(servus in sensu stricto)

Наистина, изглежда, като че ли би могло човек да се задължи към някой Друг за извършването на някаква разрешена по вид, но неопределена по интензивност, работа (срещу заплащане, храна или защита) чрез някакъв договор за наем (locatio conductio)¹. По този начин той би станал само подчинен² (subiectus), а не и роб (servus); само че това си е една илюзия. Защото, ако господарят ще е оправомощен по своя си прищявка да употребява силите на подчинения си, тогава той ще може също (какъвто е случаят с негрите на Захарните острови³) да ги изчерпи до смърт или до отчаянието на работника. Фактически, така работникът би станал като отдал се в собственост на стопанина, което е невъзможно. Следователно, работникът може да отдаде под наем работната си сила само за определени по вид и интензитет работи. Това може да стане, като се глави било като надничар, било като стане отседнал и пребиваващ в дома на работодателя си наемател. В последния случай той ще извършва работи върху земята на господаря-стопанин, а срещу това, вместо надница, ще може да употребява част от същата земя за свои лична полза. Възможно е и друго: срещу това лично свое ползване да се отплаща и с определени парични суми и/или с част от плодовете на ползваната земя (аренда), според условията на договора за наем. При това той няма да стане закрепостен към земята (glebae adscriptus), с което би загубил своята личност; по този начин може да се учредява повременна или наследствена аренда. Дори и — поради извършено престъпление — човек да е станал подчинен някому като личен поданик⁴, тази подчиненост не може да стане наследствена, защото той си я е навлякъл поради своята собствена вина. Също така, не може роденият от роб да отговоря за разноските направени за отглеждането му, защото отглеждането е абсолютно естествено задължение на родителите. А, когато последните са роби, това задължение е на техните господари, които, като са поели владението върху своите подчинени, поемат също така и техните задължения.

Забележки:

*-320 Детронирането на монарха можем да си представим и така: 1) като доброволно абдикиране от короната и изоставянето на властта придружено

//VI 321//

с връщането й на народа, или 2) като предприето отстраняване на монарха от длъжността му; без в тези случаи да се посяга върху неговата върховна личност, като той става частно лице. За това си, все пак, престъпление (принудително да отстрани монарха от властта) народът разполага, най-малкото, с претекста за право от крайна необходимост (casus necessitatis)¹. Народът, обаче, в никакъв случай няма и най-малкото право да наказва бившия вече върховен държавен глава заради предишното му управление. Защото, всичко, което той преди е вършил в качеството си на върховен държавен глава, трябва да бъде считано за съвършено правомерно и той — разглеждан като източник на законите — не може да постъпва противоправно. От всички ужасии на държавния преврат чрез въстание, убийството на монарха дори не е най-страшното. Защото може да се представят нещата така, като че ли народът извършва това поради опасението, че монархът би могъл, ако остане жив, да се съвземе отново и да въздаде на народа заслужено наказание. Така убийството ще представлява не някакъв акт на наказателното правораздаване, а по-скоро само акт на самосъхранение. Формалната екзекуция на върховния държавен глава е това, обаче, което изпълва с потрес душата, която е приела идеите на човешките права. И такъв потрес се преживява отново и отново, щом като човек си помисли за такива неща, като напр. трагедиите на Чарлс І и Луи ХVІ. Как, обаче, да си обясним това чувство? В случая то не е естетично (съчувствие, породено от силата на въображението, когато човек се поставя на мястото на страдащия). А е морално, причинено от цялостното отхвърляне на всякакви правни понятия. Цареубийството се разглежда като престъпление, което остава вечно и не може да бъде никога заличено (crimen immortale, inexpiabile)¹. То изглежда да е такъв грях, за който теолозите казват, че нито на този, нито на онзи свят може да бъде опростен. Обяснението на това явление в човешката душевност, можем да започнем от следващите разсъждения върху нея; това обяснение ще хвърли и някаква светлина върху държавноправните принципи.

Всяко нарушение на закона може и трябва да бъде обяснено не другояче, освен като произлизащо от някаква максима на престъпника (приемащ за свое правило едно такова злодеяние). Защото, ако го извеждаме от някакъв сетивен подтик, субектът не би извършил въпросното деяние като свободно същество и то не би му било вменено във вина. Как, обаче, е възможно за субекта, да възприеме една такава максима насочена срещу ясната забрана на законодателстващия разум: това е напълно невъзможно да бъде обяснено. Защото само ставащото според механизма на природата може да бъде обяснявано. Така, престъпникът извършва своето злодеяние или 1) следвайки максимата на някакво обективно правило (действащо универсално) или 2) само като изключение от правилото (отклонявайки се от него в един отделен случай). В последния случай извършителят (макар и преднамерено) само се отклонява от Закона; дори е възможно същевременно той да се отвращава от простъпката си и — без да отхвърля по форма Закона — да иска само да го заобиколи. В първия случай, обаче, извършителят, макар и да не може да отрече пред разума си валидността на закона, отхвърля самия негов авторитет и приема като свое правило да действа срещу него. Затова неговата максима ще е не само дефектна (негативна), несъобразена със закона,

//VI 322//

но и вредяща (contrarie)¹, както се казва, diametraliter² противоречаща (бидейки враждебна) на закона. По наше мнение, извършването на едно такова престъпление от формална (напълно безкористна) злоба е невъзможно за хората; и, все пак, макар и като за една чиста идея на екстремното Зло, не следва да си затваряме очите за нея в системата на науката за морала.

Самата мисъл за формалната екзекуция на монарха от неговия народ предизвиква ужас и отвращение. Причината за това е, че докато убийството се схваща само като изключение от правилото, което изключение убиецът е възприел като максима, то екзекуцията на монарха представлява пълна перверзия на принципите на отношенията между суверен и народ (последният, който за съществуването си трябва само да благодари на законодателстването на суверена, става негов господар). Така, с открито чело, насилието се изправя като принцип над най-святото право. А това изглежда като една пропаст, която поглъща безвъзвратно всичко, като едно извършено от държавата (чрез екзекуцията на суверена) самоубийство и представлява престъпление, което не подлежи на изкупление. Има, следователно, основание да се счита, че възприемането на практиката на такива екзекуции фактически не произлиза от някакъв квазиправен принцип, а по-скоро, от страха пред отмъщението, което, държавността, след като в бъдеще се възстанови отново, ще въздаде, може би, на народа. И тази форма на някакво правосъдие се възприема само с цел да придаде на споменатото деяние видимостта на наказание, т. е. видимост на някакво правно производство (каквото убийството не би могло да бъде). Този маскарад, обаче, не постига целта си, защото подобна претенция от страна на народа е още по-вредна от убийството: Тя съдържа в себе си принцип, който би направил невъзможно самото възстановяване на свалената държава.

Д.
За правото да се наказва и да се помилва.

I.¹

Наказателното право е правото на върховния повелител да наложи някакво страдание на подчинения заради негово престъпление. Най-главният в държавата, следователно, не може да бъде наказван; най-многото, може само да му се изземе властта. Такава простъпка на публичните закони, която прави извършителят й неспособен да бъде гражданин, се нарича обикновено престъпление² (crimen). Престъплението, обаче, може да бъде и публично престъпление (crimen publicum)³, като първото (частно престъпление) се разглежда от гражданските съдилища, а второто – от наказателните съдилища. Злоупотребата с доверие, т. е. присвояването на поверени за оборота пари или стоки, измамата при покупка и продажба, когато пострадалият е зрящ, представляват частни престъпления. От друга страна, публични (обществени) престъпления са: изготвянето на фалшиви пари и менителници, кражбата, грабежът и др.подобни, защото те застрашават цялото общество, а не само някое отделно лице. Те могат да бъдат подразделени също и на престъпления на долния (indolis¹ abiectae²), и на насилническия характер (indolis violentae³).Естественото наказание (poena⁴ naturalis), чрез което порокът сам себе си наказва и към което законодателят няма никакво отношение, е различно от съдебното наказание (poena forensis⁵). Последното не се налага като някакво средство за нечие благо, било то на самия престъпник или пък на гражданското общество. То винаги трябва да се налага на престъпника само затова, че е извършил престъпление. Защото човек не може да бъде третиран като средство за намеренията на някого си и да се примесва към предметите на вещното право. Срещу това той е поставен под защитата на своята вродена личност, дори и да е осъден да претърпи загуба на гражданската такава. Най-напред трябва да бъде установено наказанието, на което субектът подлежи, преди въобще да се мисли по въпроса, дали от това наказание ще има някаква полза за него самия или за съгражданите му. Наказващият закон е един категорически императив и тежко томува!, който, провирайки се през лабиринта на учението за щастието⁶, се надява да намери нещо, което, посредством някаква обещавана от същото полза, да освободи престъпника изцяло или поне частично от наказанието според фарисейския девиз: „По-добре един

VI 332

човек да умре, отколкото да погине целият народ”¹. Защото, ако пък погине справедливостта, то животът на хората на земята няма да има никаква стойност. А, какво може да се каже за едно такова предложение: „Да запазим животът на някой осъден на смърт, ако той се съгласи да се подложи на опасни експерименти и, ако е късметлия, да се отърве по живо по здраво, та по този начин лекарите да получат ново, полезно за обществото познание?” Един съд би отхвърлил с презрение това предложение на направилия го медицински колегиум. Защото справедливостта престава да бъде такава, ако се отдава за каквато и да е цена.

Какъв да бъде, обаче, видът и каква да степента на наказанието, които публичната справедливост да възприема като принцип и като ръководна мярка? Това не трябва да е никой друг, освен принципът на баланса (в положението на езичето на везните на справедливостта), като не се проявява уклон нито в едната, нито в другата посока. Значи, това незаслужено зло, което нанасяш на някой Друг от народа, това ще правиш и на самия себе си. Ако го ругаеш, то наругаваш и самия себе си; ако крадеш от него, то крадеш и от самия себе си; ако го биеш, биеш и самия себе си; ако го умъртвиш, умъртвяваш и себе си. Единствено правото на възмездие² (ius talionis)³, но, да се разберем ясно, само в съдебно производство (не според твоята частна преценка), може да посочи с определеност качеството и количеството на наказанието. Всички други принципи на определяне на наказанието са колебливи и, тъй като допускат да се намесват и други съображения, не могат да дадат съответствие на присъдата спрямо чистата и строга справедливост. Наистина, изглежда, като че ли съсловното различие не допуска принципа на възмездяването „равно за равно”¹. Но, ако, наистина този принцип не е възможен съгласно буквата, възможно е да се прилага съответно на ефекта на наказанието върху начина на възприятие на хората от по-висшето съсловие. Така например, глобата заради словесно оскърбление няма никакво отношение към нанесената обида: Защото този, който има много пари, може да си позволи да нанесе обида дори само за единия кеф. Но, нараняването на честолюбието на Единия може, все пак, да намери еквивалента си в уязвяването на високомерието на Другия; така напр. този, който е нанесъл обидата, да бъде принуден, според правото и с присъдата, не само публично да се извини, но също и да целуне ръката на засегнатия, макар последният да е от по-нисше съсловие. Аналогично е, когато заради нанесен побой над нисшестоящ, но невинен съгражданин, благородникът-насилник да бъде осъден, освен да поиска извинение, още и да лежи в изолирания и строг карцер.

VI 333

Как, обаче, да изтълкуваме следното: „Ако крадеш от него, крадеш от себе си”? Който краде, прави несигурна собствеността на всички Други; следователно, ограбва също и от себе си лично (според правото на възмездяване¹) самата сигурност на всякаква възможна собственост, значи да няма нищо и да не може нищо да придобива. Но, все пак, крадецът ще трябва да живее, а това няма да е възможно по друг начин, освен ако Други го изхранват. Но, тъй като държавата няма да прави това даром, крадецът ще трябва да й предостави силите си, за извършването на работи, които тя предпочита (каторжна или затворническа работа). По този начин той ще попадне за известно време — а според обстоятелствата може и завинаги — в положението на роб. Но, ако престъпникът е убил, той трябва да умре. Няма никакъв ерзац за задоволяване на справедливостта. Колкото и нещастен и скръбен да е животът, все пак, той и смъртта не са еднородни. Следователно, при убийството не може да има и равенство между престъплението и възмездието, освен чрез осъщественото по съдебен ред умъртвяване на убиеца. Умъртвяването, все пак, трябва да бъде свободно от всякакво малтретиране, чрез което човешкият род, причиняващ страданията в лицето на наказания, да се превърне в чудовище. Дори и ако гражданското общество — по съгласие на всичките си членове — вземе, та се разпусне (напр., жителите на някакъв остров са решили да се разделят един от друг и да се разпръснат по целия свят), преди това последният намиращ се в затвора убиец трябва да бъде екзекутиран. Така ще може всекиго да постигне това, което заслужават деянията му, а вината за пролятата кръв няма да лежи върху народа, който не е настоял да се изпълни това наказание. Защото в случай на неосъществяване на наказанието народът ще може да бъде разглеждан като съучастник в това публично оскърбление на справедливостта.

Това съответствие на наказанието с престъплението е възможно единствено според стриктното право на възмездие при съдебното осъждане на смърт. Очевидно е, че единствено по този начин и пропорционално на вътрешната злост на престъпника, смъртното наказание ще се налага на всички престъпници, които го заслужават (дори и да не се касае за убийство, а за друго държавно престъпление наказвано със смърт). Да вземем, като пример, случая при последния шотландски метеж¹. Някои от участниците в него (като Балмерино и други) са вярвали, че чрез въстанието си са упражнили само дължимия към династията Стюарт свой Дълг, докато други, напротив, са преследвали само собствени си частни цели. И, ако върховният съд би произнесъл присъдата си така: „Всеки от подсъдимите има свободата да избере между смъртта и каторгата”, в такъв случай, аз казвам: „Достойният човек ще избере смъртта,

VI 334

Следователно, всичките убийци, както тези, които изпълняват убийството, така и тези, които са го поръчали, или са помагали: те всичките трябва да получат смъртта си. Това го изисква справедливостта като идея на съдебната власт според универсалните, a priori обосновани, закони. Възможно е, обаче, броят на съучастниците (correi)¹ в едно престъпление да е толкова много голям, че държавата, ако иска да няма такива престъпници, би стигнала скоро до там, че да остане и без поданици. Но, от друга страна пък, държавата не иска да се ликвидира, и обществото да премине в още по-лошото, лишено от всякаква външна справедливост, естествено състояние; освен това, държавата не може да иска да загрубее чувството на народа чрез спектакъла на една касапница. Затова суверенът трябва да разполага също и с правомощието в такъв случай на крайна необходимост (casus necessitatis)², самият той да стане (да изиграе ролята на) съдията и да произнесе присъда, която вместо смъртното да наложи друго наказание на престъпниците и така да съхрани също и количеството на народа. Едно такова подходящо наказание е заточението; то не следва, обаче, да се налага като почиващо на един публичен закон, който да го предвижда, а само като акт на правото на суверена, прилагано винаги като помилване и само по изключение.

На изложеното по-горе се противопостави състрадателният Маркиз Бекариа³.

VI 335

Субектът бива подложен на наказанието, не защото го е искал, а тъй като е искал някакво наказуемо деяние. Защото не е никакво наказание, ако те постига това, което сам искаш; невъзможно е, затова, да искаш да бъдеш наказан. Да се каже: „Искам да бъда наказан, ако убия някого”, това не може да означава нищо повече от „Предоставям се, заедно с всички останали люде на законите”. А е само естествено, че, ако в народа има престъпници, ще има и наказателни закони. Аз, като участник в законодателстването и в създаването на наказателния закон, е невъзможно да съм същото лице, което, като поданик, бива наказано съгласно закона. Защото като такъв, т. е. като престъпник, аз не мога да гласувам в процеса на законодателстването (законодателят е свят). Следователно, когато аз съставям наказателния закон срещу себе си (като престъпник), на практика чистият правно-законодателен разум в мен (homo noumenon) е този, който ме поставя — като годен да извършвам престъпление — следователно, като да съм някакво друго лице (homo phaenomenon), заедно с всички останали в гражданското общество на подчинение под наказателния закон. С други думи: не народът (всеки отделен негов индивид), а съдът (публичната справедливост), т. е. някой друг, различен от престъпника, произнася смъртната присъда. И в обществения договор съвсем не се съдържа обещанието, че се оставяш да бъдеш наказван, и по този начин да се разпореждаш със себе си и със своя живот. Защото, ако в основанието на правомощието за наказване би трябвало да има някакво обещание от страна на злосторника, че иска да се остави да бъде наказван, то нему би трябвало също да се предостави и да решава, дали да бъде намерен за виновен и подлежащ на наказание; а така престъпникът би се превърнал в съдия за себе си. Основата на грешката (prôton pseudos)¹ в този софизъм се състои в следното: Собствената присъда на престъпника като homo noumenon (която присъда по необходимост е поверена на неговия разум), че ще трябва да загуби живота си, се разглежда като решение на волята му сам да си го отнеме. И по този начин изпълнението на присъдата и нейното произнасяне се представят като обединени в едно и също лице.

Между другото, има две престъпления, за които се предвижда смъртно наказание, по отношение на които все още остава съмнително, дали законодателството

VI 336

VI 337

II.¹

Правото да помилва (ius aggratiandi)² престъпника, като бъде намалено или изцяло отменено наказанието, принадлежи на суверена. С упражняването му суверенът доказва блясъка на своето величество, но заедно с това върши неправда във висша степен. Това право, изглежда, е най-деликатното от всички негови права. С оглед на престъпленията извършвани от поданиците един срещу друг, суверенът определено не бива да го упражнява. Защото в тази област безнаказаността (impunitas³ criminis)⁴ представлява най-голямата неправда спрямо поданиците. Следователно, само при някакво увреждане на самия него (crimen laesae⁵ maiestatis⁶) върховният владетел може да упражни правото на помилване. Но, дори и тогава не бива да го упражнява, ако ненаказването на престъплението предизвиква опасност за самия народ с оглед на сигурността му. Това право е единственото, което наистина заслужава да бъде наречено „право на върховния владетел”.

За правното отношение на гражданина с отечеството и с чужбина. ¹

§ 50.

VI 337

VI 338

2) Господарят на страната има правото да стимулира имиграцията и заселването на чужденци (колонисти), независимо от това, че коренното население може и да гледа накриво на това, стига само да не му се засяга правото на частна собственост върху земята.

3) В случай на престъпление извършено от поданик, общуването на съгражданите с когото се явява вредно за държавата, господарят на страната има правото да изсели злосторника в някоя провинция в чужбината, където няма да има правата на гражданин, т. е. има правото да го интернира¹.

4) Господарят има и правото да изгони от страната (ius exilii²) злосторника и да го прати по широкия свят, т. е  в чужбина³ (в старонемския език наричана „Elend⁴”) В този случай, тъй като господарят на страната е оттеглил от споменатия извършител всякаква своя защита, в границите на самата страна това ще има за резултат, че последният става човек извън закона⁵.

§ 51.⁶

VI 338

VI 339

Забележки:

*-339 Тук нищо не споменавам за извращаването на тези форми от промъкнали се в тях неоправомощени властимащи (за олигархията и охлокрацията) както и за така наречените смесени държавни устройства¹, защото това ще ни отведе твърде надалеко.

§ 52.²

VI 339

Напразно ще търсим в историята доказателства за възникването на този механизъм, т. е., до началото на гражданското общество няма да може да се стигне. Защото диваците не създават никакви официални документи за установяване на тяхното подчиняване под закона, а — изхождайки от природата на грубите хора — следва да приемем, че те ще да са подхванали този процес силово. Да се прави, обаче, такова изследване с намерението

да се промени с употреба на сила сега съществуващото държавно устройство: това ще бъде наказуемо. Защото една такава промяна би трябвало да се извърши от събралите се за бунт народни маси, следователно, не и чрез законодателството. Метежът, обаче, в едно вече съществуващо гражданско устройство на обществото, представлява разрушаването на всичките правни граждански отношения, значи, и на всякакво право. Т. е., това ще бъде не промяна на гражданското общество, а неговата отмяна. А след това преходът в по-доброто обществено устройство ще бъде не метаморфоза, а палингенеза³. Новото обществено устройство ще изисква и някакъв нов обществен договор, върху който предишният (вече отменен) няма да има никакво влияние.

Но суверенът, все пак, трябва да има възможността да променя съществуващото държавно устройство, ако то не съответства задоволително на идеята на изначалния обществен договор. При промяната той трябва да оставя, все пак, да съществува формата, която принадлежи съществено към това, че народът е държава. Тази промяна не може да се състои в това, че държавата, сама по свое усмотрение, изхождайки от едната от трите форми, в които се намира, се конституира в една от другите две: Напр., аристократите да се съгласят да се подчинят на някаква автокрация, или да се претопят в някаква демокрация или пък обратното; като че ли от свободния избор и прищявката на суверена зависи, в какво държавно устройство да постави народа. Защото, дори ако суверенът би решил да промени държавното устройство в демократично, той ще постъпи неправилно по отношение на народа, ако последният ненавижда такова устройство, а си предпочита — като по-подходяща — някоя от двете останали форми.

Държавните форми представляват само буквата (littera) на първоначалното законодателство в гражданското състояние. Следователно, те могат да се запазват дотогава, докогато, като принадлежащи към механизма на държавното устройство, в резултат на стародавен навик (следователно, само субективно), биват считани за необходими. Духът, обаче, на оригинерния обществен договор (anima pacti originarii) съдържа задължение за конституиращата власт да направи начина на управление съответен на идеята на този договор. И така, видът на управлението, ако не и изведнъж, то постепенно и непрекъснато трябва да бъде реформиран в такава посока, че неговото действие да съвпадне с единствено правомерното обществено устройство, а именно с това на чистата република. А старите емпирични (статутарни) форми, които са служили, само за да осъществят подчинеността на народа, ще се трансформират в изначалните (рационални) форми, които единствено имат свободата като свой принцип и като условие за всяка принуда, която е необходима за държавното правно устройство в собствения смисъл думата. По този начин, в края на краищата,

VI 341

този процес ще доведе и до съответствие на буквата и духа на изначалния обществен договор. Чистата република е единственото трайно държавно устройство, при което законът е самодържец и не зависи от някое отделно лице. То е и крайната цел на цялото публично право, и единствено при такова държавно устройство всекиму ще може перемпторно да бъде отдадено Своето. Различните — според буквата на първоначалното законодателство — държавни форми трябва да бъдат представени също и от различни юридически лица облечени с върховна власт. Докато е така, следователно, може да бъде признавано наличието само на временно и преходно вътрешно право, но не и някакво абсолютно-правно състояние на гражданското общество.

Един могъщ владетел на нашето време допусна голяма грешка при употребата на способността си за съждение. Желаейки да се освободи от неприятностите произтичащи от големи държавни дългове, той прехвърли на народа задачата да поеме сам и разпредели тежестта на тези дългове по свое усмотрение. Тогава народът получи в свои ръце законодателната власт (по отношение на облагането с данъци на поданиците). Получи също така — съвсем естествено — и изпълнителната власт, за да предотвратява, щото тя да не натрупа нови дългове поради разточителство или война. С това цялата повелителска власт на монарха напълно изчезна (не само бе суспендирана) и премина върху народа, на чиято законодателна воля по този начин се подчини Моето и Твоето на всеки поданик. Не можем да кажем, че в случая трябва да се приеме наличието на някакво мълчаливо — но все пак договорно — обещание от страна на националното събрание, щото то да не се

VI 342

конституира в суверен, а само да води неговите дела, както и че — след като свърши работата — ще върне на монарха отново юздите на управлението. Защото един такъв договор сам по себе си би бил нищожен. Правото на висшето законодателстване в гражданската общност не е някакво отчуждаемо право, напротив, то е най-лично право¹. Който го има, може, чрез общата народна воля, да се разпорежда по отношение на народа, не, обаче, и със самата обединена воля, която е изначалното основание на всички публични договори. Договор, който би задължавал народа да върне пак обратно своята власт, е несъвместим с качеството му на законодателна власт; същевременно, обаче, същият договор ще трябва да обвързва народа. А това, според положението, че „Никой не може да слугува на двама господари”², е противоречие.

§ 53.²

VI 343

Хората, съставляващи един народ, могат — като коренни жители³ — да бъдат разглеждани аналогично на потомците на един общ родителски корен (congeniti)⁴, макар и да не са такива. А в интелектуален и правен смисъл, те, като да са родени от обща политическа майка (от републиката), образуват нещо като едно семейство (gens⁵, natio⁶). Като членове на това семейство (граждани на държавата) те са равни по рождение и не се смесват — като с неблагородни — със своите съседи живеещи в естествено състояние на обществото. Последните (диваците) от своя страна, обаче, поради беззаконната свобода, която са си избрали, и те си се считат за по-благородни; диваците могат да образуват и народности, но не и държави. Правото на държавите в отношенията помежду им [което на немски, не съвсем правилно, се нарича право на народите⁷, но, по-скоро, би трябвало да се казва право на държавите⁸ (ius publicum civitatum)⁹] е тъкмо това, което трябва да разглеждаме под името „международно публично право”¹. При него държавата, като юридическо лице, бива разглеждана по отношение на всяка друга държава в състояние на естествена свобода, следователно, и на постоянна война. В това състояние държавите се намират пред задачата — като изхождат било от правото за водене на война, било от правото действащо по време на война, било от това да се принудят една друга да излязат от това състояние на война — да съставят една конституция установяваща постоянен мир, т. е. правото след войната. Така правото на държавите показва само една отлика между естественото състояние на отделните човеци или фамилии (в отношението помежду им) и състоянието на народите помежду им: а именно, че предмет на уреждане на правото на народите е не само отношението на една държава с друга (като цяло), а и отношението на отделните лица от едната държава към тези от другата,

както и към другата държава като цяло. Тази разлика между правата на държавите помежду им и на правата между индивидите в естествено състояние изисква само такива определения, които лесно се извеждат от понятието на правото в естественото състояние.

§ 54.²

VI 344

1) Държавите, разглеждани във външните отношения помежду им, се намират (като беззаконни диваци) по природа в безправно състояние; което

2) е състояние на война (на правото на по-силния), дори и да не е такова на действителни военни действия и непрекъсната вражда. Това състояние (което и двете страни не желаят да подобрят), дори и чрез него на никоя от страните да не се причинява неправда, е само по себе си в най-висока степен безправно. Затова съседните държави са длъжни да излязат от него; затова

3) е необходим съюз на държави — според идеята за един изначален обществен договор — по силата на който държавите няма да се намесват във вътрешните си неуредици една на друга, а ще се защитават една друга от външни нападения.

4) Това обединение няма да притежава суверенна власт (като в някакво гражданско обществено устройство), а ще бъде само едно съдружие (федерация), един съюз, който по всяко време ще може да бъде развален, и затова трябва от време на време да бъде подновяван.

Международното публично право е in subsidium¹ на изначалното право на държавите да предотвратяват състоянието на действителна война между тях (foedus Amphictyonum)².

§ 55.³

VI 344

Изглежда, като че ли е лесно да се изясни това право. То би могло да се обоснове с правото да правиш каквото си искаш със Своето (своята собственост). Та, каквото човек сам е

VI 345

направил по субстанция, на това той има неоспоримото право на собственост. Това, следователно, е дедукцията, която един „чист” юрист — само като юрист — може да състави.

Това правно основание (което, изглежда, макар и смътно, се привижда на монарсите), важи, наистина, по отношение на животните, които могат да бъдат собственост на хората. То, обаче, не върви да бъде приложено по отношение на човека, и то, най-вече, към гражданина на държавата. Защото гражданинът трябва да бъде разглеждан винаги като съвместно законодателстващ член на държавата, (не само като средство, а заедно с това и като цел сам по себе си). И, затова, по отношение на воденето на война гражданинът трябва да даде чрез своите представители свободното си съгласие, не само изобщо, но и за всяко конкретно

VI 346

обявяване на война. Единствено под това ограничаващо условие държавата може да разполага с неговата пълна с опасности военна служба.

§ 56¹.

VI 346

В естественото състояние на държавите правото на война и на враждебни действия е разрешен начин на действие. Посредством него една държава със собствени сили преследва своето право спрямо друга, когато счита, че е увредена от нея. Така е, защото в естественото състояние защитата на правото не може да се осъществи чрез юридически процес (чрез какъвто в правното състояние се уреждат всички конфликти). Такова увреждане се счита да представлява, освен действеното нападение (първата агресия, която е различна от първите враждебни действия), също и заплахата. Към нея следва да се причисли едно вече предприето въоръжаване [на което се основава и правото на превантивни действия (ius praeventionis)], а също и само застрашаващото (чрез присъединяването на нови територии) увеличение на мощта (potentia tremenda)² на някоя друга страна. Също така, по слабата държава ще бъде увредена, без всякакво действие, от по-мощната поради наличието на самото такова състояние; и в естественото състояние на държавите една такава атака би била оправдана. На това се гради и правото на равновесие на силите между всички взаимодействащи си държави.

§ 57.²

VI 347

Правото по време на война създава за международното публично право най-много трудности. Трудно е, дори да си съставиш за него някакво понятие и да си мислиш за някакъв закон в това беззаконно състояние (inter arma silent leges)³, без да влезеш в противоречие със самия себе си. Това право би трябвало да бъде следното: Войната да се води въз основа на такива принципи, които биха позволили да е все още възможно щото държавите да излязат от естественото състояние (във външните отношения помежду си) и да встъпят в правно състояние.

На държавата, срещу която е начената война, са разрешени всякакъв вид защитни средства, само не и такива, които биха направили нейните поданици негодни да бъдат граждани на държава. Защото по този начин тази държава би се превърнала в негодна да бъде считана за персона по международното право в отношенията между държавите (да има същите права като другите държави). Към тези средства спадат следните: Да използва своите поданици като шпиони и — също и чужденци — като отровители, като коварни действащи от засада убийци (в тази категория би могло да се причислят също и т. н. снайперисти, които издебват отделни лица из засада), а също и за разпространението на фалшиви съобщения. С една дума, неправомерно е да използва такива вероломни средства, които биха унищожили доверието, което е необходими за установяването в бъдеще на траен мир.

Във войната е разрешено да се

VI 348

§ 58.¹

VI 348

Правото след войната, т. е. в момента на сключване на мирния договор и с оглед на последиците му, се състои в следното: Победителят поставя условията за постигане на съгласие по тях с победения и за съставянето на междудържавни договори за сключването на мира. Това той прави не изхождайки от някакво измислено право, което уж е получил в резултат на твърдяното увреждане, което противникът му бил причинил, а — като оставя настрана този въпрос — опирайки се на своята мощ. Победителят не може да претендира да му се възстановят направените за воденето на войната разноски, защото тогава би следвало да обяви войната да е била противоправна за противника му. Дори и да си мисли такъв аргумент, победителят не следва да го изтъква, защото така би обявил войната за наказателна и би нанесъл от своя страна оскърбление. Към правото след войната принадлежи и взаимното освобождаване на пленниците, без никакъв откуп и без условие броят на насрещно освобождаваните пленници да е равен.

Колонията или провинцията: това е народ, който има собствено устройство, законодателство и земя. На тази земя принадлежащите към някоя друга държава са чужденци, дори и тази друга държава да упражнява върху колонията или провинцията, като нейна метрополия (държава-майка) висшата власт и така да господства като над държава-дъщеря. Все пак, последната се управлява сама чрез свой собствен парламент, във всеки случай и под председателството на вицекрал (civitas hybrida)¹. Такава метрополия е била някога Атина по отношение на някои острови, а сега² — Великобритания по отношение на Ирландия.

Още по-малко може чрез войната да се обосновава и оправдава поробването на надвития народ,

VI 349

Това че амнистията се включва във сключването на мира, лежи в самото негово понятие.

§ 59.¹

VI 349

1) да пребивава в мир, когато в съседство се води война или правото на неутралитет;

2) да й бъде осигурена продължителността на сключения мир, т. е. правото на гаранция;

3) правото да се обвързва взаимно с няколко държави в съюз (алианс) за съвместна защита срещу всички външни или вътрешни евентуални нападения; но не и на съюз за нападения или за вътрешно увеличение на мощта.

§ 60².

VI 349

А иначе, изразът за неправ враг в естественото състояние

VI 350

е плеоназъм, защото естественото състояние е само по себе си състояние на несправедливостта. Един справедлив враг би бил този, по отношение на който би било неправо да му се противопоставям; той, обаче, не би бил тогава мой враг.