Густав Льобон Психология на тълпите

За съжаление самите легенди са напълно безсъдържателни. Въображението на тълпите ги преобразува безкрайно според времената и най-вече според племената. Голяма е разликата между кръвожадния Йехова от Библията и любвеобилния бог на света Тереза, а почитаният в Китай Буда вече няма нищо общо със съименника си в Индия.

Дори не е необходимо вековете да са минали над героите, за да може легендата за тях да бъде преобразена от тълпата. Случва се преобразяването да продължи няколко години. В наши дни видяхме как легендата на един от най-големите исторически герои се променя няколко пъти за по-малко от петдесет години. При Бурбоните Наполеон се превърнал в някакъв идиличен образ, филантроп и либерал, приятел на смирените, които, по думите на поетите, трябвало трайно да запазят в колибите си спомена за него. Трийсет години по-късно добродушният герой бе станал кръвожаден деспот, узурпатор на властта и на свободата, пожертвал три милиона души единствено за собствената си амбиция. В наше време легендата не е престанала да се променя. Щом я покрият десетина столетия, бъдещите учени, четейки тези противоречиви разкази, сигурно ще се усъмнят в съществуването на героя така, както ние се съмняваме понякога в съществуването на Буда, и ще виждат в него само някакъв слънчев мит или развитие на легендата за Херкулес. Няма съмнение, че те лесно ще преживеят тази неустановеност, защото, по-добре запознати от днес с психологията на тълпите, знаят, че историята може да увековечава само митове и нищо друго.
3. Преувеличеност и простота на чувствата на тълпите
Чувствата, които проявява една тълпа, добри или лоши, притежават двойното свойство на крайна простота и крайна преувеличеност. По този показател, както и по много други индивидът сред тълпата се приближава до първобитните същества. Тънкостите са недостижими за него и затова той вижда нещата в тяхната съвкупност и не познава преходите. В тълпата преувеличеното чувство се подсилва още повече от обстоятелството, че разпространявайки се много бързо чрез внушение и предаване от човек на човек, одобрението, което го обгръща, значително увеличава силата му.

Простотата и преувеличението на чувствата на тълпите ги предпазват от съмнение и несигурност. Подобно на жените, те веднага отиват до крайности. Изразеното подозрение тутакси се превръща в безспорна очевидност. Зараждащи се антипатия или неодобрение, които не биха се изострили у отделния човек, бързо прерастват в дива омраза у човека в тълпата.

Силата на чувствата на тълпите — и това важи най-вече за разнородните тълпи — е преувеличена и от отсъствието на отговорност. Благодарение на сигурната ненаказуемост, усещането за която се подсилва, колкото по-многобройна е тълпата, и на представата за значителна моментна власт, дължаща се на числото хора, невъзможни за отделния човек чувства и действия стават възможни за общността. В обкръжението на тълпите тъпакът, невежата и завистникът са освободени от чувството за своето нищожество и безпомощност, заместено от представата за груба, временна, ала огромна сила.

За съжаление преувеличението при тълпите се проявява често при лошите чувства, атавистичен остатък от инстинктите на първобитния човек, който чувства страх от наказание, което кара отделния и вменяем човек да се възпира. Така се обяснява лекотата, с която тълпите се отдават на най-лошите крайности.

Умело обработени по пътя на внушението, тълпите придобиват способност за героизъм и себеотрицание. Те даже са много по-надарени за това от отделния човек. Скоро ще имаме възможност да се върнем на въпроса, когато разглеждаме морала на тълпите.

Понеже е податлива само на крайни чувства, ораторът, който иска да съблазни тълпата, трябва да злоупотребява със силните твърдения. Преувеличавай, твърди, повтаряй и никога не се опитвай да доказваш каквото и да било по разумен път — такива са любимите средства за обосноваване на ораторите от народните сборища.

Освен това тълпата иска същото преувеличение в чувствата на своите герои. Видимите им качества и добродетели трябва винаги да са раздути. В театъра тълпата изисква от героя на пиесата такива добродетели, такава храброст и морал, каквито в живота не се срещат никога.

С основание се говореше за специалното отношение на театъра. Съществува някакво отношение, без съмнение, но правилата му най-често нямат нищо общо със здравия разум и логиката. Изкуството да говориш на тълпите е от по-нисък разряд, но изисква особено умение. Понякога, четейки ги, трудно си обясняваме успеха на някои пиеси. При получаването им самите директори на театрите са като цяло доста несигурни в успеха, тъй като, за да могат да преценят, трябва да се превърнат в тълпа*.

[* Това е, което позволява да се разбере невероятният успех на някои отхвърлени от всички театрални директори пиеси, ако случайно бъдат поставени. Знае се какъв успех постигна пиесата на г-н Копе „За короната“ (или „За венеца“ — Б.пр.), отхвърляна в продължение на десет години от директорите на първите театри въпреки името на автора, а „Лелята на Чарли“ (или „Кръстницата…“ — Б.пр.), поставена със средства на един сараф, след многократни откази претърпя двеста представления във Франция и над хиляда в Англия. Без помощта на изложеното по-горе разсъждение за невъзможността театралните директори вътрешно да се отъждествят с тълпата подобни неправилни преценки от страна на компетентни и силно заинтересовани от недопускането на толкова груби грешки хора биха останали неразбираеми. Ако можехме да погледнем на нещата в развитие, не би било трудно да изтъкнем и определящото влияние на рода, на племето. Театралната пиеса, въодушевяваща тълпата в дадена страна, понякога претърпява пълен неуспех в друга или я зачитат заради приличието и условностите, защото не задвижва пружини, способни да развълнуват новата й публика.]

Няма смисъл да добавяме, че при тълпите преувеличението се отразява само на чувствата и по никакъв начин на интелигентността. Показах вече, че само защото индивидът е част от тълпа, интелектуалното му равнище спада значително. И г-н Тард стигна до същия извод след проучванията си над престъпленията на тълпите. Така че единствено в областта на чувствата те са в състояние да стигнат много далече или, обратно, да слязат много ниско.

Без да изпитва никакво съмнение към това, което смята за истина или за грешка, и въоръжена, от друга страна, с ясното съзнание за силата си, тълпата е не само нетолерантна, но и властна. Отделният човек може да приеме противоречието и спора, тълпата не ги понася никога. При публичните събирания най-слабото противоречие от страна на някой оратор се посреща незабавно с ревове на ярост и жестоки обиди, след които скоро идват саморазправата и изгонването, стига само ораторът да прояви настойчивост. Ако не беше сплашващото присъствие на органите на реда, противоречащият често би бил дори линчуван.

Авторитаризмът и нетърпимостта са всеобщи за всички категории тълпи, но се проявяват в твърде различна степен; и тук отново се намесва главното понятие — народността, господарка на чувствата и мислите на хората. Авторитарността и нетърпимостта са развити предимно сред латинските тълпи, и то до такава степен, че са унищожили чувството за лична независимост, така присъщо на англосаксонеца. Латинските тълпи са чувствителни само към колективната независимост на своята секта и характерното за тази независимост е нуждата всички другомислещи да бъдат незабавно и грубо подчинени на техните вярвания. У латинските народи якобинците от всички възрасти, като се почне с тези от Инквизицията, никога не са успявали да се издигнат до друго разбиране за свобода.

За тълпите авторитарността и нетърпимостта съставляват съвсем ясни чувства, които те еднакво лесно понасят и прилагат. Те уважават силата, а добротата им прави незначително впечатление и бързо я възприемат като вид слабост. Симпатиите им никога не са били насочени към добродушните господари, а към тираните, които грубо са ги владели. Все на тях те издигат най-големите статуи. Решат ли доброволно да стъпчат сваления деспот, то е, защото, веднъж загубил силата си, той е причислен към категорията на слабите, които мразиш и от които не се страхуваш. Типът герой, скъп на тълпите, винаги ще е изграден по подобие на Цезар. Блясъкът му ги привлича, властността му им импонира, а мечът му ги плаши.

Вечно готова да въстане срещу слаба власт, тълпата угоднически се прегъва пред силна власт. Ако действието на властта е постоянно, тълпата, подчиняваща се винаги на крайните си чувства, минава последователно от анархия към подчинение и обратно.

Всъщност би било израз на отричане на психологията на тълпите, ако се вярва, че при тях преобладават революционни инстинкти. Само грубостите им стигат, за да ни заблудят по този въпрос. Въстаническите и разрушителните взривове са винаги мимолетни. Тълпите се ръководят твърде много от несъзнаваното и съответно са и силно повлияни от вековна наследственост, за да не се изявяват като крайно консервативни. Оставени сами на себе си, скоро ги виждаме как, уморени от собственото си безредие, инстинктивно се насочват към подчинението. Най-гордите и най-необщителните якобинци бурно акламирали Бонапарт, когато той премахнал всички свободи и с твърдост накарал да се почувства желязната му ръка.

Историята на народните революции е почти непонятна, не се ли вземат под внимание дълбоко консервативните инстинкти на тълпите. Те силно желаят да променят имената на своите институции и понякога даже осъществяват бурни революции в името на тези промени; в основата обаче на тези институции лежи твърде дълбокият отзвук на наследствените нужди на племето, за да не започват тълпите отново и отново. Неспирната им подвижност важи само за повърхностните неща. В действителност те притежават непреклонни охранителни инстинкти и като всички първобитни, изпитват фетишистка почит към традициите и несъзнавания ужас от новостите, способни да променят реалните условия за съществуването им. Ако днешната мощ на демокрациите съществуваше в епохата, когато бяха открити механичните станове, парната машина и железниците, тези открития биха били неосъществими или само с цената на последователни революции. За щастие на напредъка на цивилизацията върховенството на тълпите се зароди едва когато големите научни и технически открития вече бяха факт.
5. Морал на тълпите
Ако на думата „морал“ придаваме смисъл на постоянно зачитане на някои обществени условности и също постоянно потискане на егоистичните импулси, то очевидно е, че тълпите са доста импулсивни и доста подвижни, за да са способни на морал. Решим ли обаче да включим в това понятие краткотрайната поява на редица качества като себеотрицание, преданост, безкористност, саможертва, нужда от справедливост, тогава можем да кажем, че, напротив, тълпите понякога са способни на много висока моралност.

Малцината психолози, които са ги изучавали, са го правели единствено от гледна точка на престъпните им деяния; честотата на тези деяния ги е накарала да поставят тълпите на много ниско морално равнище.

Няма съмнение, че самите те често го доказват. Но защо? Просто защото дивите разрушителни инстинкти са остатъци от първобитните времена, спящи дълбоко у всекиго от нас. За отделния човек би било опасно да ги удовлетворява, докато поглъщането му от една безотговорна тълпа, в която съответно ненаказуемостта е сигурна, му дава пълна свобода да ги следва. Поставени обикновено в невъзможност да изпробваме тези инстинкти на разрушението върху себеподобните ни, ние се ограничаваме да ги засищаме по отношение на животните. Страстта към лова и жестокостта на тълпите имат един и същ източник. Проява на долна жестокост е, когато тълпата бавно нарязва някоя беззащитна жертва. За философа обаче тази жестокост е твърде близка до жестокостта на ловците, трупащи се на дузини, за да изпитат удоволствието от мига, в който кучетата им изкормват някой нещастен елен.

Ако тълпата е способна на убийство, пожар и всякакви престъпления, тя е също толкова способна на саможертвени и безкористни постъпки, и то стоящи много по-високо от тези, на които е способен отделният човек. Чрез събудените чувства за слава, чест, религия и родина се въздейства преди всичко върху индивида в тълпа. Историята е пълна с примери, подобни на Кръстоносните походи и на доброволците от 1793 година. Само общностите са способни на голямо себеотрицание и безкористност. Колко тълпи героично са отишли на гибел в името на вери и идеи, които едва са схващали! Стачкуващите тълпи стачкуват много повече от подчинение на някаква парола, отколкото за да получат увеличение на надницата. Рядко личният интерес е силен двигател за тълпите, докато той е почти изключителният двигател за отделния човек. Очевидно не той е ръководил тълпите в толкова войни, най-често неразбираеми за техния ум и в които те се оставяли да гинат така лесно, както хипнотизираните от огледалото на ловеца чучулиги.

Дори съвършените негодяи само поради събирането им в тълпи понякога възприемат много строги принципи. Иполит Тен* отбелязва, че септемврийските убийци оставяли на масата на комитетите портфейлите и накитите, намерени у жертвите им, които толкова лесно можели да откраднат. Ревящата, пъплеща и бедняшка тълпа, завладяла Тюйлери през революцията от 1848 г., не отмъкнала нито един от заслепилите я предмети, а само той би бил достатъчен да даде хляб за много дни.

[* Тен, Иполит (1828–1893) — френски философ, историк и критик.]

Естествено това морализиране на индивида от тълпата не е постоянно правило, но се наблюдава често и дори в много по-малко сериозни обстоятелства от тези, които изброих. Посочих вече, че в театъра тълпата иска от героя на пиесата преувеличени добродетели, и една публика, макар и от низши елементи, понякога се изявява като доста лицемерно добродетелна. Истинският разсипник, сутеньорът, хулиганът подигравчия често мърморят по повод на някоя по-дръзка сцена или недомислена дума, които обаче бледнеят пред техните обичайни разговори.

И така, тълпите, често в плен на низки инстинкти, понякога дават и пример за високоморални постъпки. Ако безкористността, примирението, пълната преданост на един химеричен или реален идеал са морални добродетели, то можем да кажем, че в даден случай тълпите притежават тези добродетели до степен, рядко достигана и от най-мъдрите философи. Те, разбира се, ги прилагат несъзнавано, но какво от това? Ако тълпите разсъждаваха често и се допитваха до непосредствените си интереси, тогава сигурно никоя цивилизация нямаше да се развие на нашата планета, а човечеството би останало без история.

Идеи, съждения и въображение на тълпите

След като достатъчно се занимах с тази тема, няма да се връщам повече на нея и ще се огранича с няколко думи за достъпните за тълпите идеи и как те ги възприемат.

Можем да ги разделим на две групи. В едната ще сложим инцидентните и преходни идеи, възникнали под влияние на момента: например увлечението по дадена личност или доктрина. В другата — основополагащите идеи, на които средата, наследствеността, възгледът придават голяма стабилност: такива са някогашните религиозни идеи и днешните демократични и социални идеи.

Основополагащите идеи биха могли да се представят като водната маса на една река, бавно влачеща се по течението; преходните идеи — чрез малките, вечно изменчиви вълни, раздвижващи повърхността й, които, макар и без реално значение, са по-видими от движението на самата река.

В наше време големите основополагащи идеи, с които живяха бащите ни, изглеждат все по-неустойчиви и заедно с това институциите, изградени върху тях, се оказаха из основи разтърсени. Сега възникват много от онези дребни преходни идеи, които току-що споменах; малко от тях обаче изглеждат призвани за определящо влияние.

Каквито и да са идеите, внушени от тълпите, те могат да ги завладеят само ако придобият много проста форма и бъдат представени в съзнанието им във вид на образи. Несвързани с никаква логична връзка за сходство или последователност, тези идеи-образи могат да се взаимозаменят като стъклата на магическия фенер, които фокусникът изважда от кутията, в която са били едно върху друго. Така че при тълпите можем да наблюдаваме смяна на най-противоречиви идеи. В зависимост от моментната случайност тълпата ще изпита влиянието на една от различните, натрупани в сетивата й идеи и ще извърши, като последствие, най-различни постъпки. Пълното отсъствие при нея на критичен дух не й позволява да забележи противоречията в тях.

Всъщност това явление не е свързано само с тълпите. То се среща при много взети поотделно хора и не само сред примитивните, но и сред тези, които по някаква особеност на духа, например запалените религиозни сектанти, се приближават до тях. Аз съм го наблюдавал, от моя страна, при начетените и образовани в нашите европейски университети индуси, притежатели на всички дипломи. Върху тяхната неподвижна основа от наследствени религиозни и социални идеи се бе натрупал, без изобщо да ги помръдне, един слой от западни идеи без връзка с предишните. Според моментния случай едните или другите се изявяваха със съответното словесно обкръжение и по този начин един и същ човек разкриваше най-очевидните противоречия. Противоречия по-скоро привидни, отколкото истински, понеже само наследствени идеи са достатъчно могъщи у индивида, за да се превърнат в истински двигател на поведение. Само когато в резултат на преплитания човек се окаже между различни наследствени импулси, постъпките могат да бъдат в постоянно противоречие. Едва ли е необходимо да наблягаме на тези явления, въпреки огромното им психологическо значение. Според мен са нужни поне десет години пътешествия и наблюдения, за да бъдат те разбрани.

Поради това, че идеите могат да бъдат възприети от тълпите само ако са облечени в съвсем проста форма, те, за да добият популярност, често трябва да претърпяват цялостни промени. Говорим ли за малко по-възвишени философски или научни идеи, можем да установим колко дълбоки изменения са нужни в тях, за да достигнат, пласт по пласт, до равнището на тълпите. Такива изменения зависят основно от народността, на която принадлежат съответните тълпи; във всички случаи обаче те омаловажават и опростяват.

Освен това идеите в действителност не признават никаква йерархия от обществена гледна точка, тоест делене на по-възвишени и по-малко възвишени идеи. Достатъчно е, че една идея достига до тълпите и е в състояние да ги развълнува, за да бъде оголена от почти всичко, което й е придавало възвишеност и величие.

Между другото йерархическата стойност на една идея е без значение. Единствено важат резултатите от нея. Християнските идеи на Средновековието, демократичните идеи на миналия век, днешните социални идеи със сигурност не са много възвишени, философски те могат да бъдат сметнати за твърде жалки грешки. И въпреки това ролята им е била и ще бъде огромна, а те задълго ще останат сред най-важните фактори за поведението на държавите.

Дори когато идеята претърпи изменения, правещи я достъпна за тълпите, тя въздейства едва когато по различни начини, обект на по-нататъшното изследване, проникне в несъзнаваното и се превърне в чувство. По принцип тази промяна е доста продължителна.

Не бива заради това да се мисли, че след доказване правдивостта на дадена идея тя може да почне да се проявява, дори да става дума за образованите умове. Разбираме го, като видим колко слабо влияе на мнозинството от хората и най-ярката демонстрация. Крещящата очевидност може да бъде усетена от някой интелигентен слушател; несъзнаването у него обаче бързо ще го върне към първичните му разбирания. Потърсете го след няколко дни и той отново ще ви поднесе старите си доводи, точно със същите думи. Фактически той е завладян от предхождащи идеи, превърнали се в чувства, а както е известно, само те въздействат на невидимите двигатели на нашите постъпки и слова.

Когато по различни пътища една идея е успяла да се вгради в душата на тълпите, тя добива неудържима мощ и повлича многобройни последствия, философските идеи, увенчали се с Френската революция, се вселили доста по-късно в душата на народа. Знаем за непреодолимата им сила, която придобили, щом се настанили в нея. Поривът на цял един народ към завоюване на социалното равенство, към осъществяването на абстрактни права и идеални свободи разклатил всички тронове и дълбоко разтърсил западния свят. В продължение на двайсет години народите се нахвърляли един срещу друг и Европа познала кланета, сравними с тези на Чингис хан* и Тамерлан**. Никога не е проличавало по-ясно до какво може да доведе развихрянето на идеи, способни да променят посоката на чувствата.

[* Чингис хан (1155–1227) — знаменит татарски завоевател и основател на Първата монголска империя.]

[** Тамерлан (1336–1405) — татарски завоевател, основател на Втората монголска империя.]

Ако е нужно дълго време, за да влязат идеите в душата на тълпите, не по-малко време трябва да мине и за да излязат от нея. Заедно с това тълпите, що се отнася до идеите, винаги изостават с няколко поколения от учените и философите. Днес всички държавници познават грешките на цитираните преди малко фундаментални идеи, но поради все още много силното им влияние те са принудени да управляват според принципи, в чиято истинност са престанали да вярват.

Както и възвишените съждения, нискостепенните съждения на тълпите почиват на асоциации; но асоциираните от тълпите идеи са свързани само привидно с връзки на прилика или на последователност. Те се навързват както у ескимоса, който, знаейки от опит, че ледът — прозрачно тяло, се топи в устата, заключава, че и стъклото — също прозрачно тяло, трябва да се стопи в устата; или според логиката на дивака, въобразил си, че щом изяде сърцето на някой храбър враг, се сдобива с храбростта му; или пък според тази на работника, който, експлоатиран от един господар, прави извод, че всички господари са експлоататори.

Свързване на несходни неща, чиито връзки са само привидни, и моментално обобщаване на частни случаи — такива са характеристиките на колективната логика. Точно такива асоциации излагат винаги пред тълпите ораторите, владеещи изкуството да ги обработват. Само тези асоциации са в състояние да им повлияят. Поредица от сурови съждения би била напълно непонятна за тълпите, ето защо имаме основание да казваме, че те не разсъждават или разсъждават погрешно и че не може да им се повлияе чрез съждение. Слабостта на някои слова, упражнили огромно влияние върху слушателите, понякога изненадва при прочитането им; да, но се забравя, че са били готвени, за да увличат общности, а не за да бъдат четени от философи. Ораторът, който влиза в лична връзка с тълпата, умее да предизвика привличащите я образи. Успее ли, постигнал е целта си; и цял том с речи не се равнява на няколкото изречения, успели да привлекат душите, които е трябвало да бъдат убедени.

Едва ли трябва да се добавя, че безпомощността на тълпите за правилно съждение ги лишава от всякакъв критичен дух, тоест от способността да различават истината от грешката, да съставят точно мнение. Те приемат само наложени и никога обсъдени мнения. В този смисъл много хора не надвишават нивото на тълпите. Лекотата, с която някои възгледи се налагат като всеобщи, се дължи предимно на невъзможността на повечето хора да си изградят собствено мнение, основано на собствени съждения.