partes de iure suo disponunt, ita ius est)

VI 308

Забележки:

*-307 Тази разлика между това, което само formaliter, и това, което също и materialiter е противоправно, се налага често да се прави в правната наука. Така напр., врагът, който вместо да изпълни почтено условията на капитулацията, уговорени с гарнизона на обсадената крепост, го напада при неговото изтегляне, или по друг начин нарушава сключения договор,

//VI 308//

не може да се оплаква от неправда, ако при удобен случай врагът му изиграе същия номер. Но, и двете страни вършат в най-висша степен неправда, защото така те сами ще отнемат действеността на самото понятие за правото, предоставяйки всичко на дивото насилие, като че ли това е нещо законосъобразно. И така генерално потъпкват правото на човешкия род въобще.

Втора част на учението за правото

VI 309

Първи раздел на публичното право.

§ 43.¹

VI 311

Публичното право²: това е най-висшето и обобщаващо понятие за съвкупността от законите, които се нуждаят от всеобщо оповестяване, за да произведат някакво правно състояние. То, следователно, представлява система от закони, която е предназначена за един народ, т. е. за някакво множество от люде или от народи, които — намирайки се във взаимно влияние помежду си — се нуждаят от правно състояние под една обединяваща ги воля, от едно обществено устройство (constitutio), за да могат да разполагат с това, което им се полага по право.

1. А държавата, по своята форма, като обединена чрез общия интерес на всички да бъдат в правно състояние, представлява тяхната обща същност³ или република в широкия смисъл на думата (res publica latius sic dicta)⁴.

2. От друга страна, държавата в отношението към другите народи се нарича сила (potentia) — от тук и думата Potentaten⁵. А същата разглеждана в отношението си към (въображаемо) наследеното единство на индивидите се нарича нация⁶ (gens)⁷. И, затова ние мислим — като включено в общото понятие на публичното право — не само държавното право, но и едно право на нациите⁸ или международно право (ius gentium)⁹.

3. И, по-нататък, тъй като площта на земното кълбо не е някаква безгранична, а е самоограничаваща се площ: държавните права на отделните нации и международното право — и двете заедно — неизбежно кулминират в идеята за държавно право на нациите¹⁰ (ius gentium) или за правото на гражданина на света (ius cosmopoliticum)¹.

А, тези три форми на правно състояние — национално, международно и космополитично — са така свързани помежду си, че, ако дори в една от тях липсва принципът за регулиране на външната свобода чрез закони, сградата и на останалите правни форми неизбежно ще бъде подкопана и накрая ще рухне.

²§ 44.³

VI 312

Не трябва, все пак, да си мислим естественото състояние на обществото като състояние на несправедливостта (iniustus), където хората се отнасят един към друг само съобразно силата си. Но, то е, все пак, едно състояние на безправността (status iustitia vacuus)¹, в което, ако правото е спорно (ius controversum), няма да има компетентен съдия, който да се произнесе по него със законна сила. И всеки, който се намира в това състояние, има резон да мотивира и със сила Другия, та да излязат от него и да встъпят в правно състояние. Защото, според правните понятия на всеки човек, външните неща могат да бъдат придобивани чрез завладяване или договор. Но, все пак, това придобиване ще е само временно и преходно, докато за него няма санкцията на един публичен закон, няма публична (дистрибутивна) справедливост, която да го определя и като право не е гарантирано от публична власт, която да го реализира.

Ако преди влизането в гражданското състояние на обществото би нямало съвсем никакво — макар и временно и преходно — придобиване, което да се признава за правомерно, то и самото гражданско състояние би било невъзможно. Защото според своята форма

VI 313

§ 45.¹

VI 313

Държавата (civitas): това е обединението на едно множество от хора под закони на правото. В степента, в която тези закони са a priori необходими, т. е., произтичат от само себе си от понятията на външното право, а не са статутарни, дотолкова една такава държавна форма ще представлява формата на държавата изобщо. Т. е., това би било държава в своята идея: такава, каквато следва да бъде според чистите правни принципи, и която служи като ръководна нишка (norma) за всяко действено обединяване в общност (следователно, във вътрешен аспект).

§ 46⁸.

VI 313

Законодателната власт може да принадлежи само на обединената воля на народа. Тъй като от нея произтича цялото право, необходимо е тя да не може да причинява неправда комуто и да е. Наистина, когато човек разпорежда нещо спрямо някой Друг, винаги е възможно да му причини неправда. Такава, обаче, не се случва, когато човек решава по отношение на самия себе си (защото volenti non fit iniuria)¹. Следователно, само съгласуваната

и обединена воля на всички, доколкото решенията се вземат еднозначно от всеки индивид по отношение на Всички, както и от Всички по отношение на всеки един; значи, законодателстваща може да бъде само всеобщо обединената народна воля.

Обединилите се с цел да законодателстват членове на едно такова общество (societas civilis), т. е. на една държава, са нейните граждани (cives). А техните правни атрибути, неотделими от същността им като такива, са:

1) Законната свобода: гражданите да не се подчиняват на никакъв друг закон, освен на този, за който са дали своя глас;

2) Гражданското равенство: гражданинът да не признава никого от другите в народа за по-горен от себе си, като за всеки да притежава моралната способност да го обвърже правно толкова, колкото и Другият може него да обвърже;

3) Качеството гражданска самостоятелност: гражданинът да може да дължи своето съществуване и издръжка не на произвола на някой Друг от народа, а само на своите собствени права и сили като член на общността; следователно, да притежава гражданска личност, като не бива представляван от никой Друг, освен от себе си, по имащите правно значение въпроси.

Квалификацията на субекта като гражданин на държавата се определя от наличието на способността му да гласува. Тя, обаче, предполага неговата самостоятелност в обществото. Т. е., той трябва да бъде не само част от него, но и негово самостоятелно звено, като бъде действаща заедно с другите — но по свой собствен избор — част от общността. Последното качество, именно, налага да се прави разлика между активния и пасивния гражданин на държавата, въпреки че понятието за последния, може би, изглежда да е въобще в противоречие с обявеното за гражданин понятие. Следните примери могат да ни послужат да отстраним това затруднение: Чиракът на някой търговец или занаятчия; прислужникът (не и държавният служител); недееспособният (naturaliter vel civiliter)¹; всичката женоря² и въобще всеки, който не се издържа от собствено занятие, а дължи съществуването си (храна и защита) на някой Друг (освен на държавата), няма гражданска личност и неговото съществуване е също като на един само придатък³. Дървосекачът, когото съм привикал в двора си; ковачът в Индия, който със своите чук, наковалня и мях ходи по къщите, за да обработва там желязо; и двамата в сравнение с европейския дърводелец или ковач, които могат

VI 315

Тази зависимост от волята на Други, както и произтичащата от нея нееднаквост, въобще не противоречат на тяхната свобода и равенство като хора, които заедно съставят народа. Защото само при спазването на тези условия народът може да стане държава и да встъпи в гражданско устройство на обществото. Да имаш, обаче, в едно такова общество правото да гласуваш, т. е. да си държавен гражданин, а не само участващ в държавата: това е нещо, за което не всички могат с еднакво право да претендират. Вярно е, че пасивните граждани могат да изискват от всички Други да се отнасят с тях съгласно законите на естествената свобода и равенство, като към пасивни части от държавата. Но, от това не следва, че те имат правото да действат като активни членове на държавата, да организират или да съдействат за въвеждането на определени закони. Те могат единствено да изискват, щото позитивните закони, за които, бидейки граждани, се предполага, че и те са съгласни, да не противоречат на естествените закони на свободата и на съответното на тях равенство между всички в народа, така че да могат да се издигат с работа от това пасивно състояние към активното.

§ 47.¹

VI 315

Актът, чрез който народът сам се учредява като държава — собствено, само идеята за този акт — според която идея единствено може да бъде мислена правомерността на държавата: това е първоначалният договор. Съгласно този договор всички (omnes et singuli)³ от народа се отказват от външната си свобода, за да я получат веднага обратно, и то вече като членове на една общност, т. е. като членове на народа разглеждан като държава (universi)⁴.

И, така, не може да се каже, че с образуването на държавата

VI 316

§ 48.¹

VI 316 

Трите власти в държавата, що се отнася до съотношенията, в които се намират като юридически лица² помежду си, са така координирани (potestates coordinatae), че

2) Второ, те също са и подчинени (subordinatae)⁵ така една на друга, че тази от тях, която подпомага другата, не може да й узурпира функцията, а си има свой собствен принцип на функциониране. Т. е. всяка повелява в качеството си на отделно лице, но все пак под условието, че има и воля на някой по-горен;

3) И трето: чрез обединението на двете тези отношения властите дават всекиму неговото право.

За властите, разглеждани като носители на държавно достойнство, се приема, че:

• 
  волята на законодателя (legislatoris) — с оглед на това, което се отнася до външното Мое и Твое — е безукорна (irreprehensibel);
  
• 
  на изпълнителната компетентност на върховния управител (summi¹ rectoris²) не можем да се противопоставяме³ (irresistibel)⁴;
  
• 
  произнесеното решение на върховния съдия (supremi⁵ iudicis⁶) е неизменяемо⁷ (inappellabel)⁸.
  

VI 316

VI 317

2. Владетелят на народа (законодателят) не може, следователно, да бъде заедно с това и управителят (правителството). Защото последният е подчинен на закона и, чрез закона, бива задължаван от Друг, а именно, от суверена. Последният може да му отнеме властта, да го свали, или да реорганизира управлението му, но не и да го наказва (и това единствено означава употребяваният в Англия израз: „Кралят, т. е. най-висшата изпълнителна власт, не може да постъпва противоправно”). Защото налагането на наказание, от своя страна, е акт на изпълнителната власт, на която принадлежи висшата компетенция да принуждава съобразно закона, а по този начин тя самата би се подложила на принуда; което противоречи само на себе си.

3. И, накрая, нито законодателната, нито изпълнителната власт, могат да правораздават, а могат само да назначават — като висши чиновници¹ — съдии. Народът сам си правораздава чрез тези от своите съграждани, които са избрани със свободни избори като негови представители, и то за всеки акт поотделно. Защото съдебното решение представлява един отделен акт на публичната справедливост² (iustitiae distributivae) произнесен спрямо поданика, т. е. спрямо някой, който принадлежи към народа и, значи, не разполага с власт. С този акт се присъжда (дава) на субекта Своето, като това се извършва чрез един държавен управник (съдия или съдебен състав). Тъй като в това отношение (към държавните власти) всеки от народа е пасивен, то както законодателната, така и изпълнителната власт, биха могли да навредят на гражданина в това, което те биха решили в случай на спор по отношение на Своето на всеки един. Това е така, защото в такъв случай това няма да го върши самият народ, и не народът би произнесъл „виновен или невинен” по отношение на своите съграждани. При установяването на фактите в един исков процес съдът има правораздавателната власт да приложи закона и посредством изпълнителната власт да даде всекиму Своето. Следователно, само народът може да правораздава, макар и непряко, по отношение на всеки свой член чрез своите назначени от самия него представители (съдебните заседатели)³. Освен това, би било под достойнството на държавния глава

VI 318

Следователно, чрез трите отделни власти (potestas³ legislatoria⁴, executoria⁵, iudiciaria⁶), държавата (civitas) реализира своята автономия, т. е. изгражда сама себе си според законите на свободата и се съхранява. В обединението на тези три власти лежи благото⁷ на държавата (salus reipublicae suprema lex est)⁸. Под последния израз не се разбира индивидуалното благополучие и щастие на гражданина; защото тези цели вероятно могат (както и твърди Русо) да се постигнат — и то като по-приятни и по-желани — в едно естествено състояние на обществото, а също и под някакво деспотично управление. А в тази сентенция под благо на държавата се разбира състоянието на най-голямо съгласуване на държавното устройство с принципите на правото. А чрез своя категоричен императив разумът ни задължава да се стремим към това състояние.

ОБЩА ЗАБЕЛЕЖКА.
За правните последици произтичащи от естеството на обединяването в гражданско общество.¹

А.²

VI 318

В практически аспект произходът на върховната власт е непостижим за подчинения й народ. Това означава, че поданикът не следва да умува много-много за този произход, като че ли подчинението, което изисква от него върховната власт, е някакво нейно съмнително право (ius controversum³). Защото народът, за да преценява с правна сила за върховната държавна власт (summum imperium), трябва да бъде разглеждан като вече обединен и намиращ се под една всеобща законодателна воля. Затова той не може и не бива да преценява по този въпрос различно от това, което изисква настоящият държавен глава (summus imperans). Да допуснем, че първоначално наистина било имало — като факт — някакъв предхождащ договор (pactum subiectionis civilis)⁴ за подчиняване под върховната държавна власт. Или пък, примерно, силата и властта са били началото, а законът само е последвал, или, може би, в такъв порядък би трябвало да станат нещата: Такива въпроси, обаче, за народа, който вече стои под гражданските закони, представляват не само безцелни, но и опасни за държавата празни умувания. Защото, дори и след като поданикът би измъдрувал нещо за произхода на върховната власт и след това би поискал да се противопостави на повеляващата в настоящия момент власт,

този поданик, съгласно законите на същата тази власт, т. е. с пълно право, би бил наказан, унищожен или (като стоящ извън закона, exlex¹) изгонен от страната. Законът е толкова свещен (неприкосновен), че на практика, дори само да го поставяме под съмнение и така да се суспендира само за миг действието му, това вече представлява престъпление. Затова законът ни е представен така, като че ли произтича не от хората, а от някакъв висш и безукорен законодател. Това е и значението на сентенцията, че „Всяка власт е от Бога”². Последното не представлява някаква историческа обосновка на гражданското устройство на обществото, а изказва — като един практически принцип на разума — идеята: „Трябва да се подчиняваме на сега съществуващата законодателна власт, какъвто и да е нейният произход”.

От тук следва и положението: „Владетелят³ в държавата има по отношение на поданика само права и никакви задължения, които да могат да се налагат с принуда”. По-нататък, дори ако управителят⁴, действащ като орган на Владетеля, процедира противозаконно, като напр. с налози, призиви в армията и др. подобни влиза в разрез със закона за равно разпределение на държавните тегоби, тогава поданикът има право, наистина, да подава оплаквания