Имануел Кант метафизика на нравите
§ 2. Правният постулат на практическия разум
Изтегляне 3.09 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- (potentia)
- (possessio
- (communio
- (communio primaeva
- (possessio)
- (incolatus
- (titulus
- (in potestate mea positum esse)
| § 2.
Правният постулат на практическия разум VI 246
Възможно е да имам като Мое всеки външен предмет на избора3 ми. Затова противоправна ще бъде максимата, според която, ако стане закон, предметът на избора, сам по себе си (обективно) да трябва да няма собственик (res nullius)4. Предметът на моя избор е нещо, чието ползване е физически по силите ми. Да речем, че предметът — по някакви правни съображения — не трябва да е в моя власт, т. е., да не може (ще е неправомерно) употребата му да съществува съвместимо със свободата на всеки според един всеобщ закон. В такъв случай свободата сама би лишила себе си от някакъв предмет на своя избор. Така годни за ползване предмети биха били поставени извън всякаква възможност за ползване, т. е. в практически смисъл биха били унищожени и превърнати в res nullius. И това би станало, макар и изборът — formaliter при ползването на вещите — да е съвместим с външната свобода на всеки според универсални закони. Чистият практически разум не поставя в основата на действието на избора никакви други, освен формални, закони. Той, следователно, се абстрахира от материята на избора, т. е. от различните свойства на обекта, доколкото последният е само предмет на избора. Така, разумът — с оглед на някакъв такъв предмет — не може да съдържа никаква абсолютна забрана за употребата на избора, защото това би противоречило на външната свобода със самата себе си. А предмет на моя избор е това, за което притежавам физическата способност да го използвам по мое усмотрение, чието ползване е в моя власт и по моите сили1 (potentia)2. От избора, все пак, трябва да различаваме, дали имаме в своя власт3 същия този предмет (in potestatem meam redactum)4, тъй като това предполага не само една способност, но също така и акт на избора. Обаче, за да мога да мисля нещо като предмет на избора си, достатъчно е да имам съзнанието, че той се намира в границите на моите възможности. Следователно, това е една a priori предпоставка на практическия разум, а именно да разглежда и третира всеки един предмет на моя избор като обективно възможно Мое и Твое. VI 247 Този постулат може да се нарече „разрешаващ закон” (lex permissiva) на практическия разум. Същият постулат ни дава правомощие, което не бихме могли да изведем единствено от понятията на правото въобще. С казаното правомощие ние възлагаме на Другите задължение, което те иначе не биха имали, а именно: „Да се въздържат от употребата на определени предмети на нашия избор, защото ние вече сме ги взели в наше владение”. Разумът изисква да се спазва това като основен принцип и го изисква именно като практически разум, разширяващ себе си чрез този априорен постулат. § 3. VI 247
Този, който твърди, че има като Свое някакъв предмет, трябва да се намира в негово владение. И, ако не е в такова владение, той не би могъл да бъде ощетен от това, че някой Друг без негово съгласие употребява казания предмет. Защото, ако нещо въздейства върху предмет, който е извън субекта и по никакъв начин не е свързан правно с него, това не би могло да засегне самия него (субекта) и да му стори нещо неправомерно. § 4.
за външното Мое и Твое. VI 247
Външните предмети на моя избор могат да бъдат само три, а именно: 1) Една (телесна) вещ извън мен; 2) Изборът на някой Друг към определено действие (praestatio); 3) Състоянието на някой Друг по отношение на мен. Тези предмети разглеждаме — в отношението им с мен по законите на свободата — съгласно категориите на субстанцията, причинната връзка и общността. А) Не мога да нарека някакъв предмет в пространството (една телесна вещ) мой, освен ако, дори и да не го владея физически, мога да твърдя, че съм в някакво друго негово действително (следователно, не физическо) владение. Така, няма да нарека една ябълка моя само за това, че я държа (владея физически) в ръката си, а когато мога да кажа: „В нейно владение съм, макар и да не е в ръката ми, а да съм я поставил някъде другаде, където и да било.” По същия начин аз няма да мога да кажа за терена, на който съм се настанил, че поради това е мой. Мога да кажа, че е мой, само ако мога да твърдя: „Той и тогава ще е в мое владение, даже и когато съм напуснал това място”. Защото този, който — VI 248 в първия случай (на емпиричното владение) —иска да отскубне ябълката от ръката ми или да ме измъкне от бивака ми, би ме ощетил, разбира се, с оглед на вътрешното Мое (на свободата), но не и на външното Мое. Последното би било, само ако аз мога да твърдя, че и без да съм в държание на предмета, съм в негово владение. И, ако не е така, не бих могъл, следователно, също и да нарека мои тези предмети (ябълката и мястото, на което съм се настанил). Б) Аз не мога да нарека Мое извършването на някакво действие посредством избора на някой Друг, ако само считам, че то преминава в мое владение наедно с обещаването му (pactum re initum)1. Това ще мога да кажа, само ако мога и да твърдя, че съм във владение на избора на Другия (да определя този избор към изпълнението), дори и времето на изпълнението все още да предстои. Тогава вече обещаването на това изпълнение ще принадлежи към имуществото ми1 (obligatio activa). Така аз ще мога да го причисля към Моето, и то не само тогава, когато обещаното го имам вече в мое владение (както в първия случай), но също и когато още не го владея. Следователно, аз ще трябва да мога да се считам, че съм във владение на този предмет независимо от ограничаващото времево условие, т. е. независимо от емпиричното владение. В) Аз не мога да кажа, че една жена, едно дете, един домашен прислужник и, въобще, което и да е друго лице, принадлежи към Моето затова, че сега им разпореждам като на принадлежащи към домакинството ми, нито пък, защото ги държа със сила и под моя власт заключени в килера2. Ще мога, обаче, да ги считам Мои, ако те, дори и да са се изплъзнали от моя контрол, и аз, следователно, не ги (емпирично) владея, но въпреки това мога да кажа „Аз ги владея и само чрез моята воля, щом като те съществуват някъде и когато и да е: следователно, в чисто-правен смисъл”. И, само доколкото мога да твърдя това, те ще ми принадлежат като Мои. § 5.
VI 248
Номиналната дефиниция, т. е. тази, която е достатъчна само за различаването на обекта от всички останали и произтича от изчерпателното и определено изложение на понятието, би била следната: „Външното Мое е това намиращо се извън мен, за което VI 249
да ми се пречи да го използвам по мое си усмотрение, би ме увреждало (би уронвало свободата ми, която може да съществува съвместно със свободата на Всеки според един всеобщ закон)”. Реалната дефиниция, обаче, на това понятие, т. е. тази, която е необходима и за дедукцията му (за познанието на възможността на предмета), ще гласи така: „Външното Мое е това, за което, ако ми се пречи за неговото използване, това би било увреждане, макар и да не съм пряко в негово емпирическо владение (да не съм държател на предмета)”. Ако външният предметът, обаче, трябва да бъде наречен мой, аз трябва да съм в някакво негово владение, защото иначе този, който въпреки волята ми въздейства на предмета, не би въздействал и върху мен, и, следователно, не би ме увреждал. Значи, от § 4 следва, че, ако ще трябва да има някакво външно Мое или Твое, е необходимо предварително да се приеме за възможно умозрително владение1 (possessio2 noumenon); Тогава емпиричното владение (държането) ще е само владение в явлението (possessio phaenomenon), макар и предметът, който владея, да не се разглежда тук, както се прави в Трансценденталната аналитика3, като явление, а като вещ за себе си. Защото в Трансценденталната аналитика разумът има за предмет теоретичното познание на естеството на нещата и докъде би могъл да стигне в тази насока; докато тук разумът се занимава с практическото определяне на избора според законите на свободата, независимо от това, дали обектът е познаваем чрез сетивата или само чрез чистия разум. А правото е именно такова чисто практическо понятие на разума за подчинения на законите на свободата избор. Тъкмо затова не е издържано да се казва: „Право върху този или онзи предмет”, а по-добре е: „Предметът е владян в правен смисъл”. Защото „право” означава наличието на интелектуално владение върху даден обект; изразът „да владея владение”, обаче, би бил без смисъл. § 6.
VI 249
Въпросът „Как е възможно външното Мое и Твое?” се свежда до следния: „Как е възможно едно чисто правно (умопостигаемо) владение?” А този въпрос, пък, води до третия: „Как е възможно едно a priori синтетично правно положение?” Всички правни положения са априорни положения, защото са закони на разума (dictamina1 rationis)2. Априорното правно положение за емпиричното VI 250 владение е аналитично. Защото то не казва нищо повече, освен това, което следва по закона на противоречието от емпиричното владение. А то е, именно, че ако аз съм държател на една вещ (значи, физически свързан с нея), субектът, който въздейства на тази вещ без моето съгласие, (напр., изтръгва ябълката от ръката ми) засяга и уронва вътрешното Мое (моята свобода). По този начин той със своята максима стои в пряко противоречие с аксиомата на правото3. Положението, следователно, за емпиричното правомерно владение, не излиза извън понятието на правото на субекта по отношение на самия себе си. От друга страна, положението за възможността да владея една вещ извън мен — след абстрахиране от всичките условия на емпиричното владение във времето и пространството (т. е. предпоставянето на възможността за possessio noumenon) — излиза извън казаните ограничителни условия на емпириката. И, тъй като установява владението и без държане като необходимо за понятието на външното Мое и Твое, това положение е синтетично. Така то възлага на разума задачата да покаже, как е възможно едно такова положение a priori, което да се разширява извън понятието за емпиричното владение. По този начин, например, встъпването във владение на отделен самостоятелен участък земя ще представлява акт на частен избор, без да бъде, все пак, самоуправство. Владелецът се основава действието си на общото по рождение владение на земята и на съответстващата му a priori всеобща воля за разрешено частно владение (защото в противен случай и ако противното стане закон, незаетите вещи сами по себе си биха станали безстопанствени). Затова в случая субектът придобива чрез първото владение първично един определен терен. В резултат на това той по право (iure) се противопоставя на всеки друг, който би го възпрепятствал в частната употреба на тази земя, макар че в естественото състояние на обществото да не може да направи това по правен път (de iure), защото тогава все още няма никакъв публичен закон. Например, определен терен е считан или обявен за свободен, т. е. открит всекиму за употреба. Това не би могло, все пак, да означава, че той е такъв по природа и изначално, преди какъвто и да е правен акт. Защото и това също представлява едно отношение към вещите, именно към земята, отношение, което отказва всекиму да я владее поотделно; тази свобода на терена представлява забрана за всеки човек да се ползва от него частно. А за това се изисква съвместно и общо владение на същия терен, което не може да стане без договор. Един поземлен участък, обаче, който може да бъде свободен по този начин само чрез такъв договор, трябва да е в действителното владениe на всичките тези (взаимно свързани) субекти, които взаимно помежду си забраняват или отнемат един на друг личното ползване на въпросната земя. VI 251
Тази оригинерна1 общност на земята и — от тук — също и на вещите върху нея (communio fundi originaria)2, представлява идея, която има обективна (правно-практическа) реалност. Тя е напълно различна от идеята за първобитната общност на вещите (communio primaeva3), която си е една измишльотина. Защото първобитната общност би трябвало да е основана от някого и да произтича от договор, с който всеки да се е отказал от частното владение и всеки Един, чрез съединяване на собственото си владение с това на всеки Друг, да превърнат тези частни владения в общо владение. А за това би трябвало историята да ни даде някакво доказателство. Да се разглежда, обаче, един такъв процес като първоначално встъпване във владение на вещите и че върху него може и трябва да се изгражда отделното владение на всички люде: това би било едно противоречие. От владението1 (possessio) следва да се различава седалището2 (sedes)3. Също така следва да различаваме и завладяването на земята с намерение за придобиване от заселването или селението, (incolatus4). Последното представлява едно продължително частно владение на някакво място, зависещо от присъствието на субекта върху него. Тук не става дума за заселване5 като вторичен правен акт, който се осъществява след влизането във владение, а пък може и въобще да не се осъществи; защото заселването не е някакво първоначално владение, а е изведено от съгласието на Другите. Чистото физическо владение (държането) на земята представлява вече право за някаква вещ, макар и да не е достатъчно, за да я разглеждам като Мое. По отношение на Другите то ще бъде (доколкото им е известно) първо владение, в съгласие със закона на външната свобода и същевременно съдържащо се в първоначалното съвместно общо владение. Последното пък от своя страна съдържа a priori основанието за възможността на едно частно владение. Следователно, да се пречи на първия държател на земния участък при неговото ползване: това представлява увреждане. Първото встъпване във владение има, следователно, своето правно основание (titulus1 possessionis) в оригинерното съвместно владение. Така изразът: „Блазе му на владеещия!”2 (beati possidentes!)3 — защото никой не е задължен да легитимира владението си — изразява един основен принцип на естественото право установяващ първото влизане във владение като правно основание за придобиването на собствеността, на което може да се опре всеки първи владелец. В едно теоретическо априорно основоположение трябва VI 252 (следвайки Критиката на чистия разум) под даденото понятие да бъде подведен и някакъв наглед a priori, значи и нещо добавено към понятието за владение на предмета. При практическото основоположение, обаче, се процедира по обратния път: всички условия на нагледа, които обосновават емпиричното владение, трябва да бъдат отстранени (да се абстрахираме от тях). Така ще постигнем разширение на понятието за владението отвъд и над това на емпиричното. И тогава ще можем да кажем, че всеки един външен обект на избора може да бъде причислен към правното Мое, стига (и само доколкото) го имам под моята власт, без да съм в неговото държане. Възможността за едно такова владение и на дедукцията на понятието на неемпирично владение, се основават на правния постулат на практическия разум: „Правен дълг е да постъпваш спрямо Другите така, че Външното (годното за употреба) да би могло да стане Свое на когото и да било”. Този постулат е свързан с експозицията на последното понятие за владението, което основава външното Свое само върху не-физическото владение. Възможността на последното, обаче, не може да бъде доказана или разбрана сама за себе си (тъкмо защото се касае за понятие на разума, на което не може да бъде даден никакъв кореспондиращ наглед), а е една непосредствена последица от споменатия постулат. — Защото, щом като е необходимо да се постъпва съгласно споменатото правно основоположение, трябва да е възможно и интелигибелното условие (на едно само правно владение). — Никому не бива да се вижда странно, че теоретическите принципи на външното Мое и Твое ги няма при интелигибелното и не предлагат никакво разширено познание. Така е, защото понятието на свободата, на което Моето и Твоето се основават, не е годно да получи теоретична дедукция на своята възможност. За понятието на свободата може да се заключи само от практическия закон на разума (от категорическия императив), като за нещо произведено от него. § 7.
VI 252 Понятието „чисто правно владение” не е емпирично (не е зависимо от условията на времето и пространството). Същевременно, обаче, то има VI 253 практическа реалност, т. е. трябва да бъде приложимо към предмети на опита, чието познание зависи от споменатите условия. — С правното понятие за възможното външно Мое и Твое по отношение на пространствените и времеви условия се процедира така: Понятието за правото, което лежи само в разума, не може непосредствено да бъде приложено върху емпирични обекти и върху понятието за емпиричното владение. То най-напред трябва да бъде отнесено към чистото познавателно понятие на едно владение изобщо. И то така, че вместо държането (detentio) като емпирична представа на владението, да мислим абстрахираното от всички условия на пространството и времето понятие за притежаването1, а предметът — като намиращ се в моя власт (in potestate mea positum esse). И тогава изразът „външно” няма да означава пребиваване на предмета на някакво друго място, различно от това, където се намирам, нито пък, че решението на моята воля за приемане на предложението като във време различно от това на самото предложение; „външно” ще означава само един различен от мен предмет. И, така, практическият разум чрез правния закон изисква да мисля Моето и Твоето, както и тяхното владение, в приложението им към предметите не според сетивните условия, а независимо от тях. Защото се касае за определяне на избора според законите на свободата, при което под правните понятия може да бъде субсумирано само едно разсъдъчно понятие. Следователно, аз ще кажа: Аз владея една нива, макар тя да е на друго място от това, където аз действително се намирам. Тук става дума само за едно интелектуално отношение към обекта, за това, доколкото той се намира под моята власт (едно разсъдъчно понятие за владението, което е независимо от пространствените условия). Този предмет е мой, защото моята определяща неговата употреба — каквато и да би била тя — воля не противоречи на закона за външната свобода. Практическият разум се абстрахира от владението на този предмет на моя избор в явленията (от държането). Вместо това, той изисква да мислим владението според понятията на разсъдъка, не според емпирични понятия, а според такива, които a priori могат да съдържат условията на владението. В това именно лежи основанието, че едно такова понятие на владението (possessio noumenon) има силата на универсално законодателство. То се съдържа в израза: „Този външен предмет е мой”, като чрез него на всички останали се възлага задължението — което те иначе не биха имали — да се въздържат от употребата на този предмет. Начинът, следователно, да бъде притежавано като Свое нещо, което е извън субекта: това е чисто VI 254
правната връзка на волята на субекта със съответния предмет, според понятието за едно интелигибелно владение и независимо от отношението към него във времето и пространството. Така, един поземлен терен — като нещо външно — не е Мой затова, защото го заемам с тялото си (защото това тук ще се отнася само до моята външна свобода, т. е. до владението на самия мене си, а не до някакво нещо извън мен, и е, следователно, само едно вътрешно право). А когато владея терена, макар и да съм го напуснал и да се намирам на друго място, само тогава това ще бъде мое външно право. И този, който иска да направи от наличното заемане на този терен от моята личност едно условие да имам същия като Мое, ще трябва да твърди, че не е възможно да имам нещо външно като Свое (което противоречи на постулата в § 2). Или пък трябва да изисква, че аз, за да мога да имам тази вещ като моя, трябва да бъда едновременно на две места; а това ще означава все едно да каже, че аз би следвало да се намирам и да не се намирам на едно и също място, с което сам на себе си ще противоречи. Този начин на аргументиране може да се приложи и за случая, когато аз съм приел някакво обещание. Моето притежание и владение върху обещаното няма да се отмени в резултат на това, че обещаващият, който преди е казал: „Нека тази вещ да бъде Твоя”, след някое време, пак за същата вещ, се отметне „Сега искам вещта да не бъде Твоя”. Защото при такива интелектуални отношения нещата стоят така, като че ли споменатият субект изказва две декларации — без интервал във времето помежду им — на своята воля, а именно: „Нека вещта бъде Твоя” и „Тази вещ да не бъде Твоя”; това ще е нещо явно противоречиво. Същото важи и за понятието на правното владение върху едно лице, като към принадлежащо към Своето на субекта (неговите жена, дете, ратай): Тази домашна общност и взаимното владение на състоянието между всички нейни членове не се отменя от правомощията на всеки от тях да се отделя пространствено от другите. Така е, защото това, което ги свързва, е едно правоотношение. И в този случай външното Мое и Твое, също като в предишните случаи, почива изцяло върху предпоставката за възможността на едно чисто владение на разума без държане. Критиката на правно-практическия разум, който се съдържа в понятието за външното Мое и Твое), се налага, собствено, поради една антиномия на положенията за възможността на владение без държане. Т. е. поради неизбежната диалектика, в която тезис и антитезис изпадат, като VI 255 и двата имат еднакви претенции за валидност по отношение на две противоречащи си условия. Защото разумът е принуден при своята практическа (отнасяща се към правото) употреба да прави разлика между владението като явление и владението мислимо само чрез разсъдъка. Тезисът е: Възможно е да имам нещо Външно като Моето, макар и да не съм в негово владение. Антитезисът е: Не е възможно да имам като Моето нещо външно, ако не съм в негово владение. Решението е: И двете положения са верни. Първото е вярно, ако под „владение” разбираме емпиричното владение (possessio phaenomenon). Второто е вярно, ако под същата дума разбираме чистото умопостигаемо владение (possessio noumenon). Възможността, обаче, на едно интелигибелно владение, а с това и на външното Мое и Твое, не може да бъде онагледена. Тя трябва да бъде изведена от постулата на практическия разум. При това, специално за забелязване е, че разумът, без нагледи, без дори и наглед a priori, се разширява чрез оправомощеното от закона на свободата абстрахиране от емпиричните условия и така може да построява синтетични априорни правни положения. А тяхното доказателство с оглед на практиката може да се изведе по аналитичен път (което скоро ще покажем). § 8.
VI 255
Ако заявя (с думи или с действия), че искам нещо външно да бъде Мое, то аз заявявам, че е задължително за всеки Друг да се въздържа от употреба на предмета на моя избор. Това ще бъде една обвързаност, която никой не би имал без този мой правен акт. Но в тази моя претенция се съдържа заедно с това и признанието, че съм обвързан — реципрочно спрямо всеки Друг с оглед на неговото външно Свое — към еднакво такова въздържане. Защото обвързаността в случая произлиза от универсалното правило на външното правоотношение. Не съм задължен, следователно, да оставя непокътнато външното Свое на Другия, ако всеки Друг не ми е осигурил насреща, че и той VI 256
ще се придържа към същия този принцип с оглед на Моето. Това подсигуряване не изисква някакъв специален юридически акт, а се съдържа в понятието на външното правно задължение по силата на универсалността, вкл. и реципрочността, на обвързаността, която произтича от всеобщото правило. Едностранната воля относно едно външно, значи и случайно, владение не може да служи като принуждаващ закон за всеки субект, защото това би нарушило свободата съгласно всеобщи закони. Следователно, само една воля задължаваща всички, т. е. колективно универсална (всеобща) и имаща власт, е тази воля, която може да даде всекиму споменатата сигурност. Състоянието на обществото, обаче, което е подчинено на едно всеобщо външно (т. е. публично), снабдено също и с власт, законодателство, е именно гражданското. Само в гражданското състояние на обществото, следователно, може да има външно Мое и Твое. Извод:
Ако трябва да е юридически възможно да се притежава като Свое някакъв външен предмет, то ще трябва на субекта също да е разрешено и да принуждава всеки Друг, с когото се стига до спор за Моето и Твоето върху един такъв предмет, да встъпи заедно с него в отношенията на гражданското устройство на обществото. § 9.
на обществото е възможно, все пак, да има някакво действително външно Мое и Твое, но то би било само временно и преходно. VI 256
Естественото право в състоянието на гражданско обществено устройство1 се извлича за целите на това устройство от априорни принципи. Затова статутарните закони на това устройство не могат да отменят естественото право. Така остава в сила правният принцип: „Този, който постъпва съгласно максима, според която е невъзможно да имам като Мое някакъв предмет на моя избор, ме ощетява.” А гражданското обществено устройство е единственото правно състояние, чрез което всекиму се осигурява, но и без да се създава и да се определя, Своето. Всякаква гаранция, следователно, предполага предварително и наличието на Своето за някого (комуто то да се гарантира). Т. е., още преди гражданското обществено устройство (или независимо от него) трябва вече да е било възприето като възможно наличието на някакво външно Мое и Твое. Заедно с това трябва да е възприето и правото, по силата на което да бъде принуждаван всеки субект, с когото по някакъв начин бихме могли да влезем в общение, да встъпи с нас в такова обществено устройство, в което може да бъде гарантирано външното Мое и Твое. В условията на динамиката на VI 257
очакване и подготовка на такова състояние, което може да бъде основано единствено върху закон на общата и съвместима с възможността на това състояние воля, владението би било едно преходно-правно владение. Напротив, владението, което съществува в действителното — гарантиращо външното Мое и Твое — гражданско състояние, ще бъде окончателно. Но, и преди встъпването в това състояние, за което субектът е готов, той с право се противопоставя на тези, които това не ги устройва и искат да го възпрепятстват в неговото преходно владение. Това се обяснява с това, че волята на всички — освен казания субект — Други, която воля мисли да му наложи задължението да се въздържа от някакво определено владение, ще е само едностранна. Тя няма никаква законодателна сила (такава има единствено в универсалната воля) да оспорва претенцията му, както и споменатият субект не може да налага своята. Последният има обаче предимството, че е съгласен за въвеждането и изграждането на гражданското състояние. С една дума: Способът в естественото състояние да притежаваш нещо Външно като Свое е физическото владение. То се ползва от правната презумпция, че ще се превърне в правно чрез обединението на волята на Всички в едно публично законодателство и в очакване на последното важи като потенциално правно владение. Тази юридическа привилегия, която произтича от емпиричното състояние на владението, се формулира така: „Блазе му на владеещия”1 Каталог: wp-content -> uploads -> 2011 2011 -> Евгений Гиндев световната конспирация 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> Наредба №36 от 30 ноември 2005 Г. За изискванията към козметичните продукти 2011 -> За минималния и максималния бал по паралелки в рио област софия-град 2011 -> 130 годишнината на ввму “Н. Й. Вапцаров” разкрива новите предизвикателства и перспективи в развитието на флагмана на морското образование 2011 -> Съюз на математиците в българия – секция бургас пробен изпит по математика за 7 клас – март, 2011 2011 -> Член на Приятели на Земята Интернешънъл 2011 -> Права и задължения на учениците 2011 -> В съответствие с ангажиментите в рамките на фаза 1 от мониторинга за изпълнение на задълженията по Конвенцията и Препоръката, през 2000 г 2011 -> Разграничение на трафика на хора от сродни престъпни дейности д-р Ива Пушкарова Изтегляне 3.09 Mb. Сподели с приятели:
|