Имануел Кант метафизика на нравите
Изтегляне 3.09 Mb.
|
| § 23.4
VI 277
Има три вида придобиване по този закон, които са в зависимост от предмета му: Мъжът придобива съпругата, двойката придобива деца, а семейството – домашни помощници. Всичко това може да бъде придобивано, но заедно с това е и неотчуждаемо. А правото на владелеца на тези предмети е най-личностното право. Право на семейното съдружие.1
§ 243. VI 277 Половото общуване (commercium4 sexuale) е взаимното ползване, което двама души вършат на половите органи и способности един на друг помежду си (usus5 membrorum6 et facultatum sexualium alterius). Това ползване е или естествено (чрез което могат да се създават себеподобни) или противоестествено. Последното е или с лице от същия пол или с животно, различно от човешката порода. Тези нарушения на закона се наричат противоестествени пороци (crimina carnis7 contra naturam), на които е срамно дори имената да се споменават. Тъй като представляват оскърбление на човечеството в нашето собствено лице, те не могат да бъдат оправдавани, като се допускат каквито и да било ограничения и изключения от тяхното цялостно отхвърляне. Естественото полово общуване е или такова от чисто животинско естество (vaga8 libido1, venus2 volgivaga3, fornicatio4) 5, или общуване според закона. Последното е бракът (matrimonium), т. е. свързването на две лица от различен пол за доживотно взаимно владение на своите полови свойства. Целта да се създават и възпитават деца може и да си остава винаги една цел на природата, която за осъществяването й е вродила на хората стремеж на половете един към друг. Не се изисква, обаче, за човека, който сключва брак, да трябва да си е поставил тази цел като условие за правомерността на тази негова връзка. Защото, иначе, би трябвало, когато се преустанови създаването на деца, бракът от само себе си да се разтрогне. Дори и да се предполага наличието на удоволствие от взаимната употреба на половите характеристики между мъж и жена, брачният договор не е някакъв договор, който се сключва, ако ти кефне, VI 278 а е един необходим по силата на закона на човешкия род договор. Т. е., ако мъж и жена искат да се наслаждават взаимно един друг на половите си свойства, те по необходимост трябва да сключат брак; това е необходимо според правните закони на чистия разум. § 25.6 VI 278
Фактически, естественото ползване, което единият пол прави с половите органи на другия пол, представлява удоволствие, за което едната страна се отдава на другата. В този акт човек прави сам себе си вещ, което противоречи на правото на човешкия род в неговото собствено лице. Това е възможно само при едно условие: Когато едното лице придобива другото като вещ, второто реципрочно по същия начин придобива първото и по този начин отново придобива себе си и възстановява личността си. Тъй като човешката личност е абсолютна единица, придобиването на една част от човешкия организъм представлява придобиване на цялата личност. Следователно, отдаването и приемането на лице от единия пол за удоволствието на друго лице от другия пол не само е допустимо единствено при условието на сключен брак, но също и единствено при това условие е и възможно. Но, че това лично право, все пак, е същевременно и с вещен характер, се основава на това, че, когато единият от съпрузите избяга, или се отдаде във владение на Друг, то другият съпруг може по всяко време и безусловно да си го върне в свое владение като вещ. § 26.1 VI 278 По същите съображения отношението между съпрузите е отношение на равенството както на владението, така и на личностите, които реципрочно се владеят помежду си. Това, следователно, го има само при моногамията; защото при полигамията лицето, което се отдава, получава само част от този, на който изцяло е станало негово, и, значи, превръща себе си в обикновена вещ. Съпрузите влизат в съвместно владение и на материалните блага; те имат, все пак, правомощието да си запазят — макар и с отделен специален договор — самостоятелната употреба на една част от тях. Извънбрачното съжителство2, както и наемането на едно лице за еднократно удоволствие (pactum fornicationis)3, не са годни да представляват правно издържан договор. Това следва от посочените вече по-горе основания. Защото, VI 279
що се отнася до последния договор, всеки ще признае, че лицето, което го е сключило, не може правно да бъде принудено да спази своето обещание, ако се попишмани. По същия начин отпада и първият договор, а именно за извънбрачното съжителство (като pactum turpe4). Защото той би бил един договор за наем (locatio-conductio)1 и то на някаква телесна част, която да бъде ползвана от някой Друг. А поради неделимото единство на телесните членове на човека, отдалият така своята телесна част отдава самия себе си като вещ на избора на Другия. Поради това, всяка страна на така сключения договор може да го отмени тогава, когато си поиска, без другата страна да може да се жали, че е увредено правото й. Същото важи и за морганатическия неравен брак. При него се използва съсловната разлика между двамата съпрузи, за да се даде по-голяма власт на единия от тях върху другия. Този брак на практика не се различава, според чистото естествено право, от конкубината и не представлява истински брак. Поставя се и въпросът: „Дали не противоречи на равенството на съпрузите, когато законът указва на съпругата за отношенията й със съпруга, че той трябва да бъде нейният господар (той ще е заповядващата половинка, тя – подчиняващата се)?” Това не може да се разглежда като противоречащо на естественото равенство между съпрузите, ако в основата на това господство лежат само естественото превъзходство на способностите на мъжа над тези на жената в осъществяването на общите интереси в семейната общност, както и основаното на това състояние негово право да заповядва. Това може да бъде извлечено от самия Дълг за единството и равенството с оглед на целта на брака. § 27.2 VI 279 Брачният договор се осъществява чрез съпружеското полово съжителство (copula carnalis)1. Брачен договор между две лица от различен пол, който е сключен с тайното разбирателство да се въздържат от плътско общение или със съзнанието, че единият или и двамата от страните по този договор е неспособен към такова общуване, представлява един симулиран договор и не учредява никакъв брак. Затова той може да бъде разтрогнат по собствено усмотрение от всяка от двете страни. Ако, обаче, споменатата невъзможност настъпи едва след сключването на брака, то правото по договора няма да пострада поради това невиновно събитие. VI 280 Следователно, придобиването на съпруга или на съпруг не възниква facto (чрез половото съжителство) без предварителен договор, също не и pacto (единствено чрез брачния договор, без последващо полово съжителство). Придобиването възниква lege: като правна последица от моралното задължение в една полова връзка и то не другояче, а посредством встъпването във взаимното владение между лицата; като това владение получава своята действителност само чрез същевременната реципрочна употреба на собствените им полови свойства. Право на семейното съдружие. Второ заглавие: Родителско право.1 § 28.2 VI 280 От Дълга на човека към самия себе си, т. е. към човешкия род в собствено му лице, произтича правото (ius personale) на лицата от двата пола да се придобиват реципрочно един друг чрез брака като вещи. По същия начин, и от раждането в тази общност произлиза Дългът за съхранение и обгрижване на продукта на споменатите лица, т. е., на децата. Последните — като лица — имат по този начин едно изначално и по рождение (а не наследено) право да бъдат обгрижвани от родителите си, докато станат способни сами да се грижат за себе си. Това право е по силата на закона (lege), и е непосредствено, т. е., не се изисква за него някакъв специален правен акт. Роденото дете е личност и ние не можем да си съставим понятие* за създаването чрез само някакъв физически акт на едно същество надарено със свобода. Затова, с оглед на практиката VI 281
е правилна, а също и нужна, идеята да се разглежда актът на създаването на детето като такъв, с който самоволно бива поставено и доставено в света едно лице без неговото съгласие. Заради това им деяние родителите са обременени с обвързаността — доколкото е по силите им — да направят така, че това лице да е доволно от това си състояние. Така, родителите не могат да третират своето дете като някакво свое изделие (защото едно надарено със свобода същество не може да бъде такава вещ). Те и не могат да го унищожат като някаква собствена вещ, или да го изоставят на произвола на съдбата. Защото с раждането те са доставили на този свят не просто някакво същество, а един гражданин на света, когото са поставили в състояние, което не може — също и според правните понятия — да им е безразлично. Забележки: *-280 Не можем да си съставим понятие дори и за това, как така е възможно Бог да сътворява свободни същества. Защото, след сътворяването им, както може да изглежда, всички бъдещи техни действия — като предопределени от този първи акт — биха били включени в поредицата на природните необходимости, т. е., тези същества не биха били свободни. Но това, че ние, хората (тези същества), все пак, сме свободни, се доказва — като чрез една повеля на разума — от категорическия императив в морално-практически аспект, макар и разумът да не може да обясни в теоретически аспект това отношение на причина към следствие, защото тук и двете са свръхсетивни. Всичкото, което може да се възложи в този случай на разума, е, щото той да докаже, че в понятието за сътворяването на свободни същества няма никакво противоречие. И това може да се извърши, като се //VI 281// покаже, че противоречие се съзира само тогава, когато категорията на каузалността и заедно нея времевото условие — нещо, което не може да бъде избегнато по отношение към сетивните обекти, (а, именно, че причината за едно следствие винаги го предхожда) — се пренесат и към отношението едно към друго на свръхсетивните неща. А това и действително се случва, когато на споменатото каузално понятие се придава обективна реалност в теоретичен аспект. Противоречието, обаче, изчезва, когато в морално-практически, т. е. в несетивен аспект, за понятието на сътворението се употребява чиста категория, (без да се подвежда под тази категория някаква сетивна схема1). Ученият философ на правото няма да обяви това изследване (водещо до началните елементи на трансценденталната философия) за ненужно мъдруване, оплело се в безцелни мъглявости, ако подложи на преценка както трудността на подлежащата на решение задача, така и необходимостта, все пак, да бъдат заедно с това и съответно задоволени изискванията на правните принципи. 29.1 VI 281
От този споменат в предния параграф Дълг необходимо произлиза също така и правото на родителите да ръководят2 и образоват детето дотогава, докато то все още не е способно да употребява както телесните си органи, така и разсъдъка си. Този Дълг включва, освен препитаването, също и грижата да възпитават детето, и то, както прагматически, та то да би могло в бъдеще само да се издържа и развива, също така и да го образоват морално; иначе родителите ще са виновни за това, че са го занемарили. Всичко това продължава до времето, когато децата излязат изпод родителската власт (emancipatio)3, от който момент преустановява и бащиното право4 да заповядва. Родителите не придобиват никакво вземане към децата за възстановяване на разноските свързани с дотогавашното отглеждане и усилия; за всичко това родителите, след като са приключили отглеждането на децата си, само могат да разчитат последните да се чувстват обвързани към тях единствено водени като от някакъв добродетелен Дълг5, а именно от благодарност. VI 282
Тъй като родителите и децата са личности, следва, че децата не могат никога да бъдат считани като собственост на родителите си. Все пак, те принадлежат към Моето и Твоето на последните (защото децата подобно на вещи са във владението на родителите си и могат да бъдат върнати, дори против волята им, в това владение, от владението на които и да са трети лица). Това право на родителите, обаче, не е обикновено вещно право, и е неотчуждаемо (ius personalissimum1). То, обаче, не е и някакво обикновено лично право, а представлява едно лично право с вещен характер. Тук се набива на очи, че към разделите на вещното и на облигационното право е необходимо да се прибави и раздел със заглавие „За личното право с вещен характер”; досегашното класифициране, следователно, не е пълно. Така, ако иде реч за родителското право върху децата като част от домочадието, родителите могат не само да се позоват на задължението на децата да се върнат дома, ако са избягали от къщи, но имат и правото да им се наложат като на вещи и да ги заловят (като избягали домашни животни). Право на семейната общност. Трето заглавие: Правото на господаря на дома.1 § 30.2 VI 282 Децата на дома, които заедно с родителите образуват семейството, стават пълнолетни (maiorennes), без всякакъв договор за прекратяване на досегашната си зависимост, а със самото постигане на способността да се съхраняват сами. Тогава те стават господари сами на себе си (sui iuris); това настъпва, от една страна, като природно пълнолетие според всеобщия естествен процес, от друга страна, отчасти и съобразно на особените им природни характеристики. Децата получават това право без специален правен акт, т. е. само по силата на закона (lege); те и не дължат нищо за своето отглеждане на родителите, така, както и, реципрочно, последните по същия начин се освобождават от своята обвързаност към децата. С това и двете страни получават (или си възвръщат отново) своята естествена свобода. Семейната общност между тях, обаче, която бе необходима по силата на Закона, сега вече се разпада. Двете страни могат да запазят действително същото семейно съдружие, но в VI 283
една друга форма на обвързаност: а именно формата на договорно свързване на стопанина на дома с домашния персонал (с домашните прислужници или прислужнички). Т. е., съхранява се същата семейно съдружие, но сега вече под ръководството на стопанина на дома (societas herilis)1. За целта с договор стопанинът на дома основава със станалите пълнолетни деца или, ако семейството няма такива, с други свободни лица (от семейното съдружие) едно домашно съдружие. Това е едно неравноправно съдружие (такова на заповядващия или господаря и на подчиняващите се или прислугата — imperantis2 et subiecti3 domestici4). Прислугата принадлежи към Своето на господаря на дома — и що се отнася до формата (статуса) на владението — също като едно вещно право. Защото, ако прислужникът му избяга, господарят може — само по своя едностранен избор — да го върне в своето владение. Що се отнася, обаче, до материята на неговата власт, т. е., как може да ползва своите домашни, той не може никога да се държи като техен собственик (dominus servi)5. Защото прислугата е попаднала под негова власт само чрез договор. Договор, обаче, чрез който едната от страните се отказва в полза на другата от цялата си свобода, ще бъде нищожен. Защото с такъв договор тази страна би престанала да бъде личност, следователно няма да има задължение да спазва някакъв договор, а ще признава само силата; такъв договор би бил в противоречие със самия себе си. (Тук не става дума за правото на собственост върху този, който поради извършено от него престъпление е загубил личността си). Този договор на господаря на дома с прислугата, следователно, не може да бъде такъв, че използването1 на слугите да се превърне в тяхното похабяване2. Преценката, дали това е или не е така, принадлежи не само на господаря, но също и на прислугата (защото слугите не са роби3). Следователно, този договор не може също да бъде сключен и като доживотен, а, най-многото, за неопределено време, през което всяка страна ще може го прекрати. Децата на слугите (дори и на тези, които поради престъпленията си са станали роби), обаче, винаги ще бъдат свободни. Защото всеки човек, като още не извършил никакво престъпление, се ражда свободен. А разноските за отглеждане на детето на роба до пълнолетието му не могат да му се начисляват като някакъв дълг, който то ще трябва да погаси. Защото и робът щеше, ако можеше, да отглежда децата си, без да им начислява за това разноски. А щом робът няма тази възможност, вместо него в това задължение встъпва робовладелецът. * * *
VI 284 Вижда се и тук, както и под предните две заглавия, че имаме пред нас едно облигационно право с вещен характер (правото на господство над прислугата). Защото господарят може да си върне обратно избягалия слуга и да си го изиска като външно Свое от всеки негов владелец, без да трябва преди това да се изследват нито основанията, които са накарали слугата да избяга, нито дали той има право за това. Догматично подразделяне1 на всички права, които могат да бъдат придобивани с договор. § 31.2 VI 284 От метафизическото учение за правото може да се изисква да изброи a priori изчерпателно и определено членовете на своето подразделяне (divisio logica) и така да състави своята истинска система. Иначе всяка емпирична класификация ще бъде само фрагментарна (partitio)3 и ще оставя несигурност: дали няма да се явят още и други части, които да са нужни за попълване на цялата сфера на подразделени понятия. Класифицирането, което е извършено според някакъв принцип a priori (в противовес на емпиричното подразделяне), можем да наречем догматично. Договорът, разглеждан обективно сам по себе си, се състои от два правни акта: от обещанието и от приемането му. Придобиването чрез последното (приемането) — стига това да не е pactum re initum4, който изисква предаването — не е част от договора, а е юридически необходимата последица от него. Преценено, обаче, субективно, т. е. като отговор на въпроса: „Дали тази необходима според разума последица (каквато трябва да е придобиването), ще се осъществи и действително (ще бъде и физическа последица)”? За такъв резултат, обаче, аз не получавам все още чрез приемането на обещанието никаква гаранция. Една такава гаранция, следователно, ще принадлежи външно към модалността на договора, а именно към сигурността на придобиването чрез него. Така тя ще бъде една добавка за пълнотата и завършеността на средствата за постигане на намерението на договора, а именно, за постигане на придобиването. И за тази цел ще се появяват три лица: промитентът, промисарът и поръчителят. Чрез последния — и чрез неговия отделен договор с промитента — промисарът наистина не получава нещо в повече, с оглед на самия обект на договора, но все пак, получава средство за принуда да постигне Своето. VI 285
Според тези основоположения на логичното (рационално) класифициране, съществуват собствено само три прости и чисти вида договор. Според смесеното и емпирично подразделяне, обаче, което прибавя към принципите според чистите закони на разума на Моето и Твоето още и статутарни и обичайни1 принципи, има безброй видове договори. Те, обаче, лежат извън обсега на метафизичното учение за правото, което единствено трябва да бъде описано тук. С всеки договор се възнамерява, именно: А) едностранно придобиване (благотворителен договор)1, или
Б) реципрочно придобиване (възмезден договор)2, или дори не се и цели никакво придобиване, а В) договорът се сключва само с намерението да се подсигури Своето (този договор може да бъде както благотворителен, така и възмезден). А. Благотворителният — с едностранно придобиване — договор (pactum gratuitum)3 може да бъде: а) За съхранение на поверено имущество (depositum)4; б) За даване на заем за ползване на определена вещ (commodatum5); в) За дарение (donatio). Б. Възмездните договори могат да бъдат за отчуждаване или за наем на вещ : І. Договори за отчуждаване на вещ (permutatio6 late sic dicta)7, които са: а) Договорът за замяна на вещ срещу вещ (permutatio stricte sic dicta)8; б) Договорът за покупка-продажба (emtio9 venditio10) — стока срещу пари; в) Договорът за заем (mutuum)1: С него се отчуждава вещ под условие, тя да бъде получена обратно като определена само по рода си (напр., пшеница срещу пшеница или пари срещу пари). ІІ. Договори за наем (locatio conductio)2, които са: а) Договорът за отдаване под наем на моя вещ някому другиму, за да я употребява (locatio rei)3. Ако тази вещ може да бъде върната само in specie4, този договор, бидейки възмезден, може да бъде свързан и с олихвяване (pactum usurarium5); б) Договорът за наем на работа (locatio operae)6. С този договор давам съгласието си за употребата от Друг на моите сили срещу определена цена (merces)7. Работещият съгласно този договор е наемният работник8 (mercennarius)9. в) Договорът за упълномощаване10 (mandatum)11. Когато воденето на работите на Друг вместо него се извършва, без същевременно да е и от негово (на представлявания) име12, то се нарича водене на чужда работа без поръчка13 (gestio14 negotii15). Ако, обаче, воденето на чуждата работа се извършва и от името1 на Другия, VI 286
тогава то се нарича договор за поръчка2 и — в случай, че е и договор за наем на работа — е един възмезден договор (mandatum onerosum3). В) Договорът за подсигуряване4 (cautio)5 се явява в следните три вида: а) Договор за предоставяне и приемане на залог (pignus)6. б) Гарантиране на обещанието на някой Друг (fideiussio)7. в) Личното поръчителство, гаранция с лично изпълнение (praestatio obsidis8). В нашия списък на способите на прехвърляне на Своето върху някой Друг (translatio9) ще намерят място и понятия за обекти, както и за инструменти на това прехвърляне, които са съвсем емпирични. Дори изглежда, че те, собствено и по своята възможност, нямат място в метафизическото учение за правото, в което класифицирането трябва да бъде извършено според принципи a priori, т. е., като се абстрахираме от материята на съответното обществено отношение (която би могла да бъде по желание на страните) и обръщаме внимание само върху формата. Такива понятия са: понятието — в раздела за покупката и продажбата — „пари” като различавани от всички други отчуждаеми вещи, т. е. от стоките, а също и понятието „книга”. Ще видим, обаче, че както споменатото понятие за най-великото и най-употребяваното от всички средства за осъществяване на общуването с вещи между хората, наречено покупка и продажба (търговия), така и понятието за книгата, като най-великото средство за обмяна на мислите, че и двете могат да бъдат сведени до чисти интелектуални отношения. Значи, списъкът ни на чистите договори не е замърсен с емпирични примеси. 1І. Какво са това парите? VI 286
Парите, като вещ, са такива, че могат да бъдат използвани, само като биват отчуждавани. Това е една добра (дадена от Ахенвал2) номинална дефиниция на парите. Тя, наистина, е достатъчна, за да бъдат различавани този вид предмети на избора от всички останали; не ни дава, обаче, разяснение за рационалната възможност на една такава вещ. Все пак, от това е ясно, че: 1) Първо, в гражданския оборот споменатото отчуждаване не става с намерение за даряване, а с такова за реципрочно придобиване (чрез един pactum onerosum); 2) Второ, парите се мислят като прието всеобщо (в един народ) средство за търговията, само по себе си нямащо потребителна стойност за разлика от вещта като стока (вещ, VI 287 която има такава стойност и има отношение към специфичните нужди на този или онзи от народа); те, обаче, представляват всички стоки. Една крина жито има най-голяма потребителна стойност като средство за задоволяване на човешките потребности. С нея могат да се хранят и животните, които ни помагат: като ни служат за изхранване, за придвижване и за да работят вместо нас. Така посредством житото хората се съхраняват и размножават. Хората, пък, произвеждат не само споменатите природни продукти, но също и изкуствени продукти, с които се подпомагат всичките ни потребности: за изграждане и обзавеждане на нашето жилище, облекло, всякакви префинени наслаждения и въобще за всякаквите удобства, които ни предоставят стоките на промишлеността. Стойността на парите, обратно, е само индиректна. На тях самите не можем да се наслаждаваме, или като вещи да ги употребяваме непосредствено за нещо си. Те, обаче, са едно средство, което от всички вещи най-широко се употребява. След тази разсъждения можем да дадем за сега следната реална дефиниция на парите: „Парите са универсалното средство на хората да обменят помежду си своя производителен труд1”. Така, националното богатство, доколкото може да се придобива с пари, представлява, собствено, количеството на продуктивния труд, с който хората се разплащат помежду си, и което богатство се изразява с паричния оборот в народа. Затова вещта, която ще служи за „пари”, следва самата тя да коства и толкова продуктивен труд, за да бъде добита и доставена в ръцете на другите хора, колкото е равен на този труд, чрез който стоката (природни или изкуствени продукти) е била произведена и срещу която парите биват заменяни. Защото, ако би било по-лесно да се набави материалът служещ за пари, отколкото е стоката, за която те се обменят, на пазара биха се явили пари в повече от предлаганите за продан стоки. И, щом като продавачът би трябвало да положи повече продуктивен труд за своята стока, отколкото купувачът, към когото парите идват по-лесничко, тогава заедно с това би се намалил и съкратил продуктивният труд при изготвянето на стоката, изобщо промишленият труд, който е източникът на общественото богатство. Затова банкнотите и асигнациите не могат да бъдат считани за пари, макар и за известно време да могат да ги заместват. Защото изготвянето на банкнотите и асигнациите почти не коства работа и тяхната стойност се основава само на доверието, че ще продължава и занапред досега осъществяваната им обмяна в звонкови пари. И затова при евентуалното откритие, VI 288
че последните не са налични за един лесен и сигурен паричен оборот, споменатото доверие изведнъж изчезва и сривът на плащанията става неизбежен. Производителният труд на тези, които работят в златните или сребърни мини в Перу и Ново Мексико, предвид на усилията особено поради многократните неуспешни опити при търсенето на златни и сребърни жили, е по-голям от полагания в Европа за изготвянето на стоки. Затова производителният труд в първите две страни — бидейки невъзнаграден — би западал от само себе си и този процес би довел тези страни скоро да изпаднат в бедност. Това, обаче, не се случва, тъй като производителният труд на европейците, стимулирани тъкмо от добиваните в преждеспоменатите страни метали, съответно се увеличава. По този начин чрез предлаганите европейски луксозни стоки се поддържа в тези страни желанието за минно дело. Така, производителен труд срещу производителен труд: те постоянно се стимулират взаимно. Как, обаче, е възможно, щото вещта, която първоначално е била стока, накрая да стане пари? Така, някой силен и притежаващ власт владетел, ще да е бил голям потребител на някаква материя, която първоначално е употребявал за украса и блясък на слугите (на двора си) — напр. злато, сребро, бакър, или някакъв вид красиви раковини (каури1), или — като в Конго — някакъв вид рогозки наречени макута2 или — като в Сенегал — железни пръти а на Брега на Гвинея дори и роби-негри. Когато, обаче, такъв управител на страна започне да изисква от своите поданици да заплащат данъците си в такава някаква материя (като стока), усърдието на последните в набавянето на тази материя бива стимулирано. А, освен това, на поданиците им бива и заплащано със същите стоки, според определени регламенти (пазарни или борсови) на търговския оборот. Само по този начин (по мое мнение) е могло една стока да стане законно средство между поданиците за обмена на производителния им труд и с това да стане и законно средство на държавното богатство, т. е. да стане пари. Интелектуалното понятие, под което е подведено емпиричното на парите, е, следователно, това за една вещ, която, схващана в процеса на промяната на владението (permutatio1 publica), определя цената на всички други неща (стоки); към последните принадлежат дори науките, доколкото те не биват преподавани на хората гратис. А количеството на парите в народа образува неговото имуществено богатство2 (opulentia)3. Защото цената (pretium) представлява обществената преценка за стойността (valor) на една вещ отнесена към пропорционалното количество на това, което е универсалното заместващо средство при насрещната обмяна (при оборота) на продуктивния труд. Затова там, където търговският обмен е голям, нито златото, нито VI 289 медта се считат собствено за пари, а само за стока. Защото от първото има на разположение твърде малко, а от втората — твърде много. Затова те не могат лесно да бъдат вкарвани в обмен, а освен това не могат и да са на разположение в такива малки части, които са необходими за размяната им срещу стока при най-дребните покупки. Среброто (повече или по-малко примесено с бакър) се приема затова в големия световен търговски обмен да е собственият материал на парите и мащабът за изчисляване на всички цени. Останалите метали (в още по-голяма степен това важи за неметалните материи) могат да служат като материал за парите само у някой народ с малък търговски обмен. Споменатите ценни метали, когато не само е измерено количеството им, но също са сечени и щемпелувани, т. е. снабдени със знак, който указва колко трябва да струват, представляват законни пари, т. е. монети. „Парите, следователно, (според Адам Смит) са тези телесни вещи, чието отчуждаване е средството — и същевременно мащабът на продуктивния труд — чрез което хората и народите влизат помежду си в търговски обмен”1. Тази дефиниция издига емпиричното понятие за парите до интелектуалното — ограничавайки се само до формата на реципрочните престации във възмездния договор и се абстрахира от тяхната материя — и с това до правното понятие изобщо на прехвърлянето (commutatio2 late sic dicta)3 на Моето и Твоето. И по този начин тя представя преждеспоменатия списък като съобразен с догматично a priori подразделяне, а с това и самата Метафизика на правото като система. ІІ.
VI 289 Книгата: това е едно писмено съчинение (дали е изготвено с перо или е печатано, на малко или на много страници, тук е безразлично) представящо слово, което някой — чрез видими знаци на речта — отправя към публиката. Този, който й говори от свое собствено име, се нарича писател (autor)1. Този, който се обръща словесно чрез някакво писание към публиката от името на друг (на автора), е издател. Последният, ако върши това с разрешението на автора, е правомерен издател; но, ако го върши без такова разрешение, е неправомерен издател, т. е. нарушител-преписвач2. Сумата от всички копия на оригиналното писание (екземпляри) представлява изданието. Неоторизираното отпечатване на книги3 е забранено по принцип от правото. Съчинението не е непосредственото представяне на някакво понятие (както, напр. една гравюра върху бакър представя портрета, или, както една гипсова отливка VI 290 представя бюста на определено лице). А то представлява едно отправено към публиката слово, т. е. писателят говори публично чрез издателя. Последният, обаче, а именно издателят, говори (чрез своя работник-специалист, operarius4, печатаря), но не от своето собствено име, (защото иначе би се представял за автора), а от името на писателя; за това той получава правото само чрез едно дадено му от последния пълномощно (mandatum). Неоторизираният издател говори чрез самоволното си издание наистина пак от името на писателя, но без да има за това пълномощно от него (gerit se mandatarium absque mandato)1. По този начин неоторизираният издател извършва спрямо назначения от автора (т. е. единствено правомерния) издател престъпление, като му присвоява ползата2, което последният би могъл и би искал да извлече от употребата на своето право (furtum3 usus4). Следователно, неоторизираното отпечатване на книги е забранено от правото. Още от първи поглед личи, че неоторизираното отпечатване на книги е крещяща несправедливост. Съществува, обаче, някаква привидност на неговата правомерност, причината за което е следната: От една страна книгата е телесен изкуствен продукт (opus5 mechanicum). Такъв продукт може да бъде възпроизвеждан от този, който се намира в правомерно владение на негов екземпляр и има вещно право върху него. От друга страна, обаче, книгата представлява и отправено към публиката слово на издателя, което, ако той не е упълномощен за това от автора, няма право публично да възпроизвежда (praestatio operae)6. Това е, следователно, едно лично право и заблудата се състои в това, че двете права се объркват едно с друго. * * *
Объркване на облигационното право с вещното право има място още и в един друг случай, принадлежащ към договора за наем (Б, II, a)1, а, именно, при наема на жилищен имот (ius incolatus)2, и с това дава материал за спорове. Пита се, именно, в случая: „Длъжен ли е собственикът, ако продаде на трето лице своята дадена под наем къща (или земя) преди изтичането на срока на договора за наем, да включи в договора за продажба условие за продължаване на наема? Или може да се каже, че покупката отменя наема3 (все пак след изтичането на някакъв — определен от естеството на ползването на вещта — срок за разваляне на договора)?” В първия случай къщата действително би била обременена с някаква тежест (onus)4, с някакво право върху тази вещ, VI 291
което наемателят е придобил върху нея (върху къщата). Такова нещо може и да се случи чрез вписване в кадастъра на наемния договор за къщата. В такъв случай, обаче, това не би било един само договор за наем, а към него би трябвало да се прибави и още един договор (на какъвто немного наемодатели биха се съгласили). Следователно, валидно е положението „покупката отменя наема”, т. е., пълното право върху една вещ (собствеността) надделява над всяко несъвместимо с него облигационно право. Не се засяга, все пак, в такъв случай претенцията на наемателя — произтичаща от договора за наем — да бъде обезщетен за възникналите за него поради прекъсването на този договор щети. Епизодичен раздел1. За идеалното придобиване на един външен предмет на избора § 32.2 VI 291 Наричаме идеално това придобиване, което не съдържа никаква каузалност във времето, т. е., има за основание само някаква идея на чистия разум. То, обаче, е не по-малко истинско и не е въображаемо; а не се нарича реално само за това, че актът на придобиването не е емпиричен. В този случай субектът придобива нещо от някой Друг, който, или още не е налице (за него само се приема, че е възможно да съществува), или тъкмо престава да съществува, или вече го няма. Постигането на владението в такива случаи, следователно, е само една практическа идея на разума. Има три начина на идеално придобиване: 1) чрез придобивна давност; 2) чрез наследяване; 3) чрез непреходна заслуга3 (meritum4 immortale), т. е. претенцията за доброто име след смъртта. И трите начина на придобиване могат да имат ефект само в публичноправното състояние на обществото. Те, имат, обаче, своето основание не само в гражданската конституция и в произволни статути. Защото те съществуват a priori и са мислими като необходими още преди това в естественото състояние на обществото (sunt iuris naturae)1; та — в последствие при гражданското устройство на обществото — законите да се нагаждат съответно на тях. І.
§ 33.
VI 291 Мога да придобия собствеността на някой Друг и само чрез дълго владение (usucapio)3. Това става, не защото имам правото да VI 292 предполагам неговото съгласие (per consensum praesumtum)4. Нито пък, защото мога да приемам, че той, щом като не ми е възразявал, се бил отказал от своята вещ (rem derelictam)5. А дори и в случай, че има някакъв истински претендент предявяващ собственически претенции върху тази вещ, аз пак придобивам собствеността върху нея. Защото мога да изключа този претендент и само чрез моето дълго владение и да игнорирам предишното му съществуване. Въобще мога да процедирам така, като че ли той по времето на моето владение е съществувал само като нещо въображаемо1, дори и да съм бил уведомен за неговото съществуване и за последващата му претенция. Този начин на придобиване се нарича, макар и не съвсем точно, че е чрез изтекла погасителна давност2 (per praescriptionem)3. Защото възражението за погасяването на претенцията е само последица от придобиването, което трябва да е предхождащо. А сега следва да докажем възможността да се придобива по този способ. На този, който не осъществява постоянен владелчески акт (actus possessorius)4 върху някаква външна вещ като своя, се гледа с право, че (като владелец) въобще не съществува. Защото той не може да твърди, че претърпява увреждане, щом като му липсва основанието, че владее вещта. А, ако после заяви, че е собственик, след като вече някой Друг е встъпил във владение на вещта, то с това той казва само, че е бил собственик някога преди, но не и че сега още е такъв, нито и че владението му е непрекъснато, без някакъв продължителен правно значим акт да го е прекъсвал. Той може — при положение, че дълго не е употребявал вещта — да си осигури Своето само чрез един правен и то продължителен, траен и доказан владелчески акт. Нека да разгледаме следното състояние: Да речем, че пропускът на стария собственик да упражнява владелчески акт не би имал за последица възможността на някой Друг да основе едно правно издържано владение (possessio irrefragabilis)1 въз основа на законосъобразното си и добросъвестно владение (possessio bonae fidei)2 и да счита, че е придобил така владяната от него вещ. Ако беше така, то никое придобиване не би могло да е окончателно3 (осигурено), а всяко би било само преходно (временно). Защото историческите ни знания няма да са достатъчни, за да ни дадат възможност да проучим назад във времето чак до първия владелец и неговия акт на придобиване. Презумпцията, върху която се основава придобиването по давност (usucapio)4, е не само правомерна като предположение (разрешена, iusta5), но е и юридическа (praesumtio iuris et de iure)6. Като такава тя представлява предпоставка за такова придобиване и според принудителните закони7 (suppositio8 legalis)9: „Който не успее да докаже безсъмнено акта на своето владение, губи в полза на настоящия владелец своята претенция.” При това времетраенето на неупражняването на владението (което VI 293 не може и не е задължително да бъде определено) служи, само за да се установи сигурността на споменатото неупражняване. Би противоречало на постулата на правния практически разум, ако всеки неизвестен досега владелец, чието владение (дори и да не е по негова вина) е било преустановено, би могъл по всяко време да получи обратно (виндицира) вещта. Защото това би направило несигурни правата на собственост върху вещите (dominia rerum incerta facere)1. Но, ако владелецът е член на една общност, т. е. в едно гражданско състояние на обществото, държавата може (като негов заместник) да запази владението му, макар и като частно упражняване на владение то да е било прекъснато. В такъв случай настоящият фактически владелец няма да има правото да доказва основание за придобиване до първи владелец, нито също да се позовава на придобивна давност. В естественото състояние, обаче, този фактически владелец не че придобива така собствено правомерно някаква вещ, но правомерно остава във владението на същата вещ. Това освобождаване от претенции на други върху вещта е прието да се нарича придобиване. Следователно, изключването на претенцията на по-стария владелец чрез изтичане на давност принадлежи към естественото право (est iuris naturae). II.
(Acquisitio haereditatis.)2 § 34.
VI 293 Наследяването: това е пренасянето (translatio) на имуществото на умиращия върху преживелия чрез съвпадение на волята и на двамата. Придобиването на имуществото от страна на встъпващия в наследството (haeredis instituti)1 и оставянето на същото от завещателя (testatoris)2, представлява промяна на Моето и Твоето. Тя се осъществява мигновено (articulo mortis)3, а именно в момента, в който завещателят тъкмо престава да съществува. Следователно това не е някакво прехвърляне (translatio) в емпиричния смисъл на думата за което се предполагат два последователни акта, а именно единият първом да напусне своето владение върху вещта, и след това Другият да встъпи в него; на дело наследяването представлява едно идеално придобиване4. В естественото състояние на обществото наследяването без завещание (dispositio ultimae voluntatis)5 е немислимо. И независимо от това, дали се касае за някакъв договор за наследство (pactum successorium)6 или за едностранно конституиране на наследник (testamentum)7, поставя се въпросът: дали, и как точно, в същия миг, когато субектът престава да съществува, е възможно VI 294 прехвърлянето на Моето и Твоето. Затова и въпросът „Как е възможен способът за придобиване чрез наследяване?” трябва да изследваме, абстрахирайки се от разните възможни форми (такива може да има само в една общност), в които този способ фактически се осъществява. „Възможно е да се наследява чрез назначаване на наследник”. Така, наследодателят Гай обещава и заявява в последната си воля на Тиций (не знаещ нищо за това обещание), своето имущество — в случай на смърт — да премине върху него и да остане единствено негова собственост до края на живота му. Работата е там, че само чрез едностранната воля на Едного нищо не преминава върху някой Друг. Затова, освен обещанието, се изисква още и приемането (acceptatio) от другата Страна, както и едно едновременно изявяване на воля (voluntas simultanea1). Последното тук винаги ще липсва, защото, докато Гай е жив, Тиций не може да акцептира изрично, та чрез това да придобие. Това е така, защото Гай обещава само в случай на смъртта си (защото иначе за определено време собствеността би била обща, а не такава е волята на наследодателя). Тиций, обаче, придобива мълчаливо едно особено право върху наследствената маса, нещо като вещно право, а именно изключителното право да я приеме (ius in re iacente)2. Затова към този момент наследството се нарича haereditas iacens3. Защото всеки човек по необходимост (като чрез това може да спечели, никога и да загуби) приема тацитно, едно такова право да бъде назначаван за наследник; така Тиций след смъртта на Гай се намира в това правно положение. Той може да придобие наследството чрез приемане на обещанието; затова междувременно наследствената маса не е била съвсем ничия (res nullius) а е била само незаета1 (res vacua): Защото назначеният за наследник Тиций е имал изключителното право да избере, дали да направи — или не — завещаното му имущество свое. Следователно завещанията са валидни също и според чистото естествено право (sunt iuris naturae). Този извод следва да се разбира така, че те са годни и достойни да бъдат въведени и санкционирани в гражданското състояние на обществото (след като то настъпи). Защото само последното (универсалната воля в него) гарантира владението върху наследствената маса, за времето, докато тя — образно казано — „витае2” между приемането и отказа и, собствено, никому не принадлежи. III.
§ 35.
VI 295 Би било абсурдно да се мисли, че починалият — след своята смърт (когато, следователно, вече го няма) — би могъл да притежава нещо, ако това нещо, което той оставя, е някаква вещ. Да, обаче, доброто име е едно външно — макар и само идеално — Мое или Твое, което по рождение принадлежи на субекта като лице. От природата, обаче, на това лице — дали то след смъртта изцяло преустановява съществуването си, или все още остава като такова тук — мога и трябва да се абстрахирам. Защото в правоотношенията му с Другите аз разглеждам всяко лице в практически аспект само според неговата принадлежност към човешкия род, т. е. като homo noumenon. И, така, всеки опит, лицето след смъртта да бъде оклеветено, е винаги проблематичен, защото да се разпространяват укори срещу отсъстващия, който не може да се защитава, без да има най-голяма сигурност за тях, е, най-малкото, невеликодушно. Това не означава, че срещу починалия не би могло да се предяви основателно обвинение (т е., принципът de mortuis nihil nisi bene1 е неправилен). Човек придобива чрез безукорния си живот и приключващата го смърт едно (отричащо обвинения) добро име2, което му остава и след нея, когато той като homo phaenomenon вече не съществува. Преживелите (близките, даже и чуждите хора) са оправомощени също и по правен път да защитават това добро име (защото недоказаното обвинение съдържа опасност за всички тях да бъдат след смъртта си подложени на подобни атаки). Това, казвам аз, че човек може да придобие едно такова право, представлява една чудна, но не по-малко и безспорна, проява на законодателстващия a priori разум, който разпростира своите повели и забрани също и над, отвъд, границите на живота. Да речем, някой разпространява за починал човек, че бил извършил някакво престъпление, което приживе би го лишило от чест, или би го направило презрян: Тогава всеки човек, който може да представи доказателство, че това обвинение е преднамерено невярно и лъжливо, може да обяви публично този, който разпространява клеветата, за клеветник, т. е. да лиши самия клеветник от чест. Застъпникът, обаче, не би трябвало да върши това, освен ако не може с правно основание да предположи, че починалият, макар и мъртъв, би се обидил от тази клевета, и че би получил удовлетворение чрез една такава защита1, VI 296
макар и вече да не съществува.* Застъпникът дори няма задължението да доказва правомощието си да вземе ролята на защитник на починалия. Така е, защото всеки човек неизбежно претендира да разполага с това правомощие, тъй като то принадлежи не само към Дълга на добродетелта (разгледано от гледна точка на етиката), но и изобщо към правото на човешкия род. Тук не е и необходимо да са възникнали някакви особени лични вреди, които, да речем, приятели и роднини били претърпели от такова позорящо петно нанесено на покойника, които да им дават правото да предприемат мерки срещу това увреждане. Няма спор, следователно, че както едно такова идеално придобиване, така и съществуващото след смъртта му право на човека спрямо преживелите, са основателни, макар и възможността им да не подлежи на дедукция. Забележки: *-296 Няма, обаче, основание да се правят фантасмагорични заключения за предусещането на някакъв бъдещ живот и за някакви невидими отношения с напусналите телата души. Тук не става дума за нищо повече от чисто моралното и правно отношение, което съществува между хората и през живота им. В такова отношение — бидейки интелегибелни същества — те се намират след отделянето по логически път на всичко тяхно психическо (принадлежащо към съществуването им във времето и пространството), т. е след абстрахирането от него. Това не означава, обаче, че хората „събличат” своята така съществуваща природа и, ставайки духове, в това си състояние чувстват обидата нанесена им от техния клеветник. Този, който и след сто години ще каже невярно нещо лошо за мен, ме обижда още сега. Защото в чистото правоотношение, което е напълно интелектуално, се абстрахираме от всякакви физически времеви условия и посегателят върху честта ми (клеветникът) ще е също толкова виновен, колкото и ако бе извършил правонарушението, докато съм още жив. Само че наказанието няма да се осъществи от някакъв наказателен съд, а ще му бъде причинен от публичното мнение — според правото на възмездието — същия урон върху честта, който той причинява другиму. Дори и плагиатството, което някой писател извършва спрямо починал автор, макар и да не петни честта на починалия, а само му отнема една част от нея, се преследва по право като увреждане на честта на покойника (отнемане на човешките му права)1. ТРЕТА ГЛАВА За субективно обусловеното придобиване чрез решение на публичната съдебна власт1 § 36.2 VI 296 Ако с термина „естествено право” разбираме нестатутарното право, т. е. това, което е познаваемо единствено a priori чрез разума на всеки човек, VI 297 то към него ще принадлежи не само действащата между лицата в тяхното общуване справедливост (iustitia commutativa)3. Ще принадлежи също и разпределящата справедливост (iustitia distributiva)4, така както тя може да бъде позната според априорния си закон като произнасяща своята присъда5 (sententia). Юридическото лице6, което осъществява и брани справедливостта, това е съдебната институция (forum)7, която в процеса на самото правораздаване се представлява от заседаващия съд (iudicium)1. Всички тези въпроси тук се разбират само според правни априорни условия, без да се подлага на разглеждане, как трябва действително да се уреди и организира подобна институция (към което принадлежат и статути, следователно, и емпирични принципи). Въпросът, следователно, тук не е „Кое е правилното само по себе си” — въпрос, който всеки човек сам със своя разум трябва да решава. А това, което се пита, е: „Кое е правилното според едно съдебно учреждение, т. е. какво ще бъде правото в едно съдебно дело?” Тук имаме четири случая, където се явяват решения по двойки, които са и различни и противоположни, и, въпреки това, могат да съществуват едно до друго. Това е така, защото тези решения се вземат, като се изхожда от две различни – и двете правилни — гледни точки. Едната гледна точка е на частното право, другата — тази според идеята на публичното право. Тези четири случаи са: 1) Договорът за дарение (pactum donationis2); 2) Договорът за заем (commodatum)3; 3) Възвръщането на владение (vindicatio)4; 4) Гарантиране чрез полагане на клетва (iuramentum)5. В процеса на правораздаването съдът възприема правни принципи, които счита — за своите си цели (следователно, в субективен аспект) — че може, дори и че е длъжен да възприеме, за да правораздава и се произнася за всяко принадлежащо някому право. Учените юристи, обаче, допускат обикновено грешката допускане при подменяне на термина (vitium1 subreptionis2). Тук те приемат тези принципи да са обективно това, което само по себе си е право. Първото, обаче, е много различно от второто. Затова не е никак маловажно да бъде разпознавана тази специфична разлика и да се обръща внимание върху нея. А.
Каталог: wp-content -> uploads -> 2011 2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> За минималния и максималния бал по паралелки в рио област софия-град 2011 -> 130 годишнината на ввму “Н. Й. Вапцаров” разкрива новите предизвикателства и перспективи в развитието на флагмана на морското образование 2011 -> Съюз на математиците в българия – секция бургас пробен изпит по математика за 7 клас – март, 2011 2011 -> Член на Приятели на Земята Интернешънъл 2011 -> Права и задължения на учениците 2011 -> В съответствие с ангажиментите в рамките на фаза 1 от мониторинга за изпълнение на задълженията по Конвенцията и Препоръката, през 2000 г 2011 -> Разграничение на трафика на хора от сродни престъпни дейности д-р Ива Пушкарова Изтегляне 3.09 Mb. Сподели с приятели:
|