§ 37 За договора за дарение

VI 297

VI 298

Б.

§ 38.

VI 298

VI 299

Да речем, като вали дъжд, аз вляза в някаква къща и измоля да ми заемат едно палто. А след това, то бъде повредено непоправимо, например, поради невнимателно изливане от някакъв прозорец на материи, които повреждат цветовете или пък ми бъде откраднато, след като съм го съблякъл в някаква друга къща, където съм отишъл. Всекиму ще прозвучи абсурдно твърдението, че в такъв случай не съм длъжен да направя нещо друго, освен да върна на заемодателя палтото така, както си е повредено, или, съответно, само да му съобщя за извършената кражба, и — най-многото — да изразя от учтивост съчувствието си към собственика за постигналата го загуба, защото той, по право, не би могъл нищо да претендира. Съвсем друго би изглеждало ако едновременно с измолването на споменатото ползване на вещта, аз бях също така измолил и предварително от заемодателя, щото той да поеме и риска от погиването на вещта, докато тя е в моите ръце, защото съм беден и в невъзможност да възмездя такава загуба. Никой няма да счете това последното да е излишно и смешно, освен ако, да речем, заемодателят е някакъв известен със заможността си и благородството си човек; тогава за него би било почти обида, ако в случая не се предположи, че великодушно ще опрости задължението ми.

* * *

Възможно е, в договора за заем да не е уговорено (макар че това изисква самото естество на договора) нищо за правата на договарящите страни в случай на евентуалното погиване (casus), което може да претърпи вещта. В такъв случай съгласието по този въпрос между страните може само да се презумира и договорът за заем ще бъде

един неопределен договор (pactum incertum¹). А присъдата, т. е. решението, за това кой трябва да понесе щетата, може да бъде произнесена не като се изхожда от условията на договора сам по себе си, а така, както единствено може да бъде произнесена от съда, който винаги изхожда само от сигурното в правоотношенията. А сигурното тук е владението на вещта като включено в собствеността. И затова преценката — при естественото състояние на обществото — ще бъде давана според вътрешната рационална същност на случая и ще гласи: „Щетата от погиването на една дадена на заем вещ се понася от заемателя (casum sentit commodatarius)²”. И, обратно, в условията на гражданското общество, значи, от правораздаващия съд, решението ще бъде: „Щетата се понася от заемодателя (casum sentit dominus)³”. И това ще стане по съображения различни от тези на чистия здрав разум, защото официалният съдия не може да се занимава с презумпции за това, което едната или другата страна по договора може да си е мислила. Напротив, съдията ще приеме, че този, който не си е уговорил с отделно допълнително споразумение да се освободи от всички рискове, които може да претърпи дадената от него на заем вещ, трябва сам да си ги понесе. Съществува, следователно, разлика между преценката, която би трябвало да направи правораздаващият съд и тази, която е оправомощен да направи за себе си личният разум на всеки един от нас. Тази разлика никак не следва да се пренебрегва при изпипването на юридическите преценки и решения¹.

В.
За получаването наново (обратното завладяване) на загубеното (vindicatio).¹

§ 39.

От казаното вече до тук е ясно, че една моя вещ, която продължава да съществува, остава моя, независимо от това, че не съм в нейното постоянно държане. Ясно е, също така, че тя от само себе си, без някакъв правен акт, с който да я изоставя или отчуждя (derelictionis vel alienationis)², не престава да бъде моя. Ясно е и че имам върху нея вещно право (ius reale)³, т. е. право противопоставимо на всеки неин държател, а не само някакво облигационно (ius personale)⁴ спрямо определено лице. Въпросът тук, обаче, е: дали това право, ако не съм се отказал от вещта, а тя е във владението на някой Друг, би трябвало да се счита също и от Всички Други за една сама по себе си продължаваща моя собственост.

Една вещ може неволно да бъде загубена (res amissa)⁵, да попадне добросъвестно (bona fide) в ръцете на някой Друг, който я мисли за находка.

VI 301

Защото всяка отчуждаема вещ трябва да може да бъде придобивана от всекиго. Правомерността на придобиването, обаче, почива изцяло на формата, съгласно която това, което е във владението на някой Друг, е било прехвърлено и прието от мен. Т. е., правомерността на придобиването на вещта зависи от формалността на правния акт на обмена (commutatio) между нейния владелец и придобиващия. При това последният не може да пита, как първият е получил това владение, защото това вече би представлявало обида (quilibet praesumitur bonus, donec etc.)¹. Да речем, в последствие се окаже, че продавачът не бил собственик, а такъв бил някой Друг. В такъв случай, няма да можем да кажем, че Другият направо би могъл да търси от мен, купувача (нито от който и да е друг, който държи вещта), да му се възстановят правата на собственост. Защото аз (купувачът) нищо не съм му отнел. Така, например, конят е бил предлаган на публичния пазар за продан и законно е бил закупен от мен (titulo emti venditi)¹. Защото от моя (на купувача) страна основанието за придобиване е безспорно и — като купувач — аз не съм длъжен да издирвам основанието на владението в лицето на Другия (на продавача). Така е, тъй като едно такова издирване би водило във възходяща поредица до безкрайност; а аз дори и не съм оправомощен да го върша. Следователно, в резултат на осъществената с надлежно основание покупка съм станал не някакъв само въображаем, а истински собственик на коня.

На този извод, обаче, се противопоставят следните юридически основания: Всякакво придобиване от някого, който не е собственик на вещта (a non domino), е нищожно². От Своето на някой Друг аз не мога да изведа и получа повече от това, което той самият правомерно е имал. И, макар да съм процедирал, що се отнася до формата на придобиването (modus acquirendi³), напълно правомерно, то, ако си изтъргувам на пазара някакъв предлаган за продан откраднат кон, ще ми липсва, все пак, правното основание на придобиването, защото конят не принадлежи към Своето на фактическия му продавач. Така може и да съм станал добросъвестен владелец на споменатата вещ (possessor bonae fidei), но, все пак, аз си оставам само някакъв въображаем собственик (dominus putativus)⁴, а истинският

VI 302

Може да се попита: „Какво (в естественото състояние на обществото) е само по себе си правомерно при придобиване на външни вещи съобразно принципите на справедливостта при осъществяването на обмена между хората (iustitia commutativa)²?” Тук ще трябва да признаем, че на този, който има намерението да се съобрази с това, определено му е нужно да изследва, дали вещта, която иска да придобие, не принадлежи вече на някой Друг. Защото, ако той дори и да е съблюдавал точно формалните условия, за да получи вещта из имуществото на Другия (изтъргувал е коня редовно на пазара), в най-добрия случай той ще да е могъл да получи само едно лично право във връзка с вещта (ius ad rem)³, доколкото все още не му е станало известно, че някой друг (а не продавачът) е нейният истински собственик. Така че, ако се яви някой, който би могъл да установи своята предхождаща собственост върху вещта, на мнимия нов собственик ще му остане само ползата, която той, бидейки добросъвестен владелец до този момент, правомерно е получавал. В повечето случаи е невъзможно да бъде издирен (в поредицата на черпещите правата си един от друг въображаеми собственици) точно първият от тях (първоначалният собственик). При това положение, търговският обмен с външни вещи, колкото и точно да се извършва той в съответствие с формалните изисквания на този вид справедливост (iustitia commutativa), няма да може да гарантира сигурното им придобиване.

* * *

Тук отново се намесва правно-законодателстващият разум, като налага принципа на дистрибутивната справедливост. чрез този принцип се възприема за критерий на правомерността на владението не това, как тя се преценява, сама по себе си в отношението към личната воля на всеки един субект (в естественото състояние на обществото), а как тя ще се преценява от едно съдебно учреждение в изграденото чрез универсално-обединената воля състояние (в гражданското състояние) на обществото. Така съгласуването с формалните условия на придобиването, което само по себе си дава основание само за едно облигационно право, бива постулирано като достатъчно, за да замести материалните основания на придобиването (които се основават на извеждането на собствеността върху вещта от Своето на предишния претендиращ да е собственик субект). По този начин едно само по себе си облигационно право предявено пред съд, придобива валидността на вещно право, напр. че конят,

който е предложен всекиму за продан на обществения, регулиран от градските власти, пазар, ще стане мой, стига да са точно спазени всички правила на покупката и продажбата. Все пак, на истинския собственик ще остане правото да предяви срещу продавача своите претенции основани на предишното му владение, което не е загубил по своя вина. И така, облигационното ми, иначе, право се превръща във вещно и съобразно с него мога да си взема (виндицирам) Моето, където и да го намеря, без да се занимавам с начина, по който продавачът е придобил владението на вещта.

И така, само заради произнасянето на съдебно решение (in favorem iustitiae distributivae)¹ правото по отношение на една вещ не се преценява така, каквото е само по себе си (като облигационно), а както най-лесно и сигурно може да бъде присъдено (като вещно право); и това е възприето и третирано като един чист a priori принцип. На този принцип се градят по-нататък различни статутарни закони (разпоредби), които имат предимно намерението така да формират условията, при които един способ на придобиване трябва да има правна сила, че съдията да би могъл да признае Своето Всекиму по най-лек и безсъмнен начин. Така например, в положението „покупката отменя наема” това, което според естеството на договора, т. е. само по себе си е вещно право (наемът), се счита само за облигационно такова. И обратното, както е в горепосочения случай с покупката на коня, това, което само по себе си е само едно облигационно право, важи като вещно право. Така е, защото проблемът, който се решава, е: на какви принципи да бъде насочено да действа съдебното учреждение, та по най-сигурен начин да подхожда при произнасяне на решенията си относно правата на всеки един субект.

В.
За получаването наново (обратното завладяване) на загубеното (vindicatio).¹

§ 39.

VI 300

Една вещ може неволно да бъде загубена (res amissa)¹, да попадне добросъвестно (bona fide) в ръцете на някой Друг, който я мисли за находка.

VI 301

Такава вещ може и да стигне до мен по пътя на формално отчуждаване от владелец, представящ се за собственик, макар и да не е такъв: Пита се: „Като не мога да придобия вещ от несобственик (a non domino), дали заради това ще бъда изключен от всякакви права върху вещта и ще ми остане само някакво облигационно право спрямо неправомерния владелец?” Утвърдителен ще бъде, очевидно, отговорът, ако придобиването се преценява единствено според неговите вътрешни оправомощаващи основания (в естественото състояние), а не според удобството на някое съдебно учреждение.

На този извод, обаче, се противопоставят следните юридически основания: Всякакво придобиване от някого, който не е собственик на вещта (a non domino), е нищожно². От Своето на някой Друг аз не мога да изведа и получа повече от това, което той самият правомерно е имал. И, макар да съм процедирал, що се отнася до формата на придобиването (modus acquirendi³), напълно правомерно, то, ако си изтъргувам на пазара някакъв предлаган за продан откраднат кон, ще ми липсва, все пак, правното основание на придобиването, защото конят не принадлежи към Своето на фактическия му продавач. Така може и да съм станал добросъвестен владелец на споменатата вещ (possessor bonae fidei), но, все пак, аз си оставам само някакъв въображаем собственик (dominus putativus)¹, а истинският

VI 302

собственик разполага с правото да си получи обратно вещта (rem suam vindicandi²).

* * *

VI 303

И така, само заради произнасянето на съдебно решение (in favorem iustitiae distributivae)¹ правото по отношение на една вещ не се преценява така, каквото е само по себе си (като облигационно), а както най-лесно и сигурно може да бъде присъдено (като вещно право); и това е възприето и третирано като един чист a priori принцип. На този принцип се градят по-нататък различни статутарни закони (разпоредби), които имат предимно намерението така да формират условията, при които един способ на придобиване трябва да има правна сила, че съдията да би могъл да признае Своето Всекиму по най-лек и безсъмнен начин. Така например, в положението „покупката отменя наема” това, което според естеството на договора, т. е. само по себе си е вещно право (наемът), се счита само за облигационно такова. И обратното, както е в горепосочения случай с покупката на коня, това, което само по себе си е само едно облигационно право, важи като вещно право. Така е, защото проблемът, който се решава, е: на какви принципи да бъде насочено да действа съдебното учреждение, та по най-сигурен начин да подхожда при произнасяне на решенията си относно правата на всеки един субект.

Г.
За придобиването на гаранция чрез полагане
на клетва.
(Cautio iuratoria)¹.

§ 40.

Може да се посочи само едно основание което юридически би могло да задължава хората да вярват и изповядват, че има Бог. Това е, когато те полагат клетва и така биват принуждавани — посредством страха им пред някаква всевиждаща висша сила, чието отмъщение те тържествено призовават върху себе си в случай, че казаното от тях би било лъжливо — да бъдат истинни в свидетелските си показания и верни в обещанията си. Тук не се разчита

VI 304

на моралността на свидетеля и на обещаващия, а само на сляпото им суеверие, което личи от това, че от самите техни тържествено дадени показания по съдебни спорове не се очаква никаква сигурност, макар и Дългът за истинност, когато се касае за най-святото, което хората имат (за правото на хората), да е ясно понятен за всекиго. Затова като мотивация се използват и чисти измислици, като, например, при реянгите¹ (езически народ на Суматра), които, както разказва Марсден², се кълнат в костите на своите умрели роднини, макар и да не вярват, че има живот след смъртта. Подобен е случаят и с гвинейските негри, които се кълнат пред своя фетиш, някакво птиче перо, и пред което словоблудстват, какво това перо щяло да им счупи врата и т. н. Тези люде вярват, че съществува някаква невидима сила, която я има, я няма, разсъдък, но по самата си природа притежавала споменатата магическа сила, която се задейства чрез такива призовавания. Една такава вяра, наричана религия, но която в същност би трябвало да се нарича суеверие, е необходима за гледането на съдебните дела; защото, без да разчита на нея, съдът не би бил в задоволително състояние да разкрива държани в тайна факти и да правораздава. Закон, който задължава да се полага клетва, следователно, съществува явно за нуждите на съдебната власт.

В свързаните със съда отношения, обаче, следователно при гражданското състояние на обществото, когато се установи, че в определени случаи няма никакво друго средство да се стигне до истината, освен чрез клетвата, налага се да се предполага за всекиго, че има религия, та клетвата да бъде използвана като крайно средство (in casu necessitatis)¹ за целите на юридическото производство пред едно съдебно учреждение. Последното намира тази душевна принуда² (tortura³ spiritualis⁴) да представлява удобен и подходящ за човешката склонност към суеверие инструмент, с който да се разкрива скритото и затова счита, че е в правото си да го употребява. Законодателната власт, обаче, постъпва в основата неправилно, като дава това правомощие на съдебната власт,

VI 305

защото — най-вече в гражданското състояние на обществото — принудата към полагане на клетва противоречи на вечната и неотменяема свобода на човека.

1) Защото, на първо място, това съдържа в себе си едно противоречие и представлява някаква кръстоска между мнение и знание. Това е то вероятното: за него можеш и да се обзаложиш, но не и да се осмелиш да се закълнеш.

2) Второ, съдията, който изисква от някоя от съдещите се страни такава клетва за вероятност — с намерение да установи нещо отнасящо се до съдебното дело, дори и до общото благо — тежко накърнява по този начин съвестта на полагащия клетвата. Това става, от една страна, поради лекомислието, към което такава клетва подвежда; и по този начин съдията осуетява собственото си намерение; а от друга страна, поради угризенията на съвестта, които човек трябва да чувства, като намира днес нещо си за много вероятно, разглеждайки го от някаква определена гледна точка; утре, обаче, разглеждайки го от друг ъгъл, може да го намери за съвсем невероятно и, следователно, тази клетва вреди на този, когото съдията е принудил да я положи.

Преходът въобще от Моето

§ 41¹.

VI 305

Правовото състояние на обществото е това отношение на хората помежду им, което съдържа условията, единствено при които всеки може да

разполага с правото си. А формалният принцип на възможността на това състояние, според идеята на една универсално законодателстваща воля: това е публичната справедливост. Тя може да бъде подразделена — с оглед или на възможността, или на действителността, или на необходимостта на владението върху предметите (като материя на избора) — на закони на защитаващата справедливост (iustitia tutatrix)², на справедливостта при реципрочното придобиване (iustitia commutativa) и на разпределящата справедливост (iustitia distributiva). Тук законът определя:

1) на първо място, кое поведение е вътрешно правомерно с оглед на формата (lex iusti)³;

2) на второ място, кое в поведението като негова материя е също и външно закономерно, т. е., дали статутът на владението е правно съобразен (lex iuridica);

3) и на трето място определя законното и как юрисдикцията на един съд го приема за такова във всеки отделен случай като съобразено със съответен закон (lex iustitiae). При това тази правораздаваща институция дори носи името на справедливостта¹ на страната; и, дали има или няма такава институция в някоя страна, това се счита за най-важен между всички правни въпроси.

Неправовото състояние на обществото е това, в което няма дистрибутивна справедливост; то се нарича естествено състояние на обществото. На него следва да се противопостави не общественото състояние на обществото (както смята Ахенвал²), и което би могло да се нарече някакво изкуствено състояние (status artificialis), а гражданското (status civilis) състояние на едно подчиняващо се на дистрибутивна справедливост общество. Защото също и в естественото състояние на обществото може да има правносъобразени общества (напр. брачно, патерналистично, домашно, както и други подобни), при които, обаче, не важи априорният закон: „Ти следва да встъпиш в това състояние!” Докато за правовото състояние на обществото може да се каже: „Всички хора, които (дори и неволно) могат да се окажат помежду си в правоотношения, са длъжни да встъпят в такова правово състояние!”

Естественото състояние на обществото, вкл. и това на споменатите по-горе правносъобразени общества, може да се нарече състояние на частното право; а последното (status civilis) е състоянието на публичното право. То не съдържа повече или други задължения на хората помежду им, отколкото може да се предполагат в първото, защото материята на частното е същата и при него. Законите в гражданското общество засягат, следователно, само правната форма на съвместното съществуване на хората (конституцията на обществото) и по отношение на устройството на обществото тези закони разглеждаме задължително като публични.

Гражданският съюз¹ (unio civilis) не може да бъде наречен дружество², защото между командващия (imperans)³

VI 307

и поданика (subditus)⁴ няма никакво съдружие; те не са съдружници и са подредени един под друг, а не един до друг. Доколкото съществуват заедно един с друг, те могат да се разглеждат помежду си като равни, но това е, само доколкото се намират под общи закони. Казаният граждански съюз, следователно, не толкова е общество⁵, а по скоро го създава.

VI 307

Никой, обаче, не е длъжен да се въздържа от посегателство във владението на Другия, освен ако последният реципрочно му даде гаранцията, че ще спазва спрямо него същото въздържане. Никой, също така, не е длъжен да изчаква, докато бъде поучен чрез някакъв печален опит за враждебната душевност на Другия, защото нищо не го задължава, да се учи едва от сполетелите го беди. Той може достатъчно и в самия себе си да усети склонността на човека да се налага над другите хора (да не уважава правното превъзходство на другия, ако чувства, че го превъзхожда със сила или хитрост). Затова и не е нужно да се очаква проявата на истинска враждебност от страна на Другия и човек е оправомощен да употреби принуда към този, който по самата си природа го заплашва с такава (Quilibet praesumitur malus, donec securitatem dederit oppositi)¹.

Ако се приеме, че и двете страни имат намерението да се намират и да остават в състоянието на външна беззаконна свобода, тогава те не си причиняват един другиму неправда, като враждуват помежду си. Защото това, което важи за единия, ще важи реципрочно и за другия като според някакво споразумение (uti