Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| Конструирал по един неповторим начин Вътрешната организация, изяснил в детайли пътя на предстоящото действие, Левски е категоричен в начертанията си по въпроса за бъдещето на освободена България. Тя ще бъде „чиста и свята република“, в която „българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение, било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било. Всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще се избере“.
С идейните си виждания създателят на Вътрешната революционна организация се издига като най-значимата фигура на българската национална революция. Реализмът в неговите пред-начертания, почерпан от отличното познаване на българската действителност и всички аспекти на Източния въпрос, се съчетава по един забележителен начин с постиженията на европейската прогресивна политическа мисъл. По този начин Левски издига революционнодемократичните идеи до степен, от която може да започне конкретната им реализация Христо Ботев начело на революционното движение В средата на 70-те години в живота на българската революционна емиграция настъпват значителни промени. Те са свързани с новите идеи, пропагандирани от най-влиятелната личност в БРЦК Хр. Ботев. Неговите радикални виждания определят основните насоки в развитието и действията на революционната организация. На преден план вече излиза проблемът за решителното действие, за всенародното въстание като неминуема стъпка към постигане на освобождението. В много отношения този проблем се налага и от самото развитие на Източния въпрос и настъпилата на Балканите кризисна ситуация през 1875 г. Христо Ботев е роден в Калофер на 25 декември 1847 г. в семейството на видния възрожденски просветител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова-Петкова. Бащата на Ботев получава образованието си в Одеската семинария, а през 1848 г. открива в Калофер едно от първите класни училища в българските земи. В юношеските години синът тръгва по пътя на бащата. След като завършва трети клас на калоферското училище, той, със съдействието на Н. Геров, заминава за Одеса. Като стипендиант на Одеското българско настоятелство във Втора одеска гимназия Ботев първоначално получава изключителното благоволение и покровителство от страна на братя Тошкович. Причините за това трябва да се търсят най-вече, както отбелязва Захари Стоянов, във факта, че той бил син на „известния даскал Ботя“. Като ученик в гимназията обаче Ботев издържа едва около две години — от 1863 до 1865. Причините за това трябва да се търсят в не дотам успешното учение на българина и в увлечението му по проявяващите се по това време радикални течения в Русия. След изключването му от гимназията остава още около година в Одеса. През 1866 г. учителства в българското село Задунаев-ка, Бесарабия. Престоят на Ботев в Русия има важно значение за идейното му съзряване. В Одеса той попада под влиянието на идеите на Н. Г. Чернишевски и Н. А. Добролюбов. Дружи с полски емигранти, преселени там след неуспешното полско въстание през 1863–1864 г. През 1867 г. Хр. Ботев се завръща в България и замества болния си баща в Калоферското училище. Пламенната реч, произнесена на 11 май, предизвиква недоволството на местните чорбаджии, но разпространената версия, че Ботев бил принуден да напусне родния град заради това, не отговаря на истината. През октомври 1867 г. той заминава за Русия, за да продължи образованието си, но спира в Букурещ, а след това се установява в Браила. В Румъния Ботев се свързва с революционната емиграция. Попаднал във водовъртежа на събитията, той се възхищава от четничеството и през лятото на 1868 г. се готви да премине на юг от Дунав с четата на Жельо Чернев. По този повод написва стихотворението „На прощаване“. След осуетяването на този опит се установява в Букурещ и през септември постъпва в Медицинското училище. Напуска твърде скоро и останал без средства, заживява в една запустяла вятърна мелница, където се среща за кратко време с В. Левски. Няма съмнение, че прозренията на Апостола оказват влияние за по-нататъшното идейно формиране на Ботев. По това време (ноември-декември 1868 г.) Левски крои планове, за да изпълни замислите си, отразени в писмото до П. Хитов. През пролетта на 1869 г. Ботев става учител в Александрия, а лятото се премества в Измаил, където остава до 1871 г. Срещата и дружбата му с руския революционер Сергей Нечаев имат важно значение за изграждането на неговия светоглед. През пролетта на 1871 г. Ботев се установява в Галац. Известията за успехите на комунарите в Париж го въодушевяват дотолкова, че заедно със своя приятел Велико Попов той изпраща поздравителна телеграма до Парижката комуна. На 10 юни 1871 г., след като преди това се премества в Браила, Ботев издава брой първи на в. „Дума на българските емигранти“. Още в уводната статия той отхвърля реформизма и го определя като главна язва на българското национално движение. На тази язва се противопоставя революцията като единствено правилен път за българския народ. От този първи вестник на Ботев излизат само четири броя, но в тях той публикува и своите поетични творби, и своите разбирания за освободителното движение, и своите социално-утопични виждания. Категорично отхвърлящ всякакво съглашателство, Ботев говори за народната революция, чрез която българите ще осигурят своето бъдеще и заедно с останалия славянски свят ще дадат приноса си за развитие на „човещината“. Така основният извод, до който достига Ботев, е, че единственият път за освобождението на народа е безпощадната революция. Прераснала в социална революция, тя ще стане необходимия радикален преврат, жадуваната триумфална врата към бъдното. През 1871 г. Ботев излага своите социално-утопични идеи в статията „Народът вчера, днес и утре“ и в памфлета „Смешен плач“. Спорен е въпросът с авторството на „Символ верую на българската комуна“. Този документ, дълго време приписван на Ботев, е публикуван от Г. Бакалов едва през 1934 г. Липсата на оригинала и публикуването на „Символ верую…“ от историк-марксист основателно поражда съмнение в автентичността на документа. Бъдещите изследвания безспорно ще отговорят на въпроса дали това е дело на Ботев или фалшификация с определена цел. Независимо от това обаче социално-утопичните възгледи на поета са факт, който вместо да се отрича, трябва да се обяснява. Тук е задължително да се направи уговорката, че свързването на утопичните идеи на Ботев с познатия на всички по-сетнешен социализъм не издържа дори най-елементарна критика. Отричането на тези идеи обаче и свързването им единствено с анархистичните увлечения на поета е не по-малко жалко като постановка. Няма никакво съмнение, че Ботев е запознат и с учението на руското народничество, и с идеите на анархизма, и с идеите на буржоазния либерализъм, и с идеите на революционния де-мократизъм, и с учението на социалистите-утописти. Като достатъчно образован за времето си човек, като възторжен последовател на новото и фанатичен отрицател на старото, като влюбчива поетична натура с присъщите й полети и падове, Ботев безспорно заимства отвсякъде по нещо. Макар да не разбира всичко докрай, той се стреми да вземе най-пригодното, според него, за българските условия и българския народ. Така в „Народът вчера, днес и утре“ Ботев пише: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, която го отличава като народ — дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това диво варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всякаква централизация, в неговите еснафи, дружества, мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?“ Под влияние на анархизма Ботев отрича държавата, но неговите социално-утопични възгледи са свързани със стремежа към равенство, към създаване на такъв обществен ред за българите, в който всички ще бъдат поставени при равни условия. Общочовешкият блян за равенство е издигнат и от раннохристи-янската община и той ще си остане вечна и неосъществима мечта за човешкия род, но в него едва ли трябва да се съзират някакви аналогии с познатата „социалистическа“ действителност. Утопичните идеали на Ботев за бъдещето на българското общество са свързани и с интернационалното взаимодействие, със съвместната борба на народите за социална справедливост. В памфлета „Смешен плач“ той прави блестяща защита и възхвала на Парижката комуна — едно събитие, разтърсило света и дало надежда на угнетените за по-добро бъдеще. В същото време Ботев подлага на остра критика господстващата в западните страни система, която оплаквала Париж и проклинала комунарите, но която чрез своите действия извършвала много по-страшни престъпления. „Като че Наполеона, в името на цивилизацията и Вилхелм в името на божия промисъл, не направиха повече зло, повече варварство в 19-ти век, отколкото напр. Александър Македонски с походите си преди толкова векове.“ В заключителната част на статията Ботев заявява: „Християнството има свои мъченици, дорде нарече роба «син божий, син человеческий»; има ги и революцията, за да «направи скитника гражданин»; има ги и ще ги има и социализмът, който «иска да направи човека повече от син божий и гражданин — не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града». Християнството, революцията и социализмът — монархията, конституцията и републиката — те са фактове и епохи исторически, които ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса на човечеството.“ Поради липса на средства първият вестник на Ботев прекратява съществуването си твърде бързо. В продължение на две години поетът сътрудничи на в. „Свобода“, работи в печатницата на Каравелов. На 1 май 1873 г. издава брой първи на втория си вестник „Будилник“, който има съдбата на първия. През 1874 г. Ботев се включва активно в политическия живот на емиграцията и през август е избран за член на БРЦК. След като Каравелов спира издаването на в. „Независимост“, Ботев започва да издава в. „Знаме“ през декември 1874 г. Вестникът излиза до септември 1875 и става орган на БРЦК. В новия вестник Ботев подлага на безпощадна критика Каравелов и неговите мечтания за съюз със Сърбия. Той отхвърля категорично просветителството и либерализма и обосновава идеята за революцията като единствено средство, което може да доведе до освобождението на българите. Като ратува за „революция народна, незабавна, отчаяна“, той отхвърля политическите комбинации, осмива дуализма, критикува Добродетелната дружина за политиката, която следва, и подчертава, че българският въпрос трябва да се реши със силите на българския народ. Непримирим противник на балканския национализъм, Ботев издига идеята за обединение на балканските народи в една федерация, но за разлика от своите предшественици той акцентува на социалните аспекти на това обединение. Само свободни хора, според него, могат да се обединят в истински федеративен съюз на справедливи и демократични начала. Ботев смята, че подобен съюз е възможен дори с турския народ в името на общата борба. „Сегашният обществен ред, който допуща да има султани и капиталисти, е изворът на страданията и на турците, и на българите. Затова всеки, който е обезправен от този ред, който е осъден от него да се бори с нуждата и глада, който мрази своето скотско положение и желае да се избави от него, е наш приятел и брат.“ Макар да издига българската революционна мисъл на по-висока степен, Ботев отстъпва от позициите, които налага и отстоява В. Левски. Така той не обръща необходимото внимание на предварителната подготовка на въстанието. Според него народът е готов за борба, в него е стаен революционният инстинкт и достатъчно е той да бъде призован, за да се вдигне на въстание. За разлика от Левски, който разчита на масовото народно въстание като основно средство за освобождението, Ботев е привърженик на комбинираната тактика — въстание без сериозна предварителна вътрешна подготовка, съчетано с навлизането на чети от съседните страни. И още — той подлага на жестока критика чорбаджиите и висшето духовенство, които причислява към враговете на българския народ. През лятото на 1875 г. Източната криза се задълбочава вследствие на започналото в Босна и Херцеговина въстание. Ботев реагира мигновено чрез в. „Знаме“: „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров. Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до края…“ В резултат на създадената обстановка, по инициатива на Ботев и Ст. Стамболов, в Букурещ на 12 август 1875 г. се свиква ново Главно (така се наричат общите събрания след смъртта на Левски) събрание на БРЦК. То решава да се вдигне незабавно въстание, за да се използва благоприятната обстановка. Избран е нов БРЦК в състав: Хр. Ботев, Иван Драсов, д-р Хр. Чобанов, Д. Ценович и Д. Шопов. Според приетия план страната е разделена на райони, в които трябвало да се изпратят пълномощници на комитета, които да подготвят въстанието. Освен това Ботев е изпратен в Русия, за да намери средства и закупи оръжие, а старите войводи П. Хитов и ф. Тотю са призовани да се включат в предстоящата борба. От изпратените във вътрешността организатори по-сериозна дейност развиват Ст. Стамболов в Старозагорско и Н. Обре-тенов в Русенско. Между останалите пратеници на БРЦК са М. Сарафов, П. Волов, Таньо Стоянов, Сава Танасов. Старозагорският революционен комитет решава въстанието да се обяви на 16 септември, като въстаниците се съберат в околностите на града. След превземането на Ст. Загора се предвижда разрастване на въстанието и овладяване на съседните селища. На уречения ден и място се явяват само 24 души. Поради своята малочисленост въстаниците не се решават да нападнат града. Предвождани от Стамболов, те се отправят към Хаинбоаз, където очакват да се свържат с други въстанически чети. В завързалите се по пътя сражения загиват братя Жекови. Четата постепенно се разпада, а Стамболов и най-приближените му помощници се прехвърлят в Румъния. По същото време се появяват две малки чети в Русенско, начело с Върбан Йорданов и Тома Кърджиев, и в Шуменско, предвождана от Атанас Стоянов. Опитите им да вдигнат българите на въстание завършват без успех и в крайна сметка четите са разпуснати. Така безславно пропада опитът за общо въстание. Прибързаните действия и отсъствието на сериозна подготвителна работа обричат на провал замисленото от участниците в събранието на 12 август. В резултат на неуспешната акция противоречията в БРЦК се изострят до крайна степен. Разочарован от взаимните нападки и обвинения, през септември Хр. Ботев напуска комитета. Непосредствено след това БРЦК прекратява съществуването си. Революционно движение след Априлското въстание Разгромът на Априлското въстание и неистовите зверства на поробителя, физическото унищожаване на много от най-изявените революционни дейци и разпадането на вътрешните и външните организационни структури се отразява негативно върху освободителните борби на българския народ. На преден план отново излизат противоречията, които са особено силни сред различните кръгове на емиграцията в Румъния. Временният провал на революцията като път за извоюване на независимостта активизира привържениците на идеята за разрешаване на българския въпрос с помощта на Русия. Продължаващата Източна криза и обстановката на Балканите допринасят за сравнително бързото преодоляване на последиците от неуспеха. Защитата на българската кауза от страна на европейската общественост и започналата сръбско-черно-горско-турска война вдъхват надежда за успешен завършек на борбите за свобода. В подкрепа на българите се намесват и Славянските комитети в Русия, които още в края на 1875 г. планират даване на средства за подготовка на въстание. През май-юни Славянският комитет в Санкт Петербург отпуска 10 хил. рубли за българските доброволци в сръбско-черногорско-турската война и изпраща специален представител със задачата да обедини българската емиграция в Румъния. Възложената мисия Владимир С. Йонин изпълнява частично. Вместо обединение на българските емигрантски среди в Букурещ се появяват две организации с една рождена дата — 10 юли 1876 г. Българското централно благотворително общество (БЦБО) с почетен председател В. С. Йонин и председател Кири-ак Цанков е наследник на Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН), основано още през 1875 г. от същия този К. Цанков, и продължител в известна степен на БРЦК, макар в идейно отношение да има съществени различия между тях. Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН) с председател митрополит Панарет Рашев изразява интересите на едрата русо-филска буржоазия, групирана около Добродетелната дружина. Непосредствено след конституирането си, по внушение на Славянските комитети, двете организации подпомагат процеса по набиране и изпращане на доброволци за участие в Сръбско-черногорско-турската война. Подкрепени материално от славя-нофилите, те подпомагат около 2500 души да попаднат в Сърбия. Българските доброволци са разделени на три отряда и са включени в руско-българската доброволческа бригада към сръбската армия. Връзките на българите със Славянските комитети и руските военни дейци, участващи в кампанията срещу Турция на страната на Сърбия, довеждат до появата на няколко плана за въстание в България. Още през март-април 1876 г. латвиецът Ян Сколмайстер разработва проект за въстание на българите, като предвижда с това да се прекъснат пътищата между Турция и Сърбия и по този начин да се облекчи задачата на сърбите в предстоящата война. Планът е докладван на ген. Михаил Г. Черняев, който съобщава, че българите се готвят за въстание по план, „съставен от един от нашите офицери“. През юни 1876 г. се ражда и планът на ген. Ростислав А. Фадеев, изработен с помощта на българина ген. Иван Кишелс-ки. Той предвижда формирането на българска дивизия с руски ръководни кадри, която да удари турците в Северна България. Успехът бил сигурен поради ангажираността на Турция във войната срещу Сърбия. Още след първите успехи на дивизията трябвало да се обяви възстановяването на българската държава, което ще предизвика намесата на Русия в нейна защита. За командир на дивизията е предвиден ген. И. Кишелски. Нов план за българско въстание разработва ген. М. Г. Черняев. Той отново е съобразен със Сръбско-черногорско-турската война. Според Черняев България можела да въстане само тогава, когато бъде заета от външна сила. Тя имала два изхода — или да бъде освободена от руските войски, или да бъде подпомогната от напредването на сръбската армия към вътрешността й. В изпълнение на този план е навлизането в Чипровско в началото на юли 1876 г. на българските отряди, ръководени от П. Хитов и Ф. Тотю. Заповедта на сръбското командване връща българите на изходните позиции, но около петдесет четници, под ръководството на Сидер Грънчаров, продължават похода си към вътрешността на страната. Четата води поредица сражения с преследващите я потери. Опитът за спасение чрез разделянето й на по-малки групи е безуспешен. Почти всички участници в четата са избити или заловени. На 31 юли при с. Чурек загива и войводата Сидер Грънчаров. През август 1876 г. и БЦБО предлага план за въстание в България, свързан с войната в западната част на полуострова. Според БЦБО, за да се вдигне ново въстание, е необходимо формирането на един силен отряд от 1000 души на румънска територия или в Южна Русия, който да дебаркира на българска земя и да постави началото на въстаническите действия. За да се противопостави на въстанието, Турция трябвало да отдели част от силите си, съсредоточени срещу Сърбия, а това предоставяло възможност на ген. Черняев за настъпление и навлизане в България. През октомври 1876 г. ген. Р. А. Фадеев предлага нов план за въстание. Този план е съобразен с възприетата от Русия линия за война с Турция, поради което на българите се отрежда значителна роля в борбата срещу турците. Тази борба, според фадеев, трябвало да има спомагателен характер и да осигури бързото настъпление на основните руски сили по набелязания маршрут. С цел материалното осигуряване на така планираното въстание Московският славянски комитет закупува от Германия 20 хил. пушки „Шаспо“, две круповски батареи, 6 млн. патрони и 2500 снаряда. По-късно с това оръжие е въоръжено Българското опълчение. И петте посочени плана са съобразени с промените, които настъпват в развитието на Източната криза. Те се свързват най-вече със Сръбско-черногорско-турската война и с ориентацията на Русия към военна акция срещу Османската империя. Подчиняването на българското освободително движение на промените, които настъпват на Балканите, може да се приеме за нещо естествено. В същото време тенденцията към съчетаването на освободителните борби на българите с военните действия на сърби и черногорци показва, че в средите на БЦБО превес вземат буржоазно-либерапните настроения. Зависимостта от Славянските комитети и стриктното изпълнение на поставените от тях условия доказва, че и БЦБО, и БЧН очакват освобождение на България от Русия. От 18 до 22 ноември 1876 г. БЦБО провежда Народен събор в Букурещ. На това по същество общо събрание присъстват представители на емиграцията и на вътрешните дейци. Основната задача на събора се заключава в обсъждането и приемането на програма за решаването на българския въпрос. В приетата програма се предвижда възстановяване на българската държава в границите на Мизия, Тракия и Македония, „гдето главният и навред преобладаващ елемент е българският“. България ще се управлява самостоятелно, а основният закон на страната ще бъде конституцията, изработена от един законодателен орган. В програмата се предвижда още другите закони да бъдат в съгласие с основния закон, равенство за всички граждани, без разлика на вяра и народност, свобода на словото и съвестта, всеобща военна служба, общо просвещение за всички. За да се осъществи всичко това, Турция трябвало да бъде окупирана от външна сила. Така разработената програма, придружена от специално съставен мемоар на френски език, е изпратена в началото на декември 1876 г. на участниците в предстоящата Цариградска конференция. Приетата от Народния събор програма показва по безспорен начин още веднъж, че БЦБО разчита изцяло на външните сили за разрешаването на българския проблем. Демократичните принципи, заложени в програмата, са факт, но по тактически съображения участниците в събранието не указват формата на бъдещото държавно управление. Пълното доминиране на буржоазно-либералните идеи в този документ е съобразено с реалната обстановка. Поражението на революционната стратегия отваря вратите на политическите комбинации. Те в случая се оказват и по-удачни, и по-перспективни. През лятото и есента на 1876 г. българската емиграция от средите на „старите“, съвместно с Екзархията, организира и реализира една забележителна по своите крайни резултати дипломатическа акция в Европа. Мисията, изпълнена от Марко Балабанов и Драган Цанков, е обезпечена финансово от БЧН и неговия действителен ръководител Евлоги Георгиев. В началото на август Балабанов и Цанков започват своята дипломатическа обиколка и посещават Англия, Франция, Германия, Италия, Русия и Австро-Унгария. При срещите си с видни държавници, дипломати, политици и общественици те издигат българските искания, отразени в специален меморандум и в брошурата „България“, написани от самите тях. Основното искане е автономия за българите в пределите на империята. Тази сравнително ограничена политическа програма, която отразява идеите на организаторите на мисията, отчита интересите на Великите сили в Европейския югоизток и съчетава реалните стремежи на българите с тези интереси. Избраният подход показва, че дипломатическият такт става едно от основните оръжия в домогванията на българите към крайната цел. М. Балабанов и Др. Цанков изпълняват по един забележителен начин възложената им мисия. Срещите им през лятото и есента на 1876 г. в европейските столици убеждават за сетен пъти най-ревностните крепители на Турция в необходимостта от действителни промени в живота на българския народ. Българският въпрос в европейската политика през 1876–1877 г. Разразилата се Източна криза активизира дипломатическата дейност на Великите сили. Всяка една от тях защитава своите интереси в Европейския югоизток, но кризата се оказва удобен повод за разбъркване на картите и за извличане на съответните дивиденти. Още срещата в Райхщад показва, че и Русия, и Австро-Унгария преследват най-вече своите собствени цели. Двете държави се договарят да не се намесват в конфликта между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Договарящите се страни, независимо от противоречията, възникнали между тях, приемат ясно становище по въпроса, че ако Сърбия и Черна гора бъдат разгромени, то те няма да допуснат посегателство върху тяхната териториална цялост. В случай на техен успех двете сили се задължават да не допуснат създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|