Густав Льобон Психология на тълпите

Колкото до възможостта съжденията да влияят на съзнанието на тълпите, трябва човек никога да не е чел отчета на някое изборно събрание, за да не е наясно по въпроса. Разменят се твърдения, обиди, от време на време яки удари, никога доводи. Ако за миг настъпи тишина, причината е някой присъстващ с мъчен характер, който съобщава, че ще зададе на кандидата един от онези затруднителни въпроси, винаги забавляващи слушателите. Но задоволството на опонентите е краткотрайно, тъй като гласът на преждеговорившия бързо е заглушен от ревовете на противниците. Можем да приемем като типични за обществените събрания следните отчети, цитирани сред стотици други като тях и които взимам от ежедневници:

«След като някакъв организатор помолил присъстващите да изберат председател, бурята се развихря. Анархистите скачат на сцената, за да махнат масата. Социалистите я защитават енергично; удари, взаимни обвинения в доносничество, в продажност и т.н., а един гражданин се измъква с насинено око.

Най-после масата е поставена криво-ляво насред шумотевицата и трибуната е на разположение на съратника Х…

Ораторът изстрелва мигновен откос срещу социалистите, които го прекъсват, крещейки: „Кретен! Бандит! Разбойник!“, и други епитети, на които съратникът Х отговаря с краткото изложение на една теория, доказваща, че социалистите са „идиоти“ или „лъжци“.»

«… Снощи алеманистката партия организира в Търговската зала на ул. „Фобур дю Тампл“ голямо подготвително събрание за празника на трудещите се Първи май. Мотото беше: „Тишина и спокойствие“.

Съратникът Х… се отнася към социалистите като към „кретени“ и „търчи-лъжи“.

При тези думи оратори и слушатели се обиждат помежду си и стигат до бой; в действие влизат столовете, пейките, масите и т.н.»

Не трябва да смятаме, че подобен род дискусии са типични само за определена класа избиратели и се дължат на общественото им положение. Във всяко анонимно събрание, дори да е съставено изключително от начетени хора, спорът лесно придобива същите форми. Показах, че обединените в тълпа индивиди се стремят към умствено приравняване, и всеки момент откриваме доказателство за това. Като пример може да послужи един откъс от отчета на събрание с участието само на студенти:

«С падането на вечерта суматохата само се увеличаваше; не вярвам дори един оратор да е успял да каже две изречения, без да са го прекъснали. Във всеки момент виковете се разнасяха от една или друга страна или едновременно от всички; ръкопляскаха, свиреха; отприщваха се бурни спорове между различни слушатели; бастуни се размахваха заплашително; чуваха се ритмични удари по пода; прекъсващите биваха последвани от викове: „Вън! На трибуната!“

М. Ж. залива дружеството с епитетите „гнусно“ и „подло“, „чудовищно“, „гадно“, „продажно“ и „отмъстително“ и заявява, че иска да го разруши и т.н.»

Да се питаш как в подобни условия може да се изгради мнението на един избирател? Само че да се задава такъв въпрос, би било равносилно на странна заблуда по отношение на степента на свобода, с която се ползва една общност. Мненията на тълпите са наложени, никога осмислени. Тези мнения и гласуванията на избирателите са в ръцете на изборни комитети, ръководени най-често от разни винопродавци със силно влияние над работниците и вдъхващи им доверие. «Знаете ли какво е изборен комитет — пише един от най-ревностните защитници на демокрацията, г-н Шерер. Чисто и просто, това е ключът на нашите учреждения, главният механизъм на политическата машина. Днес Франция се управлява от комитетите.»*

[* Както и да се наричат комитетите: клубове, синдикати и други, те съставляват една от сериозните опасности, произтичащи от мощта на тълпите. Наистина те са най-безличната, което ще рече и най-потискащата форма на тиранията. Понеже предназначението им е да говорят и да действат от името на общност, водачите начело на комитетите са освободени от всякаква отговорност и могат всичко да си позволят. И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. Бара казва за тях, че са обезглавили и редовно мамели Конвента. Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм.]

Освен това да им се въздейства, стига кандидатът да е приемлив и да притежава необходимите средства, не е много трудна работа. По признания на дарителите три милиона били достатъчни, за да се стигне до многократните избирания на генерал Буланже.

Такава е психологията на изборните тълпи. Тя е точно като психологията на останалите тълпи. Нито по-добра, нито по-лоша.

И така, аз няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. Ако съдбата му зависеше от мен, бих го съхранил такова, каквото е, по практически причини, дължащи се именно на нашата студия върху психологията на тълпите, които причини ще представя, след като преди това припомня неговите неудобства.

Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни. Те вече ни докараха не едно нещастия; а с триумфа на социализма фантазиите за народния суверенитет със сигурност ще ни струват още по-скъпо.

Тези възражения обаче, макар и теоретично издържани, губят практически цялата си сила, решим ли да си спомним за непобедимото могъщество на идеите, превърнати в догми. От философска гледна точка догмата за върховенството на тълпите е толкова незащитима, колкото и религиозните догми на Средновековието, но днес притежава присъщата за тях абсолютна мощ. Следователно тя е и толкова неатакуема, колкото са били едновремешните ни религиозни представи. Представете си един съвременен свободно мислещ човек, пренесен от вълшебна сила в разцвета на Средновековието. Мислите ли, че изправен пред властната мощ на господстващите тогава религиозни идеи, той би се опитал да ги обори? Озовал се в ръцете на съдия, желаещ да го изгори по обвинение, че е сключил договор с дявола или че е посещавал сборище на вещици, щеше ли да помисли да оспорва съществуването и на дявола, и на сборището? С вярванията на тълпите се спори толкова, колкото се спори с циклоните, не повече. Днес догмата на всеобщото гласуване е облечена в някогашната власт на християнските догми. Оратори и писатели говорят за него с почит и ласкателства, на каквито не се е радвал дори Людовик XIV. Така че отношението към него трябва да е същото като към всички религиозни догми, върху които въздейства единствено времето.

Опитът да се разклати тази догма би бил още по-безсмислен, след като причините са очевидни за самата нея:

«Във време на равенство — посочва правилно Токвил — хората, поради приликата помежду им, изобщо не си вярват едни на други; но същата тази прилика им дава почти неограничена вяра в общественото мнение; струва им се неправдоподобно, щом всички са еднакво просветени, истината да не принадлежи на мнозинството.»

Трябва ли при това положение да се предполага, че едно ограничено гласуване — ограничено до възможностите, ако щете — би довело до по-качествен вот на тълпите? И за миг не мога да го допусна, и то поради отбелязаните по-горе мотиви за по-ниското душевно равнище на всички общности, каквито и да са по състав. Попаднат ли в тълпа, повтарям, хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. Не вярвам, че и един от толкова критикуваните вотове с всеобщо гласуване, например възстановяването на Империята, щеше да се различава, ако гласуващите бяха подбрани изключително сред учени и образовани хора. Това, че някой знае гръцки или разбира от математика, че е архитект, ветеринар, лекар или адвокат, не го надарява, що се отнася до чувствата, с особени познания. Всичките ни икономисти са начетени хора, професори и академици в по-голямата си част. Има ли един само общ въпрос, например протекционизмът, по който да са били съгласни? Изправени пред социални проблеми с хиляди неизвестни и под властта на мистичната или на афективната логика, всички форми на невежество се изравняват.

И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.

Ограничено или всеобщо, господстващо в република или в монархия, приложено във Франция, Белгия, Гърция, Португалия или Испания, гласуването на тълпите е едно и също и често разкрива несъзнаваните стремежи и нужди на племето. Средноаритметичното на избирателите е равно за всяка нация на средноаритметичната й родова душа. То почти не се променя с поколенията.

И ето че пак попадаме на това определящо и толкова пъти вече срещано понятие — народността, и върху другото понятие, производно нему — незначителната роля, която институции и правителства играят в живота на народите. Последните се ръководят най-вече от родовата си душа или по-точно — от съставляващите я родови остатъци. Народността и кръгът от всекидневни нужди, ето това са мистериозните господари, направляващи съдбините ни.
Пета глава

Парламентарните събрания

Впрочем парламентарният режим обобщава идеала на всички съвременни цивилизовани народи. Той олицетворява психологически погрешната, но общоприета представа, че много хора, събрани на едно място, са много по-способни на мъдро и независимо решение по даден въпрос, отколкото някой тесен кръг.

В парламентарните събрания отново откриваме общите признаци на тълпите: простота на идеите, раздразнимост, поддаване на внушения, преувеличени чувства, определящо влияние на водачите. Поради специалния си състав обаче парламентарните тълпи съдържат и някои разлики, които ще посочим не след дълго.

Простотата на становищата е една от най-забележимите им характерни черти. Във всички партии, представени в парламента, основно у латинските народи, се наблюдава постоянна тенденция най-сложните социални проблеми да се решават по силата на най-лесните абстрактни принципи и чрез общи и приложими за всички случаи закони. Разбира се, принципите се менят според партиите, но само защото индивидите са обединени в тълпа, те винаги се стремят да надценят стойността на тези принципи и да ги доведат до трайните им последствия. А освен всичко парламентите разкриват предимно противоположни мнения.

Най-яркият вид ограниченост на националните събрания е бил постигнат от якобинците от нашата Велика революция. Без изключение догматици и логици, с мозъци, претоварени от смътни общи понятия, тяхна грижа били строгите принципи, без мисъл за събитията; и съвсем справедливо отбелязахме, че те минали през Революцията, без да я забележат. Въобразявали си с помощта на няколко догми да преправят едно общество и да сведат една изтънчена цивилизация до прекалено ранен стадий на социалното развитие. Средствата им за постигане на тази мечта също носели отпечатъка на някаква абсолютна простота. Всъщност те се ограничавали с грубо разрушаване на изпречващите им се препятствия. Между другото всички — жирондисти, монтаняри, термидорианци и т.н., били обладани от същия дух.

Парламентарните тълпи са много податливи на внушения. И както винаги, внушението идва от водачи, обградени с ореол на обаяние; само че в парламентарните събрания склонността към внушения е в силно очертани граници, които е важно да отбележим.

По всички въпроси от местен интерес всеки народен представител има определени, непоклатими виждания, които никаква обосновка не би могла да разколебае. Талантът на един Демостен* не би стигнал да промени вота на един депутат по въпроси като протекционизма или привилегиите на ракиджиите. Все изисквания на влиятелни избиратели. Предходното внушение на тези избиратели е прекалено властно, за да премахне всички други и да поддържа пълна ???**

[* Демостен (384–322 г. пр.н.е.) — най-бележитият древногръцки оратор.]

[** Безспорно за тези предопределени и непоклатими поради изборни интереси мнения се отнася следната мисъл на един стар английски парламентарист: «От петдесет години съм в Уестминстър и съм чул хиляди слова; много малко от тях са променяли мнението ми; но нито едно от тях не ме е накарало ца гласувам различно.»]

При обсъждане на въпроси от всеобщо значение, като сваляне на правителство, приемане на данък, непоклатимостта на мненията изчезва и водаческите внушения могат да въздействат, но не точно като при обикновена тълпа. Всяка партия си има своите водачи, чието влияние понякога е равно. Така депутатът се озовава между противни мнения и неизбежно изпада в силно колебание. А и често го виждат да гласува различно в разстояние на четвърт час, да добавя към някой закон член, който го разрушава: например да се отнеме правото на индустриалците да подбират и да уволняват своите работници, а след това същата мярка почти се отменя чрез някаква поправка.

По тази причина във всяко законодателно събрание една камара защитава строго определени становища, от една страна, и доста нерешителни, от друга. Всъщност поради преобладаващия брой въпроси от всеобщо значение се налага нерешителността, нерешителност, поддържана от постоянния страх от избирателя, чието скрито внушение съумява да е в равновесие спрямо влиянието на водачите.

И все пак последните са в крайна сметка истинските господари в дискусиите, по време на които членовете на дадено събрание нямат достатъчно добре изработени предварителни мнения.

Необходимостта от водачи е очевидна, след като под наименованието «ръководители на групировки» ги откриваме във всички страни. Те са истинските господари на събранията. Хората, събрани в тълпа, не биха могли да минат без вожд, затова и гласуванията на събранието като цяло не изразяват нещо повече от мненията на ограничено малцинство.

Водачите, повтаряме, действат много малко с разсъждения и подчертано с обаяние. Лишат ли се по някакъв начин от него, те губят влияние.

Този водачески престиж е индивидуален и не е свързан нито с името, нито с известността. Г-н Жул Симон, говорейки за великите мъже от Националното събрание през 1848 г., в което и той е заседавал, предлага твърде любопитни примери в това отношение.

«Два месеца преди да стане всемогъщ, Луи-Наполеон не беше нищо.

Виктор Юго се качи на трибуната. Без успех. Изслушаха го, както слушаха Феликс Пиа; ръкоплясканията бяха по-слаби. „Не харесвам възгледите му — каза ми Волабел по адрес на Феликс Пиа, — но той е един от най-големите писатели и най-големият оратор на Франция.“

Едгар Кине, такъв рядко срещащ се и мощен дух, не го смятаха за нищо. Изживя популярността си преди откриването на Националното събрание; в самото събрание беше напълно неизвестен.

Политическите събрания са онова място на Земята, където блясъкът на гения се усеща най-малко. Тук важи само някакво съответно на времето и мястото красноречие, както и заслугите не към родината, а към партиите. Отдаденото почитание на Ламартин* през 1848 г. и на Тиер през 1871 г. бе подтикнато от непосредствения, неумолим интерес. Щом мина опасността, ние се излекувахме и от признателността, и от страха.»

[* Ламартин, Алфонс дьо Праде (1790–1869) — френски поет и политик.]

Възпроизведох този пасаж заради фактите, които съдържа, а не заради предложените обяснения, чийто психологизъм е посредствен. Една тълпа бързо би загубила същността си, ако държеше сметка на водачите за направените услуги било на родината, било на партиите. Тълпата изживява обаянието на водача и не вмъква в поведението си никакво чувство за интерес или за признателност.

Надареният с достатъчно обаяние вожд притежава почти неограничена власт. Знаем за огромното влияние, което един прочут депутат упражняваше дълги години благодарение на престижа си и по-късно моментално изгубен вследствие на някои финансови истории. Стига той само да дадеше знак, и министрите биваха сваляни. В следващите редове един писател ясно е отбелязал обхвата на действията му.

«Основно на М. С. дължим, че закупихме Тонкин три пъти по-скъпо, отколкото би трябвало да ни струва, че установяването ни в Мадагаскар е несигурно, че се оставихме да бъдем лишени от цяла една империя по долното течение на Нигер, че изгубихме преобладаващото си положение в Египет. Теориите на М. С. ни струваха повече територии, отколкото пораженията на Наполеон Първи».

Не трябва да се сърдим чак толкова на въпросния водител. Ясно е, че ни е струвал твърде скъпо; ала голяма част от влиянието му се дължеше на обстоятелството, че следваше общественото мнение, което, в областта на колониалната политика, тогава съвсем не беше това, в което се е превърнало днес. Един водач рядко изпреварва мнението и най-често се задоволява с възприемане на грешките му.

След обаянието средствата за убеждение, използвани от водачите, са факторите, които вече многократно изброихме. За да ги направлява умело, водачът трябва да е проникнал, поне несъзнателно, в психологията на тълпите и да знае как да говори с тях, най-вече да е запознат с омагьосващото въздействие на думите, формулите и образите. Необходимо му е специално красноречие, съставено от енергични твърдения и впечатляващи образи, заобиколени от доста общи разсъждения. Този вид красноречие се среща във всички събрания, включително в английския парламент, все пак най-уравновесен от всички. Можем безкрай да четем, казва английският философ Мен, дебати в Камарата на общините, където цялата дискусия се състои в размяна на доста неубедителни общи понятия и на груби лични нападки. Този вид общи формулировки упражнява чудодеен ефект върху въображението на една чиста демокрация. Винаги ще е изгодно да се налагат на една тълпа неопределени твърдения, поднесени със завладяващи думи, макар тези твърдения никога да не са били проверявани и може би да не подлежат на никаква проверка“.

Значението на „завладяващите думи“ в горния цитат не може да е преувеличено. На няколко пъти вече наблегнахме на особената мощ на думите и формулите, подбрани така, че да предизвикват много живи образи. Следващото изречение, взето от словото на парламентарен вожд, служи като чудесен пример за казаното:

„В деня, в който един и същ кораб отнесе към мъчителните предели на обществената забрава и продажния политик, и анархиста убиец, те ще могат да се разговорят и ще видят един в друг двете допълващи се страни на един и същ обществен строй.“

Така обрисуваната картина е ясна, стряскаща и всички противници на оратора се чувстват застрашени от нея. Пред тях се разкриват едновременно и мъчителните пространства, и корабът, който ще може да ги отнесе, защото вероятно и те са част от твърде зле очертания кръг на заплашените политици. Тогава те изпитват глухата боязън, която сигурно са усещали членовете на Конвента, повече или по-малко в сянката на гилотината, благодарение на неопределените слова на Робеспиер и които тази боязън с карала винаги да отстъпват пред него.

Водачите имат интерес да се впускат в най-неправдоподобните преувеличения. Ораторът, от когото цитирах една фраза, можа да наложи твърдението, и то без да предизвиква бурни протести, че банкерите и свещениците са подкупвали бомбаджиите и че управителите на големите финансови компании заслужават същите наказания като анархистите. Подобни средства неизменно въздействат на тълпите. Твърдението никога не е прекалено гневно, нито пък използваните изрази — прекалено заплашителни. Нищо не смущава повече слушателите. Те се страхуват, че ако недоволстват, ще минат за предатели или съучастници.

Както казах преди малко, това особено красноречие е властвало над всички събрания, а в критични периоди само се изостря. Прочитът на речите на великите оратори от времето на Революцията е твърде интересен от тази гледна точка. Те смятали за свое задължение да се прекъсват всеки миг с цел да заклеймят престъплението и да възхвалят добродетелта; после избухвали в клетви срещу тираните и се кълнели да живеят свободни или да умрат. Присъстващите ставали, ръкопляскали в изстъпление, а след това, успокоени, отново сядали.

Понякога се случва водачът да е интелигентен и образован; в повечето случаи обаче това по-скоро му вреди, отколкото му помага. Като разкрива сложността на нещата и дава възможност за обяснение и разбиране, интелигентността събужда снизходителност и сериозно притъпява напрегнатата сила на убежденията, нужни на апостолите. Великите водачи от всички времена, и най-вече от Революцията, са били подчертано ограничени, но въпреки това — много дейни.

Словата на най-известния от тях, Робеспиер, често изненадват с несвързаността си. Прочитът им не дава никакво правдоподобно обяснение за огромната роля на могъщия диктатор: „Всеизвестни неща и изобилие от педагогическо красноречие и латинска култура в услуга на една по-скоро безразсъдна, отколкото безизразна душа и която и в нападение, и в отбрана сякаш се ограничава до ученическото: «Хайде, ела де!» Излезеш ли от това сиво четиво, иска ти се да кажеш «Уф» като приятния Камий Демулен.“

Ужасно е да се помисли за силата, която едно трайно убеждение, съчетано с изключително тесногръдие, придава на човек с ореола на обаянието. Но тези условия са необходими за преодоляване на препятствията и за налагане на изисквания. В тези енергични убедени хора тълпите разпознават по инстинкт водача, който им трябва.

В едно парламентарно събрание успехът на дадена реч зависи кажи-речи единствено от престижа на оратора и няма нищо общо с изложените от него съображения.

Непознатият оратор, който излиза със слово, изпълнено с достатъчни доводи и с нищо друго, не може да разчита дори само на изслушване.

Г-н Декюб, бивш депутат, е очертал образа на лишения от обаяние законодател в следните редове:

„Качил се на трибуната, той изважда една папка от чантата си, разгъва я старателно пред себе си и започва уверено. Той си въобразява, че прокарва в душата на слушателите си завладялото го убеждение. Мерил и премерил доводите си, претъпкан с цифри и доказателства, с една дума — сигурен в правотата си. Напразна ще е всяка съпротива срещу изложената от него очевидност. Започва, осланяйки се на пълното си право, както и на добронамереността на колегите си, чието единствено желание естествено е да се преклонят пред истината.

Той говори и тутакси е изненадан от раздвижилата се зала, а надигащата се врява някак си го притеснява.

Как така няма тишина? Защо е това общо невнимание? За какво ли мислят онези там, които си говорят? Какво толкова пък кара онзи да стане от мястото си?

По челото му преминава безпокойство. Сбърчва вежди, спира се. Насърчен от председателя, започва отново, по-високо. Резултатът е, че го слушат още по-малко. Повишава тон, размърдва се: шумът около него също се засилва. Той вече сам не се чува, пак се спира; после, уплашен да не би мълчанието му да предизвика неприятния възглас «Край на заседанието!», продължава с още по-висок глас. Врявата вече е непоносима.“

Парламентарните събрания, доведени до дадена степен на възбуда, се отъждествяват с обикновените хетерогенни тълпи и чувствата им съответно са белязани от особеността да са винаги крайни. Ще ги видим да се отдават на героични постъпки или на най-лошите ексцесии. Индивидът престава да е това, което е, и ще гласува за най-противоположните на личните му интереси мерки.