Имануел Кант метафизика на нравите
Изтегляне 3.09 Mb.
|
| (beati possidentes). Тя не се основава на това, че на владелеца, тъй като се ползвал от презумпцията да е почтен човек, не му било нужно да доказва, че владее нещо правомерно (това важи само при едно оспорено право). А се дължи на това, че съгласно постулата на практическия разум, всеки субект притежава способността да притежава като Свое и да употребява всеки външен предмет, станал обект на избора му. Т. е. всяко държане е състояние, чиято правомерност — чрез един акт на предшестваща воля — се основава на споменатия постулат. Това състояние, ако не му бъде противопоставено някакво по-старо владение на някой Друг, ще ми даде преходното право — според Закона на външната свобода — да се противопоставям на всякаква претенция за употреба на един такъв външен предмет от страна на този, който не иска да встъпи с мен в състоянието на публична законна свобода. По този начин, съобразно с постулата на разума, ще подчиня на своята употреба вещта, която иначе — с оглед на практиката — би била унищожена.
ВТОРА ГЛАВА.
§ 10
VI 258 Придобивам нещо, когато правя (efficio)1 така, че то да стане мое. Оригинерно, изначално мое е това външно нещо, което и без някакъв правен акт е мое. А първоначално придобиване е това, което не е изведено от Своето на някой Друг. Нищо външно не е изначално мое. То може, обаче, да бъде придобито първоначално, т. е., без да бъде изведено от Своето на някой Друг. Състоянието на общност (communio) на Моето и Твоето не може да се разглежда като изначално, а трябва да бъде придобито (чрез един външен правен акт), макар и владението върху един външен обект да може първоначално да е само общо. Също и когато се мисли (хипотетично) една първоначална общност (communio mei et tui originaria), тя трябва, все пак, бъде различавана от първобитната (communio primaeva). Последната се приема да е била установена в първите времена на правоотношенията между хората и не може, както първата, да се основава върху принципи, а почива само върху история; при това тя трябва да се разглежда винаги само като придобита и производна (communio derivativa). Принципът на външното придобиване е следният: „Това, което аз (съгласно закона за външната свобода) получавам в своя власт и за което аз имам способността да го употребявам като обект на избора ми (според постулата на практическия разум) и, накрая, което аз изисквам (съобразно идеята за една възможна обединена воля) да бъде мое: това е мое.” Важните моменти (attendenda)1 на първоначалното придобиване са, следователно: 1. Завземането2 на един предмет, който никому не принадлежи; в противен случай то би противоречало на свободата на Другите според универсални закони. Това завземане представлява встъпване във владение на обекта на избора ми във времето и пространството. Владението, следователно, в което така встъпвам, е possessio phaenomenon. 2. Обозначаването (declaratio)3 на владението върху този обект и на акта на моя избор, VI 259
така че всеки друг да се въздържа от неговата употреба. 3. Присвояването4 (appropriatio)5 като акт на една външна всеобщо законодателстваща воля (в идеята за нея), по силата на която всеки е обвързан да се съобразява с избора ми. Върху този последен момент на придобиването се основава изводът, че външният предмет е мой, т. е., че моето владение е валидно като чисто правно (possessio noumenon). А валидността на този последен момент се основава пък на следното: Всичките тези актове на избора — като произлизащи от практическия разум — са юридически и, следователно, при въпроса „що е правомерно” можем да се абстрахираме от емпиричните условия на владението. Следователно изводът: „външният предмет е мой” е правилно изведен от сетивното към умозрителното владение. Първоначалното придобиване на един външен предмет на избора се нарича завладяване (occupatio)1 и не може да се състои освен върху телесни вещи (субстанции). И, където се извърши такова завладяване, то се нуждае — като условие за емпирично владение — от приоритета във времето пред всеки Друг, който иска да завладее вещта (qui prior tempore potior iure)2. Като първоначално, придобиването е последица от акта само на едностранен избор. Защото, ако се изискваше този избор да е двустранен, завладяването би било изведено от договора на две (или повече) лица, следователно от Своето на някой Друг. Не е лесно да се разбере, как един такъв акт на избора би могъл да обоснове Своето за всеки човек. Защото първото придобиване на една вещ не означава, че то затова автоматично е и първоначалното. Първото придобиване би било придобиването на някаква вещ от самото публично правно състояние (чрез обединение на волята на Всички във всеобщо законодателство). То би било изведено от особената воля на всеки и всички и не е възможно да бъде предшествано от друго придобиване. А първоначалното придобиване на владение произлиза само от едностранна воля. Подразделяне на придобиването на външното Мое и Твое. VI 259
1. Според материята (според обекта) аз придобивам или една телесна вещ (субстанция) или действието1 (причинността) на някой друг човек или самото друго лице, т. е. неговото състояние, доколкото придобивам правото, да разполагам с него (да съм в commercium2 с него). VI 260
2. Според формата (според вида на придобиването), то бива или на едно вещно право, или на облигационно право3 (ius personale)4, или на едно вещно-облигационно право5 (ius realiter personale)6 на владението върху едно друго лице като върху вещ (но не и на ползването му като вещ). 3. Според правното основание (titulus) на придобиването. Това, собствено, не е някакъв особен член в подразделянето на правата, но, все пак представлява момент в начина на тяхното упражняване. И така, според него, нещо външно бива придобивано: или чрез акта на едностранен избор (facto)1, или на двустранен избор (pacto)2, или на всеобщ избор (lege)3. ПЪРВИ РАЗДЕЛ.
§ 11
вещното право? VI 260
Обичайната дефиниция за правото върху една вещ (ius reale, ius in re) е: „правото срещу всеки, който владее вещта”. Това представлява една правилна номинална дефиниция. Какво е това, обаче, което прави така, че мога да претендирам някакъв външен предмет от всеки негов държател и да го принудя (per vindicationem)4 да ме постави отново във владение на същия предмет? Да не би това външно правно отношение на моя избор да е някакво непосредствено отношение към едно телесно нещо? Този, който си мисли, че това му право се отнася не непосредствено към лица, а към вещи, би трябвало да си представя (макар и смътно) нещата така: „Тъй като на правото на едната страна съответства задължение на другата страна, затова и външната вещ, макар вече да не е в държането на първия й владелец, все пак остава задължена към него”. Т. е., вещта сама си се противопоставяла на всеки друг неоснователно претендиращ да е владелец, защото вече била обвързана спрямо първия владелец. Така моето право, като да е някакъв добър дух1, който придружава вещта и я предпазва от всяко чуждо посегателство, винаги щяло да указва на чуждия владелец да ми върне вещта. Нелепо е, следователно, да си мислим обвързаност на едно лице спрямо вещи, както и обратното, макар и да е позволено да се представи нагледно правоотношението с помощта на една такава картина и така да се изрази. Реалната дефиниция, следователно, би трябвало да гласи така: „Вещното право2 VI 261
С термина „вещно право” (ius reale) се обозначава не само правото върху някаква вещ (ius in re), но също и понятието за съвкупността на всички закони, които се отнасят до вещното Мое и Твое. Ясно е, обаче, че човек, ако би бил един едничък на земята, не би могъл, собствено, да има или да придобие едно външно нещо като Свое. Защото между него (като личност) и всички останали външни неща (като вещи) не съществува никакво отношение на обвързаност. Няма, следователно, в собствения и буквалния смисъл, и никакво (директно) право върху една вещ. А така само се нарича това право, което принадлежи на правоимащия спрямо държателя на вещта, намиращи се и двамата във владение на вещта заедно с всички Други (при условията на гражданско състояние на обществото). § 12
VI 261
Земята (под „земя” тук се разбира всяка обитаема суша) следва да се разглежда като субстанция с оглед на всички движими вещи намиращи се върху нея, а съществуването на последните — само като инхеренция1. И, както в теоретически смисъл акциденциите2 не могат да съществуват извън субстанцията, така и в практически аспект движимата вещ, намираща се на определена земя, не може да бъде Своето на когото и да било, освен ако не приемем, че той е бил отпреди в правно владение на земята (имал я е като Свое). VI 262
Нека да приемем, че земята не принадлежи никому. Тогава бих могъл да измествам всяка движима вещ, която се намира върху земята, от нейното място, за да го заема аз и така до пълното погубване на вещта, без с това да уронвам свободата на всеки Друг, който не е неин държател. Всичко, което може да бъде унищожено, например дърво, къща и т. н., е (най-малко според своята материя) движима вещ. Ако вещта, обаче, не може да бъде преместена, без да се разруши нейната форма, наричаме я недвижимост1. Моето и Твоето върху прикрепените към земята вещи се разбира не да е върху самата субстанция, а върху нейна принадлежност; а не тя е самата вещ. § 13.
VI 262
Що се отнася до първата му част, това положение се основава на постулата на практическия разум (§ 2); доказателството за втората част е изложена по-долу. Всички хора са в изначално (т. е. преди всякакъв правен акт на избора) правомерно владение на земята. Това означава, че те имат правото да са там, където са поставени от природата или от случайността (без тяхната воля). Това владение (possessio) е различно от „седалището” (sedes)2, което представлява произволно избрано и придобито трайно владение. Изначалното владение е общо поради единството на всички места намиращи се на земната повърхност, която е сферична. Защото, ако тя беше безкрайна равнина, хората така биха могли да се разпръснат върху нея, че нямаше и да достигнат до някаква общност един с друг. Общност като последната не би била, следователно, необходимо следствие от наличието на хората върху земята. Владението, което всички хора упражняват върху земята и което предхожда всякакъв правен акт (установено е от самата природа), е изначално съвместно владение (communio possessionis originaria)1. Понятието за него не е емпирично и не зависи от времевите условия, каквото е, например, измисленото, но напълно недоказуемо, първобитно общо владение (communio primaeva)2. Напротив, то представлява едно практическо понятие на разума, в което a priori се съдържа принципът, единствено на основата на който хората могат да ползват според правни закони площта на Земята. § 14.
VI 263
Завземането2 (apprehensio)3 представлява началото на държането върху една телесна вещ в пространството (possessionis physicae)4. Като такова то се съгласува със закона на външната свобода на всеки човек (значи, a priori) само под условието на времевия приоритет, т. е. само като първото завземане (prior apprehensio) представляващо акт на избора. Присвояването (appropriatio): това е волята, че вещта (също вкл. и някакво определено място върху Земята) е моя. Ако придобиването е първоначално, присвояването не може да бъде друго освен едностранно (voluntas unilateralis s. propria)5. Придобиването на една външна за избора вещ чрез едностранна воля: това е завладяването6. Така, първоначалното придобиване на такава вещ, вкл. и на определено поземлено участък, може да се осъществи само чрез завладяване (occupatio). Възможността да се придобива по този начин, не може по никакъв начин да бъде онагледена, нито пък да бъде доказана от основания; тя представлява непосредствено следствие от постулата на практическия разум. Казаната по-горе едностранна воля, обаче, не може да даде правото на външно придобиване, освен доколкото се съдържа в една a priori обединена (т. е., чрез обединяването на избора на Всички, които могат да встъпват в практическо отношение един с друг) и абсолютно повеляваща воля. Защото едностранната воля (каквато е също и двустранната, която е, все пак, отделна частна воля) не може да наложи на Всеки някаква обвързаност, която сама по себе си е случайна. За тази цел се изисква една всестранна, не случайна, а съществуваща a priori воля, т. е. по необходимост обединена и затова единствено законодателстваща. Защото само според този свой принцип свободният избор на всеки един човек може да се съгласува със свободата на всички хора. По този начин е възможно да има и някакво право въобще, а следователно също и външно Мое и Твое. § 15.
VI 264
Граждански устроеното общество — макар и субективно неговата действителност да е случайна — обективно, т. е. като Дълг, то е необходимо. С оглед на това общество и неговото установяване, има и един действителен естественоправен закон, на който е подчинено и всичкото външно придобиване. Емпирическото основание на придобиването беше основаното върху първоначалната общност на земята първо физическо завземане (apprehensio physica). А владението като явление е субсумирано под владението като правно понятие на разума; на последното пък трябва да кореспондира едно интелектуално завземане (с абстрахиране от всички емпирични условия на времето и пространството). Последното, от своя страна, обосновава положението: „Нещото, което поставям в мое разпореждане съгласно законите на външната свобода и искам да стане мое: това става мое”. Изходящото от разума основание на придобиването, обаче, може да лежи само в идеята за обединената (необходимо обединяваща) воля на Всички. Тази идея е предпоставена мълчаливо в случая като едно неизбежно условие (conditio sine qua non). Защото не може чрез едностранна воля да се наложи на Другите някаква обвързаност, която те иначе не биха имали. Състоянието, обаче, в една всеобща действително обединена за законодателство воля: това е гражданското състояние на обществото. Следователно, нещо външно може да бъде придобито първоначално само в съответствие с идеята за едно гражданско състояние, т. е. с оглед на него и неговото възникване, но, все пак, преди неговото действително наличие (защото иначе придобиването не би било първоначално, а производно). Това означава, че първоначалното придобиване в естественото състояние на обществото може да бъде само преходно и временно. Окончателното придобиване се осъществява само при гражданско състояние на обществото. Заедно с това, обаче, споменатото преходно придобиване, е все пак, едно истинско придобиване. Неговата възможност си е принцип на частното право според постулата на правно-практическия разум, в каквото и състояние да се намират помежду си хората (следователно също и в естественото състояние), съгласно който принцип, всеки е оправомощен към такава принуда, чрез която единствено става възможно да се излезе от естественото и встъпи в гражданското състояние на обществото, което единствено прави възможно окончателното придобиване на външни вещи. VI 265 Възникват въпросите: 1. „Докъде се простира правомощието за завземането на определена земя?” Отговорът е: До там, до където стига способността ни да я държим в наша власт. Т. е., доколкото този, който иска да придобие земята, може да я защитава. Тук като че ли самата земя казва: „Ако не можете да ме закриляте, не можете и да повелявате над мен”. По този начин трябва да се решава и спорът за открито море или териториални води: например, в обсега, до където достигат оръдията, никой друг да няма право в крайбрежието, принадлежащо вече на някоя държава, да извършва риболов, да изважда кехлибар от дъното на морето и т. н. 2. По-нататък: „Необходима ли е обработката на земята (застрояване, култивиране, осушаване и т. н.), за да бъде тя придобита?” Не! Защото тези форми (на специфицирането) са само акциденции, не представляват обект на непосредствено владение и могат да принадлежат към владението на субекта, само доколкото преди това вече субстанцията е призната за негово Свое. Обработката, когато се поставя въпросът за първото придобиване, не е нищо повече, освен външен белег на завземането, който може да бъде заместен от много други, които струват по-малко усилия. 3. По-нататък: „Трябва ли да се пречи на субекта при акта му на завземане на земята и то така, че никой от претендентите за земята да не получи правото на приоритета и по този начин тя винаги да остане свободна като непринадлежаща никому?” Това препречване не би могло да се осъществи напълно. Защото Другият, за да може да препречва, също ще трябва да се намира върху някаква съседна земя, където на него самия може да му бъде препречвано да я завземе. Така едно абсолютно осуетяване на завземането на земните площи ще представлява противоречие. С оглед, обаче, на един определен терен, лежащ между два поземлени участъка, би било съвместимо, все пак, с правото на завладяване да се остави той неизползуван като неутрален, за да разделя тези два парцела. В този случай, обаче, тази земя ще се владее общо от собствениците на двата съседни участъка и няма да е ничия (res nullius), тъкмо защото и от двамата се използва, за да ги разделя един от друг. 4. И по-нататък: „Може ли върху земя, от която нито една част не е нечие Свое, все пак да се има някаква вещ като своя?” Да, така в Монголия всеки може да счита Свои и да възстанови владението си както върху оставения на земята собствен багаж, така и върху избягалия си кон; защото цялата земя принадлежи на народа, нейното използване, следователно, принадлежи всекиму. Дали, обаче, е възможно някой VI 266
да има като своя някаква вещ, която може да бъде премествана и да се намира върху земята на някой Друг: това, наистина, е възможно, но само чрез договор. 5. И, накрая, въпросът: „Могат ли два съседни народа (или семейства) да се противопоставят един на друг срещу налагането им да възприемат определен начин на употреба на земята, например, един ловджийски народ да се противопоставя на скотовъдците, или последните — на земеделците и т. н. ?” Във всеки случай, начинът, по който те въобще населяват земята, доколкото се придържат в своите граници, е въпрос само на тяхното предпочитание (res merae facultatis)1. 6. В заключение, може да се обсъди и следният проблем: Да речем, не природата, нито случаят, а само нашата собствена воля ни постави в съседство с народ (като напр. американските диваци, хотентотите, жителите на Нова Холандия2), който не дава изгледи да се встъпи с него в граждански отношения. Пита се: „Дали, при това положение, няма да сме оправомощени, бидейки в намерението да изградим такова гражданско общество и да поставим тези люде (диваци) в цивилизовано състояние3? И, дали, при това имаме правото, било със сила или (което не е много по-добро) чрез измамни покупки, да основаваме колонии и така да станем собственици на тяхната земя. И така — без оглед на тяхното първо владение — да се възползваме от нашето превъзходство; особено, щом като изглежда, че и самата природа (като нетърпяща празно пространство), като че ли го изисквала; щото иначе големи земни пространства в другите части на света щели били да останат ненаселени с цивилизовани обитатели и завинаги биха останали такива и целта на Творението би бил осуетена; а сега тези земи щели да бъдат великолепно населени?. Само дето през тази завеса лесно прозира неправдата (йезуитщината) одобряваща всички средства, щом били за добри цели. Следователно, този начин на придобиване на земята следва да бъде отхвърлен като недостоен. Неопределеността с оглед на количеството и качеството на външните годни за придобиване обекти прави тази задача (за единственото първоначално външно придобиване) да е най-тежката между всички задачи. Все пак, трябва да има някакво първоначално придобиване на външни вещи; та не може всички придобивания да са производни. Поради това не може тази задача да бъде изоставена като неразрешима и сама по себе си невъзможна. Но, ако и тя също ще се решава чрез първоначалния договор, то и с него придобиването ще си остане само временно и преходно, освен ако този договор не се разпростира върху целия човешки род. § 16.
VI 267
Всички хора се намират изначално в общо владение на обитаемата суша по цялата Земя (communio fundi originaria)1, имайки по природа (всеки един) волята да я ползват (lex iusti)2. Тази воля, предвид естествено неизбежното противопоставяне на избора на единия срещу този на Другия, би осуетила всякаква употреба на земята, ако същевременно тя не съдържаше и закона, според който на всеки един може да бъде определено някакво отделно владение върху общата земя (lex iuridica)3. Законът, обаче, който разпределя Моето и Твоето върху земята (lex iustitiae distributivae)1, може — според аксиомата за външната свобода — да произлиза само от една изначална и a priori обединена воля (която не предполага за това обединение никакъв правен акт). Т. е., това може да стане само в гражданското състояние на обществото, което единствено определя що е право, що е правно обосновано, и що е правомерно2. В състоянието, обаче, преди основаването на гражданското общество, но с оглед на него, т. е. в преходното състояние, е Дълг да се процедира според закона за външното придобиване. Това, следователно, представлява също и правната способност да се обвърже волята на всеки субект да признае за валиден акта — макар и едностранен — на завземането и присвояването. Т. е., възможно е придобиване, макар временно и преходно, на земята с всичките му правни последици. Едно такова придобиване, обаче, предхожда правното състояние на обществото, само въвежда към него и не е окончателно. Затова то нуждае от, а и получава, благосклонността на закона (lex permissiva)3, с оглед на определянето на границите на правно-възможното владение само по себе си. Тази благосклонност, обаче, не се разпростира по-далеч от даването на съгласието от страна на Другите (участници) за изграждане на това гражданско състояние на обществото. При наличието на съпротива от страна на Другите, обаче, да встъпят в гражданското състояние, и докато това трае, временното и преходно придобиване има и целия ефект на правомерност на първоначално придобиване, а излизането от естественото и встъпването в гражданското състояние на обществото е Дълг. § 17.
VI 268
Ние установихме, че основанието за придобиването лежи в една изначална общност на земята и заедно с това под пространствените условия на външното владение. Видяхме обаче, че начинът на придобиване се съдържа в емпиричните условия на завземането (apprehensio) свързани с волята да се има външният предмет като свой. Сега — изхождайки от принципите на чистия правно-практически разум — е нужно да развием и самата придобивка, която следва от двете горепосочени части (основанието и способа) на придобиването, т. е. външното Мое и Твое, а именно умозрителното владение (possessio noumenon) на предмета. Правното понятие за външното и схващано като субстанция Мое и Твое не може, що се отнася до израза „извън мен” да означава само „място друго от това, където се намирам”, защото то представлява понятие на разума. А тъй като под него може да се подведе само някакво чисто разсъдъчно понятие, „извън мен” ще означава единствено нещо, което е различно от мен. Следователно, правното понятие за външното Мое и Твое е понятието за владение, което не е емпирично (на едно продължително завземане), а само на това, което е в моя власт (за свързването му с мен като субективно условие за възможността на употребата на външния предмет). А това е едно чисто разсъдъчно понятие. След отстраняването на (или абстрахирането от) сетивните условия на владението, които са проява на отношение на субекта към предмети, с които не съществуват обвързаности, владението ще представлява не друго, а отношение между лица. То задължава тези лица — с оглед на употребата на вещите по волята на завзелия вещта, доколкото тя е съобразена с аксиомата на външната свобода — посредством постулата на способността за придобиване на външна вещ и с универсалното законодателство на мислената a priori обединена воля. Това отношение именно между лицата представлява интелигибелното — съществуващо единствено чрез правото — владение на вещи, макар и предметът (вещта, която владея) да е обект на сетивата. Първото обработване, ограждане или каквото и да е оформяне на една земя, не е никакво правно основание за нейното придобиване. Т. е., владението на акциденцията не би могло да бъде основание за правното владение на субстанцията. Фактически, вярно е обратното; VI 269 изводът за Моето и Твоето върху акциденциите би следвало да се направи изхождайки от собствеността върху субстанцията по правилото (accessorium sequitur suum principale)1. Този, който полага труд в една земя, която преди това не е била негова, изгубва в полза на първия владелец своите усилия и работа: това е ясно само по себе си. Поради това, за възникването на споменатото старо и все още широко разпространено мнение (за първото обработване, ограждане и т. н.) трудно може да се намери някаква друга причина, освен скрито разпространяваното заблуждение да се персонифицират вещите. Като че ли някой би могъл да ги обвърже към себе си чрез приложената върху тях работа, та да не се предоставят в служба на никому Другиму, освен на него и да си мисли някакво право непосредствено спрямо тях. Защото, вероятно няма с лека ръка да се подмине естественият въпрос, за който споменахме вече по-горе: „Как е възможно правото върху една вещ?” А правото срещу всеки владелец на една вещ означава само правомощието на един отделен избор за употребата на някакъв обект, доколкото този избор може да бъде мислен като съдържащ се в синтетично-универсалната воля и в съгласие с нейния закон. Що се отнася до телесните вещи върху земя, която отпреди е била моя, те, доколкото не са на някой Друг, принадлежат на мен, без да имам нужда за тази цел от някакъв специален правен акт (не facto, а lege), именно защото могат се разглеждат като присъщи на субстанцията акциденции (iure rei meae)1. Към акциденциите принадлежи всичко, което е свързано така с моята вещ, че да не може някой Друг да ги отдели от Моето, без да промени него самото. Такива са, например, позлатяването, смесването на принадлежаща ми материя с други материи, наносът на брега или пък увеличаването на земята ми причинено от промяна на граничещото с нея русло на река и т. н.) Дали, обаче, земята, която може да се придобива, се простира и извън сушата, а именно също и върху част от морското дъно (правото да се извършва риболов на моите брегове или да се добива кехлибар и др. подобни): това трябва да бъде преценявано според същите принципи. Доколкото имам физическата възможност1 да подсигуря от моето седалище земята си срещу нападение от Други (напр., на разстояние топовен изстрел от брега), тя спада към моето владение и до там морето е закрито (mare clausum2). Но, тъй като в откритото море не може да има никакво седалище, то и владението също не може да се разпростира чак до там. Затова и откритото море е свободно (mare liberum3) 4. VI 270
Хората, или принадлежащите на хора вещи, които са изхвърлени на морския бряг, тъй като това не е станало преднамерено, не могат да бъдат причислени от собственика на брега към неговото право на придобиване, защото това не го уврежда (въобще не е резултат от деяние5). Затова и вещта, която е попаднала на принадлежаща някому земя, не може да бъде третирана като res nullius. Реката, обаче, що се отнася до владението върху нейните брегове, може да бъде първоначално придобивана — като всяко парче земя под горепосочените условия — от този, който владее и двата й бряга. * * *
Външният предмет, който според субстанцията си е Свое на някое лице: това е негова собственост (dominium)1. На нея са присъщи2 всички права върху вещта (като акциденции към субстанцията). С тях собственикът (dominus)3 може да разполага по свое усмотрение (ius disponendi de re sua)4. Но оттук следва само по себе си, че един такъв предмет би могъл да бъде само една телесна вещ (спрямо която няма обвързаност). Затова човекът може да бъде свой собствен господар (sui iuris)5, не, обаче, и собственик на самия себе си (sui dominus). Т. е., той не може да разполага със себе си така, както му скимне, защото е отговорен пред човешкия род6 в собственото си лице; да не говорим за това, че не може да бъде собственик на други хора. Този въпрос принадлежи към правото на човешкия род, а не на отделния човек, и затова не му е тук мястото; споменаваме го само между другото, за по-добро разбиране на казаното непосредствено по-горе. По-нататък, може да има двама пълни собственици7 на една и съща вещ без съвместно Мое и Твое. Те са само като съвместни владелци на тази вещ, която принадлежи само на единия от тях като Свое, като единият от т. н. съсобственици (condomini)8 ще има само цялото владение на вещта, но без употребата й, а вторият ще притежава, обаче, цялата употреба на вещта заедно с владението9й. Първият (dominus directus)10, ограничава втория (dominus utilis)11 само с условието на някаква трайна престация, без да ограничава неговото ползване от вещта. Втори раздел. За личното право. 1 § 18.2 VI 271 Владението върху избора на някой Друг, разглеждано като способност да го определяме чрез своя избор според законите на свободата към определено деяние: това е външното Мое и Твое с оглед на каузалността на някой Друг и представлява едно право. Можем да имаме едно и няколко такива права спрямо едно и също лице, както и спрямо Други. А понятието за съвкупността (системата) на законите, според които мога да бъда в такова владение: това е личното право, което е само едно единствено. Придобиването на едно лично право не може никога да е първоначално и самоволно (защото такова придобиване не би било съобразно с принципа на съгласуване на свободата на акта на моя избор със свободата на всеки друг субект, т. е., би било неправомерно). Аз също не мога да придобивам някакво лично право и посредством противоправното деяние на някой Друг (facto iniusto alterius). Защото, ако аз самия съм претърпял увреждане от едно такова деяние и мога с право да изисквам удовлетворение от Другия, по този начин ще бъде запазено ненамалено Моето, но нищо няма да бъде придобито свръх това, което преди вече съм имал. Придобиването чрез действието на някой друг, към което го определяме според правни закони, е придобиване, което винаги е производно от Своето на някой Друг. Като правен акт придобиването, не може да стане чрез един негативен акт на този Друг, а именно чрез изоставяне или отказ от неговото Свое (per derelictionem aut renunciationem)1. Защото по тези способи се ликвидира Своето на Един или Друг, но нищо не се придобива. А придобиването става единствено чрез прехвърлянето (translatio)2. То е възможно само чрез една всеобща воля, посредством която предметът попада под властта на един или друг субект. Когато единият субект се откаже от своята част в тази общност, обектът чрез възприемането му (т. е. чрез един позитивен акт на избора) от другия субект става негово Свое. Прехвърлянето на една собственост на някой Друг: това е нейното отчуждаване. Актът на обединения избор на две лица, чрез който Своето на едното лице преминава върху другото лице: това е договорът. § 19.1 VI 272
Всеки договор съдържа два подготвителни и два конституиращи правни акта на избора. Първите два (тези на преддоговорните отношения) са: предложението (oblatio)2 и одобрение (approbatio)3. Двата конституиращи акта (именно на сключването на договора) са: обещанието (promissum) и приемането (acceptatio). Защото предлагането не може да бъде наречено все още обещание, освен ако аз преди това съм преценил, че предложеното (oblatum) е нещо, което би могло да бъде прието от промисара4. А това проличава чрез първите две декларации, само чрез които, обаче, нищо още не се придобива. Но, нито чрез отделната воля на промитента, нито само чрез тази на промисара (като приемащ5), преминава Своето на първия към втория, а само чрез обединената воля на двамата, т. е. доколкото двете воли са декларирани заедно. Това, обаче, е невъзможно чрез емпиричните актове на двете декларации, които по необходимост следват една след друга във времето. Защото, ако аз съм обещал и Другият таман да приеме, то аз бих могъл в промеждутъка (колкото и да е кратък) да се попишманя, защото преди приемането съм все още свободен. Така също и другата страна (приемащият) тъкмо затова не следва да се счита обвързана за своето волеизявление, което следва обещанието. Външните формалности (solennia)1 при сключването на договора [ръкостискане, или счупването на една държана от двете лица сламка (stipula)2], както и всичките най-различни потвърждения на собствените предишни волеизявления доказват, по-скоро, объркването и затруднението на договарящите, как да направят така, че да представят винаги следващите едно след друго волеизявления, като съществуващи заедно в един и същи миг. А това, все пак, не им се удава: защото се касае за следващи един след друг актове във времето, а в него, ако единият акт е наличен, другият или още, или вече, не е. Само трансценденталната дедукция на понятието може да отстрани тази трудност. В правното външно отношение влизането от моя страна във владение на избора на друг някой субект (както и реципрочното) се разглежда като определително основание на избора към някакво деяние. Това определяне се осъществява, най-напред, емпирично във времето чрез насрещните волеизявления на всеки един от двамата – като сетивно условие за влизането във владение3 – при което двата правни акта винаги следват един VI 273
след друг. Споменатото договорно отношение (като правно такова) е чисто интелектуално, и чрез волята (като законодателстващата способност на разума) владението се представя като умозрително (possessio noumenon) според понятията на свободата, с абстрахиране от емпиричните условия на Моето или Твоето. При това и двата акта — на обещанието и на приемането му — биват представени не като следващи един след друг, а (също като pactum re initum1) като произлизащи от една единствена съвместна воля (което се изразява с думата „заедно”2). По същият начин и предметът (promissum)3 бива представен — с абстрахиране от емпиричните условия и според закона на чистия практически разум — като придобит. Че това ще е истинската и единствено възможна дедукция на понятието на придобиването чрез договор се потвърждава достатъчно от мъчителните и въпреки това винаги напразни старания на правните изследователи (напр., на Мозес Менделсон4 в неговия „Йерусалим”), за да докажат възможността на това придобиване. — Поставеният там въпрос беше: „Защо съм длъжен да спазя обещанието си?” Това, че трябва да го спазя, всеки разбира от само себе си. Направо е невъзможно, обаче, да се изведе от този категорически императив още и някакво доказателство. Така, както и за геометъра е невъзможно да докаже чрез умозаключения, че аз, за да направя един триъгълник, трябва да взема три отсечки (това е едно аналитическо положение), от които две — взети заедно — са по дълги от третата (това е синтетическо положение, а и двете са a priori). Касае се за един постулат на чистия (абстрахирал се — що се отнася до правното понятие — от всичките сетивни условия на времето и пространството) разум. А учението за възможността на абстракцията от споменатите условия, без да бъде отменяно реалното владение върху тях: това е самата дедукция на понятието за придобиване чрез договор, така, както и в предходната част такава дедукция беше учението за придобиване на външна вещ чрез завземането й. § 20.1 VI 273
Какво, обаче, е това външно нещо, което аз придобивам чрез договора? Тъй като в случая имам отношение само към каузалността на акта на избора на Другия с оглед на една обещана ми престация, то аз придобивам чрез договора не една външна вещ, а само едно деяние на Другия, чрез което тази вещ VI 274
бива предадена в моя власт, и така да я направя моя. С договора, следователно, аз придобивам обещанието на един Друг (не обещаното), но, все пак, нещо се прибавя към моето външно имущество. Така аз съм станал по-заможен (locupletior)2 чрез придобиването на облигационна претенция3 спрямо свободата и имуществото на Другия. Това мое право, обаче, е само лично такова, а именно спрямо едно определено физическо лице. Същото се състои тъкмо във въздействието върху неговата каузалност (върху акта на свободния му избор) да ми престира нещо, а не е някакво вещно право спрямо тази морална личност4, която представлява идеята на a priori обединения избор на всички хора. И единствено чрез последния избор човек може да придобие право спрямо всеки владелец на вещта; а в това се и състои цялото право върху една вещ. Прехвърлянето на Моето чрез договор се осъществява според закона за непрекъснатостта (lex continui)1, като владението върху предмета в течение на целия този акт не се прекъсва за нито миг. А, иначе, ако има такова прекъсване, аз бих придобил предмет, който няма владелец (res vacua)2; следователно, ще излезе, че съм го придобил първоначално: това ще противоречи на понятието за договора. Тази непрекъснатост, обаче, води до извода, че нe отделната воля на някой от двамата договарящи (promittentis et acceptantis)3, а тяхната обединена воля е тази, която прехвърля Моето на Другия; Следователно, това не става по такъв начин, като че обещаващият първом изоставя (derelinquit) своето владение в полза на Другия, или пък се отказва от (renunciat) правото си и Другият след това встъпва в неговото правно положение, или пък обратното. Прехвърлянето на правото е, следователно един акт, при който вещта за един момент принадлежи и на двамата. Подобно е при параболата на хвърления камък: той може да се разглежда във върха на траекторията си едновременно в издигане и падане и едва тогава преминаващ от възходящото движение към падане. § 21.4 VI 274
Вещ се придобива с договор не чрез приемането (acceptatio) на обещанието, а едва чрез предаване (traditio) на обещаното. Тъй като обещанието изцяло се отнася до една престация и, когато обещаното е вещ, престацията не може да бъде изпълнена другояче, VI 275
освен чрез един акт, с който промисарът бива поставен от промитента във владение на вещта, т. е. чрез предаването. Преди него и преди приемането, следователно, престацията не е още осъществена. Вещта не е преминала от Единия към Другия, следователно, не е придобита от последния. Т. е. правото произтичащо от договора е само облигационно и става вещно едва с предаването. Договорът, от който следва непосредственото предаване на вещта (pactum re initum)1, изключва всякакъв промеждутък между сключването и изпълнението. Той не се и нуждае от никакъв отделен бъдещ акт, чрез който Своето на Единия да бъде прехвърлено на Другия. Възможно е, обаче, двете страни да са се разбрали, че между сключването на договора и изпълнението му ще има някакво (определено или неопределено) време за предаване на вещта. Пита се в такъв случай: „Дали вещта още преди изтичането на това време по силата на договора е станала Свое на промисара и неговото право е право върху вещта? Или трябва да има допълнително и отделен договор, който да урежда единствено предаването на вещта, т. е. възникналото с приемането на обещанието право да е само лично и едва чрез предаването ще премине в право върху вещта?” Тук нещата са действително според втория вариант и това става ясно от следното: Ако сключа договор за една вещ, напр. за един кон, който искам да придобия и си го взема веднага в яхъра си или иначе някак в мое физическо владение, то той е мой (vi pacti re initi)1 и моето право е вещно. Може и да го оставя, обаче, в ръцете на продавача, без да се уговоря с него специално, в чие физическо владение ще бъде тази вещ, преди да съм я взел в мое владение (apprehensio), т. е. преди промяната на владението. В такъв случай конят няма да е още мой и правото, което съм придобил, ще е само едно право спрямо една определена личност. Ще бъде едно право именно към продавача да бъда въведен от него във владение (poscendi traditionem)2, като субективно условие за възможността на всякаква употреба по мое усмотрение на тази вещ. Т. е., тук моето право ще бъде само едно облигационно право да изисквам от продавача да изпълни обещанието (praestatio) да ме въведе във владение на вещта. Ако договорът не включва същевременно и предаването (като при pactum re initum), т. е., протича някакво време между сключването на договора и вземането на придобитото, то аз не бих могъл да придобия владението в този VI 276 отрязък от времето, освен ако не осъществя един отделен правен акт, а именно владелчески акт (actum possessorium). Този акт представлява един отделен договор, като, например, завявам: „Ще пратя да вземат вещта (коня)”, за което пък продавачът дава съгласието си. Защото не се разбира от само себе си, че продавачът ще приеме една вещ — предназначена за употреба от някой Друг — на съхранение при себе си и то на свой риск. За това би трябвало да има едно отделно споразумение, според което отчуждителят на вещта ще остане в рамките на определено време неин собственик (и ще трябва да носи рисковете, на които е подложена вещта). При тази хипотеза продавачът ще може да счита, че вещта е предадена на купувача, само ако последният се забави след уговореното време. Преди този владелчески акт, следователно, всичко придобито въз основа на договора е само едно облигационно право, а промисарът може да придобие външната вещ само чрез предаването й. Трети раздел. За личното право с вещен характер.1 § 22.2 VI 276 Личното право с вещен характер се състои във владението на външен предмет като вещ и в ползването от него както се ползва лице. Моето и Твоето по това право са домашните3 като Мое и Твое, а отношението между лицата в това състояние е такова на общност на свободни същества. Тези лица чрез взаимното си въздействие и влияние (на личността на едното към другото) според принципа на външната свобода (каузалност) образуват едно съдружие1 от съставни части на едно цяло (лица намиращи се в общност), което наричаме семейна община2. Начинът да се придобива такова състояние, както и на пребиваването в него, не е нито чрез самоволни действия (facto), нито чрез договор (pacto), а по силата на закона (lege). Така отношението в семейната община не представлява някакво право върху вещ, но също не е и само право спрямо лице. То е същевременно и нещо като владение върху това лице, т. е., това е едно право, което се издига над всякакво вещно и облигационно право, и представлява именно правото на човешкия род в нашето собствено лице. Последното право има като следствие един разрешаващ естествено-правен закон3, по силата на чиято благосклонност имаме възможността да придобиваме такова състояние. Каталог: wp-content -> uploads -> 2011 2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> За минималния и максималния бал по паралелки в рио област софия-град 2011 -> 130 годишнината на ввму “Н. Й. Вапцаров” разкрива новите предизвикателства и перспективи в развитието на флагмана на морското образование 2011 -> Съюз на математиците в българия – секция бургас пробен изпит по математика за 7 клас – март, 2011 2011 -> Член на Приятели на Земята Интернешънъл 2011 -> Права и задължения на учениците 2011 -> В съответствие с ангажиментите в рамките на фаза 1 от мониторинга за изпълнение на задълженията по Конвенцията и Препоръката, през 2000 г 2011 -> Разграничение на трафика на хора от сродни престъпни дейности д-р Ива Пушкарова Изтегляне 3.09 Mb. Сподели с приятели:
|