- През смърт към възкресение

Преображението на Христос изразява всичко това. То е преобраз на Христовото възкресение и прославяне. "И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво" (Лука 9:29). Или както го предава Матей: "Лицето Му светна като слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината."

Нека да подчертая: тези неща се случиха в историята. Това е важно най-вече за днес, когато религиозните неща постоянно се оттласкват в една неисторична област, в някаква "другост". Но тук, при Преображението се набляга върху времето и мястото. Лука например съобщава, че "на следния ден, когато слязоха от планината, срещна Го голямо множество" (9:37). Христос и учениците Му в определен ден и час се изкачиха на планината, а в друг определен момент слязоха от нея. Когато вървяха нагоре по склона, те не се движеха в някаква безпространствена философска или религиозна "другост". Те бяха свързани пространствено с подножието на планината, където продължаваше нормалният ход на живота.

Същото важи и за времето. Ако те носеха часовници, часовниците нямаше да спрат, докато са на планината. Времето продължаваше да тече и когато те слязоха, беше изминал определен период -- беше "следният ден". Историята се състои от пространство и време, взаимно свързани. И тук, на планината на Преображението, се случваше истинска история, вкоренена в нормалното пространство и време. Прославянето на Исус не беше в сферата на философската "другост" някъде в отвъдното, а в твърдата реалност на пространството и времето. Преображението изяви жестоката действителност на думите, които самият Исус каза по-рано: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Ето това е -- отхвърлен, убит и възкресен в историята.

Действителното възкресение на Исус Христос след разпятието Му е не по-малко исторически обосновано. Той запита учениците, които срещна по пътя за Емаус: "Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?" (Лука 24:26) Той зададе въпроса в определен календарен ден, в определен час на деня, на определен път върху картата, вкоренявайки случилото се в пространствено-времевата история. И това Той стори при всичките Си явления след възкресението. Той "застана сред тях" в техния реален живот. В страха си те се опитаха да Го изтласкат в друга област: "Те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух." Но Исус не позволи това: "Погледнете ръцете Ми и нозете Ми, че съм Аз същият. Попипайте Ме и вижте, защото дух няма меса и кости, както виждате, че Аз имам" (Лука 24:39), а след това Той взе печена риба и мед и "яде пред тях", и им показа Своите рани -- белезите на смъртта Си.

Беше същото тяло, възкръснало и прославено, не на някакво далечно място, а тук -- в пространството, времето и историята.

В Йоан 20 гл. виждаме същото. Това не е просто случайно повторение, а центърът на всичко.

Вечерта на същия ден, първият на седмицата, когато вратата на стаята, където бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред и каза им: Мир вам! (Йоан 20:19)

Христовото тяло е променено. Той може да минава през заключена врата. Но това не променя казаното. Вярно е, че Той може да идва през заключена врата, но тялото Му е същото.

Тома, един от дванайсетте, наречен Близнак, не беше с тях, когато дохожда Исус. Затова другите ученици му казаха: Видяхме Господа. А той им рече: Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред и рече: Мир вам! Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми. Дай ръката си и тури я в ребрата Ми. И не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой! (Йоан 20:24-28)

Нека повторим: тялото е същото. Заключената врата не Го спира, но това няма никакво значение. Тялото Му може да се докосва. В Йоан 21:9 Той се храни: "Като излязоха на сушата, видяха жарава положена и риба, турена на нея, и хляб."

Тук виждаме тялото на Исус Христос във видимия, пространствено-времеви свят. Възкресението не може да се премести в някакво друго измерение. То има смисъл в нашето нормално измерение.

Той им представи Себе Си жив след страданието Си с много верни доказателства, като им се явяваше през четиридесет дни и им говореше за Божието царство. (Деяния 1:3)

Четиридесет дни -- не един миг -- четиридесет дни те бяха свидетели на това.

Нека не се смущаваме от великото дело на възнесението: "И като изрече това, и те го гледаха, Той се възнесе, и облак го прие от погледа им" (Деяния 1:9). Това е, което преди всичко друго съвременният човек не може да приеме. Неоортодоксалното богословие може да говори за физическо възкресение, но никога няма да признае физическото възнесение. Трябва да си спомним, че Христос се явява и изчезва в продължение на четиридесет дни. Свръхестественото вече не е еднопосочно. Той е сред учениците, след това изчезва и отново се появява. А накрая се случва нещо не по-малко реално. Възкръсналото тяло на Исус Христос се възнася на облак. В определен час на деня от определен календарен ден. В един конкретен миг кракът Му се отдели от земята. Нека не отстъпваме от тази точка. Хора, които искат да изповядват християнството и същевременно пренебрегват физическото възнесение на Исус, не могат да бъдат последователни във вярата си.

Пространство-времевата история обаче не свършва тук. По-късно в Деяния 9:3-9 Христос среща Павел: "На отиване, когато (Савел, по-късно -- Павел) наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята..." Обърнете внимание на употребата на описателните фрази, каквито вече видяхме в текста за Преображението: "Внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна на земята, чу глас, който му каза: Савле, Савле, защо ме гониш? А той рече: Кой си Ти, Господи? А Той отговори: Аз съм Исус, Когото ти гониш. Стани, влез в града, и ще ти се каже какво трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха, стояха като вцепенени, понеже чуха гласа, а не видяха никого. Савел стана от земята и когато отвори очите си, не виждаше нищо. И водеха го за ръка, та го въведоха в Дамаск."

Той беше ослепен от светлината на славата. Къде? На пътя за Дамаск. Определено е пространственото положение. Същото може да се каже и за времето -- беше определен час на деня.

Това се повтаря в Деяния 22:6. "Когато вървях и приближих Дамаск, около пладне (отново пространствен елемент -- пътят за Дамаск; и елемент на време -- около пладне) внезапно блесна от небето голяма светлина около мен." И ст. 11: "И понеже от блясъка на оная светлина изгубих зрението си, (това беше причината за ослепяването му -- то не беше нещо мистично, но просто блясъкът на светлината, който го ослепи временно), другарите ми ме поведоха за ръка. И така влязох в Дамаск."

В 26 гл. разказът отново се повтаря с една твърде важна добавка: "По пладне, царю, видях на пътя светлина от небето, която надминаваше слънчевия блясък" (ст. 13). Тук е първата добавка. Срещата е посред бял ден. Въпреки че това е часът, в който близкоизточното слънце е най-ярко, светлината на прославения Христос е по-силна от слънчевото сияние. "И като паднахме всички на земята, чух глас, който ми казваше на еврейски" (ст. 14).

Това е едно от най-показателните за ХХ век изявления в Божието Слово. Тук се описва конкретно време, пространство, история и рационално общуване. Разговорът не представлява някаква мистична опитност за Павел. Във времето и пространството прославеният Христос, възкръсналият Христос разговаря с него на еврейски език. По пладне, на пътя за Дамаск се появява Исус -- прославеният Исус -- и говори на нормален език, използвайки нормални думи и нормална граматика, с един мъж на име Савел. Това е пълна противоположност на стремежа на ХХ век да прехвърли тези неща в някакъв религиозен "друг" свят. Всичко това се случва във времето, пространството, историята, нормалното общуване и нормалния език.

Но нещата не спират дотук. Години по-късно друг мъж на име Йоан живее на остров Патмос. Първата глава на книгата Откровение ни разказва, че той отново вижда Исус. Под "отново" имам предвид след като Павел Го беше видял. Не казвам, че това е единственото друго явяване на Исус -- Стефан също Го видя, -- но това е второто ясно събитие последвало Възнесението. След Деяния 1 гл. прославеният Христос беше видян от Савел в пространството и времето по пътя за Дамаск. Сега, в Откровение 1 гл., прославеният Христос е на остров Патмос -- отново е фиксирано мястото. Остров Патмос е още там. Но не само това. Конкретизирано е и времето -- Господният ден.

И обърнах се да видя този, който ми проговори. И като се обърнах, видях седем златни светилника. И всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс. А главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг. И очите му -- като огнен пламък. (Откровение 1:12-14)

Тук Йоан описва нещо, което действително е видял. И това е не по-малко странно и необичайно от онзи ден след Възкресението, когато се описва съвсем естествено Неговото хранене.

Нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена. А гласът Му беше като на много води. И имаше в десницата Си седем звезди. И от устата Му излизаше меч, остър и от двете страни. И лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си. И когато Го видях, паднах пред нозете Му като мъртъв. А Той тури десницата Си върху мен и каза: Не бой се. Аз съм Първият и Последният, и Живият. Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове. И имам ключовете на смъртта и на ада. (Откровение 1:15-18)

Не се казва на какъв език говори Той. Но това явно е човешка реч, не по-различна от онази, която Савел чу по пътя за Дамаск. Нещо повече. В тази глава точното описание внимателно се разграничава от различните литературни похвати.

Но и това не е краят. Библията ни говори за бъдещото завръщане на Исус на земята и описва това видимо идване с понятия, които са свързани с времето и пространството. Това събитие е все още в бъдещето, но вече е исторически конкретизирано.

След това видях небето отворено, и ето бял кон. И Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, съди и воюва праведно. Очите Му бяха огнен пламък, а на главата Му бяха много корони. И носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв. И името Му беше БОЖИЕТО СЛОВО. И небесните войски, облечени в бял и чист висон, следваха подир Него на бели коне. Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите. Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщи. На дрехата и на бедрото Му имаше написано име: ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ. (Откровение 19:11-16)

Тук отново има определено пространство -- посочено е мястото. Армагедон е планината на Мегидон (Откровение 16:16). А мястото, където Той ще стъпи на земята, е отбелязано в Стария Завет -- това е Елеонският хълм (Захария 14:4). Отново конкретна пространственост. Славата и чудото на Христос не принадлежат на някакъв "друг" свят, различен от нашия. Във всеки от описаните случаи се посочва определено пространство и време. Съществува реална, историческа смърт на Исус Христос. Съществува реално, историческо Възкресение. Също така има реално, историческо бъдещо прославяне, което намира израз в пространството, времето и историята -- нашето собствено пространство, време и история.

Библията казва, че идва денят, когато и спасените, и неспасените хора ще се изправят пред прославения Христос. Те ще Го видят. Всеки човек ще Го види, не като духовна идея, а прославен, в истинско времево-пространствено измерение. Тези пасажи говорят не само, че Той ще бъде прославен в бъдещето, но и че това вече е така. Прославянето на Господ Исус Христос не спада само към онзи велик бъдещ момент, когато Той ще бъде видян в слава от всички и когато всяко коляно ще се преклони пред Него. Той е прославен още сега. Възнесението не означава изчезване в нищото, в света просто на религиозните идеали. Между Възнесението от Елеонския хълм и появата Му на пътя за Дамаск Той не е престанал да бъде. По същия начин не съществува някакво безвременно "никъде", където да е бил изчезнал в промеждутъка между срещата Му със Савел и явяването Му пред Йоан на остров Патмос. Исус е същият, какъвто е и сега. Той е все така прославен.

Докато разглеждаме фактите, не можем да не отбележим няколко неща. Преди всичко, въз основа на разговора на еврейски език на пътя за Дамаск и след появата на Исус пред Йоан на остров Патмос, разполагаме с ясно доказателство за историческото възкресение на Исус Христос. Но има и още нещо. Телесното възкресение е доказателство за завършеното дело на Исус Христос на кръста, потвърждение, че всичко наистина е извършено и че вече няма какво да се добави към Неговата велика заместническа жертва, чрез която се оправдаваме.

Но дори това не изчерпва предмета. В Божието Слово апостол Павел ни казва, че в Христовото възкресение виждаме реализираното обещание, първия плод на бъдещото ни физическо възкресение. Павел заявява, че телата ни тогава ще бъдат подобни на възкръсналото тяло на Исус. Ако аз разглеждам възкресението на Исус Христос не просто като религиозна идея или идеал, а като предмет на пространството, времето и реалността, аз имам собственоръчното обещание на Бога, че ще бъда възкресен по същия начин. Тялото ми е толкова свързано със самия мен в цялостната ми личност, че не желае да бъде пренебрегнато в спасението. Кръстната смърт на Исус Христос е достатъчна, за да бъде изкупен целият човек. Един ден тялото на християнина ще бъде възкресено и прославено, подобно на Христовото възкресенско тяло. Но има още нещо. Реалността на физическото възкресение на Исус Христос означава нещо и за нас днес:

Тогава -- какво? Да речем ли: Нека останем в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде! (Павел говори не на изкупените в някакво абстрактно време, а в сегашните обстоятелства.) Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него? Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме и в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. Защото ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото, като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха. Защото който е умрял, той е оправдан от греха. Но ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него, знаейки, че Христос, като беше възкресен от мъртвите, не умира вече. Смъртта няма вече власт над Него. Защото смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги. А животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса. И тъй, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, та да се покорявате на неговите страсти. (Римляни 6:1-12).

Нека внимателно да отбележим някои неща тук.

Първо, Христос умря в историята. За това говорехме досега. Той умря във времето и пространството, в историята. Ако бяхте там през онзи ден, щяхте да можете да докоснете с ръка грубия кръст на Исус Христос и сигурно щяхте да се убодете с тресчица от дървото.

Второ, Христос възкръсна в историята, и на това наблягаме не по-малко категорично. Христос възкръсна и беше прославен в историята.

Това е тъкмо обратното на учението на либералното богословие, което казва, че Исус става Христос, когато Го проповядваме. Нищо не е по-далече от истината. Това е пълно отхвърляне на чудото на библейския разказ. Исус не става Христос, когато Го проповядваме. Исус е Христос, независимо дали Го проповядваме или не. Хората може да не узнаят за чудото на благовестието, ако не го проповядваме, но нашият провал не може да промени факта, че Господ Исус Христос е прославена Личност. Той е възкръснал. Дори ако всички спрат да проповядват Исус Христос и никой не си спомня за думата "Бог", това не би променило ни най-малко факта, че Исус е Христос. Той възкръсна в историята и сега е прославен. Неговото възкресение и настоящото Му величие са съвсем реални в сегашния ни времево-пространствен свят.

Трето, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител, и това също е част от историята. Личното спасение на християнина се корени в две времево-пространствени исторически събития. Първото е завършеното дело на Христос на Голготския кръст, а второто е моментът, когато по Божия благодат човекът приема Исус Христос като Спасител. Настоящото ми положение почива върху тези две събития. И ако съм приел в миналото Христос като свой Спасител, тогава Павел може да каже за мен: "И тъй, оправдани чрез вяра (в миналото), имаме (в настоящето) мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос" (Римляни 5:1).

В Римляни 6:2 мисълта продължава по следния начин: "Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него?"

Думите "сме умрели" изразяват единично действие. Когато приемаме Христос като Спасител, в Божиите очи ние умираме с Него. "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт" (Римляни 6:4). Това се отнася до времето, когато сме приели Христос като Спасител. "Нашето старо естество бе разпнато с Него" (Римляни 6:6). Това е третото събитие. Христос умря в историята, Христос възкръсна в историята, ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Всичко това се случва в определен исторически момент.

Четвъртото събитие е, че ние ще бъдем възкресени, както бе възкресен и Той. Това принадлежи на бъдещата история. Часовникът продължава да върви. И когато християнинът възкръсне от мъртвите, когато прозвучи великата тръба, когато се изрекат думите и всеки християнин излезе от гроба си по повелението на Исус Христос, часовникът няма да спре, а ще продължи да работи. Часовникът се готви да удари три часа, когато пиша това. Да допуснем, че Исус дойде преди пет часа. Ако стане така, часовникът на стената няма да спре да работи. В десет часа той все още ще върви. Такава е библейската картина. Бъдещото възкресение ще настъпи в един миг, в пространството и времето, в истинската история.

Ако сме се съединили с Него чрез смърт, подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение, подобно на Неговото. (Римляни 6:5)

Тук ударението е върху думата "възкресение". В оригинала липсват думите "подобно на Неговото". Набляга се на самото възкресение: "...ще се съединим (бъд. вр.) и чрез възкресение..."

Ако сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него. (Римляни 6:8)

Това е в бъдеще време. Ние умряхме с Христос, когато Го приехме като Спасител. Също така ще бъдем и физически възкресени и променени в един миг в определен исторически момент.

Но това не е всичко. Има и пета стъпка. Тези велики истини трябва да бъдат доведени в областта на настоящия християнски живот и истинската духовност. Библията казва, че в сегашния живот трябва практически да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви.

Смъртта, с която умря, Той умря за греха веднъж завинаги, а животът, който живее, живее го за Бога. Така и вие считайте (това е акт на вяра) себе си за мъртви към греха. (Римляни 6:10„11)

Както Исус умря в историята и веднъж завинаги стана мъртъв към греха, така и ние сега сме призовани с вяра да считаме себе си практически мъртви в настоящия исторически момент. Не в някакъв далечен свят от религиозни идеи, а в действителност, в този миг от хода на часовника. С вяра трябва да живеем сега, като че ли сме вече мъртви.

Но дори това не е всичко. Ако свършваше дотук, животът щеше да включва само двете думи: отхвърлен и убит. Но редът е: отхвърлен, убит, възкресен -- възкресен не просто като част от бъдещото физическо възкресение (въпреки че това очаква всеки християнин), а и като част от настоящето. Ето защо шестата стъпка е, че сега следва да живеем с вяра, в настоящата история, като че ли вече сме възкръснали. Това е посланието на християнския живот. Това е основната мисъл, която обсъждаме.

Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос бе възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот. (Римляни 6:4)

Тук Павел говори не за хилядагодишното царство или за вечността, а за нещо съвършено различно. Става дума за сега: "Така и ние да ходим в нов живот." "Като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха" (Римляни 6:6). Как? С вяра: "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха, а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11).

Кога? Веднага! Това е основната идея на християнския живот. Първо, Христос умря в историята. Второ, Христос възкръсна в историята. Трето, ние умряхме с Христос в историята, когато Го приехме като свой Спасител. Четвърто, ние ще бъдем възкресени в историята, когато Той дойде отново. Пето, ние сега трябва да живеем с вяра, като че ли вече сме мъртви. И шесто, трябва сега да живеем с вяра, като че ли вече сме възкръснали.

Какво означава това на практика? Преди всичко в мислите и живота си ние трябва да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели, били сме на небето и сме се завърнали като възкръснали.

Спомнете си -- поне един човек е бил там и се е завърнал. Павел говори за това във II Коринтяни 12:2-4. Може би това е бил самият Павел, може би -- някой друг. Сигурното обаче е, че това се е случило.

Познавам един човек в Христа, който преди четиринадесет години (в тялото ли, не зная; вън от тялото ли, не зная; Бог знае), бе занесен до третото небе.

Павел казва, че този човек е бил на небето. Бил е отнесен до третото небе. "Третото небе" означава в Божието присъствие. Важното е, че този човек е бил на небето и след това се е завърнал.

Можете ли да си представите този човек след като се е завърнал от небето? За него това е неоспорима истина, проверен факт. Той е бил там, видял е и се е завърнал. Може ли сега да гледа на света постарому? Той се чувства сякаш е бил вече мъртъв и след това е възкръснал отново. Точно както Преображението променя гледната точка когато приемем перспективата на Божието царство, така трябва да се е изменил и мирогледът на този човек през целия му останал живот! Постоянният обществен натиск да се приспособи към света около него, както и всеки друг вид натиск, сигурно вече са изгубили силата си. Как да не се възмущава от нечистотата и уродливостта на това творение, толкова непокорно на Бога? Как би могъл, след това, което е видял? Колко ще струва светското одобрение, когато си стоял в Божието присъствие? Как ще изглеждат богатствата на света в сравнение с небесните съкровища? Човек се стреми към власт. Но какво е земната власт, след като си видял реалността на небето и Божията мощ? Светът ще изглежда различно. Наистина всичко това е част от заповедта да живеем, като че ли вече веднъж сме умрели и възкръснали отново.

Но Римляни 6 гл. не спира дотук. Всичко това не е само предмет на въображението ни. Има и още нещо: "Смъртта, с която умря Той, умря за греха веднъж завинаги, а живота, който живее, живее го за Бога" (Римляни 6:10). Христос наистина живее в присъствието на Отца. Там сме призовани да живеем и всички ние. Трябва да умрем в настоящия живот! Да умрем към доброто и злото, за да оживеем в Божието присъствие. Да, дори към доброто! Ние трябва да умрем -- не несъзнателно, не сляпо, -- а оживели пред Бога в общуване с Него, в общение с Него. Призванието ни в настоящия живот е да живеем като мъртви към всички неща, така че да можем да бъдем живи за Бога.

Точно това означава, както писах по-рано, да Го обичаме толкова много в настоящето, че да можем да казваме "Благодаря" след всички приливи и отливи на живота. Когато съм умрял към доброто и към злото, аз съм обърнал лицето си към Бога. А това е и мястото, където чрез вяра, в настоящия исторически момент, трябва да се намирам. Само тук аз мога да бъда себе си в присъствието на Твореца, признавайки, че Той е моят Създател, а аз съм само творение и нищо повече. Сякаш вече съм в гроба и стоя пред лицето на Бога.

Но трябва да подчертаем ясно и отчетливо още нещо. Не можем да спираме тук! Ако чрез вяра аз умра към всичко и застана лице в лице с Бога, чрез вяра се и подготвям да се завърна в настоящия свят, като че ли вече съм бил възкресен. Сякаш предвкусвам деня, когато ще се завърна с Него. Ще бъда в числото на онези, които са приели Христос като Спасител. Небесата ще се отворят и ние ще се завърнем, следвайки Исус Христос в нашите възкресени, прославени тела. Сега вече аз съм готов да се завърна, "умрял" и "възкресен", и да пристъпя отново в настоящия, исторически, времево-пространствен свят. "Така и вие считайте себе си за мъртви към греха..." -- дотук спрях по-горе, но стихът продължава: "а живи към Бога в Христа Исуса" (Римляни 6:11). "Не предоставяйте (ето вярата) телесните си части (в настоящия свят) като оръдия (инструменти, средства) на неправдата, а предоставяйте себе си на Бога като оживели от мъртвите (именно сега) и телесните си части на Бога като оръдия на правдата" (Римляни 6:13).

Да бъдем мъртви към всичко не означава да бъдем мъртви към факта, че има абсолютна граница между доброто и злото, която ние (уповавайки на Христос за сила и помощ) сме длъжни да престъпваме единствено в посока към доброто. Първоначалното ни призвание обаче е да бъдем непрекъснато живи към Бога. Нашите "добри дела" не трябва да се превръщат в самоцел.

И така, какво е основното призвание на християнина въз основа на всичко това? Ние трябва миг след миг да умираме към всички неща, за да оживяваме към Бога. "Добрите дела" са следствие от това, дали сме присадени в Бога.

Трябва обаче да отбележим, че "умирането" не е просто пасивност. Мисля, че често християните не разбират това добре и го свързват с някакъв вид духовно безучастие. Това би бил небиблейски мистицизъм, не много по-различен от стоическата концепция на Марк Аврелий. Би било просто примирение. Но в Писанията не е така. Аз съм все пак човек, направен по Божия образ. "Предоставяйте себе си" -- казва Павел (Римляни 6:13) -- предоставяйте се. Това не е пасивно състояние. Както ще видим по-късно сами вие не можете да принесете плод, но в същото време вие не сте каменно изваяние. Бог работи с вас в тялото, в което ви е създал, в човека по Негов образ.

Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги (вие извършвате предаването), слуги сте на оня, комуто се покорявате -- било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче на Бога, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението (тук се включва съдържанието на вярата, а не само екзистенциална опитност), в който бяхте обучени, и освободени от греха, станахте слуги на правдата. (По човешки говоря поради немощта на вашето естество.) Прочее, както предавахте телесните си части като слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предавайте частите си като слуги на правдата, която докарва святост. (Римляни 6:16-19)

Усещате ли силата на активността пред пасивността? "Предоставяйте себе си." Всеки човек трябва да бъде творение. Той не може да бъде нищо друго, освен творение и в този, и в бъдещия живот. Дори в ада хората пак ще бъдат творения. Само Един е Себедостатъчен и Той е Бог. Но като християни ние получаваме великата реалност: призванието ни е да бъдем творения в този висш, превъзходен и славен смисъл -- не защото трябва да бъдем, а по избор.

Езичникът Марк Аврелий познаваше само примирението. Ние можем да надскочим положението си на творения, защото трябва да бъдем творения. Карл Густав Юнг познаваше отдаването, простото покорство пред фактите, които ни връхлитат от колективната безсъзнателност на нашия род, от това, което е около нас. Но това е примиренчество, а Писанието говори за нещо много повече.

Вярно е, че съм творение, но моето призвание е да бъда прославено творение. Трябва да бъда творение, но не е задължително да бъда творение като пръстта в полето, като изгниваща зелка в градината, като снега, който се топи. Призван съм да бъда творение по свой избор, на базата на Христовото завършено дело, чрез лична вяра. Прославено творение.

Сега вече съм готов за войната. Сега може да се говори за истинска библейска духовност. Сега може да има християнски живот. Отхвърлен, убит, възкресен. Сега съм готов да бъда употребяван. Но не само това. Сега съм готов и да се радвам на настоящия свят като творение; готов да му се радвам в светлината на моята ограниченост и неговата сътвореност от Бога; готов да му се радвам и все пак да го виждам такъв, какъвто е след грехопадението.

Оправданието е веднъж завинаги. В един определен миг вината ми е изчезнала навеки. Останалото обаче не е еднократно събитие. Сега аз умирам непрекъснато, ежеминутно към всичко около мен и също така оживявам към Бога и се завръщам чрез вяра в настоящия свят, като че ли съм възкресен отново. Ето това е истинската позитивна страна.