Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Книга Трета: ТеургияГлава Първа„Но онова, което специално отличава братството, е чудното им познаване на всички средства на лечебното изкуство. Те не действат с магии, а с билки.“ из ръкописа „За произхода и качествата на истинските Розенкройцери“, от J. von D. По това време на Виола се отдаде случай да се отплати за добротата, която бе показал към нея музикантът, приятел на баща ѝ, чийто дом я прие и подслони, когато остана сираче. Старият Бернарди бе отгледал и подготвил трима сина за същата професия като неговата, които бяха напуснали Неапол, за да търсят щастието си в по-богатите градове на северна Европа, където музикалният пазар не беше тъй препълнен. Остана да радва дома на стария музикант и неговата престаряла жена само едно живичко, весело, чернооко момиче, на около 8 години, дъщеря на втория му син, чиято майка бе умряла след раждането. Случи се така, че близо един месец преди събитията, в които нашият разказ току-що навлезе, Бернарди се парализира и не можеше да продължава повече занаята си. Той беше общителен, кротък, непредвидлив, великодушен мъж, който живееше ден за ден от това, което припечелеше, като че ли никога няма да го споходят болест и старини. Макар че получаваше една малка пенсийка за миналите си заслуги, тя едва стигаше за собствените му нужди. А имаше и дългове. Сиромашията бе свила гнездо в домашното му огнище, ала Виолината признателна усмивка и щедра ръка прокудиха далеч намръщената гостенка. Но не е достатъчно за едно истински добро сърце да праща и да дава. Още по-щедро е то да спохожда и утешава. Така че почти всеки ден бляскавият идол на Неапол посещаваше дома на Бернарди. Неочаквано една по-тежка беда от сиромашията и парализата сполетя стария музикант. Неговата внучка, малката Беатриче, легна болна. Тя се разболя внезапно и опасно от една от ония скоротечни трески, които са много чести в южните страни, и Виола беше изтръгната от своите странни и тревожни блянове, които любовта или фантазията ѝ навиваха, за да бди над леглото на малката болна. Детето много обичаше Виола и старите мислеха, че само присъствието ѝ беше достатъчно, за да оздравее то. Но когато Виола дойде, Беатриче беше в безсъзнание. За щастие тази вечер нямаше представление в Сан Карло и тя реши да прекара нощта край болната, за да вземе и тя участие в грижите и опасното бодърстване. Но през нощта положението на детето се влоши и лекарят (медицината не беше много напреднала в Неапол) поклати напудрената си глава, допря своите ароматни лекове до ноздрите ѝ, предписа ѝ някакви палиативи30 и си отиде. Старият Бернарди седна до леглото, мълчалив и мрачен: тук беше последната връзка, която още го свързваше с живота. Е, хубаво, нека се счупи котвата и разбитият кораб потъне! Това беше едно положение, по-страшно от скръбта. Един старец, с единия си крак в гроба, бдящ до леглото на едно умиращо дете – това е едно от най-трогателните зрелища на човешката неволя. Жена му беше по-дейна, тя повече се щураше, повече се надяваше и повече плачеше. Виола се грижеше и за тримата. Но призори положението на Беатриче стана толкова обезпокоително, че и Виола започна да се отчайва. В това време тя видя как старата жена изведнъж стана от пред иконата на светията, под която беше коленичила, загърна се в своята пелерина, сложи си шапката и спокойно напусна стаята. Виола тихо я последва. – Студено е за теб, стара майко, да излизаш навън. Остави аз да отида за лекаря. – Дъще, аз не отивам за него. Чувала съм за един човек тук в града, който се е показал благ към болните, и който – казват – че ги изцерявал, когато лекарите не можели да го направят. Аз ще отида при него и ще му кажа: „Сеньоре, ние сме просяци във всичко, но до вчера бяхме богати в любовта. Ние сме към края на живота си, но живеем в детството на нашите внуци. Върни ни нашето богатство, върни ни младостта. Нека умрем, благославяйки Бога, че онова, което обичаме, остава да живее след нас.“ Тя излезе. Защо затуптя сърцето ти, Виола? Един пронизителен вик на болка, който се изтръгна от детето, я повика отново към леглото. До него седеше тихо и без да мръдне старецът, несъзнавайки намеренията на жена си, с почти втренчени очи, които сякаш наблюдаваха предсмъртната борба на крехкото тяло. Лека-полека болезнените викове замряха в слабо стенание, конвулсиите отслабнаха, но зачестиха, трескавата руменина премина в синкав, блед цвят, който покри безкръвното ѝ като мрамор лице. Дневната светлина проникна по-обилно и по-ясно през прозореца, по стълбите се чуха стъпки. Старата жена бързо влезе. Тя се втурна към леглото и хвърли поглед към болната: „Тя е още жива, сеньоре, жива е!“ Виола вдигна очи – главичката на детето лежеше на гърдите ѝ – и видя Занони. Той ѝ се усмихна с нежно и благо одобрение и взе детето от ръцете ѝ. Дори и сега, когато го видя да се навежда мълчаливо над бледото лице, един суеверен страх се преплете с нейните надежди: „Това изкуство позволено ли е, свещено ли е?“ Но въпросът който бе задала на себе си, внезапно прекъсна. Защото тъмните очи на Занони се обърнаха към нея, като че ли той четеше в душата ѝ, и видът му обвиняваше съвестта ѝ за нейното подозрение, защото той изразяваше упрек, примесен с презрение. – Успокойте се – каза той, като се обърна кротко към стареца. – Опасността не е извън границите на човешкото изкуство. – И като извади от пазвата си едно малко кристално шишенце, той сипа няколко капки в малко вода. Едва лекарството овлажни устните на детето и имаше чудно въздействие. Цветът на устните и страните ѝ се върна. След няколко мига болната вече спеше тихо, с правилното дишане на един безболезнен сън. Тогава старецът се изправи вкочанен. Изправи се, както би се изправил труп, погледна към детето, ослуша се и се затътри безшумно. Тогава се спря в един от ъглите на стаята и започна да плаче и да благодари на Небето. До сега Бернарди беше само един студен вярващ. Никога по-рано скръбта не беше го издигала над земното. Макар и да беше стар, никога по-рано той не бе помислял за смъртта, както е редно старите да мислят, ала застрашеният живот на детето стресна безгрижната душа на стареца. Занони прошепна нещо на жената и тя тихо изведе стареца от стаята. – Страх ли те е, Виола, да ме оставиш за един час на твоята служба? Още ли мислиш, че това изкуство е от дявола? – Ах – каза Виола, унила и все пак развеселена – прости ми, прости ми, сеньоре. Ти правиш младите да живеят, а старите да се молят. Никога вече аз няма да те осъждам в мисълта си. Преди слънцето да изгрее, Беатриче бе вън от опасност. По пладне Занони се измъкна от благословиите на старците и когато затвори вратата на къщата, намери Виола да го чака отвън. Тя смирено застана пред него, с ръце, скръстени на гърдите, а от приведените ѝ очи бликаха сълзи. – Нека не бъда само аз единствената, която оставяте злочеста. – А каква полза могат да ти донесат на теб билките и церовете? Ако ти можеш с такава готовност да мислиш лошо за тези, които са ти помогнали и пак са готови да ти услужат, твоята болка е болка на сърцето. А сега недей плака. Милосърдна сестра на болните и утешителка на скърбящите, аз по-скоро бих те похвалил, отколкото да те укоря. Да те извиня? Един живот, който винаги се нуждае от прошка, първият му дълг е да прощава. – Не, недей ми прощава. Аз не заслужавам прошка. Защото сега дори, когато чувствам колко неблагодарна съм била като подозирах, като мислих лошо и несправедливо за моя спасител, сълзите ми текат от благодарност, не от разкаяние. О – продължи тя с неволна разпаленост, несъзнаваща в своята невинност и в благородното си вълнение ония тайни, които му поверяваше – ти не знаеш колко ми беше тъжно да те мисля за не по-добър, не по-чист и не по-свят от света. И когато те видях – теб – богаташът, благородникът, който идеш от своя дворец в колибата на бедните, за да им помогнеш, когато чух как благословиите на старите следваха твоите отдалечаващи се стъпки, аз почувствах как душата ми се издига – добра в твоята доброта, благородна поне в ония мисли, които не те оскърбиха. – А мислиш ли, Виола, че в което и да е деяние на науката има повече доблест? Най-обикновеният лекар лекува болните си за пари. А молитвите и благословиите по-малко ли възнаграждение са от златото? – А моите нямат ли цена? Ще приемеш ли и моите? – Ах, Виола! – възкликна Занони с внезапно въодушевление, което покри лицето ѝ с руменина – само ти, струва ми се, от всички на Земята, имаш силата да ме нараниш или да ме зарадваш! – Той замълча и лицето му стана сериозно и тъжно. – А това е защото – продължи той с променен тон – защото, ако искаш да следваш съветите ми, струва ми се, че ще мога да напътствам твоето невинно сърце към по-честити бъднини. – Твоите съвети. Аз ще им се подчиня. Прави с мен каквото искаш. В твое отсъствие, аз съм като дете, което се бои от всяка сянка в тъмнината. В твое присъствие, душата ми се разширява и целият свят изглежда спокоен като ясен ден. Не ми отказвай това присъствие. Аз съм сирота, невежа, самотна! Занони отвърна лице и замълча за кратко, след което отговори: „Тъй да бъде, сестро, аз пак ще те посетя!“ Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|