- Комплексно изцеление от психологическите проблеми

Веднъж осъзнал това, аз вече мога да виждам греха отвъд ограниченото ни разбиране, че е просто повод за наказание. Това наистина е така, защото Бог е свят и трябва да ме обяви за виновен. Но грехът не е само въпрос на закон. Той е нещо повече.

Истината не е абстрактна. Съществува конкретна истина за това, кой съм аз. Когато разглеждаме човека, можем да мислим в две основни насоки. Първата е битието или въпросът за неговото съществуване. Това е дилема за всички хора, независимо от тяхната философия. Основното нещо, от което никой не може да избяга, е, че човекът трябва да съществува. Невярващият човек среща огромни проблеми със своето битие. Независимо кой е той и каква е неговата философия, той съществува и това е факт. Той не може да избяга от тази дилема дори ако извърши самоубийство. Може би той ще мисли, че така ще престане да бъде. Но дори при неговото мислене той не може да заличи факта, че вече е бил. Така преди всичко трябва да мислим върху проблема за битието.

Втората мисъл се отнася до това, какво е човекът в областта на своето съществуване. С други думи, аз съм човек, но какво представлявам, сравнен с Бога? Аз съществувам и Бог съществува. Каква обаче е разликата между областта на моето съществуване и областта на Неговото съществуване? От друга страна, каква е разликата между моето съществуване и това на животните, растенията и неживата материя? Аз съществувам, но има разлики между самия мен и Бога, от една страна, и животните, растенията и камъните, от друга.

Битието само по себе си няма разумен смисъл без Бога, без безкрайния и личностен Бог, без Този, Когото Библията нарича Творец. Решението не е в думата "Бог", а в съществуването на Бога на Библията. Без Този личностен Творец, без непреходна опорна точка в личностната Му природа, битието няма разумен смисъл.

В борбата си с този проблем човекът се нуждае от две неща. Преди всичко му трябва непреходна опорна точка. Но дори и тя не е достатъчно възвишена, ако няма личностна природа като библейския Бог. От друга страна, когато като християнин аз се покланям на Бога, Който е, аз ще мога да се придвижа отвъд единствената логична позиция, която може да държи нехристиянинът. Иначе казано, нехристиянинът обитава съзнателно, но мълчаливо в своето битие, без да знае нищо извън себе си. Това е крайната дилема на всеки позитивизъм. Ако наистина иска да бъде последователен рационално и интелектуално, човек може само да обитава в своето мълчание. Може да знае, че е там, но не може да направи първото движение извън него.

Ако християнинът се покланя на Бога, той ще може напълно рационално да пристъпи извън своето битие. Човекът без Бога, ако е напълно последователен в своето положение, може да съзнава, че съществува, но нищо повече. Той не може да бъде сигурен, че каквото и да е друго нещо съществува. Проблемът му е, че не може да живее така. Никой човек не може последователно и разумно да живее сам със себе си. Така че в ума си той се осъжда не само от Бога, Който казва: "Ти си грешник", но и от самия себе си, защото Бог го е направил разумен. Той не може да помръдне извън себе си, а знае, че трябва. Тази дилема го смазва.

Осъждането не е просто законов акт от страна на Бог, макар че и това е вярно. Естеството на човека го отделя от самия него. Това, което е човекът, го отделя от него. Напрежението е вътре в човека. От друга страна, когато християнинът се покланя на личностния Творец, за Когото самото съществуване на човека е ценно, тогава пред него се разпростира безкрайно поле от отговори. Тук е разликата.

Християнската позиция заявява две неща. Съществува безкрайния и личностен Бог и ако сте сътворени по Негов образ, значи и вие съществувате. Пред вас чак до безкрайността е отговорът, който прави възможно първото придвижване извън самите вас. Бог говори и това, което казва, е в единство с това, което е сътворил. Щом започнете с тези две неща, пред вас вече има мост подобен на сребърната пътека, която луната оставя върху океанските вълни от хоризонта до вас.

Чудото обаче е, че тези отговори не свършват с абстрактното, голо и схоластично разбиране на битието, макар че и това само по себе си вече е чудесно. Крайната цел е общението с безкрайната личностна опорна точка, която е Самият Бог. И това е великолепно. Тогава можете да бъдете поклонници. Ето къде е истинското поклонение. Не в прозорците от цветно стъкло, свещите или олтарите, нито в безсъдържателните преживявания, а в общението с Бога, Който е -- общение и сега, и през вечността с безкрайния и личностния Бог като Авва-Отец.

Всичко дотук е въведение към това, което следва. Сега трябва да запитаме какво означава да бъдем хора. Има много отговори, но "разумни и нравствени" е най-доброто, което може да се каже в ХХ век. Аз съм, аз съществувам, но съществувам именно като разумен и нравствен. Това незабавно ме ограничава отвсякъде. Преди всичко аз съм отделен от Бога защото Той е вечен, а аз -- преходен. Той съществува, и аз съществувам. Той е личностен Бог, а аз съм създаден като личност по Неговия образ. Но Той е вечен, а аз -- преходен. От друга страна, аз съм отделен и от животните, растенията и машините, защото те не са личности, а аз съм личност. Ако започна да разглеждам своята дилема в настоящия живот -- отделянето ми от самия мен, -- добре е да се запитам кой съм аз. Аз съм личност, аз съм разумен, аз съм нравствен. Като личност аз съм подобен на Бога, но като преходно същество съм като животните и машините. Но аз съм отделен и от тях, защото те не са личностни.

Непокорният човек се опитва да излезе извън кръга, в който Бог го е поставил. Той се опитва да бъде това, което не е. Но тогава всички Негови елементи се изправят срещу него. Когато човекът застане пред съда на Бога, тогава самото му естество го осъжда.

Нека погледнем това първо в светлината на рационалното. В тази област днес човекът, както никога досега, е склонен да се довери на сляп скок в абсолютния мистицизъм, търсейки истински отговори на проблеми като единството на цялото или целта на човека. От една страна той казва: "Защо съществуването трябва да има цел? Защо да не се приеме просто като ирационално?" Но от начина, по който Бог го е сътворил, той разбира, че трябва да има някакво единство. Така всеки човек изпитва напрежение вътре в себе си, защото е сътворен от Бога разумен. За разлика от животните и машините той е разумен и собственият му разум го осъжда. Започвайки с непокорство спрямо Бога и гласно съзнателно неодобрение, той завършва със скок в мрака. Но и след скок в мрака, неговата рационалност продължава да изисква отговори и това постоянно го притеснява и разкъсва от вътре. Той не е способен да започне от себе си и да продължи навън, защото не разполага с непреходната гледна точка. В областта на рационалното човекът е отделен от себе си.

В областта на нравственото намираме точно същото нещо. Човекът не може да избяга от наличието у него на истинско разбиране на правилното и неправилното. Не говоря за социална или хедонистична нравственост, а за истинската нравственост, действителната разлика между добро и зло. Той обаче не може да поддържа нито този абсолютен стандарт, нито дори жалкия относителен стандарт, който си е изградил. Така и в областта на нравственото, както при рационалното, опитвайки се да бъде това, което не е, човекът бива смазан и осъден от това, което е.

Погледнете го от друга страна. Можем да кажем, че личностното се изявява чрез мисленето, поведението и чувствата. Вече разгледахме света на мислите. Но нека да вземем поведението. То е воля и действие. Волята ми обаче е в постоянно противоречие. Желая да направя нещо, но не мога да превърна волята си в постоянно, непрестанно действие. Дори на тясното платно на художника не мога да го сторя. Не мога да бъда постоянен и в малките неща от живота, да не говорим за по-големите. Не мога да бъда твърдо последователен нито в живота като цяло, нито в конкретна житейска област. Не мога да бъда бог в поведението си. Тогава отново падам на земята, сразен от естествените напрежения у мен, и лежа там като пеперуда, която някой е докоснал и чийто чудесен прашец е изчезнал от крилата й.

Същото е в областта на чувствата. Няма по-добра илюстрация за това от примера на Фройд и годеницата му. Фройд, който не вярвал истински в любовта и казвал, че краят на всички неща е сексът (но все пак имайки нужда от истинска любов), пише на годеницата си: "Когато идваш при мен, малка принцесо, обичай ме ирационално." Често съм казвал, че човек като Фройд не може да измисли по-песимистично изказване. Тук той стига до нещо, което бих нарекъл "тревожен предел". Той се обрича от собствения си копнеж за истинска любов, защото е бил сътворен по Божия образ. Така отново идваме до отделянето на човека, разбунтуван срещу Бога, от самия себе си.

Така в бунт срещу положението, в което се намира, и опитвайки се да заприлича на Бога, човекът всеки път се проваля. Тогава той има само две разумни възможности. Може да се завърне на мястото си като личностно творение пред личностен Творец. Или може да слезе от това положение, отричайки уникалността си като човек. Този втори избор не е въз основа на каквито и да е обосновани интелектуални причини. Поради своя бунт обаче човек избира да отиде по-долу, вместо да се завърне на подобаващото му място като творение пред своя абсолютен Творец. Той избира пътя надолу, защото трета възможност просто няма. Човекът, разбунтувал се срещу Бога, не гледа нагоре като ренесансовите изображения на Йоан Кръстител. Грешният човек заема мястото си на по-долните нива на съществуването. Той се придвижва от положението на човек към по-нисшото битие на животните и машините. По този начин той се отделя от себе си във всяко отношение. Мислете за него по какъвто искате начин. Той е отделен от себе си в своя бунт, в рационалното, в нравственото, в мисленето си, в действията си, в чувствата си. Чрез бунта си той се отделя от Бога посредством истинска морална вина и се осъжда от самия себе си, от желанието си да стане Бог и от невъзможността да бъде, защото е преходен. Той се осъжда и защото не може да се скрие сред животните и машините. Той се осъжда и от двете страни от всичко, което Бог е сътворил у него. Всяка част от неговата природа вика: "Аз съм човек!" Независимо колко мрачна е нощта на непокорството в душата му, от всяка част на естеството му гласове говорят: "Аз съм човек, аз съм човек!"

Не е чудно, че при грехопадението човек се отделя не само от Бога и от другите хора (както Каин уби Авел например), а и от самия себе си. При смъртта душата и тялото се разделят, но Бог заявява, че още в сегашния живот по много начини човекът е отделен от тялото си. Когато чета думите, с които Бог прокле Адам в Битие 3 гл., виждам съвсем ясно, че повечето от последствията на греха му са в отделянето на човека от самия себе си сега. Наказанието е предимно физическо, но то води и до други неща. "На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността. Със скръб ще раждаш чада и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание, и той ще те владее. А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради теб. Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодили ще ти ражда. И ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш." При смъртта ние се разделяме с тялото си, но това откъсване не бива да чака смъртта. Отделянето на човека от природата му и от самия себе си може да бъде тук и сега. Той се отделя от себе си в мисловния свят, за който говорихме. Той се отделя от своята индивидуалност. От грехопадението няма нито един наистина здрав телесно и изцяло психологически уравновесен човек. Резултатът от грехопадението уврежда всички наши характеристики.

В тази ситуация съвременният нехристиянски психолог се опитва да въведе някакво единство в мисловния свят. Но поради самата природа на това, в което вярва, той ще се опита да получи това единство на равнището на първоначалния бунт. Или пък най-многото ще се опита да го основе върху някакъв скок "над линията". Той не може да стигне по-далеч от това. Като резултат предложеното единство ще бъде опит да се свърже това, което е разрушено в личността, с животните или машините. Или пък скокът ще бъде изцяло емоционален. Това не означава, че не можем да научим нищо от тези психолози. Има много, което можем да вземем от техните разсъждения, защото са чудесни хора и добри наблюдатели. Като цяло обаче съвременната психология не посреща истинската нужда, защото третира човека като такъв, какъвто той не е. По същия начин можем, когато се разболеем, да се предадем в ръцете на някой блестящ автомобилен механик само защото виждаме прилики между физическата структура на човека и на машината. Някои идеи лекарят наистина може да заимства от автомобилния механик, но това няма да бъде достатъчно! Основните въпроси обаче остават. Дълбоко в себе си човекът се опитва да се скрие от тези неща, но щом го направи, те предизвикват нови разделения и нови рани. Вътре в съзнанието си човекът не може да забрави, че е човек. Той не може напълно да отрече истинския си разум и истинската си нравственост.

Сигурно в този миг вече ще излезем от търпение. Няма ли някакво реално разрешение в този живот на проблема за отделянето ми от самия мен? Отговорът е: "Да, слава Богу, разрешение има." Мисля, че в един смисъл ключът е в задаването на следния въпрос: Как могат психолозите, които работят като че ли Бог съществува (на дело, но не на думи -- като Крал Густав Юнг), да бъдат в състояние да помогнат частично на своя пациент? Мисля, че това което наистина им помага, е, че те налучкват правилната насока. Най-малкото човек като Юнг разполага с думата "Бог". Или зад всичко може да съществува известна общопризната цел, приета слепешком и ирационално, както прави Виктор Франкл. Ако не друго, това поне е в правилна насока, особено при онези, които употребяват думата "Бог". За такива хора подобни неща са като театрална пиеса. Без да знаят обаче, те се насочват по посока на реално съществуващото. Единствено личностният Бог е свят в нравствен смисъл. Те не Му се покоряват, не Го признават и все пак разбират от опит, че трябва да работят като че ли Той съществува.

Точно както в областта на мисленето, покоряването на човека в сферата на неговата съвест открива пред него мост, така че той започва да вижда нещата. Тогава той разбира, че трябва да се покори и в областта на отделянето от себе си и едва тогава пред него ще се отвори мостът на знанието и практиката.

Тук трябва да направим важно уточнение. Вследствие на нашия бунт ние можем да изпитваме чисто психологическа вина, без дори да има реална вина. Никой от Божиите абсолюти не е бил престъпен, не сме пренебрегнали даже човешкото право. И все пак съществува психологическо чувство за вина. Много ясен пример в тази връзка е човек, който се чувства виновен, ако не мие постоянно ръцете си. Мисля, че евангелските християни са често много сурови в това отношение. Те се държат така, сякаш психологическа вина не съществува. Но тя съществува и е действителна и жестока. Християнинът обаче знае, че пред святия Бог съществува и истинската морална вина, която е много по-страшна от психологическата вина.

Когато човек бъде изобличен в някое отношение, той се обърква, защото изпитва реална вина, а съвременните мислители му казват, че това е само "чувство за виновност". Той не може да се освободи от тези мисли, защото наред с това той също така има и истинско съзнание и усещане за нравствената си вина. Можете да му кажете милион пъти, че не е истински виновен, той въпреки това ще изпитва вина. Няма да намерите човек, в чиято съвест да липсват подобни чувства.

Вече обсъдихме въпроса за спасението от нашата съвест. Видяхме ясния паралел между оправданието и спасението от съвестта. Като християнин аз наричам греха си грях и уповавам на завършеното дело на Христос. Мога да кажа на Бога "Благодаря" и съвестта ми ще бъде успокоена. Нека отбележим, че при това реалната вина не се подминава. Тя не се смита под чергата. Истинската вина се изправя едновременно пред разума и пред чувствата. Когато разумът и съвестта ми са на място (на основата на съществуването на Бога и на завършеното заместническо дело на Исус Христос) моята вина не се подминава, а се счита като моя отговорност поради съзнателното извършване на греха. Тогава тя категорично, реално и обективно се премахва чрез непреходното заместническо дело на Христос. Сега мога да кажа на съвестта си: "Замълчи!" По този начин реалната вина е отстранена и аз зная, че това, което е останало, е психологическата ми вина. Нея аз мога да посрещна без объркване и да я разглеждам като част от трагедията на падналия човек.

Да твърдим, че не съществува реална вина, е безполезно, защото човекът вътре в себе си знае, че това не е така. Но когато зная, че реалната ми вина е посрещната от Христос и вече мога без страх да се вглеждам дълбоко в себе си, тогава виждам, че чувството за вина, което остава, е психологическо, и нищо повече. Това не значи, че психологическата вина не е жестока. Но сега аз мога да бъда наясно с нея. Виждам я такава, каквато е и вече мога да я разграничавам от действителната нравствена вина. Това не означава, че ще бъдем психологически съвършени в този живот, както не сме и съвършени физически. Но благодарение на Бога сега мога да се движа. Вече не се хлъзгам като по лед. В това е разликата. Излязъл съм от безкрайния порочен кръг. Вече не съм кучето, което гони опашката си. Светлината е допусната. Нещата придобиват -- смисъл аз мога да се движа като пълноценен човек, с целия разум, който притежавам. Не очаквам да бъда съвършен. Ще чакам повторното идване на Исус Христос и възкресението на тялото, за да бъда усъвършенстван нравствено, физически и психологически. Но дотогава мога категорично да преодолявам психологическото раздвоение в настоящия живот на основата на Христовото завършено дело. Това няма да бъде съвършено, но може да е реално и обективно.

Нека да поясним това. От грехопадението насам всички хора имат някакъв психологически проблем. Напълно погрешно и твърде далеч от библейското християнство е да се твърди, че християнинът никога няма психологически проблеми. Всички хора имат психологически проблеми. Те се различават по степен и вид, но от грехопадението всеки човек повече или по-малко среща психологически проблеми. А да се справи с това е част от сегашния аспект на завършеното дело на Христос на Голготския кръст.

Много практично за самите нас и за онези, на които искаме да помогнем, е обстоятелството, че не винаги е възможно да отделим истината от психологическата вина. Това е било така винаги, така е и днес. Тук важи принципът на айсберга. Непрекъснато ни се налага да се изправяме пред света на подсъзнателното. Човекът е много повече, отколкото се вижда на повърхността. Много често евангелските християни се държат, като че ли у човека няма нищо, освен онова, което се вижда над водата.

От грехопадението човекът е отделен от себе си и затова оттогава насам част от мен е под повърхността. Психологически тази част се нарича несъзнателното или подсъзнателното. Не бива да се изненадвам, че под повърхността има още нещо от мен. И така, ето какво представлявам -- айсберг. Както отбелязахме по-горе, не можем в настоящия момент да кажем: "Зная, че съм съвършен и освободен от всеки съзнателен грях." Кой може съвършено да познава себе си такъв, какъвто е в момента? Това е трудно даже в най-добрите ни мигове, а пък да не говорим когато психологическите проблеми и бури се разразят над нас, което се случва с всички, включително и с християните. Когато някой дойде при вас, разкъсван от външни и вътрешни проблеми, не само че е неразумно, но е и жестоко да изисквате той да различава истинската от психологическата вина.

Всички имаме свои проблеми, но някои от нас преживяват изключително силни сътресения. Когато тези бури се разразят над нас, е ценно да помним, че самите ние не е необходимо да отделяме във всеки отделен случай истинската вина от психологическата вина. Ние не живеем в механичен всемир и не живеем само пред самите себе си. Ние живеем пред безкрайния и личностен Бог. Бог знае границата между истинската ми вина и чувството ми за виновност. Моят дял е да действам според това, което е на повърхността, и да моля Бог да ми помогне да бъда честен. Моят дял е да представя пред Бога тази част от айсберга, която е над повърхността, и да изповядам това, което зная, че е истинска вина, като го представя пред непреходното, завършено дело на Исус Христос. Аз смятам, както и много други Божии чеда, че когато сме достатъчно честни в действията си относно това, което е над повърхността, Бог го отнася към цялото. А с времето Святият Дух ни помага да надникваме все по-дълбоко в себе си.

Тъй като ценността на Христовата смърт е безкрайна, цялата истинска вина у нас е покрита и чувството за виновност не е истинска вина, а част от ужасната окаяност на падналия човек. То изхожда от историческото грехопадение, от живота на човешкия род и от моето минало. Постоянното осъзнаване на тези неща е жизнено важна крачка към свободата от последствията от връзките на греха и към комплексното психологическо изцеление на отделения от себе си човек.

Библията ясно казва, че изцелението е възможно, а нашият опит потвърждава това. Познаваме примери, когато Бог се намесва в историята и изцелява напълно, било физически, било психологически. Но следва да посочим, че и Писанието, и опитът показват, че понякога Бог го прави, а понякога -- не. Това невинаги е въпрос на вяра или на неверие. Бог е личностен и има Свои собствени цели. Той не е машина за раздаване на блага. Дори и даден човек да не е изцелен физически, това не винаги говори за недостатъчна вяра.

Нека да отбележим, че дори когато Бог изцелява някого от дадена болест, това не значи, че този човек вече има съвършено здраве. Да приемем, че той има херния, която в отговор на молитва е напълно излекувана. Бог е сторил това чудо в отговор на молитва, в отговор на вярата и според Своята промисъл. Но това не означава, че този човек е вече физически съвършен във всяко отношение. Той може още същата нощ да получи главоболие! Въпреки това чудото на изцелението му ние ще наречем "комплексно". Съвсем същото е с психологическото изцеление. Човек може да бъде изцелен психологически, но това не означава, че той ще бъде психологически съвършен през остатъка от своя живот. Често си мисля за Лазар, който бе възкресен от мъртвите. Той сигурно е продължил да страда от една или друга физическа болест. Може да е изпадал и в униние и меланхолия. Освен това трябва да помним, че накрая той все пак е умрял. Последствията от грехопадението продължават до второто идване на Христос.

Ако не се откажем от идеята за физическо, нравствено или психологическо съвършенство, няма да достигнем това, което можем да имаме. Съществува опасност дори християнинът да пожелае да бъде като Бог, т.е. съзнателно или несъзнателно да си постави твърде висок стандарт на живот, основан на неестествената стойност, която сам си придава. Понякога го правим самите ние. Понякога ни го внушават в нашите семейства. Едно семейство може да упражни огромен натиск върху детето, като поставя пред него неимоверно високи очаквания за поведението или успеха му, само защото то е тяхно дете. Често викът "Аз не съм като другите" в действителност означава "Искам да бъда по-добър от другите, а не съм". Нека да бъдем внимателни и честни в тази област. Много лесно е да си възвърнем стария стремеж да бъдем като Бога и да викаме в себе си: "Трябва да се стремя към повече, трябва да постигам повече." Ако не приемаме реалността на своето ограничение и отричаме психологическите борби, ние всъщност отхвърляме учението за грехопадението и си създаваме нова романтичност. По този начин губим "комплексността" и сами се обричаме на неуспех в стремежа си да бъдем такива, каквито не сме.

Не бива да поставям себе си в центъра на всемира и да приравнявам всичко със стандартите, които съм поставил за собственото си превъзходство. Не бива да си внушавам, че трябва да бъда съвършен, защото ако не съм, не ми остава друго, освен психологическото отчаяние. Някои хора са изцяло обсебени от това. Истина е обаче, че всички имаме по нещо такова вътре в нас и се движим като махало на часовник между тщеславието и отчаянието.

Разбира се, това е вярно не само в психологическата област. То засяга всички страни на живота. Не е необходимо да бъдем дългогодишни пастири, за да познаваме съпружески двойки, които не се ползват от голяма част от предимствата на брака, защото са си поставили лъжлив стандарт за превъзходство. Те са си изградили някакви романтични очаквания за сантименталната или за физическата страна на любовта и ако бракът им не отговоря на високите им изисквания, те разрушават всичко. Те трябва да имат идеалната любов, само защото това е тяхната любов! Действително много разводи и повторни бракове се дължат именно на това погрешно разбиране. Една двойка отказва да се задоволи с по-малко от онова, което си е предначертала като романтичност, забравяйки, че грехопадението е грехопадение. Друга може да желае от сексуалната връзка повече, отколкото последствията от грехопаденията позволяват. И тогава изведнъж бракът се разпада. Всичко става на парчета, двамата се отчуждават един от друг, разрушавайки нещо наистина реално и прекрасно. Причината е просто, че са си поставили твърде висок стандарт и отказват да се задоволят с добрия брак, който могат да имат.

Очакваме възкресението на тялото. Очакваме окончателното приложение на завършеното дело на Христос за целия човек. Поради грехопадението и преди да дойде Христос обаче не бива да настояваме за "съвършенство или нищо". Така само ще завършим с "нищото". Това се отнася до областта на психологическите проблеми, както и до всички други области на живота.

Нека обаче да добавим, че не бива да отиваме в другата крайност и да си поставяме по-нисък стандарт от този, който Бог постави пред човека като разумно и нравствено творение, създадено по Негов образ. Какво означава това? Спомнете си за звънеца на Павлов, който постави началото на поредица експерименти върху условния рефлекс. Всеки път преди да нахрани кучето, Павлов включва звънеца. След достатъчен брой повторения кучето започва да отделя слюнка дори и вече да не получава храна. Условният рефлекс важи при кучетата, защото такива ги е направил Бог. Но тежко на човека, ако започне да се държи, като че ли е бил създаден на същата основа, на същото ниво на творението като кучето. Не. В творението ние стоим много по-високо, защото Бог ни е създал според Своя образ не само нравствени, но и разумни същества.

Условният рефлекс при човека има ограничено действие. Ако изучавам физиологията си, ще открия, че тялото ми наистина реагира механично -- напр. при мускулната координация и т.н. Но човекът е нещо повече. Ако гледате на него просто като на машина, грешите, а ако го третирате само като набор от психологически условности, се отклонявате от най-важното. Следователно когато започнат да се занимават с психология, християните трябва да подхождат със съзнанието кой е човекът. Аз съм създаден по Божия образ. Като такъв аз съм разумно и нравствено същество и следователно трябва да се държа съзнателно и отговорно. Не бива да мислим, че ако просто успеем да мотивираме себе си или другите чрез условни рефлекси, всичко ще бъде наред. По този начин ще отречем това, в което казваме, че вярваме. Във всяко действие, което поне малко се доближава до сърцевината на психологическия проблем, винаги ще има елемент на съзнание, защото Бог е направил човека по този начин.

Основният психологически проблем е опитът да бъдем това, което не сме, и да носим това, което не можем да носим. Главната причина за това е, че не желаем мястото си на творения пред Твореца. Нека си представим, че срещнем Атлас, който носи света на раменете си. В класическата митология той няма проблеми да носи света на раменете си, защото той е Атлас! Вие го срещате някъде по крайбрежието на Северна Африка, където са Атласките планини. Той ви вижда и казва: "Ето, поносете за малко света." Това обаче ви смазва, защото не можете да носите такъв товар. Психологическият паралел е, че човек се опитва да бъде центърът на вселената и отказва да бъде творението. Той се опитва да носи света на раменете си и това го смазва по простата причина, че светът е по-тежък, отколкото той може да носи. Всичко е много просто. Той е смазан, защото се опитва да носи онова, което никой освен самия Бог не може да повдигне.

Сломяването може да стане по различни начини. Ако напомпаме твърде много въздух в протрита гума, тя ще се спука. Причината ще бъде в прекомерното налягане, но пробивът става там, където гумата е най-тънка и слаба. От грехопадението насам всички имаме слаби места. У някои от нас те са физически, у други -- психологически. Ако се нагърбваме с това, което не можем да носим, пукването ще дойде и то -- където сме най-слаби. Основното напрежение идва от стремежа да бъдем в центъра на всички неща, защото не желаем да бъдем творенията, които сме, защото отричаме съществуването на Бога или дори ако Го признаваме умствено, практически отказваме да се покланяме пред Него всеки миг от живота ни.

Чрез разумни доводи и на практика християнството е способно да разреши психологическите последствия от грехопадението. Благовестието е не само теоретичен, а и практичен отговор, основан на единството на библейското учение за общението между творението и Твореца, между изкупените и Изкупителя. Библейската психология не е само теория. Тя е реално приложима.

Един от психологическите резултати от човешкия бунт е страхът. Страхът може да дойде в много лица, но най-често се появява в три области: страх от неличностното, страх от небитието и страх от смъртта. Можем да изброим и други видове страх, но повечето от тях ще попаднат в някоя от тези три области. Страхът може да бъде малка уплаха или неописуем ужас, или пък нещо друго между тези две крайности. Много съвременни хора, които стигат до философията на отчаянието, са преминали през някаква ужасна тъмнина. Много психолози (като Карл Густав Юнг например) ще посрещнат този страх, като просто препоръчат на пациента си да се държи сякаш Бог съществува. В последното си интервю, около осем дни преди смъртта си, Юнг дефинира Бога като "онова, което пресича моята воля извън самия мен или което извира от колективното съзнание вътре в мен". Неговият съвет е да наречем това нещо "Бог" и да го възприемем, сякаш то съществува реално.

Но в единството на библейското учение Бог наистина съществува. Той не е просто "проектиран образ на бащата", както твърди съвременната психоанализа. Християнската система започва с осъзнаването и изповядването на Неговото обективно съществуване. По този начин отпада страхът от неличностното. Но ако хората нямат такъв Бог, тогава това, което им остава, е само някаква абстрактна безлична сила. Ако си поставят покривало и откажат да погледнат нагоре, те остават затворени в един безличен хуманизъм. И колкото повече опознават този хуманизъм, толкова повече те разбират колко безличен е той. От това произлиза истинският страх от неличностното и те са прави да се страхуват.

Но решението за християнина е, че не трябва никога да изпитва страх от неличностното, защото безкрайния и личностен Бог наистина съществува.

Животът не е театрално представление. Ако живеем в светлината на това, в което казваме, че вярваме, тази твърде основна форма на страха се изпарява. Именно това родителите християни се опитват да внушат на малкото дете, което се страхува да остане само, когато майка му излезе от стаята. Няма нищо сложно тук. Малкото дете се страхува да остане само с неличностната тъмнина и ние можем да останем там и да го утешаваме. Християнският родител обаче непременно трябва да каже: "Не трябва да се страхуваш, защото Бог е тук." Това е една дълбока истина не само за децата. Наистина превъзходността на християнската вяра е, че малките неща са дълбоки, а дълбоките -- изключително прости.

Така ако майката е научила малкото дете, че Бог е с него, когато то порасне и само разбере, че има добри и достатъчни основания да приеме, че Бог съществува, това ще окаже дълбоко влияние на целия му живот, през всичките му философски лутания и в мрака на нощта. На основата на съществуването на библейския Бог и на това, Кой е Той в цялостната структура на християнската вяра, вярата не е безсмислена както за малкото дете в тъмното, така и за най-усърдния студент по философия, който някога е бродил през мрачините на интелектуалните търсения. Не трябва да се страхуваме от неличностното.

Вторият основен страх е страхът от небитието. Защо толкова много хора днес са уловени в страха от небитието? Защото съвременният човек няма идея откъде идва и без отговор за съществуването си, задължително остава заключен в лабиринта на чистата случайност. Оттам той естествено изпитва страх от небитието. Но християнинът, както вече видяхме, въз основа на цялостната система на вярата си, има отговор за битието. Ето защо той и не се бои от небитието. Аз съм създаден от един безкрайния и личностен Бог и реално съществувам извън Него. По този начин аз зная кой съм в моето битие. Затова и нямам причина да се страхувам от небитието. Има причина да се страхувам от ада, ако се бунтувам срещу Бога, но не и от небитието.

Третият основен страх е страхът от смъртта. Споменавам го, защото е най-очевидният страх и защото в светогледа на християнина е ясно, че не трябва и не е нужно да се страхуваме от смъртта. Умирането с цялата присъща нему болка естествено ни плаши. Но самата смърт не трябва да създава страх у нас. За християните животът е непрекъсната права линия от този свят към бъдещия. Входът е новорождението, а не смъртта. Ние вече сме преминали от смърт в живот. На планината на Преображението видяхме непрекъснатостта на пространството и времето. Възнесението на Христос, Стефан, който видя Исус, Павел, който видя Исус по пътя за Дамаск, Йоан, който видя и чу Исус на Патмос -- всички те са историческа действителност. Следователно в светлината на цялостното единство на своята вяра, християнинът трябва да бъде убеден, че няма причина да изпитва страх от смъртта.

Сега обаче достигаме до практичната страна на проблема. Понякога, когато се намираме в психологическа криза, тези истини са трудно приложими. Ние обаче притежаваме рационален светоглед, вътре в който можем да работим, да мислим и да говорим и който е изцяло различен от този на човека, който се бунтува срещу Бога. Това, което е необходимо да направим при психологически смущения, независимо дали са временни или по-продължителни, е да си помогнем един на друг да приложим на практика пълното християнско учение. Това изцяло се различава от усилията в мрака без рационална основа. Трябва да общуваме един с друг. Трябва да си помагаме взаимно да мислим в светлината на истината на цялостната, завършена християнска система. Така ние вече имаме основа за разговори и общение и тя няма да се изплъзне под краката ни. Това е твърде различно от срещата с психиатър, който, седейки и пушейки лулата си, внушава на пациента да представи страховете си пред него, на основата на собствения си авторитет и способности, особено когато пациентът знае, че и той си има своите проблеми.

Сега желая да засегна и друга област на борби и напрежения: чувството за превъзходство и чувството за малоценност, които изпитваме спрямо другите хора. Мнозина от нас се лутат напред-назад между самонадеяността и ниското самочувствие, като махало на часовник. Ние сме социални същества и затова е естествено да се сравняваме с околните. Никой човек не живее за себе си. Никой не живее на самотен остров. По-късно, когато се занимаем с общуването на християнина с околните, отново ще се върнем на това. Но тук ще се спрем на вътрешните последствия от чувството за малоценност или превъзходство. Чувството за превъзходство ме издига над другите хора, като че ли не съм творение между равни творения. Положението и стойността на християнина не почиват на относителното общуване с околните. Като християнин не трябва да основавам своята стойност върху положението си, т.е. да мисля, че съм над другите. Моята стойност и положение са основани на това, че стоя пред Бога. Истинската ми стойност и същинското ми положение не зависят от становището на хората за мен. И тъй като проблемът с моята самонадеяност е изграден върху съвсем различна основа, аз мога да подходя към него, без да се страхувам, че ако огранича своите чувства и стремеж към превъзходство, моята стойност и положение ще се изгубят.

Почти същото е с чувството за малоценност. Тук обаче е обратното. Махалото на часовника се връща, след като съм се отрекъл от самочувствието си. Ако схвана реалността на битието си като творение, аз ще се откажа от мечтите си да бъда безконечен и неограничен или поне по-добър от другите. Зная, кой съм: аз съм творение. Виждам се в светлината на сътворяването ми от Бога и на действителното ми грехопадение. По този начин разбирам какъв съм аз и какви са всички останали хора. Отправната точка е съвършено различна. Не ми е необходимо вече да си изграждам желание или очакване вътрешно да превъзхождам другите, след което да се почувствам безстойностен, защото не мога да постигна това ниво. Ако въобще съществува нещо, което да отваря прозорците и да пуска слънцето, то е именно осъзнаването на истинското ми постижение пред Бога. Борбата с чувството за превъзходство и малоценност в цялостния мироглед на библейското учение може да бъде спечелена по същия начин, както и с чувствата за виновност. Като християни нека с Божията благодат да живеем според това, в което казваме, че вярваме.

Християнството тук има и друга силна страна. Когато намеря у себе си такива белези на напрежение или вътрешна борба, има нещо, което мога да направя по този повод. Какъвто и да е грехът у мен във всяка ситуация, когато го открия, аз ще имам надежда. Кръвта на Исус Христос може да ме очисти от всяка истинска вина -- не само веднъж, а толкова пъти, колкото се нуждая. Винаги имам възможност за истинско ново начало, основано на напълно рационална основа. Благодарение на Бога винаги съществува такава възможност на основата на вечната стойност на кръвта на Исус Христос на Голготския кръст.

Най-после нека вземем предвид и някои аспекти на положителното психологическо отношение. Като християнин, вместо да поставям себе си в центъра на всемира, аз трябва да направя нещо друго. То е добро и отказът да го сторя е грях, но освен това то ме касае лично в този живот. Трябва да мисля и да живея от гледна точка на Бога. Да мисля за Него така, както Той се открива в творението и най-вече -- в Библията, означава да имам завършено разумно и практическо отношение към живота. На всяка друга основа то ще ми липсва. На всяка друга основа, освен тази, аз достигам до заключението на Еклесиаст, че под слънцето "всичко е суета". Когато с Божията благодат разсъждавам от страната на Бога, аз мога да имам интелектуална ценност. Вече не се налага да играя на криеница с фактите, които не смея да посрещна.

Същото важи и за моята пълноценност като личност, като цял човек. Трябва да желая това, което Бог иска. Единствено у Него аз мога да бъда завършен и стойностен. Павел писа до ефесяните: "Не се опивайте с вино, следствието от което е разврат, а се изпълвайте с Духа. И разговаряйте с псалми и химни, и духовни песни, като пеете и възпявате Господ в сърцата си." (Ефесяни 5:18-19). Павел казва тук, че виното е погрешна основа за осмисляне на живота. Ако обаче приема за основа Святия Дух и чрез Него като Представител на Троицата получа общение с цялата Троица, аз мога да имам радост, мир и песен. Не е необходимо вече безцелно да си свиря в мрака. Сега от самия мен струи истинска песен, ако и навън да е нощ. Този пример със сигурност не се отнася само до виното и до пиянството. Всяко друго нещо би могло да се опитва да ми даде смисъл и цялост, само и само да измести Бога. По времето, когато следвах в университета, съм живял с много хора, които се опитваха да намерят смисъл в алкохола, а аз трябваше в четири часа сутринта да ги вкарвам под студения душ заради силното главоболие. В "разврата", за който говори Павел, няма истинска радост. Той е опит да намерим смисъл, който сам по себе си не е достатъчен. Където и другаде да потърсим смисъл и себестойност освен у Бога, ще стигнем до същото. Това не е богословска или психологическа формула. Просто аз съм такъв. Нищо друго не може да ме интегрира напълно, защото съм сътворен за това, да обичам Бога с цялото си сърце, душа и ум. Във всяко останало взаимодействие аз ще бъда непълноценен, защото част от мен не се вписва в каквото и да е друго общение, освен в общението с Бога.

Има много области, в които хората напразно търсят реализация и мир, и е добре да разпознаваме тези области. Една от тях е развлеченията. Дори доброто развлечение може да бъде вредно и разрушително като порочното, ако го поставим на мястото на Бога. Няма нищо лошо в спорта. Много спортове са прекрасни, но ако спортът стане единствената ми реализация и целият ми живот се осмисля от едната секунда предимство при надбягването, аз съм загубен.

Същото е и с материалните неща. Християнското учение не казва нищо лошо за материалните неща сами по себе си. Напълно е възможно обаче християнинът да бъде материалист в своето отношение към колата или стереоуредбата. Човек, който се опитва да намери смисъла на живота в притежанията си, практически е материалист.

Дори добрата музика и изкуството не бива да стават крайна самоцел. Художникът се мъчи да свърже всички диагонали, хоризонтали и вертикали в своята картина така, че когато я гледате, да имате усещане за мир и покой. Изкуството има своето място и със сигурност в него няма нищо нередно. Но ако то се превърне в цел и стойност за вас, ако виждате в него смисъла на съществуването си, рано или късно ще се разочаровате. С музиката е същото. Музиката дава покой. Добре е да си пуснете музика, която ви успокоява, но това не е достатъчно да ви изпълни. Не само лошото, но и доброто занимание може да бъде разрушително.

Същото е със секса. Много често сексът днес се възприема просто като опит да се преживее нещо истинско в един свят, който изглежда напълно безсмислен. Често той се превръща в опит да се "достигне дъното", когато такова няма. Ако сексът стане самоцел, той ще изгуби предназначението си. Не само при порочната сексуална връзка, но и при правилната му употреба сексът е вреден, ако се превърне в единствената причина да бъдем заедно. Той е създаден да осмисля близостта и е прекрасен, но ако се превърне в единствения смисъл на връзката ни, той я прави непълноценна и я разбива. Същото е и с яденето. Лакомството може също да стане самоцел.

Интелектуалните търсения могат да предложат погрешна себереализация. Те могат да прославят Бога. Но днес много от тези упражнения на ума не търсят и не изследват истината, а се превръщат в игра, която е по-вълнуваща и от ските или шаха. Тук, в L'Abri, ние вярваме, че християнството наистина трябва да дава интелектуални отговори и че всеки човек заслужава честен отговор на честния си въпрос. Но това не бива да е крайната ни цел. Крайната цел е самият Бог. Християните също поставят интелектуални въпроси пред Бога. Дори правилното учение може да бъде лъжлива основа за пълноценно общение с Бога. Днешното богословие често се превръща във висша игра, подобна на светското интелектуално мислене. То е твърде вълнуващ интелектуален спорт. Ако трябва да си избера някаква игра, за да запълня абсолютния вакуум на състоянието ми като нехристиянин без определен смисъл на живота, сигурно няма да мога да намеря в целия философски спектър по-вълнуващо занимание от богословската игра. А почти цялото днешно либерално богословие не е нищо повече от игра. От друга страна, и най-библейското богословие също може да стане просто интелектуална, самовглъбена дейност и в действителност по-скоро да ни затвори за Бога, отколкото да разкрие вратите към Него, както би следвало. Дори и добри и здрави религиозни организации, църкви и програми, които иначе имат своето предназначение, стават отрова, когато се превърнат в самоцел.

Всички тези погрешни области за реализация на човека могат да изглеждат задоволителни, ала на практика те не удовлетворяват, а оставят след себе си късове и парчета от разрушената личност. Представям си ги като кофа, в която се опитваме да пъхнем човек, която обаче е недостатъчно голяма. Ние го натискаме надолу, но главата му стърчи. Тогава го вдигаме и се опитваме да го пъхнем обратно, но този път стърчат краката му. Затова отново го вдигаме и го пъхваме другояче, но този път стърчи ръката му. Никога няма да вкараме там целия човек. Кофата просто не е достатъчно голяма. Това е слабостта на всички лъжливи полета за реализация. Поради обстоятелството, че Бог ни е направил по Свой образ и със Своя цел, винаги ще има непълнота при всеки погрешно интегриран живот. Психологически това означава ново разделяне на личността и нова необходимост от бягство. И при всяко едно пропиляно усилие християните губят нещо от наградите си в небето. От друга страна, те си спечелват и наказание в сегашния живот от своя Отец, Който ни люби и иска да ни върне при Себе Си.

Но тук ние говорим за нещо друго. Загубата е не само в бъдещето и не само в сегашния външен свят чрез наказателната, любяща ръка на Господа. Ние губим много и вътре, в нас, в мисловния си свят. Проблем съществува не само в бъдещото и не само в сегашното ми общение с Бога чрез Неговата любов, но също и в общението ми с мен самия.

В днешно време ние сме станали толкова просветени в психологията и психологическите проблеми, колкото никога преди не сме били. Вече подчертах, че съвременните психолози са достигнали до ценни прозрения, тъй като са се борили с немалко проблеми. Те често имат добри попадения, но без основа това не е достатъчно. Човек, Който живее според учението и заповедите на Библията, практически има пропорционално достатъчна психологическа база. Бог е добър спрямо Своя народ. Намерете един верен селски пастир, и ще видите човек, който се занимава с психологически проблеми на основата на учението на Божието Слово, дори и никога да не е чувал думата "психология" и да не знае какво означава тя. За предпочитане е да имаш истинската основа и виждане за това, кой е човекът и какво е неговото предназначение, отколкото да притежаваш разпокъсано знание в пълен вакуум.

Това не намалява важността да извлечем ценни съвети от психолога, но и с тях, и без тях, ние нямаме реален отговор извън общението Творец-творение, разбирането на грехопадението и приемането на заместническото дело на Исус Христос в историята.

Ако аз откажа да приема мястото си на творение пред Твореца и не Му се предам, за да ме употреби, това е грях. А всичко друго е празнота. Как можем да се радваме в Господа на всяко друго равнище, освен на това, на което сме поставени, и в което се намираме и сега? Всичко друго ще опустоши и измъчи личността ни, и без това ограбена и раздвоена от грехопадението насам. Да живеем миг след миг чрез вяра на основата на Христовата кръв със силата на Святия Дух е единственият истински пълноценен начин на живот. Това е единственият начин да бъда в мир със самия себе си, защото само така не се опитвам да нося товар, който не мога да нося. Да правя нещо друго, означава да пренебрегна собствения си покой, цялостното психологическо преимущество, което като християнин мога да имам в настоящия живот.

Във всичко това аз съм личност и Бог е личност. Аз не предавам товара си на нещо безлично, а следвам поканата на безкрайния личностен Бог. Неговата покана е изразена в I Петрово 5:7: "Всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас." Това не е нещо безлично. Вие просто следвате Божията покана, в която Той казва: "Възложете на Мен всичките си грижи, защото Аз се грижа за вас." Това е тъкмо обратното на неличностната ситуация. Вие не възлагате грижите си на някаква безлична математическа формула. Вие възлагате грижите си на безкрайния личностен Бог. Исус казва: "Дойдете при Мен всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя" (Матей 11:28). Това не е само покана към нехристияните да дойдат при Христос. Това е една покана и за християните. Той ни кани да възложим своите грижи не върху някого другиго, а върху Него. Веднъж разбрал това, вече не е нужно да се страхувам. Няма да бъдем искрени, ако не признаем, че често се страхуваме да предадем себе си на Бога, за да ни употреби, от страх пред бъдещето. Но страхът изчезва, когато разберем пред Кого стоим. Ние имаме динамично общение с живия Бог, Който ни люби и показва Своята любов до такава степен, че изпрати Исус да умре на кръста. Страхът изчезва и ние имаме дръзновението да Му се предадем, за да ни употреби. Вече не се страхуваме от зъбите на неличностното. Вече не се боим от този свят, който ни мрази в своята безчовечност. Ние се предаваме на Бога, Който ни люби. Той не е чудовище, а наш небесен Баща. Той няма да ни остави в битката като войник, който изхвърля част от военното си снаряжение в калта. Бог никога няма да постъпи с нас така. Той няма да си послужи с нас като с инструмент, без да се грижи за този инструмент. В Неговата ръка ние не само ще бъдем полезни в битката, но дори ударите, които ни бъдат нанесени, ще ни довеждат по-близо до Него, защото Той е безкраен и личностен и защото ни люби.

Щом практически се покоря в настоящия живот, общението ми с Бога става като общение между син и баща. Общението с Бога изисква умствено покорство. Но то изисква и покорство на моята воля в областите, които разгледахме в тези глави. Ние се оправдаваме, ако приемем Христос като Спасител. Но сегашното общение с Бога изисква непрестанно покоряване и на разума, и на волята. Без да се покорявам с разума си, без да разсъждавам от гледна точка на Бога, без да действам на основата на завършеното дело на Христос в настоящия ми живот и без практически да покорявам волята си, когато вълните на настоящия живот връхлитат върху мен, няма да имам достатъчно близко общение с Бога. В такива именно пропорции може да съществува лично общение с Бога. Доколкото тези неща са наистина така, аз няма да бъда разделен от себе си. А Създателят, моят Баща, ще пресуши сълзите ми. Това е смисълът на истинската духовност в общението ми със самия мен.