Густав Льобон Психология на тълпите

Изводът е, че народът няма никаква власт да променя реално институциите си. Безспорно той може с цената на вихрени революции да промени името им, но основата остава неизменна. Имената са ненужни етикети, с които историкът, зает с истинската стойност на нещата, не трябва да се съобразява. Така например най-демократичната страна на света е Англия*, подчинена обаче на монархически режим, докато испано-американските републики, управлявани от републикански конституции, са подложени на най-тежък деспотизъм.

[* Това признават даже най-напредничавите републиканци в САЩ. Американският вестник „Форум“ даде гласност на това категорично мнение с думи, които предавам тук според „Списание на списанията“ от декември 1894 г.: „Никога не бива да се забравя, дори от най-яростните врагове на аристокрацията, че днес Англия е най-демократичната страна във вселената, страната, в която най-много се зачитат правата на личността и в която отделните хора притежават най-голяма свобода.“ Съдбините на народите се определят от характера им, а не от правителствата. Постарах се да установя тази истина в един по-раншен труд, като се основавах на необорими примери.]

Следователно да си губи човек времето за правене на конституции е детинщина, излишно упражнение по реторика. Необходимостта и времето се заемат с изработването им, когато тези два фактора действат свободно. В един откъс, който политиците от всички латински страни би трябвало да научат наизуст, големият историк Макоули* показва, че англосаксонците са постъпили точно така. След като обяснява ползите от закони, изглеждащи от позицията на чистия разум като смес от абсурди и противоречия, той сравнява дузините конституции, изчезнали в конвулсиите на латинските народи от Европа и Америка, с тази на Англия и разкрива, че тя с била променяна лека-полека, на части, по силата на непосредствени нужди и никога по спекулативни съображения. „Никаква грижа за симетрията и сериозна загриженост за ползата; никога да не се премахва някое недоразумение само защото е недоразумение; никога да не се правят нововъведения, освен ако не се почувства затруднение и тогава да се правят нововъведения, колкото да се премахне затруднението; никога да не се приема предложение, надвишаващо частния случай за разрешаване; това са правилата, които от времето на крал Джон до времето на Виктория са давали общата насока на обсъжданията в нашите двеста и петдесет парламента.“

[* Макоули, Томас Бабингтън (1800–1859) — виден английски историк и политик.]

Би следвало законите и институциите на всеки народ да се разглеждат поотделно, за да се докаже до каква степен са израз на нуждите на съответната народност и поради това не биха могли да претърпяват резки промени. Можем да философстваме например за предимствата и недостатъците на централизацията; като видим обаче как един народ с пъстър национален състав влага хилядагодишни усилия, за да стигне постепенно до нея; като установим, че една велика революция, поставила си за цел да разруши всички институции от миналото, е била принудена не само да уважава тази централизация, но и да я засили допълнително, тогава можем да си направим извод, че тя е родена от неотложни нужди и че даже е условие за съществуване, и да съжалим за ограничения им ум политиците, говорещи за разрушаването й. Ако предположим, че тяхното мнение се наложеше, то подобен успех би дал началото на дълбока анархия*, способна впрочем да доведе до нова и по-тежка от предишната централизация.

[* Ако се сравнят дълбоките религиозни и политически несъгласия, разделящи различните части на Франция и които се дължат предимно на народността, на сепаратистките тенденции, проявили се в революционната епоха и очертали се наново към края на Френско-пруската война, ще се види, че различните народности, населяващи страната ни, все още далеч не са се слели. Енергичната централизация от времето на Революцията и създаването на изкуствени департаменти с цел събирането на бившите провинции безспорно са били най-полезното й дело. Ако децентрализацията, толкова на мода сред днешните непредвидливи умове, можеше да се наложи, тя бързо би довела до най-кървави вражди. Да се подцени това обстоятелство, означава да се забрави изцяло историята ни.]

Да обобщим от казаното дотук, че средството за дълбоко въздействие над душата на тълпите не трябва да се търси в институциите. Редица страни, като САЩ, процъфтяват чудесно с демократични институции, докато други, като испано-американските републики, живуркат в най-жалка анархия, макар и с подобни институции. Тези институции са еднакво чужди както на величието на едните, така и на упадъка на другите. Народите си остават подвластни на своя характер и всички институции, непреминали през точния калъп на този характер, са само дреха назаем, временна маскировка. Разбира се, били са и ще бъдат предизвикани кървави войни, бурни революции, за да бъдат налагани учреждения, на които се приписва свръхестественото свойство да създават щастие. Ето защо би могло да се каже в някакъв смисъл, че институциите въздействат върху душата на тълпите, щом пораждат такива бунтове. Но ние знаем, че в действителност, тържествуващи или победени, те не притежават никаква добродетел сами за себе си. Стремежът към завоюването им следователно не е нищо друго освен преследване на илюзии.
5. Просвета и образование
Сред основните господстващи представи в наше време е и тази, според която просветата има едно сигурно постижение — прави хората по-добри и дори равни. Поради самото му повтаряне това твърдение се превърна в една от най-непоклатимите догми на демокрацията. Да се посегне на тях днес, би било толкова трудно, колкото да се посегнело едно време на църковните догми. Но и в това отношение, както и в много други демократичните идеи се оказват в дълбок разрез с данните на психологията и на опита. Редица видни философи, включително Хърбърт Спенсър, са доказали без затруднение, че просветата не прави човека нито по-морален, нито по-щастлив, че не променя наследствените му нагони и увлечения и че може, ако е зле ръководена, да стане много по-опасна, отколкото полезна. Статистиците идват на помощ на тези разбирания, съобщавайки ни, че колкото повече образованието става всеобщо, или поне някакво образование, толкова повече нараства престъпността; че най-страшните врагове на обществото, анархистите, често излизат от редиците на отличните ученици. Един изтъкнат правист, г-н Адолф Гийо, отбелязваше, че понастоящем на 3000 образовани престъпници отговарят 1000 необразовани и че за петдесет години престъпността е нараснала от 227 на 100 хиляди жители на 552, или увеличение от 143 процента. Той и колегите му отбелязват също, че престъпността расте предимно при младежите, сменили патроната с държавно училище.

Естествено никой никога не е твърдял, че правилно ръководеното образование не може да даде твърде полезни практически резултати ако не за усъвършенстване на морала, то поне за развитие на професионалните качества. За съжаление латинските народи, най-вече през последните трийсетина години, изградиха просветната си система върху твърде погрешни принципи и независимо от забележките на изявени личности упорстват в жалките си опити. Лично аз показах в различни трудове*, че съвременното ни образование превръща във врагове на обществото мнозина от получилите го и ражда много последователи на най-лошите форми на социализма.

[* Вж. „Психология на социализма“, 7. изд., и „Психология на образованието“, 14. изд.]

Първата опасност от това образование, съвсем справедливо определяно като латинско, е, че се основава на една фундаментална психологическа грешка, а именно — да си въобразяваш, че рецитирането на учебниците развива интелигентността. От този момент се мъчиш да научиш от тях възможно най-много; и ето че от първоначалното училище до преподавателската или докторската степен единственото занимание на младежа е да поглъща съдържанието на книгите, без никога да изпита мнението или инициативността си. За него просветата се състои в рецитиране и изпълнение. „Да учиш уроци, да знаеш наизуст някоя граматика или кратък граматически курс, да повтаряш и подражаваш точно — писа г-н Жюл Симон, бивш министър на просвещението, — ето ви забавно образование, в което всяко усилие е духовен устрем пред безпогрешността на учителя и не води до нищо друго, освен до това да ни ограничи и направи безпомощни.“

Ако това образование беше само безполезно, бихме се ограничили със съжаление към горките деца, на които, вместо толкова необходими неща, предпочитат да им преподават родословието на синовете на Клотер, битките за Ньострия и Остразия или зоологически класификации; но то съдържа много по-сериозната опасност да вдъхне на образования по този начин неудържимо отвращение от социалния му статус и силно желание да излезе от него. Работникът вече не иска да е работник, селянинът — да е селянин, а последният буржоа не вижда друга възможна кариера за синовете си, освен държавните служби. Вместо да подготвя хора за живота, училището ги подготвя единствено за обществени длъжности, където сполуката не изисква и отблясък от инициативност. На най-ниското стъпало на обществената стълбица то създава тези армии от недоволни от участта си пролетарии, вечно готови за бунт; на върха й — нашата лекомислена буржоазия, едновременно скептична и доверчива, просмукана от някакво суеверно доверие в държавата — провидение, която обаче тя непрекъснато порицава, обвинявайки винаги правителството за собствените си грешки и неспособна да предприеме каквото и да било без намесата на властта.

Държавата, фабрикуваща с помощта на учебници всички тези дипломанти, може да използва само малцина от тях, а другите оставя по правило без работа. И тя трябва да се примири да храни първите и да си спечели за врагове вторите. От върха до дъното на обществената пирамида величественото дипломирано множество обсажда днес примамливите постове. Много трудно един посредник ще намери агент да го представя в колониите, затова пък хиляди кандидати са се устремили към най-скромните държавни служби. Само департаментът Сена наброява 20 хиляди безработни учители и учителки, които, презиращи полето и цеха, се обръщат към държавата, за да оцелеят. При стеснения кръг избрани този на недоволните е по необходимост огромен. Те пък са узрели за всякакви революции, независимо под чие водачество и в името на каква цел. Придобиването на неизползваеми познания е сигурен начин за превръщане на човека в бунтар*.

[* Всъщност това явление е присъщо не само на латинските народи; то се наблюдава и в Китай, страна също така ръководена от строга йерархия от мандарини, в която мандаринството се получава и чрез конкурси, чието единствено препятствие е безупречното рецитиране на дебели учебници. Армията от просветени безработни днес се смята за истинско национално бедствие в Китай. По същия начин в Индия, където англичаните откриха училища не за да образоват, както в Англия, а просто да обучават местното население, от този момент се създаде специална образована класа — бабусите, които, ако не успеят да добият положение, стават непримирими врагове на английското могъщество. При всички бабуси, без значение дали работят или не, първата последица от просвещаването им бе техният рязък морален упадък. Аз отделих широко място на този момент в книгата си „Индийските цивилизации“. Всички автори, посетили големия полуостров, стигнаха до същия извод.]

Явно е твърде късно да се върви срещу такова течение. Едничък опитът, последен възпитател на народите, ще се нагърби да ни разкрие нашата грешка. Само той ще успее да докаже нуждата от заместване на нашите отблъскващи учебници, на жалките ни конкурси с професионално образование, способно да върне младежта към запуснатите днес ниви, цехове, колониални предприятия.

Това професионално образование, така желано сега от всички просветени умове, е образованието, което бащите ни са получили някога и което народите, владеещи днес света със своята воля, инициативност и предприемчив дух, съумяха да запазят. В няколко забележителни страници, чиито основни пасажи ще предам по-нататък, Тен ясно показва, че нашето някогашно образование е било, общо взето, равностойно на съвременното английско или американско образование и посредством едно впечатляващо сравнение между латинската и англосаксонската система точно разкрива последствията от двете методики.

Сигурно бихме приели всички неудобства на нашето класическо образование, дори да създаваше само лумпени и недоволници, при положение че повърхностното получаване на толкова познания, съвършеното рецитиране на толкова учебници повишаваха интелектуалното равнище. Постига ли то обаче този резултат? Уви, не! Преценката, опитът, инициативността, характерът са условията за успех в живота, а те не се научават от книгите. Книгите са полезни за проверка, речници, но чиито дълги цитати е напълно излишно да се трупат в главата.

По какъв начин професионалното образование може да развие интелигентността в напълно различна от класическото образование степен? Тен добре го е казал в следващите редове:

„Идеите се оформят единствено в естествената си и нормална среда; почвата, в която се развиват кълновете им, това са сетивните впечатления, които младежът всекидневно добива в цеха, в съда, в кантората, на строежа, в болницата, пред играта на уредите, материалите и действията, в присъствието на клиентите, работниците, на труда, на добре или зле свършената работа, разходна или печеливша; това са малките особени усещания на очите, на ухото, на ръцете и даже на обонянието, които, неволно възприети и беззвучно изградени, се обединяват у него, за да му подскажат, рано или късно, едно или друго ново съчетание, улеснение, икономия, усъвършенстване или изобретение. От всички тези ценни контакти, от всички тези научаеми и необходими елементи младият французин е лишен, и то в плодотворната си възраст: в течение на седем-осем години той стои затворен в някое училище, далече от непосредствения и личен опит, който би му дал точната и жива представа за нещата, за хората и за разнообразните подходи към тях.

… Най-малко девет от десет души са загубили време и усилия, дълги години от живота си, и то години дейни, важни, ако не и решителни: вземете първо половината или две трети от явяващите се на изпит, или иначе казано — неприетите; после сред приетите, титулуваните и дипломираните — другата половина или две трети, иначе казано — изтощените. От тях поискаха прекомерно, като ги накараха в определен ден, седнали на стол или изправени пред дъска, в продължение на два часа и за цяла група науки да бъдат жива енциклопедия на всеобщото човешко познание; и наистина те изиграха тази роля или почти, точно в този ден и за два часа; един месец по-късно обаче те вече не са същите; те не биха издържали още веднъж същия изпит; придобитите познания, прекалено много и прекалено тежки, непрекъснато изтичат покрай ума им и те не научават нищо ново. Духовната им устойчивост се е предала; плодоносните сокове са пресъхнали; появява се готовият човек и често той е свършеният човек. Прибран, задомен, примирен да се върти безспир в един и същ кръг, той се свива в тясната си служба; изпълнява чинно задълженията си и нищо повече. Такова е средното постижение; естествено постъплението не изравнява разхода. В Англия и Америка, където, както едно време у нас преди 1789 г., се постъпва по обратния начин: постиженията са или същите, или по-високи.“

Известният историк ни показва след това разликата между нашата система и англосаксонската. При тях образованието идва не от книгата, а от самия предмет. След като например инженерът се обучава в цех и никога в училище, всеки може да се издигне точно до степента, отговаряща на интелигентността му — работник или сменен майстор, ако не е в състояние да продължи по-нагоре, и инженер, ако способностите му позволяват. Това е един другояче демократичен и общественополезен начин, отколкото цялото бъдеще на даден човек да се поставя в зависимост от един няколкочасов конкурс, на който се явяваш на 18 или 20 години.

„В болницата, в мината, в манифактурата, около архитекта, около законодателя възпитаникът, приет съвсем млад, се учи и стажува горе-долу както у нас писарят в своята кантора или младият художник в ателието. Предварително и преди да постъпи, той е успял да изкара даден общ и кратък курс с цел да подготви някаква рамка, в която да постави предстоящите му впечатления. Въпреки това той най-често има достъп до няколко технически курса, които ще може да следва в свободното си време, за да може във всички случаи да съгласува опитите, които прави всеки ден. При такъв режим практическото умение расте и се развива самостоятелно, точно до степента на способностите на ученика и в насоката, изисквана от бъдещата му работа, от специфичната дейност, към която той иска да се приспособи още отначало. Така в Англия и в Съединените щати младежът бързо успява да извлече всичко, с което е надарен. От двайсет и петата си година, стига да не е лишен от основа и възможности, той е не само полезен изпълнител, но и изобретателен предприемач, не само колело, а и мотор. Във Франция, където е преобладавал обратният метод, все по-неразбираем от поколение на поколение, общата загуба на силите е огромна.“

И големият философ прави следния извод за нарастващата несъвместимост между нашето латинско образование и живота:

„На трите степени на образованието — в детските, юношеските и младежките години, теоретичната и училищна подготовка на чинове, с учебници, се проточи и претовари в името на изпита, на титлата и дипломата, единствено заради тях и с най-лошите средства с прилагане на един неестествен и антиобществен режим, с прекомерното забавяне на практическото обучение, с наличието на интернат, с изкуствената подготовка и механичното изпълнение, с претоварването, без да се държи сметка за бъдещето, за зрялата възраст и мъжките дейности, които ще извършва подготвеният мъж, без мисъл за реалния свят, в който младежът ей сега ще попадне, за околната обществена среда, към която трябва да го приспособим или да го накараме отрано да се примири с нея, за човешкия сблъсък, в който, за да се отбранява и да остане прав, той трябва предварително вече да е брониран, въоръжен, подготвен, кален. Тази необходима броня, тази най-важна придобивка, по-важна от всички други, тази здравина на разумните воля и нерви, нашите училища не му я дават. Точно обратното — те съвсем не го квалифицират, а го дисквалифицират за бъдещото му и окончателно положение. Той тръгва и влизането му в живота и първите му стъпки в полето на практическото действие най-често са само поредица от болезнени падания; от тях му остават рани, а той е задълго огорчен, понякога — трайно осакатен. Това е сурово и опасно изпитание; в него моралното и душевното равновесие се нарушава и има опасност да не се възстанови; прекалено грубо и прекалено пълно, разочарованието е дошло; то е било твърде силно, а огорченията — твърде мъчителни.“*

[* Тен. „Новият режим“, т. 2., 1894 г. Това са почти последните страници, написани от Тен. Те са превъзходно обобщение на резултатите от дългогодишния му опит. Образованието е единственото ни средство за някакво въздействие върху душата на един народ. За дълбоко съжаление е, че почти никой във Франция не успява да разбере какъв опасен елемент на упадък се крие в съвременната ни образователна система. Вместо да възвисява младежта, тя я снизява и развращава.]

Дали с предходните разсъждения не се отдалечихме от психологията на тълпите? Не, разбира се. За да проумеем представите, вярванията, които кълнат у тях днес и ще разцъфнат утре, нужно е да знаем как е била подготвена почвата. Образованието, което една страна дава на своята младеж, позволява да се предвидят донякъде съдбините на тази страна. Обучението на днешното поколение оправдава най-мрачните предвиждания. Душата на тълпите се облагородява или изкривява отчасти благодарение на или поради просветата и образованието. Така че беше необходимо да се покаже начинът, по който днешната система е обработила тази душа и как масата на безразличните и неутралните постепенно се превърна в огромна армия от недоволни, готова да тръгне след всички внушения на утопистите и риторите. Училището днес ражда недоволници и анархисти и подготвя часовете на упадък за латинските народи.
Втора глава

Непосредствени фактори за схващанията на тълпите

Първата част от нашия труд бе посветена на чувствата, представите, съжденията на общностите; явно такова познание би могло да посочи, в най-общ вид, начините да бъде впечатлена душата. Знаем вече какво поразява въображението на тълпите, силата и заразителността на внушенията, представени предимно в образна форма. Поради твърде разнообразния произход на внушенията обаче, факторите, способни на въздействие върху душата на тълпите, могат значително да се различават. Откъдето е и необходимостта от отделното им изучаване. Тълпите приличат по нещо на сфинкса от древната легенда: човек трябва да може да отговаря на гатанките, зададени му от тяхната психология, или да се примири да бъде разкъсан от тях.

Силата на думите е свързана с образите, които събуждат, и е напълно независима от реалното им съдържание. Думи с най-неясен смисъл понякога въздействат най-силно. Такива са например: демокрация, социализъм, равенство, свобода и други, чийто смисъл е толкова смътен, че дебели томове не стигат за уточняването му. И въпреки това някаква наистина вълшебна мощ се свързва с кратките им срички, сякаш в тези думи се крие решението на всички проблеми. Те обобщават най-различни несъзнавани стремежи и надеждата за осъществяването им.

Разумът и доводите не биха могли да излязат срещу някои думи и изрази. Те се произнасят благоговейно пред тълпите и лицата тутакси придобиват почтителен вид, а челата се скланят. Мнозина ги смятат за природни, за свръхестествени сили. Те събуждат в сърцата внушителни и неясни образи, но самата замъгляваща ги неяснота увеличава загадъчната им мощ. Можем да ги оприличим на онези внушаващи опасение божества, скрити зад дарохранителницата и до които поклонникът се приближава единствено треперещ.

Независещи от смисъла им, предизвиканите от думите образи се менят според епохите и народите, тласкани от самоличността на изразите. Някои образи се свързват временно с някои думи: думата е само копче, при чието натискане те се появяват.

Не всички думи и не всички изрази имат свойството да изграждат образи; а някои от тях след време се изхабяват и не означават нищо повече от съзнанието. Тогава те се превръщат в празни звукове, главната полза от които е да освободят употребяващия ги от задължението да мисли. С малък запас от изрази и общи понятия, научени в младостта, ние имаме всичко необходимо, за да преминем през живота ненатоварени от изморителната нужда да разсъждаваме.

Разгледаме ли определен език, разбираме, че съставящите го думи се променят доста бавно през различните периоди; за сметка на това предизвиканите от тях образи или значението, което им се придава, се променят непрестанно. Така и стигнах в един труд до извода, че точният превод от даден език, особено ако е на мъртви народи, с абсолютно невъзможен. Какво да правим ние в действителност, като заменяме една латинска, гръцка или санскритска дума с френска или дори когато искаме да разберем някоя книга отпреди няколко века, написана на собствения ни език? Ние просто заместваме с образи и мисли, подсказани на съзнанието ни от съвременния живот, коренно различните понятия и образи, породени от някогашния живот в душата на народности, подчиняващи се на условия за съществуване без аналогия с нашите. Хората от времето на Революцията си въобразявали, че пресъздават гърците и римляните, а те всъщност само придавали на стари думи смисъл, който те никога не са притежавали. Каква прилика можело да има между институциите на гърците и институциите, означени в наше време със съответните думи? Тези общински аристокрации, почиващи на робовладелството, не биха просъществували нито миг без него.