българите трябва да разчитат преди всичко на своите собствени сили. Тези мисли Раковски излага в „Привременен закон за народните горски чети на 1867-о лето“. Привременният закон, носещ дата 1 януари 1867 г., може да се приеме за най-висока точка в идейното му развитие. Изложените в него постановки предвиждат създаване на българска революционна четническа армия, която ще се подчинява единствено на Върховното народно българско тайно гражданско началство. Според закона Началството осъществява общото ръководство на революцията. Военното ръководство се намира в ръцете на главния войвода, назначаван и подчинен на Върховното началство. Законът регламентира всички въпроси по организацията и йерархическата система в четническата армия. Целта на Раковски с този закон е да се създаде една стройна система на четническото движение, което да бъде подчинено на една-единствена цел — постигане на политическото освобождение на отечеството. Георги Раковски не дочаква реализацията на този свой трети план за освобождението на България. Заболял от туберкулоза, той умира на 9 октомври 1867 г в Букурещ. Неслучайно началото на организираното националноосво-бодително движение се свързва с името на Георги С. Раковски. Той пръв от своите съвременници достига до прозрението, че българският народ може да се освободи чрез едно всенародно въстание. Наистина тази идея е издигната още от политическия кръг, възглавяван от С. Врачански, но сега се пристъпва към нейната конкретна реализация. Раковски дълго се лута в балканските лабиринти, за да търси съюзници в предстоящата борба. Натрупаният опит обаче го довежда до най-вярната постановка — българското освобождение трябва да бъде дело на българския народ. И той предвижда участие на всички в предстоящата борба, тъй като чуждото владичество е в разрез със стремежите и интересите на всички обществени групи сред българите. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|