Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2 5 глава Mидената къща
| Глава 24
Майсторът на магически пръчки Беше като да се потопиш в стар кошмар; за момент той коленичеше отново до тялото на Дъмбълдор в подножието на най-високата кула в Хогуортс, но в действителност се взираше в малко телце, превито на тревата, пронизано от сребърния нож на Белатрикс. Гласът на Хари все още изричаше: "Доби... Доби...", въпреки че знаеше, че домашното духче е отишло там, откъдето не можеше да го повика обратно. След около минута той осъзна, че все пак са успели да пристигнат на правилното място, защото тук бяха Бил и Фльор, Дийн и Луна, събиращи се около него, както беше коленичил над домашното духче. - Хърмаяни? - каза той внезапно. - Къде е тя? - Рон я заведе вътре. - каза Бил. - Ще се оправи. Хари погледна отново надолу към Доби. Протегна ръка и измъкна острието от тялото на духчето, после свали собственото си яке и покри Доби с него, като с одеало. Морето се разбиваше в скалите някъде наблизо; Хари се заслуша в него, докато другите говореха, обсъждайки неща, които не го интересуваха, и взимаха решения. Дийн отнесе ранения Грипхук в къщата, Фльор побърза след тях; сега Бил даваше предложения за погребението на духчето. Хари се съгласи без всъщност да знае какво казва. След като го направи се втренчи отново надолу към малкото телце, а белегът му го прободе и пламна и в една част от съзнанието си, видяна все едно през неправилната страна на дълъг телескоп, видя Волдемор да наказва онези, които бяха останали зад себе си в Имението Малфой. Яростта му беше ужасяваща и въпреки това скръбта на Хари за Доби сякаш я отслабваше, така че се превърна в далечна буря, която достигаше до Хари през обширен, тих океан. - Искам да го направя както трябва. - бяха първите думи, които Хари изрече с ясно съзнание. - Не с магия. Имате ли лопата? И малко след това започна да работи, сам, копаейки гроба на мястото, което Бил му беше показал в края на градината, между храстите. Копаеше с някакъв вид ярост, наслаждавайки се на физическия труд, гордеейки се че не е с магия, защото чувстваше всяка капка от потта си и всяка пришка като дар за духчето, което бе спасило живота им. Белегът му гореше, но той беше господар на болката; усещаше я и все пак беше встрани от нея. Най-накрая се беше научил да я контролира, беше се научил да затваря мислите си към Волдемор - това, което Дъмбълдор най-много беше искал да научи от Снейп. Точно както Волдемор не бе могъл да завладее Хари, докато Хари бе погълнат от скръб по Сириус, така и мислите му не можеха да проникнат до Хари сега, когато оплакваше Доби. Скръбта, изглежда, отблъскваше Волдемор... макар че Дъмбълдор, разбира се, би казал, че е любовта... Хари продължаваше да копае, все по-дълбоко и по-дълбоко в твърдата, студена земя, удавяйки тъгата си в пот, отричайки болката в белега си. В мрака, с нищо, освен звука на собствения си дъх и разбиващото се море за компания, си спомни нещата, които се бяха случили при Малфой, спомни си нещата, които бе чул, и в мрака започна да разбира... Постоянният ритъм на ръцете му беше в синхрон с мислите му. Реликви... Хоркрукси... Реликви... Хоркрукси... и все пак вече не изгаряше от онова странно, обсебващо желание. Загубата и страхът го бяха угасили. Чувстваше се сякаш е бил събуден отново с плесница. Все по-дълбоко и по-дълбоко Хари потъваше в гроба и вече знаеше къде е бил Волдемор тази вечер и кого е убил в най-високата килия на Нурменгард, и защо... И мислеше за Опаш – мъртъв заради един малък несъзнателен импулс на милост... Дъмбълдор го беше предвидил... Колко още бе знаел той? Хари изгуби представа за времето. Знаеше само, че мракът се беше прояснил малко когато към него се присъединиха Рон и Дийн. - Как е Хърмаяни? - По-добре. – каза Рон. – Фльор се грижи за нея Хари имаше готов отговор ако го попитат защо просто не е направил идеален гроб с пръчката си, но нямаше нужда от него. Те самите скочиха с лопати в дупката, която той беше направил и заедно работиха в тишина докато дупката изглеждаше достатъчно дълбока. Хари уви домашното духче по-уютно в якето си. Рон седна на ръба на гроба, събу обувките и чорапите си и ги обу на босите крака на домашното духче. Дийн измагьоса вълнена шапка, която Хари внимателно постави на главата на Доби, увивайки прилепоподобните му уши. - Трябва да му затворим очите. Хари не беше чул другите да идват в мрака. Бил беше облечен с пътническа мантия, Фльор – с широка бяла престилка, от джоба на която се подаваше бутилка, която Хари разпозна като ‘КОСТРАСТ’. Хърмаяни беше увита във взет на заем халат, бледа и залитаща; Рон я прегърна, когато тя стигна до него. Луна, която беше навлечена с едно от палтата на Фльор, се наведе и постави нежно пръстите си върху всеки един от клепачите на домашното духче, плъзвайки ги над стъклените му очи. - Така. – нежно каза тя. – Сега може да поспи. Хари постави домашното духче в гроба, намести дребничките му крайници така, че да може да почива, след което се изкачи навън и погледна за последен път малкото телце. Насили се да не рухне, защото си спомни погребението на Дъмбълдор и многото редици златни столове, и Министерството на Магията на първия ред, изброяването на постиженията на Дъмбълдор, великолепието на бялата мраморна гробница. Чувстваше, че Доби е заслужил точно толкова голямо погребение и все пак тук домашното духче лежеше между храстите в грубо изкопана дупка. - Мисля, че трябва да кажем нещо. – продума Луна. – Ще започна първа, може ли? И когато всички я погледнаха, тя се обърна към мъртвото домашно духче на дъното на гроба. - Много ти благодаря Доби, че ме спаси от онова подземие. Толкова е нечестно, че трябваше да умреш когато беше толкова добър и смел. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се сега да си щастлив. Тя се обърна и погледна очаквателно Рон, който прочисти гърлото си и каза с пресипнал глас: - Да... благодаря, Доби. - Благодаря. – измърмори Дийн. Хари преглътна. - Довиждане, Доби. – каза той. Това беше всичко, което успя да измисли, но Луна беше казала всичко вместо него. Бил вдигна пръчката си и купчината пръст до гроба се издигна във въздуха и изящно падна върху него, образувайки малка червеникава могилка. - Имате ли нещо против да остана тук за момент? – попита той останалите. Те измърмориха думи, които не разбра; почувства леки потупвания по гърба си и след това всички те се помъкнаха обратно към къщичката, оставяйки Хари сам при домашното духче. Той се огледа – имаше много големи бели камъни, изгладени от морето, отбелязващи края на цветните лехи. Той вдигна един от най-големите и го постави като възглавница над мястото, където сега лежеше главата на Доби. После потърси в джоба си за пръчка. Вътре имаше две. Беше забравил, изгубил представа, не можеше да се сети чии бяха тези пръчки; като че ли си спомняше, че ги изскубна от нечия ръка. Избра по-късата от двете, която чувстваше по-приятелски в ръката си и я насочи към камъка. Бавно, под измърморените му инструкции се появиха дълбоки разрези по повърхността на камъка. Знаеше, че Хърмаяни можеше да го направи по-изящно и вероятно по-бързо, но той искаше да направи надписа така, както бе искал да изкопае гроба. Когато Хари отново се изправи на камъка беше написано: ТУК ПОЧИВА ДОБИ – СВОБОДЕН ДОМАШЕН ДУХ Той погледа произведението си още няколко секунди, след което си тръгна, белегът му още бодеше малко, а съзнанието му беше пълно с нещата, които му бяха хрумнали в гроба, идеи, които бяха приели форма в мрака, идеи едновременно пленителни и ужасни. Когато влезе в малкия салон всички седяха във всекидневната, а вниманието им беше насочено към Бил, който говореше. Стаята беше в светли тонове, приятна, с ярко горящ в камината огън от събрани от брега клонки. Хари не искаше да изцапа килима с кал, затова застана на прага слушайки. - ...Джини за щастие е във ваканция. Ако беше в Хогуортс можеше да са я отвели преди да стигнем до нея. Сега знаем, че също е в безопасност. – Той се огледа и видя Хари да стои на прага. – Извеждах всички от Хралупата. – обясни той. – Преместих ги при Мюриъл. Сега смъртожадните знаят, че Рон е с теб и със сигурност ще се прицелят в семейството. Не се извинявай – добави той, виждайки изражението на Хари. – Винаги е било въпрос на време, татко го казва от месеци. Ние сме най-голямото семейство изменници на рода, което съществува. - Как са защитени? – попита Хари. - С Фиделиус. Татко е Пазител на тайната. Направихме го и на тази къща, аз съм Пазител на тайната тук. Никой от нас не може да отиде на работа, но това едва ли е най-важното сега. Когато Оливандър и Грипхук се оправят достатъчно, ще преместим и тях при Мюриел. Тук няма много място, но тя има достатъчно. Краката на Грипхук се оправят. Фльор му даде ‘КОСТРАСТ’ – вероятно ще можем да ги преместим след час или... - Не. – каза Хари и Бил го погледна учудено. – Имам нужда и от двамата тук. Трябва да говоря с тях. Важно е.- Той чу авторитетността в собствения си глас, убедеността, съзнанието за цел, което беше придобил докато копаеше гроба на Доби. Всички лица бяха обърнати към него и изглеждаха озадачени. - Ще се измия – каза Хари на Бил, поглеждайки надолу към ръцете си, все още покрити с кал кръвта на Доби. – След това трябва да ги видя, веднага. – Той влезе в малката кухня, до легена под прозореца, гледащ към морето. Зората изгряваше на хоризонта - розова и леко златиста - и той се изми, отново следвайки потока на мисли, който беше поел в тъмната градина. Доби никога нямаше да може да им каже кой го беше изпратил в подземието, но Хари знаеше какво е видял. Едно пронизващо синьо око беше погледнало от парчето огледало и помощта беше дошла. В Хогуортс винаги ще бъде оказвана помощ на този, който поиска. Хари изсуши ръцете си, безразличен към красотата на сцената през прозореца и към шепота на останалите във всекидневната. Погледна навън над океана и се почувства по-близо до тази зора, по-близо до същността на нещата. Белегът му още пареше и той знаеше, че Волдемор също скоро ще стигне до там. Хари разбираше и все пак не разбираше. Инстинктът му казваше едно, а мозъкът му – съвсем друго. Дъмбълдор, който беше в мислите на Хари се усмихна, оглеждайки Хари над върховете на пръстите си, събрани като за молитва. Вие дадохтена Рон Изгасителя. Вие го разбирахте... Вие му дадохте средство да се завърне... Вие разбирахте също и Опаш... знаехте, че в него има частица разкаяние, някъде там... И ако сте ги познавали... какво сте знаели за мен, Дъмбълдор? Трябва ли да зная, но не и да търся? Знаехте ли колко трудно ще открия това? Затова ли го направихте толкова трудно? За да имам време да го приема? Хари стоеше съвсем неподвижно, с изцъклени очи, гледайки към мястото, където ярък златен лъч на заслепяващото слънце изгряваше над хоризонта. После погледна надолу към чистите си ръце и беше за миг изненадан да види кърпата, която държеше в тях. Остави я и се върна в коридора и когато го направи почувства белега си да пулсира бясно и през съзнанието му, бързо като отражение на водно конче във водата, преминаха очертанията на сграда, която познаваше много добре. Бил и Фльор стояха в подножието на стълбите. - Трябва да говоря с Грипхук и Оливандър. – каза Хари. - Не – каза Фльор. – Ще трябва да почакаш, Арри. И двамата са твърррде уморени... - Съжалявам – каза спокойно той – но не може да чака. Трябва да разговарям с тях сега. Насаме... и отделно. Спешно е. - Хари, какво става за бога? – попита Бил. – Появяваш се тук с мъртво домашно духче и таласъм в полусъзнание, Хърмаяни изглежда сякаш са я измъчвали, а Рон просто отказва да ми каже каквото и да е... - Не можем да ти кажем какво правим. – каза Хари категорично. – Ти си в Ордена, Бил, знаеш, че Дъмбълдор ни остави мисия. Не трябва да говорим за нея с никои друг. Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не я погледна, гледаше внимателно Хари. Силно белязаното му лице беше трудно да се разгадае. Най-накрая Бил каза: - Добре. С кого искаш да говориш първо? Хари се поколеба. Знаеше какво зависи от решението му. Имаше съвсем малко останало време, сега беше моментът да реши: Хоркрукси или Реликви? - Грипхук. – каза Хари. – Ще говоря първо с Грипхук. Сърцето му препускаше, сякаш беше спринтирал и тъкмо беше прескочил огромно препятствие. - Тук горе тогава. – каза Бил, показвайки му пътя. Хари беше тръгнал няколко стъпала нагоре преди да спре и да се обърне. - Имам нужда и от вас двамата! – повика той Рон и Хърмаяни, които се бяха спотаили, наполовина скрити, на входа на всекидневната. Двамата се показаха, изглеждайки извънредно облекчени. - Как си? – Хари попита Хърмаяни. – Ти беше невероятна – да измислиш тази история, когато тя те измъчваше така... Хърмаяни се усмихна леко когато Хари я прегърна с една ръка. - Какво ще правим сега, Хари? – попита той. - Ще видите. Хайде. - Хари, Рон и Хърмаяни последваха Бил нагоре по стълбите до малка площадка. Там имаше три врати. - Тук вътре. – каза Бил, отваряйки вратата на тяхната стая с Фльор. Тя също имаше гледка към морето, сега изпълнена със златно сияние от изгрева. Хари отиде до прозореца, обърна гръб на невероятната гледка и зачака със скръстени ръце и парещ белег. Хърмаяни зае стола до тоалетната масичка, а Рон седна на страничната облегалка. Бил се появи отново, носейки малкия таласъм, когото постави внимателно на леглото. Грипхук изгрухтя едно благодаря, а Бил излезе, затваряйки вратата след себе си. - Съжалявам, че те извадих от леглото. – каза Хари. – Как са краката ти? - Болят – отговори таласъмът – но се оправят. Той още стискаше меча на Грифиндор и имаше странен поглед – полу-нападателен, полу-заинтригуван. Хари забеляза жълтеникавата кожа на таласъма, дългите му тънки пръсти, черните му очи. Фльор беше свалила обувките му – дългите му стъпъла бяха мръсни. Беше по-висок от домашно духче, но не много. Куполовидната му глава беше много по-голяма от човешката. - Вероятно не помниш... – започна Хари. - ... че аз бях таласъмът, който те заведе до трезора ти първият път когато посети Гринготс? – каза Грипхук. – Помня, Хари Потър. Дори и сред таласъмите ти си много известен. Хари и таласъмът се гледаха един друг, преценявайки се един друг. Белегът на Хари още пареше. Искаше да свърши бързо с този разговор с Грипхук и в същото време се страхуваше да не направи грешен ход. Докато се опитваше да реше кой е най-добрият начин да постигне желанието си, таласъмът наруши мълчанието. - Ти погреба домашния дух. – каза той, звучейки неочаквано злобно. – Наблюдавах те от прозореца на съседната стая. - Да. – каза Хари. Грипхук го погледна с ъгълчето на полегатите си черни очи. - Ти си необикновен магьосник, Хари Потър. - В какъв смисъл? – попита Хари, разсеяно разтривайки белега си. - Ти изкопа гроба. - Е и? Грипхук не отговори. На Хари му се стори, че му се подиграва, защото е действал като мъгъл, но за него нямаше значение дали Грипхук одобрява гроба на Доби или не. Приготви се за атаката. - Грипхук, трябва да попитам... - Ти спаси също и таласъм. - Какво? - Доведе ме тук. Спаси ме. - Е, предполагам, че не съжаляваш? – каза Хари малко нетърпеливо. - Не, Хари Потър, – каза Грипхук и засука с пръст тънката черна брада на брадичката си. – но ти си много странен магьосник. - Добре. – каза Хари. – Имам нужда от малко помощ, Грипхук, и ти можеш да ми я дадеш. Таласъмът не даде никакъв окуражителен знак, но продължи да се мръщи на Хари, сякаш никога не е виждал нещо като него. - Трябва да проникна в трезор на Гринготс. Хари не искаше да го каже толкова зле – думите излязоха от него когато болка прониза мълниевидния му белег и видя отново очертанията на Хогуортс. Решително затвори съзнанието си. Искаше първо да се разбере с Грипхук. Рон и Хърмаяни гледаха втренчено Хари сякаш беше полудял. - Хари... – каза Хърмаяни, но беше прекъсната от Грипхук. - Да проникнеш в трезор на Гринготс? – повтори таласъмът, трепвайки леко когато промени положението си на леглото. – Невъзможно е. - Не, не е. – опроверга го Рон. – Правено е. - Да. – каза Хари. – Същият ден, когато те срещнах за пръв път, Грипхук. На моя рожден ден преди седем години. - Въпросният трезор беше празен в момента. – сопна се таласъмът и Хари разбра, че въпреки че Грипхук беше напуснал Гринготс, беше обиден от мисълта, че защитите и са били разбити. – Защитата му беше минимална. - Е, трезорът, в който искаме да влезем не е празен и предполагам, че защитата му е доста силна. – каза Хари. – Принадлежи на семейство Лестранж. Видя Хърмаяни и Рон да се споглеждат изненадани, но щеше да има достатъчно време да обяснява след като Грипхук му отговори. - Нямате шансове. – каза Грипхук категорично. – Никакви шансове. ‘Под пода ако търсиш ти туй, що не ти принадлежи...’ - ‘Предупреден си отнапред...’ Да, знам, помня. – каза Хари. – Но аз не се опитвам да си присвоя богатство, не се опитвам да взема нищо за собствена изгода. Можеш ли да повярваш в това? Таласъмът погледна косо Хари, а мълниевидният белег на челото на Хари запари, но той го пренебрегна, отказвайки да признае болката или поканата му. - Ако има магьосник, за когото бих повярвал, че не търси собствена изгода – каза Грипхук накрая – това би бил ти, Хари Потър. Таласъмите и домашните духчета не са свикнали на закрилата или уважението, които ти показа тази вечер. Не и от носители на пръчки. - Носители на пръчки – повтори Хари. Фразата прозвуча странно в ушите му в момент, когато белегът му пареше, когато Волдемор насочваше мислите си на север и когато Хари изгаряше да разпита Оливандър в съседната стая. - Правото да носиш пръчка – каза тихо таласъмът – от дълго време е оспорвано между магьосници и таласъми. - Е, таласъмите могат да правят магии и без пръчки. – каза Рон. - Това е маловажно! Магьосниците отказват да споделят тайните си за науката на пръчките с други магически създания, отказват ни възможността да разширим нашите сили! - Е, таласъмите също няма да споделят никоя от техните магиил. – каза Рон. – Няма да ни кажете как да правим мечове и доспехи като вас. Таласъмите знаят как да обработят метала по начин, който магьосниците никога не са... - Няма значение. – каза Хари, забелязвайки изчервяването на Грипхук. – Не става въпрос за магьосници срещу таласъми или други магически създания... Грипхук се изсмя злобно. - За това става въпрос, точно за това! Така както Черният Лорд става все по-силен, твоята раса е поставена все по-твърдо над моята! Гринготс попада под магьосническо управление, домашните духове са изколвани, а кой сред носителите на пръчка протестира? - Ние протестираме! – каза Хърмаяни. Тя се беше изправила, очите и блестяха. – Ние протестираме! И аз съм преследвана толкова, колкото всеки таласъм или домашен дух, Грипхук! Аз съм мътнород! - Не се наричай... – измърмори Рон. - Защо не? – каза Хърмаяни. – Мътнород, и съм горда от това! Нямам по-високо положение в този нов ред, отколкото ти имаш, Грипхук! Аз бях тази, която избраха да измъчват, там при Малфой! Докато говореше, тя дръпна халата на врата си за да открие тънката резка, която Белатрикс беше направила – аленочервена на фона на врата и. - Знаеше ли, че Хари беше този, който освободи Хари? – попита тя. – Знаеш ли, че искаме домашните духчета да бъдат освободени от години? - (Рон се завъртя неудобно на мястото си върху страничната облегалка на стола на Хърмаяни.) – Не може да искаш Ти-знаеш-кой да бъде победен повече от нас, Грипхук! Таласъмът се втренчи в Хърмаяни със същото любопитство, което беше показал към Хари. - Какво търсите в трезора на Лестранж? – попита отсечено той. – Мечът, който е в него е фалшив. Това е истинският. – той погледна от единия към другия. – Мисля, че вече знаете това. Ти ме накара да излъжа заради вас там. - Но фалшивият меч не е единственото нещо в онзи трезор, нали? – попита Хари. – Може би си виждал останалите неща вътре? Сърцето му биеше по-силно отвсякога. Удвои усилията си да игнорира пулсирането на белега си. Таласъмът отново засука брадата около пръста си. - Против принципите ни е да говорим за тайните на Гринготс. Ние сме пазителите на баснословни съкровища. Имаме задължение към предметите, поставени под нашите грижи, които толкова често са били изработени от нашите ръце. Таласъмът поглади меча, а черните му очи се плъзнаха от Хари към Хърмаяни, към Рон и после обратно. - Толкова млад – каз той – за да се бие с толкова много. - Ще ни помогнеш ли? – каза Хари. – Нямаме надежда да проникнем вътре без помощта на таласъм. Ти си единственият ни шанс. - Аз ще... помисля за това. – каза Грипхук вбесяващо. - Но... – започна ядосано Рон; Хърмаяни го сръга в ребрата. - Благодаря ти. – каза Хари. Таласъмът кимна признателно с голямата си куполообразна глава, след което сгъна късите си крака. - Мисля – каза той, настанявайки се показно на леглото на Бил и Фльор – че ‘КОСТРАСТ’ си е свършил работата. Може да успея най-накрая да поспя. Извинете ме... - Да, разбира се. – каза Хари, но преди да излязат от стаята се наведе нпред и взе меча на Грифиндор до таласъма. Грипхук не протестира, но Хари помисли, че е видял негодувание в очите на таласъма когато затвори вратата. - Малко копеле. – прошепна Рон. – Наслаждава се да ни държи в напрежение. - Хари – прошепна Хърмаяни, избутвайки двамата далеч от вратата, до все още тъмната площадка. – да не би да казваш това, което мисля, че казваш? Да не би да казваш, че има Хоркрукс в трезора на Лестранж? - Да. – каза Хари. – Белатрикс беше ужасена когато мислеше, че сме били вътре, беше не на себе си. Защо? Какво си мислеше, че сме видели, какво друго мислеше, че може да сме взели? Нещо, за което беше ужасена, че Ти-знаеш-кой разбере. - Но аз мислех, че търсим места, където Ти-знаеш-кой е бил, места, където е направил нещо важно? – каза Рон, изглеждайки объркан. – Бил ли е някога в трезора на Лестранж? - Не знам дали някога е бил в Гринготс. – каза Хари. – Никога не е имал злато там когато е бил по-млад, защото никой не му е оставил нищо.Обаче може да е видял банката отвън първият път когато е отишъл на Диагонали. Белегът на Хари пулсираше, но той го игнорира.; искаше Рон и Хърмаяни да разберат за Гринготс преди да говорят с Оливандър. - Мисля, че може да е завиждал на всеки, който е имал ключ за трезор на Гринготс. Мисля, че го е виждал като истински символ за принадлежност към магъосническия свят. И не забравяйте, той е вярвал на Белатрикс и съпруга и. Те са били най-верните му служители преди падението му и са го потърсили след като е изчезнал. Той го каза през нощта, в която се върна, чух го. Хари разтърка белега си. - Все пак не мисля, че е казал на Белатрикс, че е Хоркрукс. Никога не е казвал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно и е казал, че е ценна вещ и я е помолил да го постави в трезора си. Най-сигурното място в света, където да скриеш нещо, ми каза Хагрид... освен Хогуортс. Когато Хари свърши да говори, Рон поклати глава. - Ти наистина го разбираш. - Части от него. – каза Хари. – Части... Само ми се иска да разбирах Дъмбълдор толкова добре. Но ще видим. Хайде – сега е Оливандър. Рон и Хърмаяни изглеждаха объркани, но впечатлени когато го последваха през малката площадка и почукаха на вратата срещу стаята на Бил и Фльор. Слабо ‘Влез’ им отговори. Майсторът на магически пръчки лежеше на двойното легло, разположен най-далече от прозореца. Той беше държан в подземието повече от година и измъчван, както Хари знаеше, поне веднъж. Беше съсухрен, костите на лицето му стърчаха отчетливо през пожълтялата му кожа. Големите му сребристи очи изглеждаха огромни в хлътналите орбити. Ръцете, лежащи върху одеалото, можеше да са на скелет. Хари седна на празното легло, до Рон и Хърмаяни. Изгряващото слънце не се виждаше оттук. Стаята гледаше към градината на каменистия бряг и към прясно изкопания гроб. - Господин Оливандър, съжалявам, че ви безпокоим. - каза Хари. - Скъпо мое момче - гласът на Оливандър беше немощен. - Вие ни спасихте, мислех, че ще умрем на онова място, никога няма да мога да ви се отблагодаря... никога няма да мога да ви се отблагодаря... достатъчно. - Бяхме щастливи, че успяхме. Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше сигурен, че не остава почти никакво време, в което да изпревари Волдемор до целта му или пък да се опита да му попречи. Почувства панически порив... и все пак беше взел решението си когато бе избрал да говори първо с Грипхук. Симулирайки спокойствие, каквото не изпитваше, той потърси в торбичката около врата си и извади двете половини на счупената си пръчка. - Господин Оливандър, имам нужда от малко помощ. - Каквото и да е. Каквото и да е. - каза майсторът на магически пръчки отпаднало. - Можете ли да поправите това? Възможно ли е? Оливандър протегна трепереща ръка и Хари постави двете едва свързани половини в дланта му. - Бодлива зеленика и перо от феникс - каза Оливандър с треперещ глас. - Двайсет и осем сантиметра, хубава и гъвкава. - Да. - каза Хари. - Можете ли...? - Не. - прошепна Оливандър. - Съжалявам, много съжалявам, но магическа пръчка, която е повредена в такава степен не може да бъде поправена по никакъв начин, който ми е известен. Хари беше подготвен да чуе това, но все пак му дойде като удар. Взе половините на пръчката обратно и ги пъхна обратно в кесийката около врата си. Оливандър се взираше в мястото, където счупената пръчка беше изчезнала и не отклони поглед докато Хари не извади от джоба си двете пръчки, които беше взел от имението на Малфой. - Можете ли да разпознаете тези? - попита Хари. Майсторът на пръчки взе първата пръчка и я подържа близо до необикновените си очи, въртейки я между костеливите си пръсти, огъвайки я леко. - Орех и сърдечна нишка от дракон. - каза той. - Трийсет и два сантиметра. Неогъваема. Тази пръчка принадлежеше на Белатрикс Лестранж. - А тази? Оливандър извърши същия оглед. - Глог и косъм от еднорог. Двайсет и пет сантиметра. Доста еластична. Това беше пръчката на Драко Малфой. - Беше? - повтори Хари. - Не е ли все още негова? - Може би не. Ако вие сте я взел... - Взех я... - ...тогава може и да е ваша. Разбира се, начинът на отнемане има значение. Много зависи също от самата пръчка. Като цяло, обаче, ако една пръчка е била спечелена, верността и ще се промени. Настъпи тишина в стаята, с изключение на далечния прибой на морето. - Говорите за пръчките, като че имат чувства, - каза Хари. - като че могат да мислят самостоятелно. - Пръчката избира магьосника. - каза Оливандър. - Поне толкова винаги е било ясно на тези от нас, които са изучавали изкуството за направата на пръчки. - Все пак човек би могъл да използва пръчка, която не го е избрала, нали? - попита Хари. - О, да, ако изобщо си магьосник, ще можеш да концентрираш магическите си способности през почти всеки инструмент. Най-добрите резултати, обаче, би трябвало винаги да се получат там, където има най-силна привързаност между магьосника и пръчката. Тези отношения са сложни. Първоначално привличане, а после взаимно търсене на опит, пръчката се учи от магьосника, магьосникът - от пръчката. Морето се лееше напред и назад; беше печален звук. - Отнех тази пръчка от Драко Малфой насила - каза Хари. - Мога ли да я използвам спокойно? - Така мисля. Сложни закони управляват собствеността над магическите пръчки, но спечелената пръчка обикновено подчинява волята си на новия си господар. - Значи, аз трябва да използвам тази? - каза Рон, изваждайки пръчката на Опаш от джоба си и подавайки я на Оливандър. - Кестен и сърдечна нишка от дракон. Двайсет и три сантиметра и половина. Чуплива. Бях принуден да направя тази малко след отвличането ми, за Питър Петигрю. Да, ако сте я спечелил, е по-вероятно да изпълнява заповедите ви, и да ги изпълнява по-добре от някоя друга пръчка. - И това важи за всички пръчки, така ли? - попита Хари. - Така мисля. - отговори Оливандър, а изпъкналите му очи бяха насочени към лицето на Хари. - Задавате задълбочени въпроси, господин Потър. Изкуството на магическите пръчки е сложен и мистериозен клон от магията. - Значи, не е необходимо да убиеш предишния собственик, за да влезеш във владение на пръчката му? - попита Хари. Оливандър преглътна. - Необходимо? Не, не бих казал, че е необходимо да убиеш. - Все пак има легенди - каза Хари и докато сърдечният му ритъм се ускоряваше, болката в белега му стана по-силна; беше сигурен, че Волдемор е решил да приведе идеята си в действие. - Легенди за магическа пръчка... или пръчки... които са били предавани от ръка на ръка чрез убийство. Оливандър пребледня. На фона на снежнобялата възглавница той имаше светлосив оттенък, а очите му бяха огромни, наляти с кръв и изпъкнали нещо, което приличаше на страх. - Само една пръчка, мисля. - прошепна той. - И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? - попита Хари. - Аз... как? - каза с дрезгав глас Оливандър и погледна умолително към Рон и Хърмаяни за помощ. - Откъде знаете за това? - Той е искал от вас да му кажете как да преодолее връзката между нашите две пръчки. - каза Хари. Оливандър изглеждаше ужасен. - Той ме измъчваше, трябва да разберете това! Проклятието Круциатус, аз...аз нямах друг избор, освен да му кажа какво знаех, какво предполагах! - Разбирам - каза Хари. - Казали сте му за еднаквите сърцевини? Казали сте, че той трябва само да вземе назаем магическата пръчка на друг магьосник? Оливандър изглеждаше ужасен, смаян, заради количеството информация, която Хари имаше. Той кимна бавно. - Но това не проработи. - продължи Хари. - Моята пръчка все пак победи взетата назаем. Знаете ли защо е станало така? Оливандър поклати бавно глава. - Никога... не съм чувал за подобно нещо. Вашата пръчка е направила нещо уникално през онази нощ. Връзката между еднаквите сърцевини е изключително рядка и все пак не знам защо Вашата пръчка би счупила взетата назаем пръчка... - Говорехме за другата пръчка, пръчката, която сменя собственика си чрез убийство. Когато Вие-знаете-кой е разбрал, че моята пръчка е извършила нещо странно, той се е върнал и е попитал за онази пръчка, нали? - Откъде знаете това? Хари не отвърна. - Да, попита. - прошепна Оливандър. - Искаше да знае всичко, което можех да му кажа за пръчката, позната под различни имена като Пръчката на смъртта, Пръчката на Съдбата или Старшата пръчка. Хари хвърли поглед настрани към Хърмаяни. Тя изглеждаше смаяна. - Черният Лорд - каза Оливандър с тих и уплашен глас - винаги е бил доволен от пръчката, която му направих - тисово дърво и перо от феникс, трийсет и четири сантиметра... докато не откри връзката между еднаквите сърцевини. Сега той търси друга, по-могъща пръчка като единствен начин да победи Вашата. - Но той ще узнае скоро, ако вече не знае, че моята е счупена непоправимо. - каза тихо Хари. - Не! - рече Хърмаяни, звучаща уплашено. - Той не може да знае това, Хари, как би могъл...? - Приори инкантатем. - каза Хари. - Оставихме твоята пръчка и онази от черен трън при Малфой, Хърмаяни. Ако ги изследват внимателно, накарат ги да възпроизведат заклинанията, които са правили напоследък, ще видят, че твоята пръчка е счупила моята, ще видят, че си се опитвала да я поправиш и си се провалила и ще осъзнаят, че оттогава съм използвал онази от черен трън. Малкото цвят, който си бе възвърнала откакто бе пристигнала, бе изчезнал от лицето й. Рон изгледа Хари укорително и каза: - Нека не се тревожим за това сега... Но господин Оливандър го прекъсна. - Черният Лорд вече не издирва Старшата пръчка само заради Вашето унищожение, господин Потър. Той е решен да я притежава, защото вярва, че това ще го направи истински неуязвим. - А ще го направи ли? - Собственикът на Старшата пръчка винаги трябва да се страхува от нападение, - каза Оливандър - но идеята Черният Лорд да притежава Пръчката на смъртта е, трябва да призная... вълнуваща. Хари внезапно си припомни колко несигурен беше, когато се бяха запознали за първи път, до каква степен харесва Оливандър. Дори сега, след като е бил измъчван и държан затворен от Волдемор, идеята за Черния магьосник във владение на тази пръчка изглежда го очароваше толкова, колкото и го отвращаваше. - Вие... значи вие наистина смятате, че тази пръчка съществува, господин Оливандър? - попита Хърмаяни. - О, да. - отвърна Оливандър. - Да, напълно възможно е да се проследи пътя на пръчката през историята. Има някои празнини, разбира се, някои доста дълги, когато тя изчезва от поглед, временно изгубена или скрита; но винаги се появява отново. Тя има определени характеристики, по които тези, изучавали изкуството на пръчките, разпознават. Има писмени доклади, някои от които неясни, които аз и други майстори на магически пръчки сме счели за свое задължение да проучим. Те звучат автентично. - Значи вие... вие не мислите, че това може да е само приказка или мит? - попита Хърмаяни с надежда. - Не. - каза Оливандър. - Дали е необходимо сменя собственика си чрез убийство, това не знам. Историята и е кървава, но това може да се дължи просто на факта, че е толкова желан предмет, който поражда такива страсти сред магьосниците. Изключително могъща, опасна в погрешни ръце и обект на изключителен интерес за всички нас, които изучаваме силата на магическите пръчки. - Господин Оливандър, - каза Хари - Вие сте казал на Вие-знаете-кой, че Грегорович притежава Старшата пръчка, нали? Оливандър побледя още повече, ако това изобщо бе възможно. Той приличаше на призрак, докато преглъщаше. - Но как... как...? - Няма значение как съм разбрал. - каза Хари, затваряйки очи за момент, тъй като белегът му гореше и той видя, за няколко секунди, картина от главната улица на Хогсмийд, все мрачна, защото беше много далеч на север. - Казал сте на Вие-знаете-кой, че Грегорович притежава пръчката? - Имаше такъв слух. - прошепна Оливандър. - Слух преди много години, много преди да се родите! Вярвам, че Грегорович сам го е пуснал. Виждате колко добре би било за бизнеса му - че той изучава и копира способностите на Старшата пръчка! - Да, виждам. - каза Хари и се изправи. - Господин Оливандър, едно последно нещо и после ще ви оставим да си отпочинете. Какво знаете за Реликвите на смъртта? - Реликвите на... какво? - попита майсторът на магьоснически пръчки, изглеждайки крайно озадачен. - Реликвите на смъртта. - Страхувам се, че не знам за какво говорите. И това ли има нещо общо с магически пръчки? Хари погледна в изпитото лице и повярва, че Оливандър не се преструва. Той не знаеше за Реликвите. - Благодаря Ви. - каза Хари. - Благодаря ви много. Ще ви оставим да си отпочинете сега. Оливандър изглеждаше покрусен. - Той ме измъчваше! - изпъшка той. - Проклятието "Круциатус"... нямате представа... - Имам. - каза Хари. - Наистина имам. Моля ви, починете си. Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбището. Хари съзря Бил, Фльор, Луна и Дийн да седят на масата в кухнята с по чаша чай пред тях. Всички те вдигнаха глави към Хари когато се появи на прага, но той едва им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Червеникавата купчинка пръст, която покриваше Доби, стоеше отпред, и Хари отиде при нея, докато болката в главата му се усиливаше все повече и повече. Струваше му огромно усилие да ограничи виденията, които насила го връхлитаха, но знаеше, че ще трябва да устои само още малко. Щеше да отстъпи съвсем скоро, защото трябваше да разбере дали теорията му е вярна. Трябваше да направи само още едно кратко усилие, за да може даобясни на Рон и Хърмаяни. - Грегорович е притежавал Старшата пръчка преди много време. - каза той. - Видях че Вие-знаете-кой се опитва да го открие. Когато го проследи, откри, че тя вече не беше у Грегорович - била е открадната от него от Гриндълуолд. Как Гриндълуолд е разбрал, че е била в Грегорович, не зная... но ако Грегорович е бил достатъчно глупав да разпространява този слух, не може да е било много трудно. Волдемор беше пред портите на Хогуортс; Хари можеше да го види да стои там, както и да види фенера, който се клатушкаше в сумрака преди зората, идвайки все по-близо и по-близо. - И Гриндълуолд е използвал Старшата пръчка да стане могъщ. И на върха на неговото могъщество, когато Дъмбълдор е знаел, че е единственият, който може да го спре, се е дуелирал с Гриндълуолд и го е победил, и е взел Старшата пръчка. - Дъмбълдор е притежавал Старшата пръчка? - каза Рон. - Но тогава... къде е тя сега? - В Хогуортс - каза Хари, борейки се да остане с тях в градината над скалата. - Но тогава, да тръгваме! - каза Рон бързо. - Хари, да отидем и да я вземем, преди той да го направи! - Твърде късно е за това. - каза Хари. Той не можеше да се сдържи и стисна главата си, опитвайки се да и помогне да устои. - Той знае къде е. Той е там сега. - Хари! – яростно каза Рон. - Откога знаеш за това... защо губихме време? Защо говори първо с Грипхук? Можехме да отидем... все още можем... - Не - каза Хари и падна на колене в тревата. - Хърмаяни е права. Дъмбълдор не искаше аз да я имам. Не искаше да я взема. Той искаше да намеря хоркруксите. - Непобедимата пръчка, Хари! - простена Рон. - Не това се очаква от мен... от мен се очаква да намеря хоркруксите... И сега всичко беше студено и мрачно: Слънцето бе едва видимо над хоризонта, докато той се плъзгаше редом със Снейп нагоре през поляните към езерото. - Скоро ще дойда при теб в замъка. - каза той с високия си студен глас. - Остави ме сега. Снейп се поклони и тръгна обратно по пътеката, с развята след себе си черна мантия. Хари вървеше бавно, очаквайки фигурата на Снейп да изчезне. Не трябваше Снейп, нито всъщност който и да е друг да види накъде отива. Но прозорците на замъка не светеха и можеше лесно да се скрие... и след секунда си беше направил Хамелеонизираща магия, която го скри дори от собствените му очи. И той продължи да върви по брега на езерото, загледан в очертанията на обичния си замък, неговото първо кралство, неговото рожденно право... И ето тук беше тя, до езерото, отразена в тъмните му води. Бялата мраморна гробница, излишен дефект върху познатия пейзаж. Той почувства отново онзи прилив на сдържана еуфория, онова опияняващо усещане за намерение да унищожава. Вдигна старата си тисова пръчка: Колко подходящо, че това щеше да бъде последното и велико деяние. Гробницата се разцепи и отвори отгоре додолу. Покритата със саван фигура беше толкова дълга и слаба, каквато бе била приживе. Той отново вдигна пръчката си. Обвивките се разтвориха и паднаха. Лицето беше полупрозрачно, бледо, изпито, и все пак почти идеално запазено. Бяха оставили очилата му върху кривия нос: Обзе го чувство на подигравка. Ръцете на Дъмбълдор бяха скръстени на гърдите му, и там лежеше тя, стисната под тях, погребана с него. Беше ли си представял старият глупак, че мраморът или смъртта ще защитят пръчката? Беше ли мислил, че Черният Лорд ще се побои да оскверни гробницата му? Паякоподобната ръка се спусна и измъкна пръчката от хватката на Дъмбълдор, и щом я взе, сноп искри полетя от края й, блещукайки над тялото на последния си собственик, готова най-сетне да служи на нов господар. 25 глава Mидената къща Къщата на Бил и Фльор се намираше сама, на една скала надвиснала над морето , нейните стени бяха зазидани със измити от водата, бели миди. Беше красиво и самотно място. Всеки път щом Хари влизаше в къщичката или в градината, той чуваше тътена на морето, напомнящ на дишането на някое огромно чудовище. Той прекарваше повече от времето си през следващите няколко дни, измъквайки се от препълнената къщичка, да ходи на върха на скалата, съзерцавайки небето и разпростиращото се море, и чувството за студен, солен вятър идващо от него. Важността на решението да не преследва Волдемор и пръчката, все още го плашеше. Хари не можеше да си спомни някога да се е отказвал да направи нещо! Той беше изпълнен с притеснения, притеснения дали Рон пак няма да нададе глас на разочарование, всеки път щом са заедно. „Ами ако Дъмбълдор е искал да разберем какво значи символа на време, за да вземем магическата пръчка?” „ Ами ако разшифроването на символа, само по себе си, означава, че си достоен да събереш Светиите?” “Хари, ако това наистина е Пръчката, как по дяволите се очаква от нас да победим Ти-Знаеш-Кой?” Хари нямаше отговори: Имаше моменти когато той се питаше дали не е лудост да не опитат да спрат Волдемор да влезе в гробницата. Той дори не можеше да обясни както трябва това свое решение: Всеки път щом се опиташе да подреди, вътре в себе си тези аргументи, те звучаха дори по-глупави и ненадеждни. Странното нещо беше, че подкрепата на Хърмаяни го караше да се чувства толкова объркан, колкото и съмненията на Рон. Сега, насилена да повярва че Пръчката от Бъз е истинска, тя продължаваше да твърди, че това е зъл предмет и начина по който Волдемор се е добрал до него е гнусен и съвсем невъзможен. - Ти никога не би могъл да направиш това, Хари - повтаряше тя отново и отново. - Ти никога не би могъл да нахлуеш в гробницата на Дъмбълдор” Но мисълта за трупа на Дъмбълдор го плашеше дори по-малко от мисълта, за това че той не е разбрал какво се е опитвал да му загатне директора, докато е бил жив. Той все още имаше чувството че се лута в мрака, пътя който той сам бе избрал, но който вече изглеждаше нереален, и Хари все по-силно се колебаеше дали е разбрал знаците правилно, дали е поел по правилния път. От време на време, гневът към Дъмбълдор нахлуваше в него, мощен като морските вълни, които се разбиваха в скалите под къщичката, гняв че Дъмбълдор не му беше обяснил всичко преди да умре. - Но дали наистина е мъртъв? каза Рон три дни след като пристигнаха в къщата. Хари се беше загледал към стената, която отделяше градината от скалата, когато Рон и Хърмаяни го намериха, за негова жалост, да се включи в техния спор. - Да, мъртъв е! Рон не започвай пак, моля те. - Погледни фактите, Хърмаян - каза Рон, докато Хари продължаваше да гледа към хоризонта. - Кошутата-Покровител. Мечът. Окото, което Хари видя в огледалото... - Хари признава, че може би му се е привидяло! Нали, Хари? - Може би - каза той, без да я поглежда. - Но все пак не си измисляш, нали? - попита Рон - Не - отговори Хари. - Видя ли! - побърза да каже Рон, преди Хърмаяни да противоречи. -Ако не е Дъмбълдор, кажи ми Хърмаяни, как тогава Доби знаеше, че сме в килера? - Не знам... Но можеш ли да ми обясниш как го е пратил, докато лежи в гробница под Хогуъртс? Не знам ... може би е неговия дух! - Дъмбълдор не би се върнал като призрак - каза Хари. Това беше от малкото неща за Дъмбълдор, за които той беше сигурен. - Той би продължил - Какво имаш предвид с това „продължил”? - попита Рон, но преди Хари да може да отговори, зад тях се чу глас : - ‘Ари? Фльор се беше появила от къщата, нейната дълга сребърна коса се вееше от вятъра. - ’Ари, Грифуук иска да говори с теб. Той е в най-малката стая, каза че не иска да бъде подслушван. Нейната погнуса към таласъма, който я е пратил да занесе съобщение беше явна, тя изглеждаше раздразнена докато се връщаше обратно. Грифуук ги чакаше, в най-тясната от трите спални в къщата, в която спяха Хърмаяни и Луна. Той беше пуснал червените завеси срещу светлината, която сега променяше целия цвят на стаята. - Взех решение, Хари Потър... - каза таласъма, който седеше със скръстени крака на нисък стол, нервно тупайки ръцете си със своите дълги пръстти. - ... Въпреки че таласъмите в Гринготс биха нарекли това кражба, реших да ви помогна ... - Това е страхотно - каза Хари, усещайки как чувство на облекчение го обзема - Грипхук, благодаря ти, как може да ти се ... - В замяна… - каза таласъма спокойно - …на заплащане. Малко объркан, Хари се поколеба. - Колко искаш? Имам злато. - Не злато - каза Грипхук. - Аз имам злато. Очите на таласъма блестяха; в тях нямаше и следа от бяло. - Искам меча, меча на Грифиндор. Настроението на Хари се развали шеметно бързо. - Не можеш да вземеш това - каза той – Съжалявам. - Тогава - каза таласъма спокойно - имаме проблем. - Можем да ти дадем нещо друго в замяна - намеси се Рон - Обзалагам се че семейство Лестрейнджъс имат много неща, можеш да си избереш от тях когато влезем в трезора. Той каза грешното нещо. Грипхук се изчерви гневно. - Аз не съм крадец ,момче! Аз не се опитвам да се добера до съкровища над които нямам никакви права! - Меча е наш! - Не е ваш - каза таласъма - Ние сме грифиндорци, а той е принадлежал на Годрик Грифиндор... - А преди да стане собственост на Грифиндор, на кого е бил? - настояваше таласъма, който вече стоеше напълно прав. - На никой - каза Рон - бил е направен за него, нали? - НЕ - изкрещя таласъма, издуващ се от гняв и сочейки с дългия си пръст Рон. - Магьосническа арогантност отново! Мечът е бил на Рагнун Първи преди да бъде зет от Грифиндор. То е изгубено съкровище, невероятен предмет на изкуството, създаден от таласъми. Той принадлежи на таласъмите. Това е моето заплащане. Вземете то или ми го дайте. Грипхук ги гледаше. Хари погледна с крайчеца на окото си Рон и Хърмаяни и после каза. - Трябва да обсъдим това Грипхук, ако нямаш нищо против. Можеш ли да ни дадеш няколко минути? Таласъмът кимна, гледайки раздразнено. Долу в празния хол, Хари се доближи до камината с намръщено лице. Зад него Рон каза. - Той е ненормален. Не можем да му дадем меча. - Истина ли е? попита Хари Хърмаяни - Наистина ли е бил откраднат от Грифиндор? - Не знам - каза тя - Магьосническата история често представя факти за това какво са правили магьосниците на други раси, но няма факти за това дали Грифиндор наистина е откраднал меча или е бил негов от самото му начало. - Това е една от онези таласъмски истории - каза Рон - как магьосниците постоянно се опитват да се доберат до нещо тяхно. Трябва да се смятаме за късметлии, че не поиска някоя от нашите магически пръчки. - Таласъмите имат причини да не харесват магьосници, Рон - каза Хърмаяни - С тях са се държали много брутално в миналото. - Таласъмите не са точно хубави, пухкави зайчета, нали? - каза Рон -Те са убили много магьосници, и те са воювали също. - Спор с Грипхук за това коя раса е най-примитивна и агресивна няма да го накара да ни помогне, нали така? В стаята се възцари тишина докато те се опитваха да измислят решение на проблема. Хари погледна навън към гроба на Доби. Луна нареждаше цветя в буркан до надгробния камък. - Добре - каза Рон и Хари се обърна обратно към него - Какво ще кажете за това? Казваме на Грипхук че мечът ни трябва докато не влезем вътре в трезора и после ще му го дадем. Там има фалшив, нали? Сменяме ги, даваме му фалшивия и готово. - Рон, той ще познае фалшификата по-добре и от нас - каза Хърмаяни - Все пак той е единствения, който е разбрал, че е имало подмяна. - Да, но ние можем да офейкаме преди да разбере. Той обаче загуби кураж заради начина по който Хърмаяни го гледаше - Това - каза тя тихо - е жалко! Молим го за помощ, а после го изиграваме. А се чудиш защо таласъмите не харесват магьосници, Рон. Ушите на Рон станаха червени. - Добре, добре! Това е единственото нещо, което ми хрумна? Какъв е твоя план тогава? - Трябва да му дадем нещо друго, нещо също толкова ценно. - Супер! Сега отивам да взема някой друг от нашите антични мечове, ти го опаковай като за подарък. Тишина се разпростря между тях отново. Хари беше сигурен че таласъмът няма да приеме нищо друго освен меча, дори ако имаха нещо друго така ценно. Но меча беше единственото което имаха, единственото оръжие срещу Хоркруксисите. Той затвори очи за момент и слушаше звука на морето. Мисълта че Грифиндор е откраднал меча го отвръщаваше. Той винаги е бил толкова горд, че е Грифиндорец; Грифиндор е бил шампионът на родените от мъгъли, магьосникът който се е сблъскъл със Слидерин, символът на всички чистокръвни. - Може би лъже - каза Хари, отново отваряйки очите си - Грипхук. Може би Грифиндор не е откраднал меча. Как можем да сме сигурни че таласъмската история е истината за това какво се е случило? - Променя ли това факта че той иска меча? - попита Хърмаяни - Променя как се чувствам - отговори Хари Той пое голяма глътка въздух. - Ще му кажем, че той ще получи меча след като ни помогне да влезем в трезора, но ще внимаваме да не му казваме кога точно ще го получи. Усмивка се разля по лицето на Рон. Хърмаяни обаче беше уплашена. - Хари, ние не трябва... - Той ще си получи меча - каза Хари - след като го използваме за всички Хоркрукси. Ще се погрижа да си го получи. Ще си спазя обещанието. - Но това може да е след години!- каза Хърмаяни - Аз го знам, но не е нужно и той да го знае. Това няма да е лъжа ... в истинския смисъл Хари я погледна в очите със смесица от корист и срам. Той си спомни думите, гравирани върху портата на Нурменгард „В ИМЕТО НА ДОБРОТО”. Той се опита да забрави това. Какъв друг избор имаха? - Не ми харесва - каза Хърмаяни. - На мен също - призна и Хари. - Е, аз пък си мисля че е гениално - каза Рон, изправяйки се - Да отидем да му кажем. Обратно в най-малката стая, Хари направи предложението, като внимаваше да не издаде кога точно ще даде меча на таласъма. Хърмаяни се мръщеше на входната врата и той се опасявше, че тя може да издаде всичко, но Грипхук гледаше само Хари. - Хари Потър, ти ми обещаваш, че ще получа меча на Грифиндор когато ви помогна? -Да - каза Хари - Тогава да се здрависаме - каза таласъмът, протягайки ръка. Хари пое ръката и се здрависа. Той се чудеше дали тези черни очи са разбрали за неговия план. След това Грипхук го пусна, плясна с ръце и обяви. - Така, да започваме! Напомняше на планирането при влизането в министерството. Те се разбраха да работят в най-малката стая, която Грипхук харесваше поради това, че беше по-мрачна от останалите. - Аз съм влизал в трезора на семейство Лестрейнджъс само един път - каза им таласъма - когато трябваше да сложа вътре фалшивия меч. Това е един от най-старите трезори. Най-старите магьоснически фамилии слагат съкровищата си най-дълбоко, където трезорите са най-широки и най-добре охранявани. От време на време в стаята беше тихо с часове. Бавно дните се превърнаха в седмици. Проблем след проблем трябваше да бъде разрешаван, като един от тях беше това, че Многоликата отвара им беше в на свършване. - Има само останало само за един от нас - каза Хърмаяни, докато гледаше течността на светлината на лампата в стаичката. - Това ще е достатъчно - каза Хари докато гледаше картата на най-дълбоките пътища в Гринготс, нарисувани на ръка от таласъма. За останалите в къщата не беше трудно да разберат, че става нещо с Хари, Рон и Хърмаяни, тъй като те се появяваха само на вечерите. Никой обаче не задаваше въпроси, въпреки че Хари няколко пъти забеляза как Бил гледаше и тримата, объркан и разтревожен. Колкото повече време те прекарваха заедно, толкова повече Хари разбра че не харесва таласъма. Грипхук беше изключително кръвожаден, и се смееше на идеята да причинят болка на други магьосници докато бяха в трезора. Хари усещаше че и другите двама се чувстваха по същия начин. Но те имаха нужда от него. Таласъмът не се хранеше с заедно с тях. Въпреки че краката му вече се бяха оправили, той настояваше храната да му се носи в неговата стая докато Бил отиде един при него и му заяви че това не може да продължи и той трябва да слиза да яде с останалите. След този момент, таласъма беше с тях на масата с голямо нежелание и дори настояваше да яде различна храна, най-вече кърваво сурово месо и различни растения. Хари се чувстваше отговорен за това негово държание, все пак той настоя той да остане при тях в къщата за да може да го разпитват; негова беше и вината че цялото семейство Уизли се криеше някъде и Бил, Фред, Джордж и г-н Уизли не можеха да работят повече. - Съжалявам - каза той на Фльор, в една студена априлска нощ докато й помагаше да оправят масата за вечеря. - Никога не съм искал да ви се наложи да се справяте с всичко това. Тя тъкмо омагьосваше няколко ножа да режат пържоли за Грипхук и Бил, който също предпочиташе пържолите кървави след като беше атакуван от Грейбек. Докато ножовете работеха зад нея, нейния глас сякаше омекна - ’Ари, ти спаси живота на моята сестра. Аз няма да забравя това. Това не беше наистина вярно, но Хари се отказа да й каже, че Габриел никога не е била в истинска опасното за живота й. - Както и да е - продължи Фльор, замахвайки към купа със сос, който мигновенно започна да кипи - Г-н Оливандър заминава за Мюриъл тази вечер и това ще улесни нещата. Таласъмът ще може да се премести долу и вие с Рон и Дийн да вземете неговата стая.” - Нямаме нищо против да спим в хола - каза Хари, знаейки че Грипхук няма да хареса идеята да спи на дивана. Неговото добро настроение беше важно за техния план. -Не се тревожи за нас- и когато тя се опита да протестира той продължи - Скоро ще тръгваме с Рон и Хърмаяни. Няма да стоим още дълго тук. - Но какво имаш предвид? - каза тя, гледайки го странно - Не трябва да напускате, тук сте в безопасност. Тя заприлича до голяма степен на г-жа Уизли и той се почувства по-добре когато Луна и Дийн влязоха в кухнята, целите мокри от дъжда вътре и с ръце пълни с дърва за огън. - ... и малки, тънки уши - говореше Луна – татко казва, че са малко като на хипопотамите, само че лилави и космати. И ако искаш да ги извикаш трябва да мънкаш с уста много внимателно, те не обичат прекалено бързо... Като изглеждаше сякаш му е неудобно, Дийн сръга Хари докато минаваше покрай него, следвайки Луна, която отиде при Рон и Хърмаяни в хола, където беше и масата за вечеря. Хари се измъкна от въпроса, който му зададе Фльор, като взе две кани със сок от тиква и отиде при тях. - ... И ако някога дойдете в моята къща ще мога да ви покажа рога, тате ми писа за него но аз също още не съм го виждала, защото Смъртожадните ме отмъкнаха във влака и така и не се прибрах на коледа в къщи - каза Луна докато заедно със Дийн запалиха огъня. - Луна, казваме ти, че избухна - каза Хърмаяни - това беше експлозив, а не рог от еднорог. - Не, то е със сигурност на еднорог - каза Луна наивно - Тате ми каза. То сигурно си е променило формата вече, те могат да се възтановяват, да знаеш. Хърмаяни поклати глава и продължи да слага вилици, когато Бил се появи заедно с г-н Оливандър. Майсторът на магически пръчки все още изглеждаше изключително слаб и немощен и той се придържаше към ръката на Бил, който носеше куфара му. - Ще ми липсвате г-н Оливандър - каза Луна докато отиваше към него. - И ти ще ми липсваш, мила - като я потупа по рамото - Ти ми вдъхваше увереност, там в подземието. - Довиждане, г-н Оливандър - каза Фльор и го целуна и по двете бузи -И ако не ви затруднявам може ли да ви дам един пакет, който да дадете на лелята на Бил. Така и не й върнах една купа за хранене. - Разбира се. Това ще е най-малкото с което ще мога да ви се отблагодаря за невероятното гостоприемство. – каза той и се поклони. Докато Фльор изваждаше купата, светлината се отразяваше в блестящите орнаменти по нея. - Лунни камъни и диаманти - каза Грипхук, който беше влязал в кухнята, незабелязан от Хари - Създадена от таласъми, предполагам? - И платена от магьосници - каза тихо Бил и таласъма го стрелна с поглед, както предизвикваш, така и потаен. Силен вятър задуха срещу прозорците на къщата докато Бил и Оливандър излязоха в нощта. Останалите наобиколиха масата; лакът до лакът без място за мърдане и почнаха да се хранят. Огънят продължаваше да пръщи в камината до тях. Хари забеляза, че Фльор едва се хранеше и постоянно гледаше към прозореца. Бил се прибра още преди да са завършили вечерята и неговата дълга коса се развяваше от вятъра. - Всичко е наред - каза той на Фльор - Оливандър е добре, мама и тате пращат поздрави. Джини ви праща много целувки, а Фред и Джордж са подлудили леля Мюриъл. Тя се зарадва, че си получи купата. Помислила си, че някой й я откраднал. - Тя наистина е „очарователна” - каза Фльор сърдито след което с един замах на пръчицата си издърпа към себе си всички мръсни чинии и излезе от стаята. - Тате направи една купа - включи се Луна - въпреки че приличаше повече на корона. Рон погледна Хари и се усмихна; Хари знаеше че се е сетил за нелепата шапка, която видяха при посещението си при бащата на Луна. - Той се опитва също да имитира изгубената диадема на Ревънклоу. Смята че е идентифицирал повечето от елементите. Онези крила които сложи допълнително наистина я направиха по-истинска. Силен удар се чу от входната врата. Всички се обърнаха към нея, Фльор влезе в кухнята уплашена и Бил стана моментално, с пръчка насочена към вратата. Хари, Рон и Хърмаяни направиха същото, докато Грипхук се скри под масата, където никой нямаше да го види. - Кой е? – провикна се Бил - Ремус Джон Лупин - се чу глас отвън. Хари почувства страх и се питаше какво става - Аз съм върколак, оженен за Нимфадора Тонкс, и ти, тайният пазител на тази къща ми каза адреса и ме извика тук. - Лупин - извика Бил и тръгна към вратата да я отвори. Лупин падна на прага. Беше бял като платно и обвит в пътнически шлифер, косата му мокра от дъжда навън. Той се изправи, хвърли поглед из стаята, за да види кой е там и след това изкрещя „Момче е! Кръстихме го Тед в памет на бащата на Нимфадора!” Хърмаяни изписка. - Какво? Тонкс е родила? - Да,да, тя роди! - изкрещя Лупин от радост. От цялата маса се чуха звуци на радост и облекчение: Хърмаяни и Фльор едновременно честитиха на Лупин, а Рон каза „Мътните да ме вземат, наистина е бебе” сякаш никога преди не беше чувал за такова нещо. - Да, да, момче е!- каза отново Лупин, който беше зашеметен от собствената си радост. Той премина масата и прегърна Хари. Случката на площад Гримолд сякаш никога не се беше случвала. - Ще станиш ли негов кръстник? - каза той докато пускаше Хари от своята прегръдка - А-аз? - заекна Хари - Да, да разбира се, Тонкс е напълно съгласна, никой друг не би бил по-добър... - Да, разбира се ще стана негов кръстник! Хари се почувства изпълнен с радост и гордост. Бил бързаше да налее вино а Фльор подканяше Лупин да остане за по питие. - Не мога да остана дълго. Трябва да се връщам. - каза Лупин докато гледаше всички зазедно. Той изглеждаше с години по-млад и Хари никога не го беше виждал такъв. Бил вече беше изпълнил чашите с вино и сега всички ги надигнаха за тост. - За Теди Ремус Лупин - каза Лупин - един израстващ велик магьосник. - На кого прилича? - попита Фльор - Според мен прилича на Нимфадора, но тя мисли че прилича на мен. Няма много коса. При раждането беше черна, но мога да се закълна, че след час вече беше като джинджифил. Сигурно ще вече ще е руса, докато се прибера. Майката на Тонкс каза, че нейната коса се сменяла от деня в който се родила - Той изпи виното в чашата си. - О, хайде още едно - допълни той сияещ, докато Бил му сипваше още вино. Вятърът духаше, а огъня в камината продължаваше да пръщи все така жизнерадостно. Бил вече отваряше още една бутилка вино. Новините които Лупин донесе сякаш ги бяха отдръпнали от техните проблеми: новината за нов живот беше невероятна. Единствено таласъма сякаш не се вълнуваше от ставащото защото скоро се качи обратно в стаята си, в която спеше сам. Хари си помисли че само той е видял това, преди да види как Бил следеше с периферното си зрение как таласъма се качваше по стълбите. - Не, не, наистина трябва да тръгвам - каза Лупин, пресушавайки поредната чаша вино. Той стана от масата и се обърна обратно с пътническия си шлифер. - Довиждане! Ще се опитам да донеса някакви снимки следващия път; Всички ше се зарадват много като разберат че съм ви видял. Сле д това се прегърна с жените, здрависа се с мъжете и се върна обратно в дивата нощ, откъдето беше и дошъл. - Кръстник, Хари! каза Бил, докато влизаха обратно в кухнята. - Невероятна чест, честито! Докато Хари остави празната чаша която носеше, Бил затвори вратата зад тях, за да не им пречи звука от хола, където останалите продължаваха да празнуват дори и в отсъствието на Лупин. - Исках да поговорим, Хари, насаме. Трудно е да си кажем нещо тук, докато е толкова пълно. Бил се поколеба. - Хари, ти планираш нещо с Грипхук. Това беше факт, а не въпрос, и Хари не се потруди да го отрече, а само погледна Бил и го изчака. - Аз познавам таласъмите - каза Бил - Работих в Гринготс от момента в който излязох от Хогуъртс. Доколкото може да има приятелство между магьосник и таласъм, аз имам приятели таласъми – или по-скоро такива които познавам отдавна и доста добре. - Бил отново се поколеба. - Хари, какво искаш от Грипхук, и какво си му обещал в замяна? - Не мога да ти кажа това, Бил - каза Хари – Съжалявам. Кухненската врата се отвори и Фльор влезе, носейки още празни чаши. - Изчакай момент - каза Бил - Моля те. Тя излезе и той отново затвори вратата. - Трябва да ти кажа нещо тогава - продължи Бил - Ако си му обещал нещо, каквото и да е то, трябва да внимаваш изключително много. Понятия като притежание, отплащане и заплащане при таласъмите са различни от тези при хората. Хари усети леко чувство на неудобство, сякаш малка змия влезе в него. - Какво имаш предвид - попита Хари - Говорим за различна от нас раса - каза Бил - Взаимоотношенията между таласъми и магьосници са били трудни през вековете, но ти си чувал за това от часовете по История на Магията. Вина има и в двете страни, никога не бих твърдял че магьосниците са невинни. Въпреки това обаче, сред таласъмите има едно разбиране че на магьосниците не може да се вярва когато се говори за злато и съкровища и че те нямат никакво право върху предмети създадени от таласъми. - Аз имам право ... - започна Хари, но Бил поклати глава. - Ти не разбираш, Хари, никой не би могъл ако не е живял сред таласъми. За таласъмите истинския притежател на даден предмет е не този който го е купил ами този който го е създал. Всеки предмет създаден от тях, е техен, според таласъмите. - Но той е бил купен... - ... и тогава те го смятат за взет под наем от този който е дал парите. Те обаче имат проблеми с идеята за предаване на предмети направени от таласъми от един магьосник на друг. Видя лицето на Грипхук когато Фльор даде на Оливандър купата. Видя как Грипхук не беше доволен. Те смятат че предмета трябва да се връща щом човека който е дал пари за него умре. Те смятам нашия навик за предаване на такива предмети, за пълна кражба. Хари имаше чувството че Бил знаеше повече за това какво правят четиримата, от това което показваше. - Това което казвам е - продължи Бил, отваряйки врата за хола - да бъдеш много внимателен с твоите обещания към таласъмите, Хари. Би било по-лесно да нахлуеш в Гринготс, отколкото да не изпълниш обещанието си към таласъм. - Ясно - каза Хари като Бил отвори вратата - разбирам, благодаря. Ще го запомня. Като последва Бил при останалите, горчивина, сякаш от виното което изпи, нахлу в него. Той беше наясно, че със своите действия щеше да стане също толкова безрасъден кръстник на Теди, колкото беше Сириус на него. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|