Густав Льобон Психология на тълпите

А думата „свобода“ — какво общо е можела да има със значението, което й придаваме днес, в епоха, когато свободата на мисълта не е била подозирана и когато не е имало по-голямо и впрочем, по-рядко провинение от това — да се обсъждат боговете, законите и обичаите на града? Думата „родина“ означавала в душата на един атинянин или спартанец култ към Атина или Спарта и съвсем не към Гърция, състояща се от съперничещи си и вечно воюващи градове. Какъв смисъл можела да има същата дума — „родина“, за древните гали, разделени на съперничещи си племена от различни народности, с различни езици и религии и които Цезар така лесно победил, защото винаги имал съюзници сред тях? Единствен Рим надарил Галия с родина, давайки й политическото и религиозното единство. Без дори да отидем толкова далече назад, а да се върнем само с два века, дали думата „родина“ е била схващана в днешния й смисъл от френските принцове, като великия Конде*, съюзяващи се с чужденци против своя владетел? А нима същата тази дума не е звучала доста различно от днешната за емигрантите, въобразяващи си, че изпълняват законите на честта, воювайки срещу Франция, и действително изпълняващи ги от своя гледна точка, щом феодалният закон привързвал васала към господаря, а не към земята и щом като там, където заповядвал владетелят, била истинската родина?

[* Конде — по-младият клон от семейството на Бурбоните. Най-видният е Людовик II княз Конде (1621–1686)]

Много са думите, чието съдържание дълбоко се е променило по този начин от епоха на епоха. Трябва доста да се потрудим, за да ги разберем такива, каквито са били едно време. Правилно бе казано, че трябва много да се прочете само за да успеем да схванем какво са означавали в очите на нашите прапраотци думи като „крал“ и „кралско семейство“. Какво да кажем тогава за по-сложни думи?

Излиза, че думите имат само подвижни и преходни значения, променящи се според времената и народите. Искаме ли да въздействаме чрез тях на тълпата, трябва да познаваме смисъла им за нея в определен момент, а не някогашния им смисъл или този, който могат да имат за хора с различно душевно устройство. Думите живеят като идеите.

Ето защо, когато вследствие на политически сътресения, на променени вярвания тълпите стигат до дълбока антипатия към образите, събудени от някои думи, първото задължение на истинския държавник е да измени тези думи, без, разбира се, да посяга на самите неща. Последните са прекалено обвързани с наследственост, за да може да бъдат изменени.

Проницателният Токвил* отбелязва, че работата на Консулството и на Империята се е състояла предимно в обличане с нови думи на повечето от институциите от миналото и съответно в заместването на думите, предизвикващи неприятни асоциации във въображението, с нови думи, които не допускали такива асоциации. Старият феодален данък, налаган на простолюдието, станал поземлен данък; традиционното название на данъка върху солта се превърнало просто в данък върху солта; налозите — в общи косвени данъци и налог; налогът на занаятчийниците и техните защитни сдружения бил наречен данък занятие и т.н.

[* Токвил, Алексис (1805–1859) — френски социолог, историк и политик.]

Едно от най-важните задължения на държавниците следователно е да кръщават с популярни или поне неутрални думи нещата, които тълпите мразят под старите им наименования. Думите са толкова мощни, че добре подбрани думи са достатъчни, за да направят приемливи и най-отблъскващите неща. Тен с основание пише, че благодарение на призивите за свобода и братство, много разпространени по онова време думи, якобинците съумели да установят достоен за Дахомей деспотизъм, трибунал, подобен на този на Инквизицията, човешки жертвоприношения като тези в Мексико на ацтеките. Изкуството на управниците, както и на адвокатите се състои главно в използването на думите. Изкуство сложно, тъй като в едно и също общество едни и същи думи най-често звучат различно за различните социални слоеве. На пръв поглед те си служат с еднакви думи; само че не говорят същия език. В горните примери се позовахме на времето като основен фактор за промяната в смисъла на думите. Ако се обърнехме и към рода, щяхме да разберем, че в една и съща епоха, у еднакво цивилизовани, но разноплеменни народи сходните думи доста често съответстват на крайно различаващи се представи. Схващането на тези разлики е невъзможно без многобройни пътешествия, така че не бих могъл да наблягам на тях, а ще се огранича със забележката, че точно най-употребяваните думи добиват най-различен смисъл при движението си от един народ към друг. Такива са например думите „демокрация“ и „социализъм“, толкова често споменавани днес.

Те отговарят всъщност на напълно противоположени представи и образи в латинските и в англосаксонските души. У латинците думата „демокрация“ означава предимно заличаване на волята и на инициативността на личността пред тези на държавата.

Тя съответно все повече се нагърбва със задачата да ръководи, да централизира, монополизира и произвежда. Партиите, без изключение — радикали, социалисти или монархисти — се обръщат все към нея. У англосаксонеца, включително този в Америка, същата дума — „демокрация“, означава, напротив, бързо развитие на волята и на индивида, отдръпване на държавата, на която, с изключение на полицията, армията и дипломатическите отношения, не се оставят никакви ръководни функции, дори в областа на просветата. Следователно една и съща дума у тези два народа притежава коренно противоположни значения*.

[* В „Психологически закони на развитието на народите“ съм направил дълъг анализ на разликата, деляща латинския демократичен идеал от англосаксонския. — Б.а.]
2. Заблудите
От зората на цивилизациите народите непрекъснато са изпадали под влиянието на заблудите. Точно на създателите на заблудите цивилизациите са издигнали най-много храмове, статуи и олтари. Някога религиозни, днес философски и социални, тези величествени господарки ръководят всички цивилизации, съществували една след друга на нашата планета. В тяхно име бяха издигнати халдейските и египетските храмове, религиозните средновековни паметници и пак затова цяла Европа бе разтърсена преди век. Няма едно наше творческо, политическо или социално схващане, което да не носи могъщия им отпечатък. Понякога, с цената на ужасяващи конвулсии, човекът ги събаря, ала, изглежда, е обречен да ги издига отново. Без тях той не би могъл да излезе от първобитното варварство и пак без тях би се върнал отново към него. Без съмнение това са празни сенки; но тези дъщери на мечтите ни са подтикнали народите да сътворят всичко онова, което придава блясък на изкуствата и величие на цивилизациите.

„Ако се изпочупеха в музеите и библиотеките и се разрушаха върху плочите на църковните преддверия всички творби и паметници на изкуството, вдъхновени от религиите, какво би останало от великите човешки мечти? — пише един автор, обобщавайки нашите учения. — Да се даде на хората онази надежда, онези заблуди, без които те не могат да съществуват — затова са боговете, героите и поетите. За известно време сякаш науката изпълняваше тази задача. Това обаче, което я компрометира пред зажаднелите за идеал сърца, е, че не дръзва вече да обещава достатъчно и че не умее да лъже достатъчно.“

Философите от миналия век се посветиха с жар на разрушаването на религиозните, политическите и обществените заблуди, с които бащите ни са живели дълги столетия. С разрушаването им те пресушиха изворите на надеждата и примирението. Зад пожертваните химери откриха слепите природни сили, неумолими за слабостта и непознаващи милост.

При целия си напредък философията все така не е успяла да предложи на народите идеал, способен да ги заплени. Нуждаещи се от заблуди, те инстинктивно се насочват към предлагащите им ги оратори, както насекомото се насочва към светлината. Главният фактор за развитието на народите никога не е била истината, а лъжата. И ако днес силата на социализма расте, то е защото представлява единствената още жива заблуда. Научните опити ни най-малко не нарушават бързия му напредък. Основното му оръжие е, че го защитават умове, достатъчно незапознати с истинското състояние на нещата, за да се осмеляват дръзко да обещават щастие на човека. Социалната заблуда цари понастоящем над всички натрупани от миналото останки и бъдещето й принадлежи. Тълпите никога не са били жадни за истини. Те се отвръщат от неизгодната им очевидност и предпочитат да обожествяват грешката, ако грешката ги привлича. Който умее да ги заблуждава, лесно ги завладява; който се опита да ги извади от заблуда, винаги им става жертва.

Нашият век, както и предишният, без съмнение ще бъдат сочени от историците на бъдещето като ера на любопитни опити. Те никога не са били така многобройни, както в споменатата епоха.

Най-внушителният от тях бе Френската революция. За да се разбере в крайна сметка, че едно общество не се преправя по предписанията на чистия разум, се наложи да бъдат избити няколко милиона души и да се разтърси цяла Европа в продължение на двайсет години. За да се докаже експериментално, че цезарите струват скъпо на приветстващите ги народи, бяха необходими два разоряващи опита за петдесет години и които, въпреки ясното им послание, изглежда, не са били достатъчно убедителни. Въпреки това първият се изчислява с три милиона жертви и едно нашествие, вторият — с едно разпокъсване и нуждата от редовни армии. Преди няколко години замалко се разминахме с трети опит, чийто ред положително ще дойде скоро. За да се приеме мнението, че огромната немска армия не е, както ни учеха преди 1870 г., нещо като безобидна национална гвардия*, трябваше да избухне ужасяващата война, която ни коства толкова скъпо. За да се стигне до признанието, че в края на краищата протекционизмът разорява приемащите го народи, пак ще са нужни катастрофални опити. Тези примери могат да се изброяват до безкрай.

[* Въпросното мнение се оформи благодарение на необмисленото смесване на неща без връзка помежду им, чийто механизъм вече обясних. Поради това, че тогавашната ни национална гвардия се състоеше от кротки дюкянджии без капка дисциплина и че на нея не може да се гледа сериозно, всичко, носещо подобно име, предизвикваше същите образи и се смяташе съответно за също толкова безобидно. Грешката на тълпите от онова време бе споделена, както толкова често се случва, с общите мнения, и от водачите им. В реч пред Камарата на депутатите, произнесена на 31.XII.1867 г., един държавник, вслушващ се доста често в мнението на тълпите — г-н Тиер, повтаряше, че извън една действаща армия, приблизително равна по численост на нашата, Прусия има само национална гвардия, подобна на тази, която ние притежаваме, тоест незначителна. Твърдения толкова верни, колкото и прочутите предвиждания на същия държавник за железниците.]

Показахме вече, че тълпите не се влияят от разсъждения и до тях достигат само грубо смесени представи. Освен това ораторите, владеещи умението да им въздействат, се обръщат към чувствата и никога към разума им. Законите на рационалната логика нямат никакво въздействие над тях*.

[* Първите ми наблюдения върху изкуството да се впечатляват тълпите и върху слабото съдействие в това отношение на правилата на логиката са от обсадата на Париж, от деня, когато видях да водят в Лувър, седалище на правителството в онзи момент, маршал В., за когото една побесняла тълпа твърдеше, че го е изненадала да измъква картата на укрепленията с цел да я продаде на прусаците. Ж. П., член па правителството и известен оратор, излезе да говори пред тълпата, изискваща незабавната екзекуция на задържания. Очаквах ораторът да докаже абсурдността на обвинението, като заяви, че обвиненият маршал е точно един от строителите на тези укрепления, чиято скица впрочем се продаваше във всички книжарници. За моя голяма изненада — бях много млад по онова време — той държа съвсем друга реч. „Възмездие ще има — провикна се ораторът, приближавайки се до арестувания, — и то безмилостно възмездие. Оставете на правителството на Националната защита да довърши вашето следствие. Докато чакаме, ще затворим обвиняемия.“ Тутакси успокоена, тълпата се изниза и четвърт час след това маршалът успя да се прибере у дома си. Той непременно щеше да бъде нарязан на парчета, ако защитникът му бе изтъкнал пред бясната тълпа логичните разсъждения, които ранната ми младост ме караше да приемам за убедителни.]

Искаш ли да завладееш тълпите, трябва първо добре да си прозрял вълнуващите ги чувства, да се преструваш, че ги споделяш, след това да се опиташ да ги измениш, като с помощта на най-елементарни асоциации предизвикаш някои сугестивии образи; да можеш да се върнеш назад, ако се налага, и най-вече да отгатваш във всеки момент какви чувства си породил. Тази нужда от промяна на езика според произведения ефект в хода на речта предварително обезсилва всяко научено или подготвено слово. Само това стига, за да изгуби всякакво влияние ораторът, следващ своята мисъл, а не тази на слушателите си.

Логичните умове, приучени на малко стегнатите разсъдъчни вериги, не могат да се въздържат да не прибегнат към тази форма на убеждение, обръщайки се към тълпите, и винаги се изненадват от това, че доводите им остават без въздействие. „Обичайните математически последствия, основани на силогизъм, тоест на асоциации между тъждества, пише един логик, са необходими… Необходимостта би ускорила съгласието даже на неорганична маса, ако последната можеше да проследява подобни асоциации.“ Несъмнено обаче тълпата нито ще ги следва, нито дори ги проумява по-добре от неорганичната маса. Опитайте се да убедите чрез разсъждение първични създания, да кажем диваци или деца, и ще си дадете сметка за слабостта на такъв вид аргументация.

Дори не е необходимо да се слиза до първичните създания, за да се разбие пълната безпомощност на разсъжденията, щом трябва да се борят с чувства. Нека просто си спомним многовековната устойчивост на религиозни суеверия, противни на най-обикновената логика. В продължение на близо две хилядолетия най-светлите гении са се огъвали под техните закони и е трябвало да се стигне до новите времена, за да може достоверността им само да се оспори. Много просветени хора имало през Средновековието и през Ренесанса; на нито един от тях разсъдъкът не показал детинските страни на тези суеверия и у никого не породил слабо съмнение в злодеянията на дявола или в нуждата да се горят предсказатели.

Трябва ли да се съжалява, че не разумът води тълпите? Не бихме посмели да го кажем. Без съмнение, човешкият разум не би успял да увлече човечеството по пътищата на цивилизацията с пламенността и дързостта, с които химерите му го вдигат на крак. Дъщери на водещото ни несъзнавано, тези химери вероятно са били необходими. Всяка народност носи заложени в душевния й строй законите на своите съдбини и може би им се подчинява по някакъв неизбежен инстинкт, дори в привидно най-необоснованите си подтици. Понякога сякаш народите са под властта на невидими сили, подобни на тези, които задължават жълъда да се превърне в дъб или кометата да следва орбитата си.

Малкото, което можем да предусетим в тези сили, трябва да се търси в общия ход на развитие на даден народ, а не в отделните факти, източник, както изглежда понякога, на това развитие. Ако се обръщаше внимание само на тези факти, историята би ни се струвала направлявана от абсурдни случайности. Неправдоподобно било един неграмотен дърводелец от Галилея да е в състояние да бъде в продължение на две хиляди години всемогъщ бог, в чието име били създадени най-големите цивилизации; няколко тълпи араби, излезли от своите пустини, да могат да завоюват по-голямата част от стария гръко-римски свят и да изградят империя, по-обширна от тази на Александър; неправдоподобно е и че в една много стара и много йерархизирана Европа един обикновен лейтенант от артилерията е съумял да царува над толкова народи и крале.

Ето защо нека оставим разума на философите, без да настояваме прекалено за намесата му във владеенето на хората. Не посредством разума, а често въпреки разума са възниквали чувства, като чест, себеотрицание, религиозна вяра, любов към славата и родината, които бяха досега главните движещи сили на всички цивилизации.
Трета глава

Водачи на тълпите и използвани от тях средства за убеждение

Водачът на човешки тълпи играе значителна роля. Неговата воля е ядрото, около което възгледите се оформят и уеднаквяват. Тълпата е стадо, което не би могло да мине без господар.

В началото водачът най-чссто сам е бил заслепен, воден от идеята, чийто апостол е станал впоследствие. Тя дотолкова го е завладяла, че всичко извън нея се губи и всяко противно становище за него е грешка и суеверие. Такъв е Робеспиер, хипнотизиран от химеричните си идеи и прибягващ до средствата на Инквизицията в името на разпространяването им.

В мнозинството си водачите са хора на действието, а не на мисълта. Проницателността не им е присъща и не би могла да бъде, тъй като по правило тя води до съмнение и до бездействие. Водачите излизат от редиците на онези невротици, възбудени и полупобъркани хора, стигащи почти до лудост. Колкото и абсурдна да е защитаваната от тях идея или целта, която преследват, всякакво разсъждение се притъпява пред убедеността им. Ненавистта и преследванията само увеличават възбудата им. Личен интерес, семейство, всичко се жертва. При тях самият инстинкт за самосъхранение изчезва до степен, че единствената награда, която желаят, често пъти е мъченичеството. Силната вяра придава на думите им голяма мощ на внушението. Множеството винаги слуша надарения със силна воля. Загубили всякаква воля, събраните в тълпа индивиди инстинктивно се насочват към този, който я притежава.

На тълпите никога не са липсвали водачи: само че не всички са надарени, липсват им силните убеждения, които правят апостолите. Много пъти това са изкусни ритори, преследващи само личните си интереси и стремящи се да убеждават чрез ласкаене на низки инстинкти. Така упражненото влияние е винаги краткотрайно. Великите убедени, възбуждащи душата на тълпите, отшелниците като Петър Амиенски, Лутеровците, Савонароловците, героите от Революцията, са омагьосвали другите едва след като сами са били завладени от някаква вяра. Тогава са успели да посадят в душите онази чудна сила, наречена вяра, превръщаща човека в пълен роб на мечтата му.

Да създават вяра, без значение религиозна, политическа или обществена, в дело, в личност, в идея — в това най-вече се състои ролята на големите водачи. От всички сили, с които човечеството разполага, вярата винаги е била от най-значимите и с право Евангелието й приписва свойството да повдига планини. Да се сдобие човек с вяра, значи да стане десет пъти по-силен. Великите събития в историята често са били дело на невежи вярващи, въоръжени единствено със собствената си вяра. Не с начетени хора и философи и най-вече не със скептици са били основани религиите, управлявали света, както и обширните империи, простиращи се от едното до другото полукълбо.

Такива примери обаче важат за великите водачи, а те се срещат твърде рядко, за да може историята лесно да посочи колко са. Те са върхът на дълга поредица, от могъщия манипулатор на хора до работника в някоя опушена кръчма, който омайва лека-полека другарите си, предъвквайки безспир няколко напълно непонятни за него думи, но чието приложение трябва, по негово мнение, да доведе до сигурно осъществяване на всички мечти и надежди.

Във всяка социална сфера — от най-високата до най-ниската, човекът, щом излезе от уединението си, попада тутакси във властта на някой водач. Повечето хора, особено от народните маси, са неспособни на поведение, защото не притежават никаква ясна и осмислена идея извън собствената си професия. Водачът им служи за пътеводител. В краен случай той може да бъде заместен, но съвсем недостатъчно, от онези периодични публикации, фабрикуващи схващания за своите читатели и поднасящи им заучени фрази, които ги освобождават от необходимостта да разсъждават.

Властта на водачите е толкова деспотична, че ако се налага, то е само благодарение на този деспотизъм. Забелязахме колко лесно те постигат подчинение, без обаче да притежават и най-малкото средство за подкрепа на властта си, в най-размирните работнически кръгове. Те определят работното време, ръста на надниците, те решават въпроса за стачките, които по тяхна заповед започват и свършват в точен час.

Днес водачите се стремят да заместят постепенно обществените власти, колкото повече последните позволяват да бъдат оспорвани и отслабвани. Благодарение на тираничността си тези нови господари постигат много по-пълно подчинение, отколкото е постигнало което и да е правителство. Ако вследствие на някакво произшествие водачът изчезне и не бъде незабавно заместен, тълпата отново се превръща в разединена и несъпротивляваща се общност.

При една стачка на персонала на омнибусите в Париж трябваше само да бъдат задържани двамата й водачи и стачката бързо свърши. Душата на тълпите е вечно обладана не от нужда за свобода, а от необходимост да се подчинява. Жаждата им за изпълнителност ги кара да се покоряват инстинктивно на всеки самообявил се за техен господар.

Класата на водачите може да се раздели по ярко очертани признаци. Едните са енергични хора, със силна, но краткотрайна воля; другите, много по-малобройни, притежават едновременно силна и трайна воля. Първите се изявяват като буйни, храбри, дръзки. Те са полезни предимно за провеждане на някое нападение, за увличане на масите въпреки опасността и за превръщане на млади войничета в герои. Такива са например Ней и Мюра през Първата империя. Такъв е в наши дни и Гарибалди, авантюрист без талант, но енергичен, успял с шепа хора да превземе старото Неаполитанско кралство, защитавано все пак от дисциплинирана армия.

Колкото и мощна енергия да носят обаче подобни вождове, тя е краткотрайна и с нищо не надживява породилия я възбудител. Завърнали се в течение на всекидневието, движените от възбуда герои често доказват, както цитираните от мен по-горе, учудваща слабост. Те сякаш не са в състояние да разсъждават и да се държат в най-обикновени условия, след като са съумели така добре да ръководят другите. Такива водачи не могат да се изявят, ако самите те не са водени и възбуждани безкрай, ако не усещат неизменно над себе си някой човек или някаква идея, ако не следват точно очертана линия на поведение.

Втората категория водачи — хората с постоянна воля, упражнява, макар и без такъв външен блясък, много по-осезаемо влияние. Тук откриваме истинските основатели на религии или създатели на големи дела: св. Павел, Мохамед, Христофор Колумб. Интелигентни или ограничени, все едно, светът винаги ще е техен. Притежаваната от тях упорита воля е изключително рядко качество, пред което всичко се огъва. Не винаги отчитаме в достатъчна степен какво може една силна и последователна воля. Нищо не устоява пред нея, нито природата, нито боговете и хората.

Най-пресния пример за това ни дава прочутият инженер, разделил два свята и осъществил трихилядолетната напразно преследвана цел на толкова много велики владетели. По-късно той се провали в подобно начинание: защото старостта бе дошла, а пред нея всичко угасва, дори волята.