Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
Глава 22 Смъртоносните светии ( Реликвите на смъртта) Хари падна, задъхвайки се на земята и се втурна веднага нагоре. Изглежда се бяха презимили в ъгъла на поле по здрач; Хармаяни вече обикаляше в кръг около тях, размахвайки своята пръчка. -Протего Тоталум...Салвио Хексия... - Този коварен стар предател – изпуфтя Рон, изпълзявайки под манията невидимка и се хвърли към Хари. - Хърмания ти си гений, абсолютен гений. Не мога да повярвам, че се измъкнахме от това. - Кейв Инимикум!... Не казах ли, че това беше рог от Ирумпент, не му ли го казах? И сега къщата му беше взривена! - Така му се пада - каза Рон, опипвайки разкъсаните си джинси и нараняванията по краката си. - Какво смятате, че ще му сторят.? - О, надявам се да не го убият! - изохка Хърмаяни. – Ето защо исках Смъртожадните да зърнат Хари преди да си тръгнем, така че да знаят, че Ксенофилиус не лъже! - Въпреки това защо да се крия? - попита Рон. - Предполага се, че ти си на легло с драконова шарка, Рон! Те са похитили Луна, тъй като нейният баща подкрепя Хари! Какво би се случило с твоето семейство, ако знаеха че си с него? - Но какво ще кажеш за майка ти и баща ти? - Те са в Австралия – каза Хърмаяни. - Те би трябвало да са напълно добре. Те не знаят нищо. - Ти си гений. – повтори Рон, гледайки със страхопочитание. - Да, наистина си, Хърмаяни. – съгласи се ревностно Хари. - Не знам какво бихме правили без теб. Тя засия, но веднага стана сериозна. - Какво ще кажете за Луна? - Е, ако казват истината и тя е все още е жива... - започна Рон. - Не казвай това, не го казвай! - изписка Хърмаяни – Тя трябва да е жива, трябва! - Тогава смятам, че тя ще отиде в Азкабан. – каза Рон. - Дали тя ще оцелее на мястото, макар че...Натоварванията не са... - Тя ще. – каза Хари. Той не можеше да понесе да си представи друг вариант. - Тя е издръжлива, Луна, много по – издръжлива отколкото вие си мислите. Вероятно ще разказва на всичките затворници за хапливите бързоблаци и наргълите. - Надявам се да си прав. – каза Хърмаяни . Тя потърка леко очите си с ръка. - Толкова ще съжалявам за Ксенофилиус, ако... - ... ако той не се беше опитал да ни продаде на смъртоножадните, да. – каза Рон. Те издигнаха палатката и се оттеглиха вътре, където Рон им направи чай. След тяхното малко бягство, те чувстваха мразовитото, зеленясало старо място като свой дом: безопасено, познато и приветливо. - О, защо трябваше да ходим там? - изохка Хърмаяни след няколко минути тишина. - Хари, ти беше прав, всичко започна от Годрикс Холоу, пълна загуба на време. Реликвите на смъртта...такава глупост... макар, че в действителност – някаква внезапна мисъл я осени. – Той можеше би си е измислил всичко, нали? Вероятно не вярва в Реликвите на смъртта изобщо, той просто искаше да говорим, за да ни задържи, докато пристигнат Смъртожадните ! - Не мисля така. – каза Рон. - Много е трудно създаването на такова заблуждение, когато си под стрес, поне така мисля. Аз разбрах това, когато ловците ме хванаха. Много по-лесно бе да се преструвам, че съм Стан, тъй като знаех мъничко за него, отколкото измислянето на цял нов човек. Старият Лъвгуд беше подложен на натиск, докато се опитваше да ни убеди да останем на място. Аз смятам , че той ни каза истината, или това, което той смята, че е истина, просто говорейки, за да ни задържи. - Е, не смятам, че това има значение. - въздъхна Хърмаяни. - Даже, ако той е бил честен, то не бях чувала по - големи безмислици през целия си живот. - Стегни се! – каза Рон. – Макар че се предполагаше че, Стаята на тайните е мит, тя не е нали? - Но Реликвите на смъртта не може да съществувят, Рон! - Ти продължаваш да казваш това, но едната от тях може. – каза Рон. – Мантията Невидимка на Хари... - Приказката за Тримата братя е една легенда. – каза Хърмаяни твърдо. – Разказ как хората се страхуват от смъртта. Ако оцеляването бе така просто, както укриване под Мантията Невидимка, ние вече бихме имали всичко от което се нуждаем! - Не знам. Ние бихме могли да използваме непобедимата пръчка. - каза Хари, обръщайки пръчката от трънка, която той толкова ненавиждаше в неговите пръсти. - Няма такова нещо, Хари! - Ти каза, че е там е било пълно с пръчки... Старшата пръчка... или както там бяха наречени... - Точно така, даже ако вие искате да се шегувате със себе си, че Старшата пръчка е истинска, какво ще кажете за Възкресяващия камък? - Нейните пръсти изимитираха кавички около името, а тонът й бе изпълнен със сарказъм. - Никаква магия не може да вдига мъртвият, и това е така! - Когато моята пръчка се свърза с тази на Ти - знаеш - кой, това накра да се появят майка ми и баща ми...а и Седрик... - Но те не се завърнаха от смъртта в действителност, нали? - каза Хърмаяни. – Онзи вид...бледа имитация не е такава, каквото е истинското връщане на някой обратно към живота. - Но тя, момичето в разказа, действително не се завръща, нали? Историята казва, че щом като веднъж хората са умрели, те си остават мъртви. Но вторият брат успя да я види и да разговаря с нея, нали? Дори живя с нея за кратко време... Той гледаше концентрирано и имаше нещо леко доловимо в изражението на Хърмаяни. Тогава, когато тя хвърли поглед към Рон, Хари осъзна, че това бе страх: той я беше изплашил със своето говорене за съживяване на мъртви хора. - Значи този човек Певърил, който е погребан в Годрикс Холоу. - каза той прибързано, опитвайки се да звучи разумно, - вие не знаете нищо относно него, нали? - Не – отговори тя, поглеждайки облегчено от промяната на темата. - Аз погледнах за него, след като видях бележката на гроба му; ако той беше някой известен или направил нещо важно, аз съм уверена, че той би бил в една от нашите книги. Единственото място, където успях да намеря името „Певърил“ е "Благородство на природата: Генеалогия на Магьосника". Взех я от Крийчър. - обясни тя, когато Рон повдигна веждите си. - Изброяват се чистокръвните семейства, чиято мъжка линия сега е прекъсната. Очевидно Певърил са едно от най – ранно изчезналите семейства. - Мъжката линия е прекъсната? - повтори Рон. - Това означава, че името е изчезнало - каза Хърмаяни. – Преди столетия, както е случаят на семейство Певърил. Те все още може да имат потомци, макар, че просто биха били наричани по различен начин. И тогава в паметта на Хари, която се беше раздвижела от произнасянето на името „Певерал“, проблясна сияещ откъс: мръсен старец, размахващ грозен пръстен в лицето на министерски чиновник и викна на висок глас - Мерсволуко Гонт! - Извинявай!? – казаха Рон и Хърмаяни едновременно. - Мерсволуко Гонт! Дядото на Ти-знаеш-кой! В Мислоема! С Дъмбълдор! Мерсволуко Гонт каза, че произхожда от семейство Певърил! Рон и Хърмаяни изглеждаха объркани. - Пръстенът, пръстенът, който стана Хоркрукс, Мерсволуко Гонт каза, че на него е гербът на семейство Певърил. Аз видях как го размахва в лицето на човека от министерството, той почти го бутна до носа му! - Гербът на Певърил? - каза остро Хърмаяни. – Ти видя ли какво представлява? - В действителност не. – каза Хари, опитвайки да си спомни. – Имаше нещо изсечено там, доколкото аз можах да видя; може би няколко драскотини. Аз го видях отблизо, едва след като бе разцепен при отварянето. Хари видя разбирането на Хърмаяни във внезапното разширяване на очите й. Рон гледаше от единия към другия учудено. - Дявол да го вземе... Вие смятате, че това е бил този знак? Знакът на Реликвите. - Защо не. – каза Хари възбудено. – Мерсволуко Гонт бе невеж стар циганин, който живееше като свиня, и всичко, от което се интерисуваше бе неговото родословие. Ако пръстенът е бил предаван през поколенията, той може би не е знаел какво в десйствителност е. Нямаше никакви книги в тази къща, и не ми се вярва да е чел приказки на децата си. Той е обичал да мисли, че тези драскотини на камъка са герб, тъй като, що се отнасяше до него да имаш чиста кръв на практика те прави кралска особа. - Да... Всичко това е много интересно. - внимателно каза Хърмаяни, – но Хари, ако ти мислиш, каквото аз мисля, че ти мислиш... - Добре, защо не? Защо не? - каза Хари, изоставяйки предпазливостта. - Било е камък, нали? - той погледна Рон за потвърждение. – Какво ако е бил Възкресяващият камъкът? Устата на Рон се отвори. - По дявилите...освен това, то би ли могло още да работи, ако Дъмбълдор го е счупил? - Да работи? Да работи? Рон, то никога не е работило! Няма никакво такова нещо като Възкресяващ камък! Хърмаяни скочи на крака, гледайки раздразнено и сърдито. Хари се опита да напасне всичко от историята за реликвите... - Всичко си съответства? - повтори той .- Хърмаяни, всичко се връзва от самосебе си! Познавам знака на Реликвите на смъртта, който беше на този камък. Гонт каза, че той произхожда от семейство Певърил! - Преди минута ти ни каза, че не си видял отпечатъка на камъка както трябва! - Къде смяташ, че е пръстена сега? - попита Рон Хари. - Какво Дъмбълдор го е направил, след като го е счупил отворяйки го? Но въображението на Хари бягаше напред, делеч отвъд това на Рон и Хърмаяни... Три предмета, или Реликви, които ако се съберат, ще направят притежателя си господар на смъртта... Гсподар... Завоевател.... Покорител...Последният враг, който ще бъде победен е смъртта... И той виждаше себе си, притежател на Реликвите, заставащ с лице към Волдемор, чийто Хоркрукси не съвпадаха. Докато единият е жив, другият не може да оцелее...Това ли беше отговорът? Реликвите срещу Хоркруксите? Имаше ли как след всичко, той да бъде сигурен, че ще бъде единственият победител? Ако той беше господар на Реликвите на смъртта, дали ще бъде в безопасност. - Хари? Но той едва чу Хърмаяни: беше извадил своята мантия Невидимка, и я прокарваше през пръстите си, платът бе на допир като вода, лек като въздух. Той никога не бе виждал нищо подобно през почти седемте си години в магьосничиския свят. Плащът беше точно това, което Ксенофилиус беше описал: мантията в действителност наистина прави носещия я невидим и работи вечно, давайки непроменливо и непрогледно укриване, без значение с какви заклинания я омагьосват . И тогава, задъхан, той си спомни: - Дъмбълдор е имал моята мантия, в нощта, когато родителите ми са умрели! Неговият глас трепереше и той можеше да почувства цвета на лицето си, но това не го безпокоеше. - Моята майка е казала на Сириус, че Дъмбълдор е взел мантията! Това е въпроса! Той е искал да я изпробва , защото е мислил, че това е третата реликва! Игнотус Певърил е погребан в Годрикс Холоу. - Хари вървеше слепешката обикаляйки палатката, чувтвайки, като че ли новите големи възможности, които се отваряха от всичките страни. - Той е моят прародител. Аз произхождам от третия брат! Така всичко има смисъл! Той се почувства въоръжен с увереност, с вяра в Реликвите, като че ли единствената идея да ги притежава, му даваше сигурност и той се почувства щастлив като се обърна към другите двама. - Хари – каза отново Хърмаяни, но той бе зает да бърка в кесията около врат си с треперещи пръсти. - Прочети това – каза им, бутайки писмото от неговата майка в ръката й. - Прочети го! Дъмбълдор е имал мантията, Хърмаяни! Защо иначе би я искал? Той не се нуждае от мантия, той би могъл да извърши Изчезващо заклинание, толкова могъщо, че да направи себе си напълно невидим без нея! Нещо се изсипа на пода и блестейки, се търколи под стола: той беше искарал снича, докато изваждаше писмото. Наведе се да го вземе, и тогава към току-що изникналите страхотните открития, се сепна от друг подарък, шок и учудване изригнаха в него, и ето защо той се провикна: - ТУК Е! Той ми е оставил пръстена – той е в снича! - Смяташ ли? Той не разбра, защо Рон изглежда така изненадан. Това бе така очевидно, така ясно за Хари. Всичко се връзваше, всичко... Неговата мантия беше третата реликва, и когато открие как да отвори снича, то той щеше да има и втората и тогава всичко, от което се нуждаеше да направи бе да намери пъравата реликва – Старшата пръчка, а тогава... Но като, че ли падна завеса върху осветената сцена: всяка негова възбуда, всяка негова надежда и щастие бяха загесени от един удар, и той беше сам в мрака, а този славен миг беше разбит. - Tова е което следва. Промяната в гласа му, накара Рон и Хърмаяни да изглеждат още по – изплашени. - Вие- знаете- кой търси Старшата пръчка. Той обърна гръб на техните напрегнати, недоверчиви лица. Знаеше, че това бе истината. Всичко имаше смисъл, Волдемор не търсеше нова пръчка; той търсеше една стара пръчка, наистина много стара пръчка. Хари излезна на входа на палатаката, забравяйки за Рон и Хърмаяни като наблюдаваше нощта на вън, мислейки. Волдемор беше отгледан в мъгълски приют. Никой не би могъл да му е разказвал историята от „The Tales of Beedle the Bard” докато е бил дете, тoчно както и Хари не беше чувал за тях. Почти никой от магьосниците не вярваше в Реликвите на смъртта. Дали е вероятно Волдемор да е знаел за тях? Хари се втренчи в мрака... Ако Волдемор е знаел за Реликвите на смъртта, несъмнено той щеше да ги е търсил, щеше да направи каквото и да е, за да ги притежава: три предмета, които правеха притежателя Господар на смъртта? Ако той е знаел за Реликвите на смъртта, на първо място е можел да не се нуждае от Хоркрукси. Не беше ли очевиден факта, че той бе взел реликвите и ги беше превърнал в Хоркрукси, показвайки, че той не е знаел тази полседна голяма магическа тайна? Като се имаше предвид, че Волдемор търси Старшата пръчка без да използва цялата й сила, без да разбира, че тя е една от трите... че пръчката е реликва, която не би могла да бъде скрита, чието съществуване най – добре се знаеше, че... кървавата следа на Старшата пръчка е плисната по страниците на "История на магията"... Хари наблюдаваше облачното небе, кривите на димно – сивото и сребристо плъзгане на бялата луна над лицето му. Той почувтва лекомислие в смайването си от откритията си. Той се върна обратно в палатаката. Бе шок да се видят Рон и Хърмаяни да стоят в положението, в което ги беше оставил, Хърмаяни все още държаща писмото на Лили, Рон поглеждайки я отстрани малко загрижено. Не осъзнаваха ли колко далече бяха отишли през последните няколко минути? - Това е! - каза Хари, опитвайки се да внесе вътре при тях светлина от своята собствена учудена увереност. - Това обяснява всичко. Реликвите на смъртта са истински и аз имам една, може би две... Той държеше снича. - И Вие-знаете-кой преследва третата, но той не осъзнава какво е, просто мисли, че това е могъща пръчка... - Хари – каза Хърмаяни, доближавайки се към него и му подаде обратно писмото на Лили. – Съжалявам, но мисля че това е грешно, абсолютно грешно. - Не виждаш ли? Всичко се връзва. - Не, -каза тя, - не се връзва. Хари, ти просто се отдалечаваш. Моля те – каза тя като заговори, – моля те, просто ми отговори на това: Ако реликвите на смъртта в действителност съществуват, и Дъмбълдор е знаел за тях, знаел, че човекът, който ги притежава ще бъде господар на смъртта...Хари, защо не ти е казал? Защо? Той имаше готов отговор. - Но ти го каза, Хърмаяни! Ти трябва да ги откриеш за себе си! Това е загадка. - Но аз само казах да се опиташ и те убедих да отидеш при Лъвгуд! - викна Хърмаяни раздразнена. - Аз в действителност не вярвах в това! Хари не обърна внимание. - Дъмбълдор обикновено ми позволява да откривам нещо за себе си. Той ми позволява да опитвам силата си, чрез рискове. Това изглежда като нещо, което той щеше да направи.. - Хари, това не е игра, това е действителността. Това е истинска вещ и Дъмбълдор ти е оставил много ясни инструкции: намери и унищожи Хоркруксите! Този символ не означава каквото и да е, забрави за Реликвите на смъртта, ние не може да си позволом да се отклоним! Хари едва я слушаше. Той обръщаше снича отново и отново в ръцете си, очаквайки да се разцепи, да открие Възкресяващият камък, да докаже на Хърмаяни, че той беше прав, че Реликвите на смъртта са истински. Тя се позова на Рон. - Ти не вярваш в това, нали? Хари вдигна поглед, Рон се поколеба. - Не знам. Аз смятам… парчетата трябва да останат заедно. – каза Рон тромаво. – Но когато гледате към цялото нещо... – той пое дълбоко въздух. – Мисля, че трябва да се отървем от Хоркруксите, Хари. Така както Дъмбълдор ни беше казал да направим. Може би... може би ние трябва да забравим тази работата с реликвите. - Благодаря ти, Рон. – каза Хърмаяни. – Аз ще взема първата смяна. И тя мина покрай Хари и седна на входа на палатката, слагайки окончателен край на действието. Но Хари едва заспа тази нощ. Мисълта за Реликвите на смъртта властваше в него, и той не намери покой докато разсъждаваше върху мислите, които преминаваха бързо през ума му: пръчката, камъкът и мантията, ако той можеше просто да ги притежава всичките... Аз го отворих в края... Но какво беше затворено? Защо той не можеше да има камъка сега? Ако той само имаше камъка, той би могъл да зададе тези въпроси лично на Дъмбълдор... и той измънка думите върху снича в тъмнината, беше опитал всичко, дори на змийски, но златната топка не се отваряше... И пръчката, Старшата пръчка, къде беше скрита? Къде Волдемор търсеше сега? Хари си пожела белега му да гори и да му покаже мислите на Волдемор, тъй като за първи път някога, той и Волдемор бяха обединени от нуждата от едно и също нещо... Хърмаяни не би харесла такава идея, разбира се... Но от друга страна, тя не вярваше... В известна степен Ксенофилиус имаше право... Ограничено, тясно, затворено съзнание. Истината беше, че тя бе изплашена от идеята за Реликвите на смъртта, особено за Възкресяващия камък... И Хари докосна с устата си отново снича, целуна го, почти го глътна, но студеният медал не поддаде... Почти се зазоряваше, когато той си спомни за Луна, сама в килия в Азкабан, заобиколена от диментори, и той внезапно се засрами от себе си. Той беше забравил всичко относно нея, в своето трескаво размишление за Реликвите. Ако само можеха да я спасят, но множеството от диментори бяха фактически непристъпни. Сега започна да мисли за това, той не се беше опитвал да направи Патронус с трънковата пръчка...Той трябваше да опита на сутринта... Само да имаше начин да получи по – добра пръчка... И в желанието за Старшата пръчка, непобедима, непреодолима, го глътна още веднъж... На следващата сутрин те опаковаха палатката и се запридвижеха през мрачния порой от дъжд. Проливният дъжд ги следваше до брега, където те разпънаха палатката за през нощта, и мокрите пейзажи, които на Хари му се видяха мрачни и подтискащи продължиха цяла седмица. Той можеше да мисли единствено за Реликвите на смъртта. И сякаш беше запален пламък в него от нищото, нито слабото недоверие на Хърмаяни, нито колебанията на Рон, биха могли да го сломят. И все по – жестокият копнеж за реликвите го изгаряше отвътре, го правеше по – малко весел. Той обвини Рон и Хърмаяни: тяхното безразлично решение, бе лошо като безпощадния дъжд , обезсърчаваше духа му, но никой не би могъл да разяде неговата увереност, която остана безусловна. Той вярваше и копнееше да използва реликвите дотолкова, че се изолира от другите двама и тяхната мания за Хоркруксите. - Мания? - каза Хърмаяни с нисък противен глас, когато Хари небрежно използва думата една вечер, след като Хърмаяни му беше казала , че се е отдаличил в заниманието за намиране на повече Хоркрукси. - Ние не сме вманиачени, Хари! Ние се опитваме да направим това, което Дъмбълдор пожела от нас! Но той беше непреклонен пред завоалираната критика. Дъмбълдор беше оствил следа на Хърмаяни за реликвите, която да дешифрира, и той имаше същото, Хари бе убеден в това, че бе скрил Възкресяващият камък в златния снич. Докато единият е жив, другият не може да оцелее... Господар на смъртта... Защо Рон и Хърмаяни не разбираха? - „ Последния враг, който ще бъде победен е смъртта“ – тихо изрецитира Хари. - Мисля, че Ти-знаеш-кой, предполага, че ще се борим. - отвърна Хърмаяни, и Хари я остави. Дори мистерията около сребърната кошута, която другите двама настойчиво обсъждаха, сега на Хари му изглеждаше по – маловажна, отстъпваики интерес настрани. Единственото друго нещо, което имаше значение за него, беше белега му, който започна отново да пробожда, макар, че направи всичко за да скрие този факт от другите двама. Той се усамотяваше всеки път, когато имаше възможност, но изпита разочарование от това, което видя. Виденията, които той и Волдемор си споделяха бяха с променено качество; те бяха станали неясни, променяха се като, че се движеха извън фокус. Хари можа просто да събере замъглените отличителни черти на предмета, който приличаше на череп, и нещо приличащо на планина, което се открояваше от останалото. Използванието на образи, ясни очертани като действителност, смущаваха Хари от промяната. Той бе угрижен, че връзката между него и Волдемор бе повредена, връзка от която той се страхуваше, но и както беше казал на Хърмаяни, бе награден. Някак си Хари свързваше тези неудовлетворяващи, смътни образи с унищожението на пръчката си, като че ли това бе грешка на трънковата пръчка, че вече не проучва ума на Волдемор, както преди. Седмиците се изнизаха, Хари не можеше да помогне, но забеляза, че в своето ново усамотяване, Рон изглежда бе поел контрола. Може би тъй като той бе решен да компенсира изоставянето им, може би защото внезапното понижение на Хари в равнодушие галванизира неговото скрито качество като водач, а Рон бе единственият сега насърчен и убеждаваше другите двама в деянието. - Оствават три Хоркрукса. - продължаваше да казва. - Ние се нуждаем от план за действие, хайде! Къде не сме гледали? Нека бъдем отново директни. Приютът... Диагон – али, Хогуортс, домът на Ридъл, Боргин и Баркс, Албания, на всяко място, което те знаеха, че Том Ридъл е живял или работил, посещавал или убивал, Рон и Хърмаяни ги преглеждаха отново, Хари се включи за да спре Хърмаяни да го тормози. Той щеше да бъде щастлив да се усамоти в тишина, опитвайки да прочете мислите на Волдемор, да разкрие нещо повече за Старшата пръчка, но Рон настояваше да пътуват на някои по-малко вероятни скромни места, Хари беше осведомен, и задържаше местенето им. - Никога няма да узнаеш. – непрекъснато припяваше Рон. – Горен Флаглей е магьосническо село, а той може да иска да живее там. Нека да отидем и да се помотаем. На тези многократни набези на магьосническа територия, попадаха случайно в полизрението на Ловците. - Предполагам, че някои от тях са като Смъртожадните. - каза Рон - Тези, които ме преследваха бяха малко разчувствани, но Бил прецени, че някои от тях са в действителност опасни. Те казаха в „ Смяната на Потър” ... - Какво? - каза Хари - „Смяната на Потър”, не ти ли казах какво означава това? Програмата, която продължавам да се опитва да хвана по радиото, единствената, в която се говори за това, което става! Почти всички от програмите се следят по линията на Ти- знаеш -кой, всички освен „Смяната на Потър”, аз наистина искам да чуете това, но той е измамнически настроен... Рон изгуби вечер след вечер, използвайки своята пръчка за да прихване различните вълни отгоре на радиото, докато цифирблата се въртеше. Понякога те хващаха за кратък период съвет как да се отнасяме към дракон, а веднъж няколко блока на „ Котел пълен с гореща, силна любов“. Докато въртеше копчето, Рон продължаваше да се опитва да налучка правилната парола, мърморейки си тихо редица случайни думи. - Те обикновено са направени от ордена. – каза им Рон. - Бил е наистина сръчен в предложенията за тях. Обезателно ще улуча една на края... Най – после късметът бе благосклонен към Рон, но не и преди март. Хари седеше на входа на палатката, на задължителна охрана, лениво зяпайки буца като гроздови хиацинти, която се беше образувана на мразовитата земя, когато отвътре от палатаката Рон възбудено извика. - Успях, Успях! Паролата беше „Албус“! Влез тук, Хари. Разтърсен за първи път от дни от размишлемнията си за Реликвите на смъртта. Хари се върна бързо в палатката, намирайки Рон и Хърмаяни коленичали на пода близо до малкото радио. Хърмаяни, която беше полирала меча на Грифиндор, просто за да прави нещо, седеше с отворена уста, гледайки втренчено мъничкия говорител, от които се издаваха болшинство познати гласове. - ... се извинява за нашето временно отсъствие от ефира, което се дължеше на многото домашни обаждания на нашата област от онези очарователни Смъртожадни. - Но това е Лий Джордан! - каза Хърмаяни. - Зная! - сияеше от щастие Рон. – Страхотно, а? - ... сега намерхме за себе си друго безопасно местоположение. - говореше Лий. – И аз с удоволствие ви представям двама от нашите редовни участници, свързали се с мен тази вечер. Добър вечер, момчета! - Здрасти. - Добър вечер, Ривър. - „Ривър“, това е Лий – разясни Рон. – Те всички имат кодови имена, но ти можеш обикновено да казваш... - Шшт! - каза Хърмаяни. - Но преди ние да чуем Роял и Ромулус - продължи Лий, – нека за момент да докладвам на онези смъртни, че Безжичните Мрежови Новини на магьосника и Пророчески вести не смятат за достатъчно важно да се споменават. С голямо съжаление, съобщаваме на нашите слушатели за убийствата на Тед Тонкс и Дирк Кресуел. Хари почувтва болка, която връхлтя в корема му. Той, Рон и Хърмаяни с ужас гледаха един в друг. - Талъсъм на име Горнук бе също така убит. Смята се,че мъгълокръвният Дийн Томас и втори талъсъм са пътували с Тонкс, Кресуел и Горнук и може би са избягали. Ако Дийн слуша, или някой от запознатите с неговото местонахождение, неговите родители и сестри са отчаяни за новини. - В това време, в Гедли, пето мъгълско семейство е било намерено мъртво в дома им. Мъгълските власти преписват тяхната смърт на изтичане на газ, но членовете от Орденът на феникса осведомиха, че това е било убийствено проклятие... По- голямо доказателство, като, че ли е необходимо, от факта , че мъгълското клане е станало малко повече от развлекателен спорт под новия режим. - Накрая, със съжаление уведомяваме нашите слушатели, че останките на Батилда Багшот са били открити в Годрикс Холоу. Доказателствата сочат, че тя е умряла преди няколко месеца. Орденът на Феникса ни информира, че тялото й показва несъмнени белези за нараняване чрез Черна магия. - Слушатели, аз бих искал да ви призова сега да се пеисъедините към нас с минута мъчание в памет на Тед Тонкс, Дирк Кресуел , Батилда Багшот, Горнук и неизвестните, но не с по – малко съчувтвие към убитите от Смътожадни, мъгъли. Настъпи тишина, и Хари, Рон и Хърмаяни замълчаха. Една част от Хари, закопня да чуе повече, другата половина се страхуваше от това, което би могло да следва. За първи път от дълго време, той се почувтва свързан с външния свят. - Благодаря ви. – каза гласът на Лий. – А сега ние може да се върнем към редовния ни участник Роял, за обновяването на това как новият магьоснически ред въздейства върху мъгълския сват. - Благодаря, Ривър. - каза глас, несъмнено дълбок, равномерен и окуражаващ. - Кингзли! - иригна Рон. - Знаем! – каза Хърмаяни, заглушаваща го. - Мъгалите си остават неосведомени за източника на тяхното страдание, докато те проддължават на понасят тези тежките загуби. – каза Кингзли. – Както и да е, ние продължаваме да слушаме истинските вдъхновяващи истории на магьосници и вещици, рискувайки тяхната собствена безопасност, защитавайки приятели и съседи мъгъли, често без мъгълско знание. Аз бих желал да помоля всички наши слушатели да подражават на техния пример, можеби хвърляйки защитно заклинание над някои мъгълски жилища на вашата улица. Много животи можеха да бъдат спаени, ако бяха взети такива елементарни мерки. - А какво бихте казали Роял, на онези слушатели, които отговарят, че в тези опасни времена на първо място са магьосниците. - попита Лий. - Аз ще кажа, че има само една стъпка от “Маьосниците първо“до "Чистокръвните първо" и до „Смъртожадните“. - отговори Кингзли. - Всички ние сме хора, нали? Всеки човешки живот струва нещо и си струва да се запази. - Отлично казано Роял, и вие имате моя глас за министър на магията, ако изобщо излезнем от тази бъркотия. - каза Лий. – А сега. Следва от Ромулус за нашите популярни приятели „ Другарите на Потър“. - Благодаря, Ривър. - каза друг много познат глас. Рон започна да говори, но Хърмаяни го изпревари в шепот. - Ние знаем, че е Лупин! - Ромулус, твърдите ли, както всеки път когато се появите в нашето предаване, че Хари Потър е още жив? - Да. – каза Лупин твърдо. – Няма никакво съмнение в мнението ми, че неговата смърт, щеше да бъде разпостранена толкова нашироко, колкото е възможно за Смъртожадните, ако беше станало, защото то щеше да нанесе смъртоносен удър на духа на онези, които се противопоставят на новия ред. “ Момчето, което оживя“, стана символ на всичко, за което ние се борим: победата на доброто, силата на невинността, нуждата да се продължи съпротивата. Смесица от признателност и срам бликна в Хари. Дали Лупин му беше простил, за ужасните неща, които му каза, когато за последно се срешнаха? - А какво би казал на Хари, ако знаеш, че слуша, Ромулус? - Щях да му кажа, че духом сме всички с него. – каза Лупин, спирайки за момент. - И щях да му кажа да следва инстинктите си, които са добри и почти винаги правилни. Хари погледна Хърмаяни, чийто очи бяха пълни със сълзи. - Почти винаги прав. – повтори тя. - О, не ви ли казах? - изненадано каза Рон. – Бил ми каза, че Лупин живе с Тонкс отново! И очевидно тя е получила красиво голямо също… ... - и нашето обичайно обновяване на онези Харипотърови приятели, които страдат в тяхната преданост. - каза Лий. - Ами, така нашите редовни слушатели ще узнаят, че някои от по-искрените привърженици на Хари Потър са били затворени, включително Ксенофилиус Лъвгуд, някога редактор на Дрънкало. – каза Лупин. - Поне той е все още жив. - прошепна Рон. - Ние чухме също така през последните няколко часа, че Рубиъс Хагрид – тримата се задъхаха, и почти изпуснаха останалото от изричението – доста известен пазач на дивеча в училище Хогуортс, едва е избягал от задържането в земите на Хогуортс, където се разгласило, че е подслонил групата „Подкрепящи Хари Потър“ в неговата къща. Както и да е, Хагрид не е взет в ареста, а е, както ние смятаме, избягал. - Аз предполагам, че е помогнало, когато е бягал от Смъртожадните, това че има полу-брат, висок шестнадесет фута (4,88 м.), нали? - попита Лий. - Би могло да даде ефект. – съгласи се сериозно Лупин. - Май, аз само трябва да добавя, че докато ние тук в "Смяната на Потър" се възхищаваме на духа на Хагрид, ние щяхме да накараме дори най – преданият от превържиниците на Хари против следващата преднина на Хагрид. Групата "Привърженици на Хари Потър“ са неблагоразумни в настоящата атмосфера. - Наистина са, Ромулус. - каза Лий. - Така ние загатваме, че вие продължавате да показвате вашата преданост на човека с мълниевидния белег като слушате „Смяната на Потър”! И сега нека напреднем към новина, засягаща магьосник, който се е доказала като неуловим както Хари Потър. Ние искаме да го представим като Главният Смъртожден, и тук да дадем неговото становище на някои от по-ненормални слухове, които се разпостраняват за него, бих искал да предтавя новия кореспондент Гризач. - Гризач? - каза друг познат глас, и Хари, Рон и Хърмаяни извикаха заедно: - Фред! - Не – Джордж е? - - Мисля, че е Фред. - каза Рон, като се приближи, докато който и да е близнак каза: - Аз не съм Гризач, по никакъв начин, кзах ви че искам да съм Рапира! - О, добре тогава, Рапира, можеш ли да ни дадеш твоята различна история за Главният Смъртожаден, за да я чуем? - Да, Ривър, мога. - каза Фред. – Както нашите слушатели знаят, ако не са намерили убежище на дъното на градински басейн или нещо подобно, стратегията на Вие -знаете -кой за оставане в сенките създава атмосфера на хубава малка паника. Поправете ме, ако греша, но ако всички случаи, в които той е бил видян са истински, ние трябва да имаме около деветнайсет Вие – знаете – кой, обикаляйки наоколо. - Което го удовлетворява, разбира се. – каза Кингзли. – Мистерията във въздуха, създава повече ужас, отколкото самият той. - Съгласен съм – каза Фред. – Така че, хора, опитайте се да се успокоите малко. Нещата са достатъчно лоши, без да се измисля нещо подобно. Например, тази нова идея, че Вие- знаете - кой, може да убие хора единствено с погледа на очите си. Това е базиликс, слушатели. Един елементарен тест: раберете нещото, което блести пред вас, дали има крака. Ако има, безопасно е да се погледне в очите му, въпреки че ако това наистина е Вие -знаете - кой, то това ще е последното нещо, което ще направите изобщо. За първи път от седмици и седмици насам, Хари се смееше: Той усети как тежеста на напреженирто го оставя. - А слуховете, че той е бил забелязан извън страната? - попита Лий. - Ами, кой не би искал хубава малка почивка, след всичката трудна работа, която той свърши? - попита Фред. – Всъщност, хора, не се успокоявайте в лъжливо чуство на сигурност, смятайки, че той е извън страната. Може би е, може би не е, но факта остава, че той може да изчезне по-бързо от Сивиръс Снейп, изправен пред шампоана, когато си поиска, така че не разчитайте, че е заминал на дълъг път някъде, ако вие планирате да поемете някакакви рискове. Никога не съм смятал, че ще се чуя да го казвам, но безопасността на първо място! - Благодаря ти много за тези мъдри думи Рапира. – каза Лий. – Слушатели, това ни довежда до края на още един брой на „Смяната на Потър”. Не знаем, кога ще можем да излъчваме предаване по радиото отново, но можете да бъдете сигурни, че ще се завърнем. Продължавайте да въртите онези копчета: следващата парола ще бъде „Лудоокия“. Дръжте се един за друг в безопасност: Дръжте на думата си. Приятна вечер. Циферблатът на радиото се завъртя и светлините зад панела за настройване изгаснаха. Хари, Рон и Хърмаяни сияеха все още. Чуването на познати, приятелски гласове бе необикновено ободряващо; Хари беше така привикнал към тяхната изолация, че бе забравил за другите хора, които се противопоставяха на Волдемор. Беше подобно като да се събудиш от дълъг сън. - Добре е, а? - каза весело Рон. - Брилянтно – каза Хари. - Толкова смело от тяхна страна. – каза въздишайки Хърмаяни, възхищавайки се. - Ако ги бяха намерили... - Ами, те се местят, нали? - каза Рон. - Хареса ни... - Но чухте ли това, което каза Фред? - попита възбудено Хари; сега, когато предаването беше приключило, неговите мисли се върнаха обратно към всичките му натрапчиви идеи за унищожение. - Той е навън! Той все още търси пръчката, знаех го! - Хари... - Хайде Хърмаяни, защо ти си толкова непреклонна в приемането му. Вол... - ХАРИ НЕ! - демор търси Старшата пръчка! - Името е табу! - изрева Рон, скачайки на краката си като силна пукнатина прозвуча пред палатката. - Казах ти, Хари, казах ти! Ние не може да го казваме повече... Ние трябва да постявим защитата около нас... Бързо... Така те ни откриват... Но Рон престана да говори, и Хари знаеше защо. Опасноскопа на масата се беше изяснил и започна да се върти; те можеха да чуят гласовете, които се приближаваха и приближаваха: груби, напрегнати гласове. Рон извади Загасителя от джоба си и го щракна: Лампите им изгаснаха. - Излезте от там с ръцете нагоре! - дойде стържещ глас в тъмнината. - Знаем, че сте вътре! Половин дузина пръчки сочат към вас и не ни е грижа, кой ще прокълнем! Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|