Густав Льобон Психология на тълпите

__Сектата__ бележи първата степен в организацията на хомогенните тълпи. Тук влизат личности, чието образование, професия, среда понякога сериозно се различават, а единствената им обща връзка са вярванията. Такива са например религиозните и политическите секти.

__Кастата__ представлява най-високата степен на организация, на която е способна тълпата. Докато сектата се състои от хора често с разнородни професии, образование, среда и свързани само от общи вярвания, то кастата обхваща лица само от една професия и съответно с почти еднакво образование и обкръжение. Такива са военната и свещеническата каста.

__Класата__ се състои от личности с различен произход, обединени не от общността на вярванията, както е при членовете на сектата, нито от общи професионални занимания, както е при членовете на кастата, а благодарение на някои сходни интереси, житейски навици и образование. Такива са буржоазната класа, земеделската класа и други.

Тъй като цел на този труд са единствено хетерогенните тълпи, ще се спра само на няколко категории от тази разновидност на тълпите, избрани като типични.
Втора глава

Така наречените криминални тълпи

Престъпленията на тълпите са като цяло резултат от мощно внушение и участниците в тях впоследствие са убедени, че са изпълнили някакъв дълг. Нещата са съвсем различни в случая с обикновения престъпник.

Това твърдение се подкрепя от историята на извършените от тълпите престъпления.

Като типичен пример може да се посочи убийството на г-н Дьолоне, управител на Бастилията. След превземането на крепостта той бил обграден от крайно възбудена тълпа, а ударите върху него се сипели от всички страни. Предлагали да го обесят, да го обезглавят или да го завържат за опашката на някой кон. Докато се дърпал, той ритнал по невнимание един от зяпачите. Тогава някой предложил, и предложението веднага било приветствано, ритнатият да отреже главата на управителя.

„Този човек, безработен готвач, полускитник, озовал се край Бастилията от любопитство, решава, че щом такова е общото мнение, то действието е патриотично и даже смята, че заслужава медал за унищожаването на едно чудовище. Той удря по голия врат с подадената му сабя; зле наточеното оръжие не реже и той изважда от джоба си малък нож с черна дръжка и (нали е готвач, знае да обработва месо) довежда операцията до успешен край.“

Тук ясно се вижда посоченият по-горе механизъм. Покорство пред внушение, което се подсилва, защото е колективно, убеденост у убиеца, че е извършил дело с висока стойност, а тази убеденост е и естествена, след като е получил единодушното одобрение на съгражданите си. Такова действие може от законова, но не и от психологическа гледна точка да бъде определено като престъпно.

Общите черти на т.нар. криминални тълпи повтарят изцяло чертите, които установихме при всички тълпи: податливост на внушения, доверчивост, подвижност, преувеличаване на добрите или лошите чувства, проява на някои форми на морал и т.н.

Ще открием тези характерни черти събрани заедно в примера на една от тълпите, оставили един от най-злокобните спомени в историята ни: убийците на политически затворници между 2 и 6 септември 1792 г., или септемврийските убийци. Всъщност тази тълпа е твърде сходна с много от тълпите, „сътворили“ Вартоломеевата нощ. Привеждам подробностите от разказ на Тен, който пък ги е извадил от мемоарите от онова време.

Не знаем с точност кой е дал заповед или предложение за опразване на затворите чрез избиване на затворниците. Дали е бил Дантон, което изглежда вероятно, или който и да е друг. Все едно: единственият интересуващ ни факт е фактът на могъщото внушение, предало се на тълпата, натоварена с клането.

Армията на убийците наброявала около триста души и представлявала съвършен пример за хетерогенна тълпа. С изключение на съвсем ограничен брой професионални негодяи, тя се състояла най-вече от дюкянджии и занаятчии от различни съсловия: обущари, ключари, перукери, зидари, чиновници, комисионери и т.н. Под влияние на полученото внушение, те, подобно на горепосочения готвач, са напълно убедени, че изпълняват патриотичен дълг. Функцията им е двойна — съдии и палачи, и по никакъв начин не смятат себе си за престъпници.

Проникнали се от важността на ролята си, те първо образуват нещо като трибунал и веднага се проявяват ограниченият дух и не по-малко ограниченото чувство за справедливост на тълпите. С оглед на доста големия брой обвинени първото им решение е благородниците, свещениците, офицерите, кралските служители, с една дума — всички, чието занимание вече е доказателство за обвинение в очите на добрия патриот, да бъдат избити накуп, без да е необходимо специално решение. Останалите ще бъдат съдени по външния вид и известността. След като по този начин първичното съзнание на тълпата е задоволено, тя ще може да премине легално към избиването и да освободи нагоните на жестокост, чието зараждане съм посочил на друго място и което общностите имат свойството да развиват до висока степен. Впрочем тези нагони няма да попречат, както е правилото при тълпите, на едновременната изява на други противоположни чувства, като например една толкова крайна, колкото и жестокостта, разнеженост.

„Те притежават буйната симпатия и непосредствената чувствителност на парижкия работник. В Абатството един от федералистите, като научил, че задържаните са оставени без вода в течение на двайсет и шест часа, искал на всяка цена да очисти немарливия пазач и щял да го направи, ако не били молбите на самите арестувани. При оправдаване на някой затворник (от импровизирания трибунал) пазачи и убийци, изобщо всички го прегръщат въодушевено и ръкопляскат оглушително.“ После се връщат да убият останалите. През цялото време на клането цари приятна веселост. Танцуват и пеят около труповете, поставят пейки „за дамите“, щастливи да видят как се убиват аристократи. Те продължават да показват особено чувство за справедливост. След като един убиец се оплаква в Абатството*, че седналите по-далече дами не виждат добре и че само няколко присъстващи имат удоволствието да удрят по аристократите, те откликват на справедливата забележка и решават да прекарват бавно жертвите между две редици убийци, длъжни да удрят само с опакото на сабята, за да се удължи мъчението. В затвора „Ла форс“ жертвите са съблечени чисто голи и разкъсвани в продължение на половин час; после, след като всички се нагледали, ги довършват, като ги изкормват.

[* Затвор за задържане по политически причини — Б.пр.]

Между другото убийците изпитват сериозни скрупули и изявяват морала, за чието съществуване сред тълпите вече споменахме. Те донасят на масата на комитетите парите и украшенията на убитите.

Във всичките им действия постоянно се откриват първичните форми на съждение, характерни за душата на тълпите. Така след изкормването на 12 или 15 хиляди врагове на нацията някой обръща внимание, и предложението му веднага се приема, че другите затвори, в които има стари просяци, скитници, млади арестанти, в действителност са пълни с ненужни гърла, от които би било добре да се отърват. Впрочем сред тях положително се намират врагове на народа, като например някаква си госпожа Дела Рю, вдовица на отровител: „Тя сигурно е бясна, че е в затвора; ако можеше, би подпалила Париж; сигурно го е казала, казала го е. Хайде пак метлата.“ Демонстрацията сякаш е очевидна и всички са избити наведнъж, включително петдесетина деца между 12 и 17 години, които всъщност сами биха могли да станат врагове на нацията и съответно трябва да бъдат премахнати.

След такава работна седмица всички тези акции били доведени докрай и убийците можели да помислят за почивка. Вътрешно убедени, че родината им е задължена, те отишли да изискват награда от властите; най-старателните дори поискали медал.

Историята на Парижката комуна от 1871 г. ни предлага многобройни аналогични примери. Нарастващото влияние на тълпите и последователните поражения на властта пред тях положително ще ни предложат и доста други.
Трета глава

Съдебните заседатели в углавния съд

Преди всичко съдебните заседатели са доказателство за малкото значение, от гледна точка на решенията, на умственото равнище на различните елементи, съставящи тълпа. Разбрахме, че в едно обсъждащо събрание, призвано да изрази становище по не изцяло технически въпрос, интелигентността не играе никаква роля; и също, че събрание на учени или творци, занимаващо се с въпроси от общ интерес, не излиза със съществено различаващи се мнения от тези на едно зидарско събрание. В различните епохи управлението грижливо подбираше личностите, подходящи за съдебни заседатели, и ги намираше сред образованите класи: преподаватели, чиновници, литератори и т.н. Днес съставът им включва предимно дребни продавачи, дребни собственици и чиновници. И ето че — за голяма изненада на специализираните автори — статистиката показва, че каквито и да са били съдебните заседатели, решенията на съставите им са еднакви. Самите съдии, при това така враждебно настроени към институцията си, трябваше да признаят правилността на това твърдение. Ето едно изказване по този повод на г-н Бернар дьо Глажо, бивш председател на углавен съд, в неговите „Спомени“: „В наше време изборът на съдебни заседатели фактически е в ръцете на общинските съветници, които приемат или премахват по свое усмотрение, в зависимост от политическите и изборните цели, съответстващи на положението им… Мнозинството избрани са по-дребни търговци, отколкото посочваните някога, плюс чиновниците от някои администрации… Всички становища и всички професии се претопяват в ролята на съдия, мнозина действат с пламенността на новаци, а по-добронамерените хора се срещат в най-скромните обществени среди, затова и духът на съдебните заседатели остава непроменен: присъдите им също не са се променили.“

Да запомним от този откъс изводите, които са много правдиви, а не обясненията, които са много неубедителни. Не трябва да се учудваме на подобна неубедителност, тъй като психологията на тълпите, а това значи и на съдебните заседатели, изглежда, най-често е била еднакво непозната и за адвокатите, и за магистратите. Доказателство за това намирам в следния факт, предаден от същия автор, а именно, че един от най-известните адвокати в углавния съд, Лашо, системно се възползвал от правото си да прави отвод на всички интелигентни хора, избрани за съдебни заседатели. А опитът, и само той, в крайна сметка доказа пълната ненужност на отводите. Прокуратурата и адвокатите, поне в Париж, днес изцяло са се отказали от тях; и както отбелязва г-н Дьо Глажо, присъдите са същите, „нито по-добри, нито по-лоши“.

Както всички тълпи, така и съдебните заседатели са много силно впечатлени от чувства и много слабо от разсъждения. „Те не издържат, пише един адвокат, на вида на кърмеща жена или пред шествие от сираци.“ „Достатъчно е една жена да изглежда приятно, казва г-н Дьо Глажо, за да спечели благоразположението на заседателите.“

Безмилостни към престъпленията, които се предполага, че могат да засегнат и тях и които в действителност са точно най-общественоопасни, те, обратното, показват твърде голяма снизходителност към т.нар. престъпления от любов. По-рядко са строги спрямо детеубийството, извършено от самотните майки, и още по-рядко към изоставената майка, която изгаря с витриол прелъстителя си. Те достатъчно добре и инстинктивно усещат, че този вид престъпления са по-безопасни за обществото и че в страна, в която законът не закриля изоставените майки, отмъщението на някоя от тях е повече полезно, отколкото вредно, понеже предварително сплашва бъдещите прелъстители*.

[* Да отбележим между другото, че това много точно и инстинктивно прокарано от съдебните заседатели разделение между общественоопасните и останалите престъпления съвсем не е лишено от основание. Целта на углавните закони очевидно е да защитават обществото от престъпниците, а не да отмъщават в негово име.]

Както всички тълпи, и съдебните заседатели са силно заслепени от известността и съвсем правилно лят Дьо Глажо отбелязва, че колкото са демократични по състав, толкова се показват аристократични в чувствата си: „Името, родословието, голямото богатство, реномето, съдействието на някой прочут адвокат, отличаващите и бляскавите неща изграждат много важна опора в ръцете на обвиняемите.“

Грижа на добрия адвокат е да въздейства върху чувствата на съдебните заседатели и както е при всички тълпи, почти да не разсъждава или да използва само първични форми на разсъждение. Един знаменит английски адвокат с големи успехи в углавния съд е направил точен анализ на този метод.

„Едновременно с пледоарията той наблюдаваше внимателно съдебните заседатели. С нюх и навик адвокатът чете по лицата какво е въздействието на всяка фраза и дума и от това прави заключенията си. Първо, трябва да се познаят членовете, спечелени предварително за каузата. Защитникът успява да си ги осигури отведнъж, а после минава на членовете, които, напротив, изглеждат зле настроени, и се стреми да отгатне защо са против обвиняемия. Това е тънката част от работата, тъй като може да има безброй причини за желанието да бъде осъден един човек, извън чувството за справедливост.“

Тези няколко изречения обобщават много точно целта на ораторското изкуство, както и ни показват безсмислието на предварително подготвените слова, защото във всеки момент се налага използването на нови изрази в зависимост от произведеното впечатление.

Не е необходимо ораторът да привлече всички заседатели, а само водачите, които ще определят общото становище. Както става винаги с тълпите, малко на брой индивиди ръководят останалите. „Опитът, който направих, казва горепосоченият адвокат, сочи, че при определяне на присъдата стигат един-двама енергични хора, за да увлекат и другите заседатели.“ Именно тези двама или трима трябва да бъдат убедени с ловки внушения. Първо и преди всичко трябва да им се харесаш. Човекът от тълпата, на когото си се харесал, е вече наполовина убеден и напълно готов да приема за превъзходни каквито и да било представени му съображения. В един интересен труд, посветен на Метр Лашо, откривам следния случай:

„Известно е, че през цялото времетраене на пледоариите, които произнасял в углавния съд, Лашо не изпускал от поглед двама-трима съдебни заседатели, за които знаел или усещал, че са влиятелни, но трудно се поддават. По принцип той съумявал да покори тези неподатливи хора. Въпреки това веднъж в провинцията той открил един от тях, когото от 45 минути напразно жилел с най-упоритите си доводи: седмия заседател, пръв на втория ред. Безнадеждна работа! Изведнъж, посред едно завладяващо изпълнение, Лашо спира и се обръща към председателя на углавния съд: «Г-н Председател, казва той, бихте ли накарали да дръпнат пердето, там отсреща? Слънцето заслепява господин седмия заседател.» Седмият заседател се изчервил, усмихнал се, благодарил. Бил спечелен за защитата.“

Мнозина писатели, и то от най-изявените, в последно време подлагат на остра критика институцията на съдебните заседатели, така или иначе, единствена защита срещу действително твърде честите грешки на една неконтролирана каста*.

[* Наистина магистратурата представлява единствената администрация, чиито действия не се подчиняват на никакъв контрол. Изгонихме тираните; но във всяко населено място един магистрат разполага на воля с честта и свободата на гражданите. Някой дребен следовател, едва излязъл от Правния институт, разполага с възмутителна власт да изпрати в затвора най-уважаваните граждани по обикновено предположение за виновност, за което не дължи никому обяснение. Той може да ги задържи там в продължение на шест месеца или даже година под претекст за следствие и след това да ги пусне, без да им е задължен нито с обезщетение, нито с извинение. Заповедта за задържане е абсолютно повторение на кралското писмо за задържане, с тази разлика, че последното, за което съвсем справедливо укоряват бивша монахиня, е било право само на много високопоставени личности, докато с него днес разполага цяло гражданско съсловие, далеч неминаващо за най-начетено и най-независимо.]

Едни биха искали състав от заседатели, подбрани само от начетените слоеве; но вече доказахме, че и в този случай решенията биха били еднакви с издаваните понастоящем. Други, основаващи се на грешките, допуснати от съдебните заседатели, биха желали премахването им и замяната им със съдии. Ала как могат те да забравят, че грешките, за които се обвиняват заседателите, са винаги първоначални съдийски грешки, щом като предаденият на заседателите обвиняем е бил сметнат за виновен от няколко магистрати: следователя, прокурора на републиката и обвинителното отделение. И не виждат ли тогава, че ако той е бил окончателно осъден от съдии вместо от съдебни заседатели, обвиняемият би загубил единствения си шанс да бъде признат за невинен? Грешките на заседателите в началото винаги са съдийски грешки. Така че само на магистратите трябва да се сърдим в случай на нечувани чудовищни съдийски грешки, като осъждането на онзи доктор „Х…“, преследван от един наистина доста ограничен следовател по обвинение на някакво полунормално момиче, набедило лекаря, че го е накарал да абортира за 30 франка, за което той щеше да бъде изпратен на заточение, ако не беше взривът от обществено недоволство, предизвикал незабавното му помилване от държавния глава. Почтителността на осъдения, обявена от всичките му съграждани, правеше видима грубата грешка и самите магистрати я признаваха; и все пак, подчинявайки се на кастовото чувство, положиха усилия да предотвратят помилването. При всички аналогични дела, обкръжени от технически подробности, от които нищо не могат да разберат, съдебните заседатели естествено слушат прокуратурата, водени от разсъждението, че в края на краищата делото е било разследвано от свикнали на всички тънкости магистрати. В такъв случай кои са истинските автори на грешката: заседателите или магистратите? Да пазим ревниво съдебните заседатели. Те вероятно съставляват единствения вид тълпа, незаменим от никаква индивидуалност. Само те могат да омекотят безмилостните изисквания на закона, който, принципно еднакъв за всички, трябва да е сляп и да не познава частните случаи. Непристъпен за състраданието и осланящ се единствено на текстовете, с професионалната си твърдост съдията би наказал с една и съща присъда и крадеца убиец, и бедното момиче, подтикнато към детеубийство от бягството на прелъстителя й и нищетата; в същото време заседателите инстинктивно усещат, че прелъстеното момиче е много по-малко виновно от прелъстителя, който обаче убягва от закона, и че тя заслужава снизходителност.

След като познавам психологията на кастите и психологията на останалите категории тълпи, не виждам положение, при което, ако съм несправедливо обвинен в престъплете, бих предпочел да си имам работа със съдии, отколкото със съдебни заседатели. С вторите бих имал много повече шансове да бъда оневинен, отколкото с първите. Да бъдем бдителни пред мощта на тълпите, но още повече пред тази на някои касти. Едните могат да се оставят да бъдат убедени, другите не отстъпват никога.

Изборните тълпи

Нека разгледаме начините те да бъдат съблазнени. Психологията им ясно ще се очертае от най-сполучливите средства за целта.

Първото качество, което кандидатът трябва да притежава, е обаянието. Личното обаяние може да бъде заместено единствено от авторитета на богатството. Талантът, дори геният, не са елементи на успеха.

Тази необходимост кандидатът да бъде обаятелен, да съумее впоследствие да се наложи безусловно, е от решаващо значение. Ако избирателите, предимно работници и селяни, посочват така рядко някого от своите за представител, то е, защото произлезлите от редиците им личности за тях са напълно лишени от обаяние. Посочат ли равен на тях човек, то е само по странични причини, например да се излезе срещу някоя знаменитост, срещу могъщ работодател, в чиято всекидневна зависимост се намира избирателят и така си създава илюзията, че се превръща, макар и за миг, в негов господар.

Да има обаяние обаче не е достатъчно, за да е сигурен успехът на кандидата. Избирателят държи да види как ласкаят ламтежите и суетата му; кандидатът трябва да го засипе с екстравагантни ласкателства, да не се колебае да му обещава най-невероятни неща. Говори ли пред работници — да използа всички възможни клетви за заклеймяване на работодателите им. Що се отнася до противниковия кандидат, ще се помъчим да го смачкаме, като с помощта на твърдението, повторението и заразителността го изкарваме последен негодяй и че за никого не са тайна многото му престъпления. От само себе си се разбира, че е безсмислено да се търси и сянка от доказателство. Ако противникът не познава добре психологията на тълпата, той ще потърси аргументи за оправдание, вместо просто да отговори на клеветническите твърдения с други, също клеветнически твърдения; от този момент нататък шансовете му за победа са нулеви.

Писмената програма на кандидата не бива да е много твърда, защото противниците му биха могли да му я противопоставят по-късно; затова пък устната му програма не трябва да се бои от крайности. Могат без страх да се обещават най-значими реформи. Тези преувеличения произвеждат голям ефект за момента, а в бъдеще не задължават с нищо. Всъщност избирателят ни най-малко не иска да знае впоследствие дали избраникът е спазил направената и харесала се декларация, която се предполага, че е основа на избора.

Тук разпознаваме всички фактори за убеждаване, описани по-горе. Ще ги преоткрием и във въздействието на думите и формулите, чието могъщо господство вече показахме. Ораторът, умеещ да ги използва, направлява по своя воля тълпите. Изрази като „подлият капитал“, „мръсните експлоататори“, „прекрасният работник“, „обобществяването на богатствата“ произвеждат винаги един и същ ефект, макар и вече да са се поизтъркали. Този кандидат обаче, който е в състояние да открие нова формула, добре изчистена от точен смисъл и съответно приспособима към най-разнообразни стремежи, постига неизбежен успех. Кървавата Испанска революция от 1873 г. се осъществи благодарение на една от онези вълшебни думи със сложен смисъл, които всеки може да тълкува според собствената си надежда. Един съвременен писател разказа как се е зародила тя и разказът му заслужава да бъде предаден.

„Радикалите се бяха досетили, че една унитарна република означава монархия с друго лице и за да им угодят, Кортесите бяха гласували единодушно федералната република, без нито един от гласувалите да може да каже за какво става дума. Ала всички бяха очаровани от формулировката и тя ги довеждаше до полуда, до опиянение. Току-що на Земята се бе установило царството на добродетелта и щастието. Републиканец, чийто противник не му признаваше званието «федералист», се засягаше като от смъртна обида. Хората по улиците се поздравяваха с думите: «Здравей и да живее Федералната република!» След което се запяваха химни за светата недисциплинираност и самостоятелността на войника. Какво толкова беше «Федералната република»? За едни тя означаваше равноправие за провинциите, учреждения, подобни на американските, или административна децентрализация; други се стремяха към унищожаването на всякаква власт, към скорошното начало на великата социална ликвидация. Социалистите от Барселона и Андалусия изповядваха пълния суверенитет на общините, възнамеряваха да дадат на Испания десет самоуправляващи се града по римски образец, които да са си единствени законодатели, премахвайки същевременно и армията, и жандармерията. Не след дълго видяхме как бунтът в южните провинции обхваща град след град, село след село. Направеше ли някоя провинция своето пронунсиаменто, първата му грижа беше да разруши телеграфа и жп линиите, за да прекъсне всичките си връзки със съседите и с Мадрид. Нямаше забутано градче, което да не смята да кара посвоему. Федерализмът бе отстъпил на груб, подпалвачески и убийствен кантонализъм и навсякъде се празнуваха кървави сатурналии.