Имануел Кант метафизика на нравите

Дори и в конституцията не може да се съдържа никаква разпоредба, която да дава възможност на някаква друга власт в държавата да се противопоставя на върховния повелител, когато той нарушава конституционните закони и така да го ограничава. Защото този, който ще трябва да ограничава държавната власт, трябва да има, все пак, повече или поне същата власт като този, когото ще ограничава. Освен това, той би трябвало като правомерен повелител, който заповядва на поданиците да се съпротивляват, да може и да ги защитава, както и да може да решава всеки възникващ въпрос с правна сила, значи, да може публично да заповяда съпротивата. Ако беше така, той би бил върховният повелител, а не този, когото иска да ограничава. В такъв случай — чрез своя министър — суверенът би действал също и като регент, т. е. деспотично. А да се дадяло на народа в такъв случай да упражнява чрез своите депутати ограничаваща власт (след като има само законодателната власт), това е само една илюзия. Тя не може да замаскира деспотизма в управлението така, че той да не прозира от средствата, които казаният министърът използва. Народът е представен в (парламента) от своите депутати и на тях е доверил своята свобода и права. В тяхно лице, обаче, имаме люде, които са живо заинтересовани — и за себе си и за своите фамилии — от съответното обгрижване в армията, флота, и чиновнически служби; а то, пък, зависи от министъра. Затова и те вместо да окажат

VI 320

на необоснованите претенции на правителството съпротива (публичното обявяване на която и без това изисква едно предварително подготвено единодушие в народа, което, обаче, не може да стане по мирен път), по-скоро винаги са готови, да играят по свирката на правителството. Следователно, така нареченото умерено държавно устройство¹, като конституционно устройство на вътрешното право на държавата, е една нелепост. То по същество не принадлежи към правото, а е само един лукав принцип, с който се цели, колкото е възможно повече да бъде облекчавано произволното влияние упражнявано върху управлението от могъщия нарушител на правата на народа. И тази лукавост бива маскирана като някаква разрешена на народа опозиция.

VI 321

VI 322

Да речем, че някоя революция някога се осъществи успешно

VI 323

и се основе някакво ново държавно устройство. В такъв случай неправомерността на започването и извършването на революцията не може да освободи поданиците от задължението да се включат — като добри граждани на държавата — в новия порядък. Поданиците не могат да отказват да се подчиняват честно на това ново началство, което вече е на власт. Детронираният монарх (преживял революцията), обаче, не може да бъде подвеждан под отговорност за водените преди държавни дела, още повече, да бъде наказван, ако той, вече като гражданин, предпочете своето и на държавата спокойствие, пред авантюрата да я напусне и като претендент да търси възстановяването на властта си, било чрез тайно подбуждане на контрареволюция или с помощта на други външни сили. Но, ако предпочете втората възможност, правото му върху властта ще си остане непроменено, защото бунтът, който му я е отнел, е бил противоправен. Дали, обаче, други държави имат правото да се обединят в държавен съюз в полза на този неуспешен върховен държавен глава, само и само да не оставят ненаказано извършеното от народа престъпление и да не оставят последното да бъде лош и изкусителен пример за другите държави: това се отнася до международното право. Към него се отнася и въпросът: „Дали държавите имат правото и дали са призвани да възстановяват със сила в която и да е друга държава старото държавно устройство, вместо установеното с революция ново?”.

VI 324

От казаното по-горе следва, че в държавата не може да има никакви корпорации, съсловия и ордени, които — съгласно определени статути — да могат да предават като собственици земята за изключителна употреба на следващите си поколение (до безкрая). Държавата може да отмени споменатите статути по всяко време, при едно само условие — да обезщети преживелите. Рицарският орден (като корпорация или само като ранг на отделни, специално почетени, лица), както и орденът на духовенството, наречен църква, не могат никога чрез дадените им привилегии да придобиват собствеността върху земята като прехвърляема на наследници и приемници. Те могат да получават само временното ползване върху нея. Правата, както върху спахийските, така и върху църковните, имения могат да бъдат отменявани без всякакви възражения (все пак при указаното по-горе условие). Това става, най-вече когато престане да съществува общественото мнение, в съгласие с което държавата използва материални средства за стимулиране на желанието (като противодействие на неговото отслабване) за нейната защита чрез военни почести, или за да предпази хората си — чрез опела, молитви и множество необходими за това духовни пастири — от вечния огън. Тези, които биват засегнати от такава реформа, не могат да се оплакват, че

VI 325

им била отнета собствеността, защото основанието за тяхното досегашно владение е лежало само в мнението на народа и е трябвало да важи, докато то трае. Щом като това мнение, обаче, изчезне, и дори това да е само според преценката на тези, които поради заслугите си имат най-голямото право да го водят и определят, тогава — като по жалба на обществото до държавата (a rege male informato ad regem melius informandum)¹ — би трябвало мнимата собственост да бъде преустановена.

На принципа на върховната собственост почива и правото на държавната икономика, на финансовото дело и на полицията. Последната се грижи за обществените сигурност, спокойствие и благоприличие, [така че чувството за благоприличие (sensus decori)³ — като негативен вкус — да не бъде притъпявано от просия, уличен шум, воня, публично сладострастие¹ (venus volgivaga)², т. е. от оскърбления на нравственото чувство, защото това чувство за благоприличие облекчава правителството значително в дейността му да ръководи народа чрез закони.]

Към съхраняването на държавата принадлежи още и нещо трето: правото на надзор (ius inspectionis). То осигурява, щото за държавата да не останат скрити никакви общества (на политически или религиозни илюминати), които могат да имат влияние върху публичното благо на обществото³ (publicum). Затова, когато полицията го изисква, не се отказва разкриването на техните структури. Претърсването на частната къща на всеки човек, обаче, е възможно за полицията само в случай на изключителна необходимост, затова тя трябва да бъде оправомощавана от по-висша инстанция за всеки отделен случай.

В.⁴

На върховния повелител принадлежи — като на поел грижата за съхранението на народа — косвеното право да събира от него и налози.

VI 326

1. Чрез обединената си воля народът се е съюзил в едно общество, което винаги и непрекъснато трябва да бъде съхранявано. Това общество се е подчинило на една вътрешна държавна власт, с цел да съхрани и тези членове на обществото, които сами не са в състояние да го вършат. Значи, от държавен интерес правителството е оправомощено да принуждава заможните люде да набавят средства за издръжката на тези членове на обществото, които не са в състояние да си задоволят сами най-необходимите естествени потребности. Защото съществуването на заможни люде в държавата предполага и подчиняването им под защитата на общността, вкл. и за собственото им съхранение. За същата тази цел, от своя страна, заможните са длъжни да допринасят за съхранението на своите съграждани: на което държавата основава правото си да изисква от тях този принос. Това може да стане чрез облагане с данъци на собствеността или търговията на гражданите или чрез основаване на фондове и използване на лихвите от тях, но не за нуждите на държавата (защото тя е богата), а за потребностите на народа. И това трябва да става не единствено чрез доброволни приноси, (защото тук става реч само за правата на държавата по отношение на народа), а също и принудително, чрез държавни повинности. Между разните доброволни способи не следва да се разрешават такива, които са печалбарски: като лотариите, които създават повече бедни и опасни за публичната благо хора, отколкото би имало без тях. Тук се поставя въпросът, дали обгрижването на бедните трябва да става 1) чрез текущи плащания, така че всяко поколение да изхранва своите си бедни, или 2) чрез постепенно образувани постоянни фондове и въобще чрез богоугодни уредби (такива каквито са домовете за вдовици, хосписите и др. подобни). Обгрижването не бива да става чрез просия, която е твърде сродна с грабежа, а чрез законни налози. Първият от двата варианта трябва да се счита като единствено подходящ за правото на държавата да взисква плащания, от което никой, който има с какво да живее, не може да се отклони. Защото по този начин не се създава, както е при втория вариант, несправедливо облагане на народа с данъци (които се увеличават с увеличение на числото на бедните), и това да си беден няма да се превръща в средство за приходи за мързеливци, каквато опасност съществува при богоугодните заведения.

2. Що се отнася до издръжката на подхвърлени от бедност или от срам деца, (които по този начин биват и убити), държавата има право да натовари народа със задължението да не остави съзнателно да погине този, макар и нежелан, прираст на държавната състоятелност. Но, дали това би могло да се върши и чрез облагане с данъци на старите ергени и моми (тук се имат

VI 327

3. Църковното дело следва грижливо да се различава от религията, която представлява вътрешна душевност и стои извън сферата на действие на гражданската власт. Църквата е учреждение за публично богослужение предназначено за народа (в който това богослужение, като мнение или убеждение, има своя произход). Разглеждана така, тя отговаря на една истинска нужда на държавата: субектът да се счита и поданик на една висша невидима сила, на която да се прекланя. Като такова учреждение, обаче, църквата често встъпва в неравен спор с гражданската власт. Държавата, наистина, няма правото да урежда, както й се поревне, вътрешното устройствено законодателство на църквата, нито да предписва или заповядва на народа вярвания и богослужебни форми (ritus)¹. Защото тези неща следва напълно да се предоставят на учителите и настоятелите, които народът сам си е избрал. Държавата има само негативното право да възпира такова влияние на публичните учители върху видимата, политическата, общност, което би могло да е вредно за общественото спокойствие. Същото право държавата има и по отношение на вътрешните борби в църквата, както и на тези между различните църкви, за да не позволи да се постави в опасност гражданското единство. Казаното негативно право, следователно, е право на полицията. Дали, обаче, някоя църква ще изповядва определена вяра и коя точно, както и дали ще си я подържа непроменявана и дали самата църквата не трябва да се реформира: всичко това са все въпроси, намесата по които от страна на държавната власт е под нейното достойнство. Защото, иначе, при такава намеса тя, като при една училищна свада, би се поставила на едно ниво със своите поданици (монархът все едно да се прави на поп). Дори в такъв случаи поданиците направо могат да кажат на държавната власт, че не разбира нищо от тези работи. Най-вече, това се отнася за последното, а именно за забрана на църквата да се реформира вътрешно; защото това, което съвкупният народ не може сам да реши за себе си, това и законодателят не може да реши за него. От друга страна няма такъв народ, който да вземе решение никога да не прогресира по-нататък в своите възгледи засягащи вярата му (става дума за Просвещението), т. е., никога да не се реформира по отношение на църковното дело. Това би противоречало на човечеството в собственото му лице, а с това и на висшето право на самия народ. Следователно, това не може

VI 328

и държавната власт да реши за народа. Що се отнася, обаче, до разноските за издръжката на църковното дело — по същите изложени вече причини — те не могат да бъдат в тежест на държавата, а трябва да бъдат понесени от тази част на народа, която изповядва тази или онази вяра, т. е. от църковната община.

Върховният повелител в държавата разполага също и с правата 1) да разпределя държавни служби, т. е. воденето на държавни дела, свързано с някакво заплащане; 2) Да присвоява звания², което представлява повишение в ранга и е основано само на чест и почит, а не се заплаща за него. Званията, обаче, установяват разпределение на ранга на по-старшия (който ще отдава заповедта) по отношение на по-младшите (които, макар и да са свободни и да се обвързват само чрез публичния закон, все пак още предварително са определени да се подчиняват на по-старшия). 3) освен с тези (относително-благодетелни) правомощия, върховният повелител разполага, също така, и с правото да налага наказания.

Що се отнася до цивилната служба, тук се откроява въпросът: „Има ли суверенът правото да вземе службата обратно от чиновника (без да се е провинил), комуто я е дал, като се води единствено от своята произволна преценка?” Заявявам: Не! Защото това, което обединената воля на народа никога няма да реши по отношение на собствените си граждански чиновници, това и върховният държавен глава не трябва да решава вместо нея. Та, без всякакво съмнение, народът (който трябва да понесе разноските, свързани с назначението на чиновника), ще претендира, щото последният да отговаря напълно на изискванията за възложените му дела. Това, обаче, не може да стане другояче, освен чрез подготовка и обучение, продължавали през необходимото за това време. В този процес чиновникът ще е изгубил времето, което би могъл да приложи за изучаването на друга някаква работа, с която да си изкарва хляба. И така, ако владетелят произволно сменя чиновниците, държавните служби ще се напълнят по правило с хора, които няма да са придобили необходимото за службата умение и постигнатата чрез практиката зряла способност за съждение. А това противоречи на целите и намеренията на държавата, за които е нужно всеки чиновник да може да се издига от ниските до високите степени (които иначе биха попаднали в ръцете само на некадърници); затова пък чиновниците трябва да могат да разчитат на подсигуряване до края на живота си.

Що се отнася до званието¹, такова е не само това, което една служебна длъжност може да води със себе си. Има и такъв вид звания, което правят своите носители, дори и да са без особени заслуги, членове на някакво по-висше съсловие. Такова е благородническото съсловие, като различно от гражданското, към което спада народът. Този по-висш ранг

VI 329

бива наследяван от потомците мъже. От мъжете-благородници, обаче, чрез женитба, го получават също и жени от неблагородническо потекло. Само че родената благородница не придава аналогично този ранг на съпруга-неблагородник, а самата тя изпада в гражданското съсловие (на народа). Тук се поставя въпросът: „Има ли суверенът правото да учреди някакво благородническо — като наследствено — съсловие, което да е междинно между него и останалите граждани на държавата?” С този въпрос не се интересуваме от преценката на суверена с оглед на неговата или на народа полза. Интересуваме се само, дали е съобразено с правото на народа да има над себе си някакво съсловие от лица, които, наистина, и самите те са поданици, но, все пак, по отношение на народа се явяват повелители (а най-малкото, привилегировани лица) по рождение. При отговора на този въпрос ще изхождаме, както и при предишния пример, от принципа: „Това, което народът (цялата маса от поданици) не може да реши за себе си и съставящите го негови съграждани, това и суверенът не може да реши вместо него”. Наследената благородност като ранг, който предхожда заслугите, а и не дава основание да се надяваме на такива, представлява една измишльотина без всякаква реалност. Защото, дори и родителите или прародителите да са имали заслуга, потомците им не могат да я наследят. Последните би трябвало сами да си я придобият. Природата не е разпоредила така, че талантът и волята, които правят възможни заслугите към държавата, да могат да се предават по наследство. И, тъй като не може да се приеме за никой човек, че би отхвърлил своята свобода, затова е и невъзможно всеобщата народна воля да даде съгласие за една такава необоснована привилегия. Значи, и суверенът също не може да даде валидно такова съгласие. Възможно е, между другото, в правителствения механизъм от стари времена да се е промъкнала една такава аномалия (подобно на ленната система, която почти напълно е предназначена само за военни цели), т. е., някакви поданици да искат да са по-горни от гражданите на държавата: като чиновници по рождение (напр., някакъв наследствен професор). В такива случаи държавата може да поправи допуснатата от нея грешка на противоправно дадените наследствени привилегии, като постепенно оставя незаети овакантените длъжности. Иначе държавата има временно право да остави тези титулувани звания да продължават да съществуват, докато в самото обществено мнение подразделянето на суверен, благородническо съсловие и народ бъде заместено от единствено естественото: на суверен и на народ.

VI 330