Густав Льобон Психология на тълпите

Затова и чудотворното и легендарното в събитията винаги поразяват най-силно тълпите. В действителност чудотворното и легендарното са истинските опори на една цивилизация. В историята привидността е играла много по-силна роля от реалността. Тук нереалното господства над реалното.

Познаващи само образното мислене, тълпите се оставят да бъдат впечатлени само от образи. Единствено те ги плашат или привличат и прерастват в подтик за действие.

Оттук и постоянното огромно влияние върху тълпите па театралните постановки, показващи образа (картината) в най-чистия му вид. Едно време хляб и зрелища олицетворявали идеала за щастие за римския плебс. С течение на вековете този идеал малко се е променил. Нищо не смайва по-силно народното въображение от една театрална пиеса. Цялата зала едновременно изпитва едни и същи емоции и ако те не се превръщат веднага в действия, то е, защото най-несъзнаващият зрител не може да не си даде сметка, че е жертва на илюзия и че се е смял или плакал на измислени преживявания. Понякога обаче внушените чрез образите чувства са прекалено силни, за да се удържи стремежът им, подобно на обикновените внушения, да се превърнат в действия. Широко известен е случаят с онзи народен драматичен театър, където се принудили да охраняват при излизането му артиста в ролята на предателя, за да го спасят от набезите на зрителите, възмутени от въображаемите му престъпления. Мисля, че това е един от най-показателните примери за умственото състояние на тълпите и преди всичко за лесната им податливост на внушения. За тях нереалното е почти толкова важно, колкото реалното.

На народното въображение се основават мощта на завоевателите и силата на държавите. На тълпите трябва да се въздейства, за да бъдат поведени. Всички велики исторически събития: раждането на будизма, на християнството, на исляма, Реформацията, революцията и в наше време — заплашителното нашествие на социализма, са преките или далечни последици от силни впечатления, произведени върху въображението на тълпите.

Нека добавим, че големите държавници от всички времена и във всички страни, включително абсолютните деспоти, са виждали в народното въображение опора на своето могъщество. Те никога не са се опитвали да управляват срещу него. „Приех католицизма — казваше Наполеон в Държавния съвет — и успях да завърша войната във Вандея; направих се на мюсюлманин и се установих в Египет; превръщайки се в ултрамонтанист, спечелих италианските свещеници. Ако управлявах еврейския народ, щях да възстановя Соломоновия храм.“ Никога, може би от времето на Александър и Цезар насам, никой велик човек не е разбрал по-добре как трябва да се въздейства на въображението на тълпите. Да го поразява, било негова постоянна грижа. Мислел за това, когато побеждавал. Когато държал речи и слова, при всяко свое начинание. Тази мисъл не го напускала и на смъртното му ложе.

Как да бъде впечатлено въображението на тълпите? Ще разберем не след дълго. Нека кажем още отсега, че целта е непостижима чрез нарочни демонстрации за величие върху съобразителността и разсъдъка. На Антоний не му била нужна учена реторика, за да възбуди народа срещу убийците на Цезар. Той прочел пред него завещанието му и му показал трупа му.

Всичко, което смайва въображението на тълпите, се явява като грабващ и чист образ, освободен от допълнително тълкувание или пък придружен единствено от няколко чудотворни деяния: голяма победа, голямо чудо, голямо престъпление, голяма надежда. Важното е нещата да се представят наведнъж и без никога да се посочва произходът им. Сто малки престъпления или сто малки произшествия изобщо не са в състояние да поразят въображението на тълпите; докато едно само сериозно престъпление, една-единствена катастрофа ще ги поразят дълбоко, дори резултатите от тях да са безкрайно по-малко смъртоносни от всичките сто малки произшествия. Голямата епидемия от инфлуенца в Париж, повалила пет хиляди души за няколко седмици, не засегна кой знае колко народното въображение. Действително тази истинска хекатомба не се изразяваше чрез някакъв видим образ, а само чрез всекидневните статистически данни. Някое произшествие, при което вместо тези пет хиляди биха загинали само петстотин — в същия ден, на някой площад, в резултат на ясно виждащо се събитие, например падането на Айфеловата кула, би произвело огромно впечатление върху въображението. Вероятната гибел на един презокеански кораб, смятан, поради липса на информация, за потънал в морето, се отрази дълбоко в продължение на осем дни на въображението на тълпите. Същевременно официалните статистики показват, че хиляда големи кораба са изчезнали през същата година. Тълпите не се развълнуваха нито за миг от тези последователни загуби, по друг начин различни като погубени живи хора и стоки.

Изводът — не фактите сами по себе си стряскат народното въображение, а именно начинът, по който се проявяват. Трябва тези факти чрез бих го нарекъл сгъстяване да предизвикат някой завладяващ образ, който изпълва и подчинява съзнанието. Да познаваш изкуството на въздействието върху въображението на тълпите, значи да познаваш изкуството да ги ръководиш.
Четвърта глава

Религиозни форми, които придобиват всички убеждения на тълпите

При изучаване отблизо убежденията на тълпите както в епохи, белязани от вярата, така и при големите политически бунтове, например тези от миналия век, откриваме, че такива убеждения неизменно придобиват специална форма, която не мога да определя по-точно, ако не я нарека религиозно чувство.

Това чувство се характеризира по твърде прост начин: обожание към смятано за висше общество, боязън от приписваното му могъщество, сляпо подчинение на заповедите му, невъзможност да се обсъждат неговите догми. Желание за разпространението им, склонност да се смятат за врагове всички, които отказват да ги възприемат. Независимо дали е насочено към някой невидим бог, към някой каменен идол, към герой или политическа идея, подобно чувство си остава винаги религиозно като същност. Тук участват и свръхестественото и чудотворното. Тълпите обвиват с еднаква загадъчна сила както политическата формула, така и вожда победител, който мигновено ги фанатазира.

Човек не е религиозен само като почита някое божество, а и когато отдава всички сили на духа, цялата подчиненост на волята си, пламенния фанатизъм в служба на една кауза или на едно същество, превърнало се в цел и посока на чувствата и действията.

Нетърпимостта и фанатизмът обикновено вървят ръка за ръка с религиозното чувство. Те са неизбежни у тези, които вярват, че познават тайната на земното или човешкото щастие. Тези две черти се откриват у всички хора в колектив, щом някакво убеждение ги разбунтува. Якобинците от времето на терора били също толкова убедено религиозни, колкото католиците на Инквизицията, а жестокият им плам се пораждал от същия източник.

Убежденията на тълпите приемат присъщите на религиозното чувство черти, като: сляпо подчинение, бясна нетърпимост, нужда от бурна пропаганда; следователно можем да твърдим, че всичките им вярвания са религиозни по форма. Героят, когото тълпата приветства, е наистина бог за нея. Такъв е бил Наполеон в продължение на петнайсет години и никога божество не се е радвало на по-предани последователи, нито е изпращало с по-голяма лекота хора на смърт. Боговете на езичеството и на християнството никога не са упражнявали по-пълна власт над душите.

Теоретиците на религиозни и политически убеждения са постигнали целта си само защото са съумявали да налагат на тълпите тези чувства на религиозен фанатизъм, каращи човека да намира щастието си в обожанието и тласкащи го към саможертва в името на собствения идол. В хубавата си книга за римска Галия Фюстел дьо Куланж правилно отбелязва, че Римската империя е издържала съвсем не благодарение на силата, а на религиозното обожание, което е вдъхвала. „Сигурно е безпрецедентен случай в световната история — казва той с основание — един ненавиждан от народите режим да издържи в течение на пет века… Не бихме приели обяснението, че трийсет легиона на империята са накарали сто милиона души да се подчиняват.“ Ако са се подчинявали, то е било поради единодушното обожествяване на императора, олицетворение на римското величие. И в най-малката паланка на империята имало олтари в негова чест. По онова време от единия до другия край на империята в душите почнала да покълва една нова религия, чиито божества били самите императори. Няколко години преди християнската ера цяла Галия, в лицето на шейсет града, издигнала с общи сили в околностите на Лион храм на Август… Неговите жреци, избрани от събранието на галските градове, били най-важните личности на страната си… Не е възможно всичко това да се отдаде на страха и угодничеството. Не може цели народи да са угоднически, и то в продължение на три столетия. Не царедворците обожавали принца, а Рим. Това бил не само Рим, а и Галия, Испания, Гърция и Азия."

Днешните завоеватели на души вече нямат олтари, но имат статуи и образи и оказваният им култ не се различава съществено от някогашния. Бихме разбрали донякъде философията на историята само ако правилно сме прозрели този основен пункт на психологията на тълпите: за тях трябва или да си бог, или нищо.

Тук не става дума за суеверия от друго време, окончателно отхвърлени от разума. Във вечната си борба с разума чувството никога не е бивало победено. Тълпите вече не искат да чуят думите „божество“ и „религия“, чието господство са търпели така дълго; никоя епоха обаче не ги е виждала да издигат толкова статуи и олтари, както от един век насам. Народното движение, известно под името „буланжизъм“, показало колко малко е нужно за възраждането на религиозните инстинкти на тълпите. Няма селска странноприемница, която да не притежавала образа на героя. Приписвали му силата на изцелител на всички неправди, на всички злини и хиляди хора биха дали живота си за него. Какво ли място би заел той в историята, ако характерът му бе успял да подкрепи легендата!

Ненужна баналност е да се повтаря, че на тълпите им трябва религия. Политическите, божествените и обществените вярвания се настаняват сред тях едва когато приемат неизменната религиозна форма, предпазваща тълпите от спор. Ако можеше да се накарат тълпите да приемат атеизма, то той би притежавал цялата нетърпяща възражение пламенност на едно религиозно чувство, а във външните си изяви би се превърнал в култ. Еволюцията на малката позитивистка секта ни дава любопитно доказателство за това. Тя прилича на онзи нихилист, чиято история ни разказва дълбокият Достоевски. Един ден, осветен от проблясъка на разума, той счупил образите на божествата и светците, украсявали дотогава олтара на малкия му параклис, после ги заместил с трудовете на няколко философи атеисти, след което благоговейно запалил отново свещите. Предметът на религиозните му вярвания се бил променил, ала можем ли да твърдим, че религиозните му чувства наистина са се променили?

Отново повтарям, че някои исторически събития, а именно най-важните, могат добре да се разберат само след като се осъзнае религиозната форма, в която в крайна сметка винаги се обличат убежденията на тълпите. Редица обществени явления изискват много повече проучване от психолог, отколкото от естественик. Нашият голям историк Тен направи единственото натуралистично изследване на Революцията и много пъти не успяваше да схване истинския генезис на събитията. Отличен наблюдател на фактите, пропуснал обаче да прозре психологията на тълпите, знаменитият писател не винаги съумяваше да стигне до причините. Ужасен от кървавата, анархична и жестока страна на фактите, той изобщо не съзря у героите на великата епопея друго освен диви епилептици, отдаващи се без задръжки на инстинктите си. Насилията на Революцията, убийствата й, нуждата й от пропаганда, обявените от нея войни на всички крале намират обяснение единствено като се отчете, че тя е означавала установяване на нова религиозна вяра в душата на тълпите. Реформацията, Вартоломеевата нощ, Религиозните войни, Инквизицията, Терорът са сходни явления, осъществени под влиянието на онези религиозни чувства, неизменно водещи до заколение, с меч и огън, на всичко противостоящо на установяването на тази нова вяра. Средствата на Инквизицията и на Терора са средства на истински убедените. Прибегнеха ли до други средства, нямаше да са убедени.

Сътресения, подобни на тези, които посочих, се получават само когато душата на тълпите ги извади на показ. И съвършените деспоти биха били безпомощни да ги отприщят. Историците, представящи Вартоломеевата нощ като дело на един крал, пренебрегват психологията на тълпите точно толкова, колкото и тази на кралете. Такива прояви могат да излязат само от народната душа. Най-пълната власт на най-деспотичния монарх не е в състояние да направи нищо друго, освен да ускори или да забави малко осъществяването им. Не кралете са направили Вартоломеевата нощ, нито Религиозните войни, както и Терорът не е дело на Робеспиер, Дантон или Сен Жуст. Зад такива събития винаги се открива душата на тълпите.

Схващания и вярвания на тълпите

Далечни фактори за вярванията и схващанията на тълпите

Определящите ги фактори са от два вида: далечни и непосредствени.

Далечните фактори придават на тълпите свойството да възприемат някои убеждения и същевременно да са напълно невъзприемчиви към други. Те подготвят почвата, върху която виждаме да покълват внезапно нови идеи, учудващи със силата и резултатите си, но в които непосредствена е само привидността. Избухването и осъществяването на някои идеи у тълпите понякога става поразяващо рядко. Това е само повърхностен ефект, отвъд който най-често трябва да се търси продължителна предходна дейност.

Преките фактори са тези, които, добавени към споменатата продължителна дейност, без която собственото им действие е немислимо, предизвикват у тълпите активното убеждение, тоест придават форма на идеята и я отприщват с всичките й последици. Под натиска на тези непосредствени фактори се появяват решенията, които отведнъж вдигат общностите на крак; благодарение на тях избухва вълнение или се решава стачка; чрез тях огромни множества издигат един човек на власт или свалят правителство.

Последователното действие на тези два вида фактори се открива във всички исторически събития, Френската революция, за да си послужа само с един от най-ярките примери, е повлияна от далечни фактори, като писателските критики и безчинствата на Стария режим. Така подготвена, душата на тълпите по-късно лесно е била предизвикана към бунт от непосредствени фактори, каквито са ораторските речи и съпротивата на Двора срещу незначителни реформи.

Сред далечните фактори някои са общовалидни и стоят в основата на всички вярвания и схващания на тълпите; това са: народността, традициите, институциите, образованието. Ще се спрем на ролята на всеки от тези фактори.

[* Поради необичайността на такава теза и след като историята остава напълно неразбираема без нея аз посветих няколко глави от моята книга („Психологически закони на развитието на народите“) на доказването й. Читателят ще разбере от нея, въпреки подвеждащата привидност, че нито езикът, нито религията, нито изкуствата, с една дума — нито един компонент на цивилизацията не може да премине непокътнат от един народ в друг.]

Средствата, обстоятелствата, събитията представляват социалните внушения на момента. Действието им може да бъде от значение, но винаги временно, ако противоречи на внушенията на племето, тоест на всички предци.

В няколко глави на тази книга пак ще имаме случай да се върнем на влиянието на народността и да покажем, че то е толкова силно, че владее специфичните за душата на тълпите черти. Ето защо множествата в различните страни разкриват силно подчертани разлики в своите вярвания и поведение и не могат да бъдат еднакво повлияни.

Биологическите науки се промениха, откакто ембриологията показа огромното влияние на миналото за развитието на съществата; така ще стане и с историческите науки, когато това понятие получи по-голямо разпространение. То все още не е достатъчно наложено и доста държавници не са мръднали от представите на теоретиците от миналото столетие, въобразявайки си, че едно общество може да скъса с миналото си и да бъде преправено, водено от светлините на разума.

Народът е организъм, създаден от миналото. Както всеки организъм, той може да се промени само чрез продължителни наследствени натрупвания.

Истинските водачи на народите са традициите; и както съм повтарял многократно, те променят лесно само външните си страни. Без традиции, което ще рече без национална душа, никоя цивилизация не е възможна.

Така и двете основни занимания на човека, откакто съществува, са били да си създава мрежа от традиции, а после, когато благотворното им действие отмине, да ги разрушава. Няма ли здрави традиции, няма цивилизация; без постепенното отстраняване на тези традиции пък няма напредък. Трудността е в намирането на точно равновесие между здравината и многообразието. Това е огромна трудност. Ако един народ остави традициите му да закостенеят в продължение на много поколения, той е неспособен на по-нататъшно развитие и — какъвто е случаят с Китай — не се поддава на усъвършенстване. Самите бурни революции с нищо не помагат, защото в такива моменти или счупените брънки на веригата се съединяват отново и миналото възстановява без промени господството си, или разпръснатите брънки пораждат анархия и скоро след това — упадък.

Следователно най-главната цел на един народ трябва да бъде запазването на институциите от миналото и постепенното им обновяване. Трудна цел. Римляните в древността, англичаните в ново време са почти единствените, успели да я постигнат.

Най-върлите поддръжници на традиционните възгледи и които най-упорито се противопоставят на промяната им, са именно тълпите и по-точно онези категории от тях, съставляващи кастите. Вече наблегнах на този консервативен дух и показах, че много революции довеждат само до промени на думи. В края на миналия век* пред картината на разрушените църкви, прогонените или гилотинирани свещеници, повсеместното преследване на католическия култ човек можеше да помисли, че старите религиозни идеи са загубили всякаква възраст; въпреки това няколко години на всеобщи възражения доведоха до възстановяване на премахнатия култ. Докладът на бившия член на Конвента Фуркроа, преразказан от Тен, е съвсем красноречив в това отношение:

[* Авторът има предвид деветнайсетото столетие. — Б.р.]

„Наблюденията във връзка с неделната литургия и посещаването на църквите доказват, че огромната част от французите желае да се завърне към старите обичаи и сега изобщо не е време да се противостои на тази национална наклонност…“

„Голямото мнозинство от хората имат нужда от религия, култ и свещеници. Грешка на няколко модерни философи, на която самият аз се поддадох, е да се вярва, че едно широко разпространено образование може да разруши религиозните предразсъдъци; за голямата част от нещастниците те са извор на утеха…“

„И така, трябва да се оставят на народната маса нейните свещеници и олтари, нейният култ.“

Никой пример не разкрива по-добре силата на традициите над душата на тълпите. Нито храмовете приютяват най-почитаните идоли, нито дворците — най-деспотичните тирани. Те лесно се рушат. Незримите господари, властващи в душите ни, убягват на всяко усилие и отстъпват единствено на бавното изтощително действие на вековете.

Но нашата задача сега е да се занимаем само с влиянието, което времето оказва върху зараждането на схващанията на тълпите. В този смисъл то все още играе огромна роля. В неговата зависимост са главните сили, например народността, които не могат да възникнат без него. На него дължат развитието и отмирането си и всички вярвания. То им дава сила и пак то им я отнема.

Времето подготвя схващанията и вярванията на тълпите, тоест почвата за тяхното покълване. В резултат някои идеи, осъществени в дадена епоха, са неосъществими в друга.

Времето наслагва огромния остатък от вярвания и мисли, върху които се раждат идеите на епохата. Те не покълват случайно и напосоки. Корените им се губят далече в миналото. Поникнат ли, времето вече е подготвило разцъфтяването им; и все назад трябва да се връщаме, за да схванем зараждането им. Те са дъщери на миналото и майки на бъдещето, вечни роби на времето.

И така, то е истинският ни господар и дадем ли му свобода, виждаме как всичко се променя. Днес сме твърде обезпокоени от заплашителните стремежи на тълпите, от разрушенията и сътресенията, които вещаят. Времето ще се постарае само да възстанови равновесието. „Никой режим — пише съвсем правилно г-н Лавис — не се е създал за един ден. Политическите и обществените организации са творения, изискващи векове; безформен и хаотичен, феодализмът е съществувал в продължение на столетия, докато намери правилата си; абсолютната монархия също преживяла няколко века, преди да открие верните начини за управление, и тези периоди на очакване са били белязани от големи сътресения.“
4. Политическите и обществените институции
Според една представа учрежденията могат да излекуват недостатъците на обществата, напредъкът на народите се дължи на усъвършенстването на конституциите и правителствата, а обществените промени стават с декрети; и тази представа е все още широко разпространена. Тя бе отправна точка на Френската революция, на нея се опират и съвременните социални теории.

И най-продължителните експерименти не успяха да разклатят тази съмнителна химера. Напразно философи и историци се опитаха да докажат абсурдността й. Не им беше трудно да покажат, че институциите са дъщери на идеите, на чувствата и на нравите; и че идеите, чувствата и нравите не се преправят с преправяне на кодексите. Един народ има толкова право да избира по желание институциите, колкото да избира цвета на очите или на косите си. Институциите и правителствата са продукт на народността. Далеч от възможността да творят епоха, те са нейни творения. Народите не биват управлявани според моментните им прищевки, а по изискванията на характера им. Понякога са нужни векове за създаването на един политически режим и векове за промяната му. Учрежденията не притежават никаква същностна добродетел; те не са нито добри, нито лоши сами за себе си. Добри в даден момент и за даден народ, те могат да бъдат ненавистни за друг народ.