Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| Аграрната реформа завършва през 1844 г., но тя е узаконена едва със Закон за земите от 1858 г. Макар и феодална по характер, реформата създава нова структура в селското стопанство, която се характеризира с дребното еднолично селско земевладение. В своето мнозинство българските селяни се превръщат в раетски (свободни) селяни, които притежават различни по размер парчета земя. Притежателите на по-големи и плодородни участъци изнасят част от продукцията си на пазара. Така след реформата раетското земевладение спомага за развитието на стоково-паричните отношения и за налагането на новите буржоазни порядки.
KAM 39
Формирането на българската култура през Възраждането е един изключително сложен и продължителен процес, който преминава през сложни перипетии. В много случаи този процес се проявява зигзагообразно, в други напуска естествената възходяща линия на развитие, често попада под външни въздействия, но като цяло развитието му следва постъпателния напредък на българското общество. Върху изграждането на възрожденската култура силно влияние оказва стремежът към светски знания и движението за новобългарска светска просвета, културните достижения в предходните векове, чуждите културни влияния, с които българите влизат в досег през XVIII и XIX в. Самобитността, съхранила народа през трудните столетия на чуждоземния гнет, се разчупва и престава да играе ролята на изолатор. Това става мъчително трудно, но разкрепостяването в духовен аспект е факт, който предопределя новите стремежи, новите културни въжделения Подем на българската култура след Кримската война След Кримската война в живота на българското общество настъпват дълбоки промени. Те обхващат материалната, социалната и духовната област. Укрепналата българска буржоазия се превръща във водач на българите в борбата им за самостоятелна църква и в стремежа им към духовно-културно еманципиране. Овладяла окончателно общинската власт, тя се превръща в решаващ фактор на развитието във всички области на живота. В условията на всестранен икономически и духовен подем се появяват и първите обществено-културни организации. През 1856 г. са открити читалищата в Свищов, Лом и Шумен. Първо е читалището в Свищов, открито на 30 януари 1856 г. Между неговите основатели са Д. Начович, А. Конкович, Ем. Васкидо-вич, Ив. Радославов. На 23 април 1856 г. е открито читалището в Лом. Негов основател е известният учител и книжовник Кр. Стоянов — Пишурката. През лятото на 1856 г. се открива читалище и в Шумен. Докато през периода 1856–1869 г. в българските земи има едва 30 читалища, то в следващите няколко години до Освобождението техният брой достига 131. Съвместно с общинските ръководства читалищата полагат грижи за развитието на просветата, на театъра и музиката. По този начин те се превръщат в организатори на духовния и обществения живот на българите. Много важна роля играят читалищата „Братска любов“ в Букурещ, „Българското читалище“ в Букурещ и Цариградското българско читалище, основано през 1864 г. Голямата заслуга на Цариградското читалище се състои в това, че то започва да издава сп. „Читалище“, което в продължение на пет години изиграва ролята на централен и ръководен орган за всички български читалища. Успоредно с читалищата възникват и други обществено-културни организации — женски дружества, полагащи грижи за развитието на девическото образование, учителски и ученически дружества, които си поставят за цел да приобщят интелигенцията към модерната култура. През втората половина на XIX в. се появяват и първите общобългарски културни институции. Такова е Настоятелството при църквата „Св. Стефан“ в Цариград. Това е първата българска национална институция, която полага цялостни грижи за развитието на просветата и културата в българските земи. Характер на подобна институция имат още Цариградското българско читалище, благотворителното дружество „Просвещение“, основано през 1868 г., и „Македонската дружина“, основана през 1871 г. След учредяването на Българската екзархия през 1872 г. българската просвета преминава под ръководството на епархи-алните съвети и подчинените им общини. Общобългарските културни институции полагат грижи и защитават общите интереси на нацията. Те стават инициатори за провеждането на учителските събори от 1868 г. насетне. Главната тяхна заслуга се заключава в това, че те отстояват българските интереси от чуждите културни и политически домогвания. Най-вече с тяхна помощ се води борбата срещу домогванията на сърби и гърци в Югозападна България, те се противопоставят категорично на плана на Мидхат паша за отоманизиране на българското просветно дело. След Кримската война българската възрожденска литература бележи своеобразен разцвет. Ако през 30-40-те години тя прави първите си плахи стъпки, сега, през 50-70-те години на века тя достига до забележителни резултати. През този период се обособяват отделните дялове на художествената литература — поезия, проза, драматургия, литературна критика. Общото за всички тези направления е революционният романтизъм, а обединяващата идея е националноосвободителната. Началото на този етап в поезията поставя Г. С. Раковски с поемата си „Горски пътник“, обнародвана в Нови Сад (Австрия) през 1857 г. Макар съдържанието да е предадено в стихотворна форма, художествените похвати и поетичното майсторство са на твърде ниска степен. Достойнствата на тази поема се състоят най-вече в идеите, заложени в нея. Тя налага националната идея и революционния романтизъм като програмни начала на българската поезия през последните десетилетия на османския гнет. През 60-те години продължава да твори Д. Чинтулов. Все по това време се появява и Петко Р. Славейков. Преминал през „даскалската поезия“ през 60-70-те години, Славейков израства като истински поет. На своите съвременници той импонира най-вече с качествата си на епичен поет. Неговите поеми „Изворът на Белоногата“ и „Бойка войвода“ правят силно впечатление със свободния езиков изказ, със силните чувства, които пораждат, с голямото поетично майсторство на автора. Заедно със Славейков през 60-те години с поезия се проявяват още Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Никола Козлев, Любен Каравелов, Добри Войников, Димитър Велексин, Теодосий Икономов. През 70-те години на поетическото поприще се изявява и Иван Вазов със стихосбирките „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“. По това време стихове пишат още Константин Величков, Стефан Стамболов, Стоян Михайловски, Цани Гинчев, Кръстю Пишурка, Пандели Кисимов, Бачо Киро Петров. В последното десетилетие преди Освобождението се изявява и Христо Ботев, който напълно основателно може да се смята за най-голям и най-гениален български поет. Той е написал едва 20 поетични творби, но те са достатъчни, за да се прояви поетичният му гений. Неговото творчество е тясно свързано с борбите на българския народ за политическа свобода и независимост. Заедно с това Ботев е първият изявен певец на социалната правда, на общочовешкото щастие. Гениалността на поетичните му вдъхновения намира завършен израз в баладата „Хаджи Димитър“, в стихотворенията „Борба“, „Моята молитва“, „Хайдути“, „Патриот“ и т.н. През 60-70-те години големи успехи постига художествената проза. Ако през първия период тя се проявява твърде плахо най-вече с подражателски опити, то през 60-те години се появяват първите оригинални разкази и повести. Васил Друмев написва „Нещастна фамилия“ (1860 г.), а Илия Блъсков издава повестите „Изгубена Станка“ и „Злочеста Кръстника“. И в трите повести преобладават наивитетът и сантиментализмът, но те са приети с интерес, тъй като показват и разкриват несносното положение и робската участ на българина. Най-изявеният представител на белетристиката през разглеждания период е Любен Каравелов. Той написва общо около 30 разкази и повести, между които се открояват „Българи от старо време“, „Крива ли е съдбата?“, „Мамино детенце“ и др. В тези свои произведения той представя робската действителност, характерните черти на българите от това време, опитва се да внуши определени критерии за добро или за лошо, да предложи нови норми на поведение, но публицистичният патос му пречи да създаде силни образи и художествени внушения. Заедно с развитието на литературата се появява и литературната критика. Първите „критици“ са самите автори, между които се изявяват особено Т. Икономов и Л. Каравелов. Най-изявен представител на литературната критика до Освобождението е Нешо Бончев (1830–1878 г.). Неговите критични съчинения по въпросите на българската художествена литература имат съществен принос за утвърждаването на демократичното начало в българската поезия и проза. Последните две десетилетия до Освобождението бележат върха на възрожденската публицистика. Характерното за нея през този период е това, че тя се диференцира в различни направления, отразяващи политическите течения и техните виждания в националноосвободителното движение. Около в. „Турция“ на Н. Генович се групират туркофилите, в. „Отечество“ на Добродетелната дружина привлича около себе си русофилите, „Македония“ на П. Р. Славейков е поле за изява на просветителите и черковниците, „България“ на Драган Цанков обединява униатите и западниците, а революционната публицистика е свързана с името на Г. С. Раковски и неговите вестници, с имената на Л. Каравелов и Хр. Ботев и издаваните от тях „Свобода“, „Независимост“, „Дума на българските емигранти“, „Знаме“. При развитието на публицистиката се появяват два нови жанрови вида — фейлетонът и памфлетът. Едни от първите, които използват тези жанрове, са П. Р. Славейков, Д Войников, С. С. Бобчев, но ненадминатите майстори в тази област са Л. Каравелов и Хр. Ботев. През 50-70-те години се заражда и българската драматургия. Първи в тази област се изявяват С. Доброплодни, Кръстю Пишурка, Д. Войников. Първата българска оригинална пиеса принадлежи на Теодосий Икономов. Това е „Ловчанският владика или беля на ловчанския сахатчия“, издадена през 1863 г. Опити в драматургията правят още П. Р. Славейков, Хр. Даскалов, Л. Каравелов, В. Друмев, Д. Войников и др. Техните произведения са силно повлияни от сантиментализма и романтизма на ранната европейска драматургия. Същевременно творчеството им е проникнато от революционни и патриотични идеи, които откликват на духовните и естетическите потребности на възрожденските българи. Между драматурзите особено се открояват Д. Войников и В. Друмев. Д. Войников написва пет драми и пет комедии. Най-известните негови творби са „Райна княгиня“ и комедията „Криворазбраната цивилизация“. Изключително популярна е и драмата на В. Друмев „Иванко, убиецът на Асеня I“. Произведенията на двамата, заедно с „Многострадална Геновева“, не слизат от сцената дълги години. След Кримската война продължават научните търсения на българите в областта на историческото минало, в областта на етнографията и фолклора. С исторически проучвания се занимават П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, Д. Войников, Л. Каравелов, Сп. Палаузов, М. Дринов. Интересите на изследователите са насочени най-вече към средновековната българска държава, но се появяват и разработки, свързани с периода на османското владичество, с П. Хилендарски и С. Врачански, с църковните борби. Професионални изследователи на българското минало са Спиридон Палаузов и проф. Марин Дринов. Като професор в Харковския университет Дринов проучва задълбочено много въпроси от Средновековието и от Българското възраждане. Той свързва началото на тази епоха с делото и историята на П. Хилендарски. В областта на етнографията проучванията са сравнително ограничени. Важно значение в тази област има трудът на Г. С. Раковски „Показалец или Ръководство как да се изискват и издирят най-стари чърти на нашего бития, язика, народопоколе-ния…“. Тази разгърната програма за етнографски проучвания е завършена в Одеса през 1859 г. Интересът към фолклора през разглеждания период нараства изключително много. През 1860 г. в Белград излиза трудът на хърватина Стефан Веркович „Народне писме македонски бугара“. В 1861 г. Л. Каравелов издава в Москва „Паметници на народния бит на българите“ на руски език. В същата година братята Димитър и Константин Миладинови печатат в Загреб „Български народни песни“, събрани от Македония. Проучвания в тази област правят още П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Геров, В. Захариев. Отделни българи правят опити за изследователска работа в областта на философията, астрономията, химията, физиката, географията и т.н. Издадените учебници и преводната литература в посочените научни направления дават възможност на българите да се запознаят с достиженията на европейската и световната наука. Българската култура до Кримската война (1853–1856 г.) С развитието на просветното движение се ускорява процесът на развитие на българската книжнина и литература. Появата на преходните училища и на новобългарските светски училища налага написването и издаването на учебници и учебни помагала. Това от своя страна поставя въпроса за езика, на който трябва да се пише и преподава. Този проблем е с изключителна важност, тъй като езикът е едно от основните градива на културата, заедно с традицията и чуждите влияния, и неговата характеристика безспорно рефлектира върху характера на градената върху него култура. Още в предходните векове започват да се появяват писания, в които се използват елементи от живия, говорим български език, но целенасочено този въпрос се застъпва от Петър Берон, който е категоричен, че децата трябва да учат на общодостъпния говорим език. „Когато изперво видях по другите места — пише Берон, — че деца начеват да четат на книги, написани на техния език, познах, колко зле струват по нас учителите и колко напразно муки теглят горките деца. Защото като преминат младостта си в школата сас толкози страх и треперение, излизат и не знаят барим името си да напишат, нити да си сметнат, щото земат и дават, ами по догените, ако им се случи, понаучват се малко нещо. Почудих ся, как през толкози векове не ся намери ни един да познай това окаяно состояние и да покажи един пръв път камто учението… Това дело восприех аз.“ В идеята да се преподава на говорим български език Петър Берон влага както политически смисъл — защита от асимилатор-ското влияние на гърцизма, така и педагогически смисъл — постигане на по-добри резултати при усвояването на знанията. „Рибният буквар“ всъщност е потвърждение на това негово виждане, тъй като е написан на говорим български език. Предложеното от д-р П. Берон се налага бавно и трудно. По това време съществуват и други становища по този въпрос. Според Неофит Рилски новобългарският език трябва да се изгради на основата на църковнославянския език, приеман като първообраз на старобългарския език. Аргументи за това се търсят в споровете и дискусиите, провеждани в съседна Гърция, където поддръжниците на старогръцкия език имат силни позиции. Второто течение по езиковия спор е представено от д-р П. Берон и Васил Априлов. Според тях новобългарският език трябва да се изгради на основата на народните говори, използвани в българските земи. Дори през 1836 г. Априлов предлага за основа на новобългарския език да се вземе източното наречие. Третото течение смята, че новобългарският език трябва да се изгради чрез един компромисен вариант на основата на църковнославянския език и народните говори. В края на краищата въпросът е разрешен от самото естествено развитие на процесите в българското общество през XIX в. Налага се мнението на д-р П. Берон и В. Априлов, тъй като източното наречие е език на едни от най-добре развитите в икономическо отношение български райони, от тях излизат видни представители на българското просветно дело — учители, книжовници, общественици. Те издават вестници, списания, учебници и учебни помагала, изследвания, литературни творби и т.н., като използват източното наречие, което по естествен път се налага като основа на новобългарския език. Новият език обединява духовния свят на народа. Той е определящият белег на българската национална култура. Формирането на новобългарския език се отразява най-непосредствено върху развитието на българската книжнина и литература. На базата на този език се полагат основите на модерната бъягарска литература, развитието на която преминава през два основни периода — първият през 30-40-те години на XIX в., а вторият обхваща 50-70-те г. на века. През 30-40-те години на XIX в. култът към науката и образованието, към изящното слово, към рационалистичното мислене, към житейската практичност, свързан с любовта към отечеството, насочва литературния интерес към земните неща, към общобългарската съдба, към националните идеали и въжделения. Условията на азиатския гнет принуждават творците да издигат и налагат идеята за съдбата на българите, т.е. да изтъкват националните потребности пред личностните проблеми. Блестящ в това отношение е Неофит Бозвели — водач на тази част от българската интелигенция, която е против обвързването на българската култура с каквито и да са външни влияния. Като прави характеристика на съвременните му българи, „горките рожби на Мати Болгария“, той пише: „Те уста имат, език нямат, очи имат, но не виждат, уши имат, но не слушат, теглят повече от скотовете и защо — не знаят, горко въздишат и пъшкат, но за коя причина — не смеят да питат, стоят просълзени горките, гледат като нечувствени и умаени като гъски, ходят в темна мъгла…“. През разглеждания период промените, които все повече и повече се утвърждават в българското общество, започват да дават своите плодове и в културната област. Материалните и социалните изменения, настъпили през XVIII и първата четвърт на XIX в., сега, през 30-40-те години, избуяват и в духовно-културната област. Издадените книги във всички жанрове през този период са общо 264. В 30-40-те години на века постепенно се обособяват отделните направления в книжовната дейност: учебникарството, педагогическата книжнина, публицистиката, изследванията в областта на хуманитарните науки и природознанието, поезията, художествената проза. През този особено важен период от оформянето и изграждането на литературния процес се появяват и първите вестници и списания като разпространители на научните достижения и на актуалната текуща информация. Началото на учебникарската литература се поставя с издадения от П. Берон през 1824 г. в Брашов „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибен буквар“. В неговите осем дяла е систематизирана една значителна информация по граматика, четене и писане, аритметика, природознание и история. Всъщност букварът е една енциклопедия, която включва в себе си и мъдри съвети в стила на буржоазната етика, и патриотични мотиви, и обръщение към античната история. Макар да не съдържа оригинални идеи, тъй като почти всичко е заето от „Буквара“ на големия гръцки педагог Дарвар, издаден през 1804 г., „Рибният буквар“ помага за налагането на една нова учебна система, отговаряща на промените в българското общество. Поради тази причина той е и най-преиздаваната книга до Освобождението. След Буквара на П. Берон най-забележителни са трудовете на Неофит Рилски. През 1835 г. в Крагуевац са отпечатани взаимоучителните таблици. В същата година издава и „Българска граматика“, предназначена за габровското училище, където той преподава. По-късно (1852 г.) отпечатва и „Христоматия славянското язика“, която е предназначена за преподавателската му работа в гръцкото богословско училище на о. Халки. През 1835 г. Неофит Бозвели и Емануил Васкидович издават „Славяноболгарское детеводство“ в шест части. В предговора към третата част — славяноболгарска граматика, двамата се обявяват срещу възгледа, че човек си оставал такъв, какъвто се е родил, и изтъкват голямото значение на възпитанието за формирането на човешкия характер. Особено интересна е и петата част на „Детеводството“ — „Краткое политическое Земле-описание за обучение на болгарското младенчество“, в която освен кратки данни за разните държави се дават по-подробни сведения за България и големите български селища. През 1836 г. Ат. Кипиловски издава „Кратко начертание на всеобщата история“. Плодовит съставител на учебници е Христаки Павлович, който издава аритметика (1833 г.), Разговорник (1835 г.), Граматика (1836 г.). По един от преписите на Паисиевата история той съставя учебник по история под заглавието „Царственик или история Болгарская“ (1844 г.). Учебници издават още Ив. Бого-ров — „Първичка българска граматика“ (Букурещ, 1844 г.), Н. Геров — Физика (1849 г.), Константин Фотинов — „Землеописа-ние“ и т.н. В областта на педагогическата книжнина наред с д-р П. Берон се изявява В. Априлов. В Русия той издава много свои произведения, посветени на българската просвета и образование: „Български книжици“ (1841 г.), „Деница на новобългарското образование“ (1841 г.), „Допълнение към книгата «Деница на новобългарското образование»“ (1842 г.), „Мисли за сегашното българско образование“ (1845 г.). G тези свои трудове Априлов ратува за откъсване от културната опека на гърцизма и за приобщаване на българите към славянската, руската културна сфера. Други видни представители на просвещенско-педагогичес-ката мисъл са Райно Попович със своя труд „Христоития“ (1835 г.), Неофит Бозвели с „Общосборно жалостний советователний разговор на любородните“ и „Любопитнопростий разговор“, д-р Иван Селимински, Константин фотинов, Александър Екзарх, д-р Иван Богоров. KAM 38
Промени в промишленото производство. Развитие на градовете През разглеждания период се разраства и разширява своя обхват стоковото производство в българските земи. Градовете се развиват като търговско-занаятчийски центрове. В тях се струпва все по-голям брой население, което се откъсва от селското стопанство и се отдава на търговия и занаяти. Някои села в резултат на развитието на занаятите и търговията в тях приемат все повече градски облик. Особено се засилва този процес след ликвидирането на феодалните размирици в началото на XIX в., което относително намалява вътрешната несигурност. Интензивното развитие на занаятчийството през XVIII в. се предопределя от нарасналото търсене на неговите произведения както в империята, така и зад граница. Това от своя страна довежда до промени в занаятчийското производство като организация. Ако в предходните векове занаятчията работи преди всичко по поръчка и с материали на клиента, то сега той произвежда предимно за пазара. Домашният занаят преминава на втори план. Първостепенно място заема вече сравнително добре уредената занаятчийска работилница, в която работят известен брой чираци и калфи. Ускореното развитие на занаятчийството довежда до появата на нови производства и до възникване на специализра-ни райони, в които преобладават определен вид занаяти. Тази специализация се налага от природните дадености, от географските условия, от суровинната база и от съществуващата традиция. Така в планинските и полупланинските райони, които са центрове на животновъдството, продължават възходящото си развитие абаджийството и гайтанджийството. Проспе-рират още кожарството, кожухарството, папукчийството, му-тафчийството. В районите на Самоков, Неврокоп, Малък Самоковец (Странджа), Чипровци се развиват занаятите, свързани с получаване на желязо, обработката на сурово желязо и други метали — железарство, ковачество, казанджийство. Особено значение добива предачеството, което след внасянето на чекръка през втората половина на XVIII в. е разпространено масово във вълнодобивните райони и в областите, занимаващи се с паму-копроизводство и копринарство. Съществено значение за развитието на занаятчийското производство има ферманът на султан Мустафа III от 1773 г, с който на еснафските организации се гарантира вътрешна автономия и държавно покровителство. И още — регламентира се структурата на еснафите, изясняват се техните права и задължения. Тази височайша намеса е категорично доказателство за това, че една значителна част от производството на занаятчийските сдружения отива за задоволяване нуждите на държавата. Ферманът на Мустафа III дава силен тласък в развитието на ръчното производство. Благодарение на обявената вътрешна самостоятелност на еснафските организации българите се налагат твърде бързо като основен елемент в производствените им дейности. Те са тези, които поемат ръководството на еснафите с всички произтичащи от това последствия. През ерата на Танзимата занаятчийското производство укрепва още повече. Промените, настъпили вследствие на проведените през втората четвърт на XIX в. реформи, довеждат до разцвет на ръчното производство. През този период се обособяват над 100 отделни занаята. Голяма част от тях работят за нуждите на редовната турска армия — абаджии, гайтан-джии, папукчии, терзии, тюфекчии, барутчии, мутафчии и т.н. Интензивното развитие на занаятчийството през първата половина на XIX в. довежда до появата на предприятия с по-голям брой заети в производството лица. Това са простите кооперации и манифактурите, в които вече се наблюдава доста напреднал процес на разделението на труда. Най-ранно и най-широко разпространение простата кооперация и манифактурата достигат във вълненотекстилното производство. Организатори на предприятия от подобен тип са преди всичко богати търговци, които използват наемен труд във всичките етапи на производството. Манифактурата обхваща онези клонове на промишленото производство, които изработват стоки за широкия пазар на империята. Преобладаваща в българските земи е разпръснатата манифактура, тъй като тя отговаря на традиционния, домашен начин на производство. Освен това този тип предприятие изисква значително по-малко средства от своите организатори. Като най-характерен пример за разпръсната манифактура във вълненотекстилния бранш може да се посочи манифактурата на Атанас Гюмюшгердан в Пловдивско. През 30-те години на XIX в. става факт и фабричното производство в българските земи. През 1834 г. Добри Желязков от Сливен открива в родния си град модерна тъкачница, а през 1835 г., след като издейства нарочен ферман от Махмуд II, построява тъкачна фабрика. След реконструкцията и преобо-рудването й през 1840 г. тя се превръща в модерно предприятие, в което работят 300–400 наемни работници, а качеството на произвеждания плат не отстъпва на качеството на внасяните от западноевропейските държави платове. Втората фабрика е открита в същия бранш през 1848 г. в с. Дермендере (Първенец), Пловдивско. Тя е собственост на сина на Атанас Гюмюшгердан — Михалаки Гюмюшгердан. Отсъствието на държавен протекционизъм и твърди гаранции за личността на собственика и неговото имущество обаче прави появата на фабрични предприятия в българските земи спорадично явление. Съществуващите условия принуждават богатите българи да се занимават с дейности, които не могат или трудно се контролират от държавата и нейната администрация. Поради тази причина мнозина от тях се отдават на търговията и лихварството. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|