Густав Льобон Психология на тълпите

Това усещане ще го обхваща още по-лесно, след като в безименната и съответно безотговорна тълпа чувството за отговорност, тази постоянна задръжка пред отделния човек, изчезва напълно.

Друга една причина — душевната зараза, също е от значение при определяне изявата на специфичните признаци на тълпите и заедно с това — на тяхната насоченост. Заразата е леснооткриваемо явление, но все още необяснено; тя трябва да се постави при хипнотичните явления, които ще разгледаме след малко. При тълпата всяко чувство и действие са заразителни, и то до степен отделният човек да жертва с голяма лекота личния си интерес в името на общия. Това свойство противоречи на природата му и човек е в състояние да го възприеме единствено и само когато е част от тълпата.

Трета причина, и без съмнение най-важна, обуславя у индивидите като част от тълпа особени признаци, понякога доста противоположни на признаците на отделната личност. Искам да се спра на внушаемостта, от която горепосочената заразителност е всъщност само следствие.

За да разберем това явление, е необходимо да държим сметка за някои неотдавнашни открития на физиологията. Днес ние знаем, че човек може да бъде доведен до състояние, в което, веднъж загубил съзнаваната си самоличност, се подчинява на всички внушения, отправени от причинителя на тази загуба, и допуска напълно несъвместими със собствената му природа и навици действия. И така, в резултат на подобни изследвания сякаш се доказва, че отделният човек, прекарал известно време в обкръжението на изявяваща се тълпа, бързо изпада — било поради отделящите се от нея излъчвания, било поради друга и все още неясна причина — в особено състояние, което много се доближава до състоянието на омагьосаност на хипнотизирания в ръцете на хипнотизатора. У хипнотизирания субект животът на мозъка е парализиран и той се превръща в роб на всички свои несъзнавани действия, направлявани по волята на хипнотизатора. Съзнаваната самоличност е приспана. Волята и разграничителните способности — разрушени. В такъв момент чувства и мисли следват определената от хипнотизатора посока.

Такова приблизително е състоянието на индивида като част от тълпата. Той вече няма съзнание за действията. Подобно на хипнотизирания, при него някои свойства са унищожени, а други могат да бъдат доведени до степен на крайна възбуда. Силата на дадено внушение ще го тласне с неудържима буйност към извършване на някои действия. Буйност, по-невъздържана при тълпите, отколкото у хипнотизирания субект, защото внушението, завладяло всички отделни личности, се преувеличава, щом стане взаимно. Единиците в тълпата, надарени евентуално с достатъчно силна индивидуалност, са съвсем малобройни и течението ги отнася. Най-много да се опитат да отклонят общия ход с някое различно внушение. Една сполучлива дума, един припомнен на място образ понякога са възпирали тълпите от най-кървави деяния.

И така, заличаване на съзнаваната индивидуалност, превъзходство на несъзнаваната самоличност, насочване в една посока на чувствата и представите чрез внушение и увличане, склонност към незабавно превръщане в действие на внушените идеи — такива са основните признаци на индивида като част от тълпата. Той вече не е самият той, а автомат, чиято воля вече не е в състояние да го ръководи.

Само защото принадлежи на тълпата, човекът слиза с няколко стъпала по стълбата на цивилизацията. Взет сам за себе си, той вероятно е бил културен човек; в обкръжението на тълпата се превръща в инстинктивно създание, тоест във варварин. Неговите черти са стихийността, невъздържаността, жестокостта и възторзите и подвизите на примитивните създания. До тях той се доближава и с лесната впечатлителност пред думи и образи, както и със склонността да бъде докаран до деяния, накърняващи най-явните му интереси. Човекът в тълпата е песъчинка сред много други, които вятърът издухва на воля.

Затова виждаме съдебни заседатели да издават присъди, които всеки отделен заседател не би одобрил, парламенти да приемат закони и мерки, които всеки от съставящите ги членове не би одобрил сам за себе си. Взети поотделно, хората от Конвента са били буржоа с кротък нрав. Събрани в тълпа и поддали се на влиянието на няколко водачи, те не се поколебали да изпратят на гилотината най-явно невинни хора; и противно на всички интереси се отказали от имунитета си и сами се обезглавили.

Човекът в тълпата се различава от естественото си „аз“ не само по действията. Още преди да е загубил всякаква независимост, идеите и чувствата му вече дотолкова са се променили, че превръщат скъперника в прахосник, неверника във вярващ, почтения човек в престъпник, страхливеца в герой. Отказът от всички собствени привилегии, гласуван от дворянството в момент на въодушевление през прочутата нощ на 4 август 1789 г., безспорно никога не би бил приет от нито един дворянин, взет сам за себе си.

Можем да обобщим въз основа на изредените наблюдения, че тълпата винаги стои интелектуално по-ниско от отделния човек. От гледна точка обаче на чувствата и на действията, породени от тях, тя може да бъде според обстоятелствата по-добра или по-лоша. Всичко зависи от начина, по който й се отправят внушения. Тук пропускат нещо писателите, занимавали се с тълпите единствено от криминалната им страна. Разбира се, тълпите често са престъпни, но често са и героични. Лесно е да ги накараш да гинат за тържеството на една вяра или на една идея, да ги ентусиазираш за славата и за честта, да ги поведеш почти без хляб и без оръжие, както по време на Кръстоносните походи, да освобождават гроба на един бог от неверниците или пък, както през 1793 година, да защитават родната земя. Това очевидно е донякъде несъзнаван героизъм, но с него се прави историята. Ако в актива на народите трябваше да се вписват само хладно обмислените велики дела, то в световните летописи биха останали твърде малко от тях.

Чувства и морал на тълпите

Много специфични за тълпите черти — импулсивност, възбудимост, неспособност за разсъждение, липса на мнение и на критичен дух, преувеличаване на чувствата и други, се наблюдават и при съществата, принадлежащи на по-низши форми на развитие, като например дивака и детето. Тази аналогия отбелязвам само между другото. Разкриването й би излязло от рамките на настоящия труд. Впрочем то би било ненужно за запознатите с психологията на първобитните хора и би било не особено убедително за незапознатите.

Сега се заемам с последователното разглеждане на различните и леснооткриваеми в повечето тълпи признаци.
1. Импулсивност, подвижност и раздразнимост на тълпите
Както посочихме при анализа на главните й белези, тълпата се води изключително от несъзнаваното. Действията й търпят много повече влиянието на гръбначния, отколкото на главния мозък. Действията може да са изрядни като изпълнение, но тъй като не са направени от мозъка, индивидът постъпва според прищевките на възбудата. Играчка на всички външни източници на възбуда, тълпата е отражение на безкрайните им разновидности. Така че тя е роб на получените импулси. Отделният човек може да бъде подложен на действието на същите дразнители, както човекът от тълпата; но след като разумът му подсказва лошите последствия от отстъпването пред тях, той не се поддава, физиологически погледнато, това явление може да се определи с извода, че отделната личност притежава умението да контролира рефлексите си, докато тълпата е лишена от него.

Разнообразните импулси, на които тълпите се подчиняват, ще бъдат, в зависимост от дразнителите, великодушни или жестоки, героични или малодушни, но във всички случаи ще са толкова властни, че самият интерес от съхранение ще отстъпва пред тях.

Поради многообразието на дразнителите, способни да насаждат внушения на тълпите, и след като те винаги им се подчиняват, тълпите са крайно подвижни. Виждаме ги да минават за миг от най-кръвожадна жестокост до съвършено великодушие или героизъм. Тълпата лесно става палач, но не по-малко лесно — мъченик. От нейната гръд са изтекли потоците кръв, нужни за тържеството на която и да е вяра. Не е необходимо да се връщаме към героичните времена, за да разберем на какво са способни тълпите. По време на вълнения те никога не се пазарят за живота си и не беше толкова отдавна, когато един генерал, добил внезапно популярност, можеше лесно да намери сто хиляди души, готови да загинат за неговата кауза.

Следователно нищо при тълпите не би могло да бъде предварително обмислено. Под влияние на моментни възбуди те могат да преминат цялата гама от най-противоречиви чувства. Те са като листата, които ураганът вдига, разпилява на всички посоки, после ги оставя да паднат. Анализът на някои типове революционни тълпи ще ни даде редица примери за изменчивостта на чувствата им.

Тази подвижност на тълпите ги прави много трудно управляеми, особено когато част от официалната власт се е оказала в ръцете им. Ако изискванията на ежедневния живот не създаваха нещо като невидим регулатор, демокрациите нямаше изобщо да просъществуват. Само че тълпите, които френетично искат нещата, не ги искат прекалено дълго. Те са неспособни както на трайно желание, така и на размисъл.

Тълпата е не само импулсивна и подвижна. Подобно на дивака, за нея няма преграда между желанието й и осъществяването му и тази увереност се подсилва от числото хора, придаващо й усещане за неудържима мощ. За индивида в тълпата понятието „невъзможност“ изчезва. Отделният човек добре схваща, че не би могъл сам да опожари дворец, да разграби магазин; следователно такова желание въобще няма да му дойде наум. Влезе ли в тълпата, той осъзнава силата, дължаща се на множеството, и веднага ще отстъпи на първия подтик към убийство или грабеж. Неочакваната преграда ще бъде френетично сломена. Ако човешкият организъм позволяваше яростта да е постоянна, би могло да се каже, че нормалното състояние на разсърдената тълпа е яростта.

Във възбудимостта на тълпите, в тяхната импулсивност и подвижност, както и във всички народни чувства, които ни предстои да изследваме, неизменно участват главните белези на племето. Те образуват постоянната почва, върху която покълват нашите чувства. Безспорно тълпите са възбудими и импулсивни, но в много различаващи се помежду си степени. Изумителна е например разликата между една латинска и една англосаксонска тълпа. Събитията от близката ни история хвърлят обилна светлина по въпроса. През 1870 г. публикуването на една обикновена телеграма, отразяваща предполагаема обида, бе достатъчно, за да предизвика взрив от ярост, чийто незабавен резултат бе една ужасна война. Няколко години по-късно телеграфическото съобщение за един незначителен неуспех при Лангсон провокира нов взрив, довел до моментното падане на правителството. В същото време много по-страшното поражение на един английски поход пред Хартум произведе съвсем слабо вълнение в Англия и никой министър не беше сменен. Навсякъде тълпите са женски, но най-женски от всички са латинските тълпи. Който разчита на тях, може да се изкачи твърде високо, и то много бързо, само че в постоянно съседство с Тарпейската скала* и без да се съмнява, че един ден ще бъде бутнат от нея.

[* Тарпейската скала се e намирала в северната част на Капитолийския хълм. Носи името на весталката Тарпея, която предава Рим на сабините и е хвърлена от тази скала. По време на Римската република на това място се извършват екзекуции. — Б.р.]

Колкото и да я смятаме за неутрална, тълпата се намира най-често в очаквателно положение, удобно за внушението. Още първото оформено внушение се предава моментално върху всички мозъци и не след дълго посоката е установена. При поддаващите се на внушение същества фикс-идеята се стреми да се превърне в действие. Дали ще се опожарява дворец, или трябва да се покаже себеотрицание, тълпата се поддава еднакво лесно. Всичко ще зависи от природата на възбудителя, а не вече, както е при отделния човек, от връзките между внушеното действие и количеството разум, способно да се противопостави на извършването му.

Заедно с това, блуждаеща безспир по ръба на несъзнаваното, изтърпяваща всички внушения, задвижена от силата на чувствата, която характеризира съществата, неподдаващи се на разумни влияния, лишена от критичен дух, тълпата не може да се изяви другояче, освен като крайно доверчива. Невероятното не съществува за нея и точно това трябва да си припомним, за да разберем лекотата, с която се създават и разпространяват най-големите небивалици*.

[* Хората, присъствали на обсадата на Париж, са станали свидетели на многобройни прояви на тази доверчивост на тълпите към най-невероятни неща. Запалена свещ на последния етаж на някаква къща тутакси била приета като сигнал, отправен към обсаждащите. А две секунди размисъл щяха да докажат, че им е било абсолютно невъзможно, отдалечени от много левги разстояние, да забележат светлината на тази свещ. — Б.а.]

Създаването на така свободно разпространяващите се сред тълпите легенди е резултат не само на пълна доверчивост, но и на страхотните изопачавания на събитията във въображението на събрани на едно място индивиди. Най-обикновеното събитие веднага се изкривява, щом се пречупи през погледа на тълпата. Тя мисли образно, а всеки възникнал образ води цяла редица от други образи след себе си, без никаква логична връзка с първоначалния. Ние лесно възприемаме такова състояние, като се сещаме за чудноватите върволици от идеи, до които понякога ни довежда споменаването на нещо.

Разумът посочва колко разпокъсани са тези образи, но тълпата не го вижда; и онова, което изопачаващото й въображение прибавя към събитието, тя ще го обърка със самото събитие. Неспособна да различи субективното от обективното, тя приема за реални събудените в ума й образи, намиращи се в далечна връзка с наблюдавания обект.

Деформациите, на които тълпата подлага някакво събитие, на което е свидетел, на пръв поглед би следвало да са безбройни и многозначни поради твърде различния темперамент на съставящите я хора. Нищо подобно. Като следствие от увеличаването деформациите са еднотипни и еднозначни за всички отделни личности от общността. Първото изкривяване, възприето от един от тях, вече образува сърцевината на заразителното внушение. Преди да се появи на ерусалимските стени пред всички кръстоносци, свети Георги, естествено, е бил видян само от един от присъстващите. Чрез внушение и разпространяване от човек на човек съобщеното чудо било незабавно прието от всички.

Такъв с механизмът на тези колективни халюцинации, така често срещащи се в историята и които сякаш носят всички класически белези на достоверността, щом става дума за явления, установени от хиляди хора.

Умственото равнище на единиците, съставляващи тълпата, не противоречи на този принцип. Това равнище е без значение. Влязат ли в тълпата, и невежата, и ученият човек стават еднакво неспособни за наблюдение.

Тезата може да се стори парадоксална. За доказването й трябва да се приведат многобройни исторически факти, а за това не биха стигнали няколко тома.

Но понеже не искам да оставя читателя с впечатление за твърдения без доказателства, ще му посоча само няколко случайно избрани примера от всички възможни за цитиране.

Следващият случай е един от типичните, защото е изваден от колективни халюцинации, развихрили се сред тълпа от най-различни категории хора, както невежи, така и образовани. Той е преразказан случайно от лоцман Жюлиен Феликс в книгата му за морските течения.

Фрегатата „Красавицата“ кръстосвала морето, за да открие корветата „Люлката“, от която я откъснала силна буря. Било посред бял ден и слънцето осветявало навсякъде. Изведнъж морякът от наблюдателницата съобщава за изгубил се кораб. Екипажът насочва поглед към указаното място и всички, офицери и моряци, виждат ясно един сал, натоварен с хора и влачен от плавателни съдове, над които се носели сигнали за бедствие. Адмирал Дефосе заповядал да оборудват един кораб, който да се притече на помощ на корабокрушенците. Докато се приближавали, моряците и офицерите от спасителния съд виждали „тълпи от хора, които се вълнували и протягали ръце, а до ушите им достигал глухият и неясен шум от много гласове“. Щом стигнали до мнимия сал, те се озовали чисто и просто пред няколко клона от дървета, покрити с листа и изтръгнати от близкия бряг. Халюцинацията се изпарява пред толкова осезаема очевидност.

Този пример разкрива доста ясно механизма на колективната халюцинация, така както го обяснихме. От една страна, внимателно изчакваща тълпа; от друга — внушение, отправено от патрула, който съобщава за изгубил се в морето кораб, внушение, предало се от човек на човек и прието от всички присъстващи, офицери и моряци.

Не е нужно една тълпа да е многолюдна, за да изчезне свойството й да вижда правилно, а истинските неща да замества с халюцинации без връзка с тях. Няколко души, събрани заедно, образуват тълпа и дори да са известни учени, всички те приемат белезите на тълпите по повод на теми извън специалността им. Наблюдателността и критичният дух, които всеки един от тях притежава, изчезват. Един остроумен психолог — г-н Давей, ни дава доста любопитен пример в тази връзка, разказан в „Годишници на психологическите науки“ и заслужаващ да бъде представен тук. Г-н Давей, след като събрал изявени наблюдатели, сред които и един от първите учени на Англия — г-н Уолъс, и след като оставил гостите си да проверят предметите и да поставят знаци където искат, изпълнил пред тях всички класически сеанси на спиритистите: извикване на духове, писане на плочи и т.н. След това, като получил от прочутите си зрители потвърждения, че наблюдаваните явления не е можело да бъдат постигнати по друг начин, освен със свръхестествени средства, той им открил, че те са резултат от съвсем прости хитрости. „Най-учудващото във фокусничеството на г-н Давей — пише разказвачът — не е магията на самите фокуси, а крайно слабите отговори, които непосветените свидетели открили между тях. Така че, казва той, свидетелите могат да кажат много и положителни неща, които са съвършено грешни, но резултатът от които е, че ако описанията им се приемат като верни, описаните от тях явления са необясними с хитрости. Откритите от г-н Давей методи били толкова прости, че се изненадваме от дързостта му да ги прилага; той обаче е притежавал такава власт над тълпата, че е успявал да я убеди, че вижда това, което не вижда.“ И тук се проявява властта на хипнотизатора над хипнотизирания. Но когато виждаме проявите й над издигнати умове с предварителна недоверчива нагласа, тогава разбираме колко лесно се оставят на илюзии обикновените тълпи.

Има много аналогични примери. Преди няколко години вестниците разказаха за две малки удавнички, извадени от Сена. Първоначално децата били разпознати по най-категоричен начин от дузина свидетели. Пред толкова съвпадащи твърдения у следователя не останало никакво съмнение и той разрешил да се състави смъртният акт. Но точно когато щяло да почне заравянето на труповете, случайността помогнала да се разкрие, че предполагаемите жертви са живи и здрави и че всъщност приличали съвсем слабо на малките удавнички. Както в повечето от горепосочените примери, и тук твърдението на първия свидетел, жертва на илюзия, е било достатъчно да насади внушението у всички останали.

В подобни случаи отправната точка на внушението е винаги илюзията, възникваща у даден човек посредством повече или по-малко смътни реминисценции, следвани от разпространяването на тази първична илюзия по пътя на твърдението. Ако първият наблюдател е със силна впечатлителност, то ще е достатъчно трупът, който той мисли, че разпознава, да предоставя, извън всяка реална прилика, някаква особеност, белег или подробност от тоалета, която е в състояние да предизвика у него представата за друг човек. Тази предизвикана представа се превръща тогава в сърцевина на един вид кристализация, завладяваща сетивното поле и сковаваща всякаква критична способност. Това, което наблюдателят вижда в този миг, вече не е самият обект, а предизвиканият в съзнанието му образ. Така се обясняват погрешните разпознавания на детските трупове от родните им майки, потвърждение за което е следният, вече остарял случай, където се проявяват двата реда внушения, чийто механизъм току-що посочих.

Детето било разпознато от друго дете, което обаче се заблуждавало. С това започнала поредица от грешни разпознавания.

И хората присъствали на нещо изключително необичайно. На другия ден, след като някакъв ученик разпознал трупа, една жена се провикнала: „О, господи, детето ми!“

Довеждат я при трупа; тя разглежда белезите и открива един на челото. „Това е нещастният ми син, казва тя, изчезнал от юли м.г., той е. Откраднали са ми го и са ми го убили!“

Жената била слугиня на ул. „Дю Фур“ и се наричала Шавандре. Повикали девера й, който казал, без да се колебае: „Ето го малкия Филибер.“ Много обитатели от улицата разпознали Филибер Шабандре в детето, без да се брои собственият му учител, за когото медалът бил показател.

Е, добре! Съседите, деверът, учителят и майката се заблуждавали. След месец и половина самоличността на детето била установена. Оказало се от Бордо, убито в Бордо и докарано в Париж с бързата поща*.

[* Вестник „Лъч“, 21 април 1895 г. — Б.а.]

Нека отбележим, че тези разпознавания се дължат най-вече на жена и деца, тоест най-впечатлителните създания. Те показват каква стойност могат да имат такива свидетелства пред съда. Също така и детските твърдения не би трябвало никога да се взимат под внимание. Магистратите повтарят като всеизвестна истина, че на тази възраст не се лъже. Ако имаха малко по-малко повърхностна психологическа култура, биха научили, че на тази възраст почти винаги се лъже. Лъжата, безспорно, е невинна, но все пак си остава лъжа. По-добре би било присъдата на някой обвиняем да бъде решена с теглене на жребий, както многократно е правено, отколкото по свидетелство на дете.

За да се върнем на наблюденията, направени от тълпите, ще заключим, че колективните наблюдения са най-грешни от всички и в повечето случаи представляват обикновена илюзия на отделен човек, предал по заразителен път някакво внушение на останалите.

Много факти потвърждават пълното недоверие, с което трябва да се посреща свидетелството на тълпите. Хиляди хора присъствали на прочутата кавалерийска атака в битката при Седан и все пак е невъзможно, при най-противоречащи си очевидци, да се научи от кого е била водена. В една излязла наскоро книга английският генерал Уолзли доказа, че най-грубите грешки досега са били свързани с най-важните обстоятелства от битката при Ватерлоо, обстоятелства, така или иначе, доказани от стотици свидетели*.

[* Знаем ли как точно е протекла една само битка? Силно се съмнявам. Ние знаем кои са били победителите и победените, но може би нищо повече. Разказът на г-н Д’Аркур, участник и свидетел, за битката при Солферино е приложим за всички битки: „Генералите (осведомени, разбира се, от стотици свидетелства) предават официалните си доклади; офицерите, натоварени да предадат заповедите, изменят тези документи и съставят окончателния проект; началникът на генералния щаб го оспорва и го преправя още веднъж. Занасят го на маршала, а той се провиква: «Вие сте в пълна заблуда!», и го замества с нова редакция. От първоначалния доклад не остава почти нищо.“ Г-н Д’Аркур излага този факт като доказателство за невъзможността да се установи истината за най-вълнуващото, най-добре наблюдаваното събитие. — Б.а.]

Всички тези примери, повтарям, показват колко струва свидетелството на тълпите. Трактатите по логика вкарват единодушието на многобройни свидетели в категорията на най-убедителните доказателства за точността на даден акт. Но това, което знаем за психологията на тълпите, показва илюзорността на такъв подход. Най-съмнителните събития са положително тези, които са били наблюдавани от най-голям брой хора. Каже ли се, че даден факт е установен от хиляди свидетели едновременно, това означава, че реалният факт като цяло доста се различава от приетата версия.

Казаното по-горе ясно ни насочва към извора, че на историческите книги трябва да се гледа като на творби, родени изцяло от въображението. Това са въображаеми разкази за недобре наблюдавани неща, придружени с новоизмислени обяснения. Ако миналото не ни бе завещало своите литературни, артистични и монументални творения, ние нямаше да знаем нищо истинско за него. Известна ли ни е една само истинска дума за живота на големите хора, изиграли главните роли за човечеството, като Херкулес, Буда, Иисус или Мохамед? Не, по всяка вероятност. Впрочем, ако се замислим, животът им, такъв, какъвто е бил, малко ни интересува. Съществата, направили впечатление на тълпите, са били легендарни, а не истински герои.