Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Глава ДесетаТя седеше на прага – младата актриса! Морето, което се стелеше пред нея в тоя дивен залив, изглеждаше буквално като че ли заспало в прегръдките на брега. А отдясно, не много далеч, се издигаха тъмните и увенчани с гъсти храсти скали, при които всеки пътешественик бива като по задължение завеждан да разгледа гроба на Виргилий или да сравни своеобразния път на Хайгейт Хил с пещерата Позилипо. Неколцина рибари бродеха край канарите, по които висяха мрежите им да съхнат. А по-надалеч звуците на овчарския кавал, много по-разпространен в ония дни, отколкото днес, със който се смесваше от време на време звънът на ленивите мулета, нарушаваха мълчанието, изпълнено с толкова блаженство – мълчанието на превалящото пладне по бреговете на Неапол. Не вярвайте, че преди да сте вкусили, преди да сте почувствали възбуждащия, но нежен чар на „блаженото безделие“, сте могли да схванете напълно какво означават тези думи. И когато преживеете тази наслада, когато подишате атмосферата на тая феерична страна, вие няма вече да се чудите защо в сърцето узряват плодове тъй внезапни и тъй обилни, под розовото небе и дивното слънчево сияние на юга. Очите на актрисата се бяха спрели на синята морска шир, която се стелеше пред нея. По необичайната нехайност на нейното облекло можеше да проличи разсеяността ѝ. Хубавата ѝ коса беше рехаво прибрана и се крепеше леко от една кърпа, чийто пурпурен цвят още повече усилваше златистия оттенък на къдриците ѝ. Една изтървана къдрица падаше по хубавата ѝ шия. Широката ѝ утринна рокля, закрепена с пояс, оставяше да замира по полузакрития ѝ бюст ветреца, който се носеше от време на време от морето. Малките ѝ пантофки, достойни за нозете на Пепеляшка, изглеждаха много широки за малките ѝ крачета, които те едвам покриваха. Може би горещината на деня бе позасилила нежната руменина на страните ѝ и придаваше една необикновена нежност на големите ѝ тъмни очи. Във всичката пищност на сценичния си костюм, в целия оня замайващ блясък на лампите, никога Виола не е изглеждала тъй миловидна, както сега. До актрисата, препречила стълбата, стоеше Джионета, с ръце до лактите прибрани в джобовете на престилката. – Уверявам Ви – каза бабичката, с оня рязък, бърз и писклив глас, с който старите жени на юга далеч надминават северните си посестрими – уверявам Ви, мила моя, че в цял Неапол няма по-спретнат и напет ерген, нито по-хубав от оня англичанин. Освен това са ми казвали, че всички англичани са по-богати, отколкото изглеждат. Макар че няма дървета в тяхната земя – клетитe хорица! – и че вместо 24 часа, те имат само 12 часа в денонощие, но все пак чувала съм, че те подковават конете си със скуди27 … Но ти не ме чуваш, зенице на окото ми, не ме чуваш! – И всичко туй се разправя за Занони! – каза Виола на себе си, без да обръща внимание на Джионетинитe хвалби за Глиндън и англичаните. – Света Богородице! Не говори за тоя ужасен Занони! Бъди уверена, че хубавото му лице, както и още по-хубавите му златни монети, са дяволска работа. На всеки четвърт час проверявам парите, които ми даде миналата нощ, за да видя дали не са се превърнали в камъчета. – Наистина ли вярваш – рече Виола с боязлива сериозност – че още има магьосничество? – Да вярвам? То е все едно да ме питаш дали вярвам в благословения Сан Дженаро? Как мислиш тогава, че чужденецът е излекувал стария Филипо, рибаря, след като докторитe го зарязали? Как мислиш е смогнал да преживее тези 300 години? Как мислиш, че омагьосва всеки и го подчинява на своята воля само с поглед – както правят вампирите? – Е, та това само магия ли е? Прилича на магия, а и трябва да е – промълви Виола и пребледня. Самата Джионета не беше много по-суеверна от дъщерята на музиканта. Самата ѝ невинност, засегната от първите трепети на моминската страст, можеше да припише на магията онова, което по-зрели сърца щяха да отдадат на любовта. – И после, защо самият княз ди *** тъй се побоя от него? Защо престана да ни преследва? Защо се помири и успокои? Във всичко туй няма ли някаква магия? – Мислиш ли – каза Виола с една чаровна непоследователност – че дължа това щастие и сигурност на неговата закрила? О, ще ми се да вярвам в това! Мълчи, Джионета! Защо имам за съветници само тебе и собствените си страхове? О, хубаво слънце! – и девицата буйно притисна ръка до сърцето си – ти огряваш всеки кът, освен тоя. Иди си, Джионета! Остави ме сама, остави! – Да, време е да те оставя, че полентата28 ще прегори, а ти цял ден нищо не си яла. Ако не ядеш, ще изгубиш хубостта си, мила моя, и тогава никой няма да те иска. Никой не ни обръща внимание когато погрознеем – аз знам това. И ти ще трябва, като старата Джионета, да си намериш някоя Виола, за да я гълчиш като мен. Ще ида да видя какво стана с полентата. – Откакто видях тоя човек – каза тихо девойката – откакто тъмните му очи оживиха сърцето ми, аз вече не съм същата. Копнея да избягам сама от себе си, да грейна заедно със слънчевото сияние по върховете на хълмовете, да стана нещо неземно. Видения минават пред мен нощем, в сърцето си чувствам някакво трепетно пърхане като при птичи полет, а духът, сякаш уплашен от нещо, иска да разбие клетката, в която е затворен. Докато тя шепнеше тези несвързани думи, стъпки, които тя не можеше да чуе, се доближиха до актрисата и една лека ръка докосна нейната. – Виола! Прекрасна Виола! Тя се обърна и видя Глиндън. Видът на младото му хубаво лице я успокои веднага. Присъствието му ѝ достави удоволствие. – Виола – каза англичанинът, като я улови за ръка и я накара да седне пак на пейката, от която бе станала, и сам приседна до нея. – Искам да ме изслушаш. Ти навярно вече знаеш, че те обичам. Това, което ме е карало да идвам постоянно при тебе, не беше само съжаление или възторг. Имаше известни причини, поради които аз не изказвах това по друг начин, освен с поглед. Но днес – не знам как стана това – аз чувствам повече кураж и повече решителност да се обърна към тебе и да чуя или най-хубавото, или най-лошото. Аз имам съперници, знам това. Съперници, които са много по-могъщи от бедния художник. Но дали те са по-облагодетелствани? Виола леко поруменя. Но изразът ѝ бе сериозен и загрижен. Като наведе очи и изписа няколко йероглифични фигури по пясъка с върха на своята пантофка, тя каза с известно колебание, напразно насилвайки се да бъде весела: – Сеньоре, който си губи времето подир актрисите, трябва да знае, че ще има съперници. Нашето злощастие се изразява в това, че ние не сме святи за никого. – Но Вие не обичате туй призвание, колкото и бляскаво да изглежда. Сърцето Ви не взема участие в призванието, на което Вашите дарби придават такъв блясък. – О, не! – каза актрисата, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Някога аз обичах да бъда жрица на песента и музиката. Но сега чувствам, че е нерадостна участ да бъде човек роб на тълпата. – Тогава избягай с мене! – каза художникът пламенно. Напусни завинаги призванието, което раздвоява това сърце, което аз бих желал да притежавам изцяло. Сподели моята участ сега и завинаги, бъди ми гордост, наслада, идеал! Ти ще вдъхновяваш моите картини. Красотата ти изведнъж ще стане свещена и славна. В княжеските галерии ще се трупат тълпи около изображението на една Венера или една светица и навред ще се носи шепотът: „Това е Виола Пизани!“ Ах, Виола, аз те обожавам. Кажи ми, че това не е напразно. – Ти си добър и хубав – каза Виола, като погледна Глиндън, който се приближи към нея и стисна ръката ѝ в своята. Но какво мога да ти дам в замяна? – Любов, любов, само любов! – Сестринска любов? – О, не говори с такова жестоко равнодушие! – Това е всичко, което мога да ти дам. Чуй ме, сеньоре: когато ти видя лицето, когато чуя гласа ти, нещо ведро и тихо ме облъхва и успокоява моите мисли – о, тия трескави, тревожни мисли! Като си отидеш, ми се струва, че още една сянка повече засенчва деня. Но тази сянка скоро изчезва. Не усещам липсата ти. Не мисля за тебе. Не, аз не те обичам. А аз искам да се отдам само на този, когото възлюбя. – Но аз ще те науча да ме обичаш, не бой се. Тая любов, която ти описваш, по нашите спокойни краища се нарича любов на невинните и младите. – На невинните! – каза Виола. – Така ли? Може би. Тя млъкна и с усилие добави: – Чужденецо, би ли се оженил за едно сираче! Ах, ти поне си великодушен. Не вярвам да искаш да погубиш невинността! Глиндън се отдръпна, борейки се със своята съвест. – Не, това не може да бъде! – каза тя, като се изправи, неосъзнала мислите на срам и подозрение, които минаха през ума на нейния обожател. – Остави ме и ме забрави. Ти не разбираш и не би могъл да разбереш природата на тази, която мислиш, че обичаш. Още от детинство чувствам, че съм била белязана да понеса една необикновена и свръхестествена орис. Като че ли съм отлъчена от останалите жени. Това чувство (ах, понякога то ми носи такава безумна и смътна наслада, а друг път – такава дълбока скръб) пуска от ден на ден по-дълбоки корени. То прилича на оная мека сянка на здрача, която се спуска бавно и тържествено около нас. Моят час настъпва: още малко и ще падне нощта. Докато тя говореше, Глиндън я слушаше с видимо внимание и смущение. – Виола – провикна се той, когато тя свърши – думите ти, повече от всеки други път, ме привързват към теб. Каквото чувстваш ти, това чувствам и аз. И мен също ме преследва едно смразяващо и неземно предчувствие. Сред тълпата от хора, аз често съм се чувствал самотен. Във всичките ми развлечения, работа, стремежи, един предупредителен глас е шепнел на ухото ми: „Времето е опазило една тъмна тайна за теб, когато достигнеш мъжка възраст.“ Когато ти говореше, това сякаш беше гласът на собствената ми душа! Виола го погледна с учудване и страх. Лицето ѝ беше бледо като мрамор, а чертите ѝ – тъй божествени по рядката си симетрия – можеха да послужат на древните гърци като модел за проучване на питията29, когато тя – в мистичната пещера, край бликащия извор – дочува за пръв път гласа на вдъхновяващия я бог. Малко по малко строгостта и напрегнатостта на дивното ѝ лице се оттеглиха, цветът ѝ се възвърна, пулсът ѝ заби. Сърцето ѝ оживи тялото. – Кажете ми – рече тя, като се обърна малко настрана – кажете ми, виждали ли сте, познавате ли един чужденец в този град, за когото се носят странни слухове? – Вие говорите за Занони! Виждал съм го, познавам го, а Вие? Ах, и той значи ми е съперник! Той значи ще те изтръгне от мен! – Лъжете се – каза Виола живо и с дълбока въздишка. – Той се застъпва за Вас. Той ме уведоми за Вашата любов. Той ме заклеваше да я не отхвърлям. – Странно същество! Неразгадаема загадка! Защо го споменахте? – Защо ли? Аз искам да попитам дали когато го видяхте за първи път, предчувствието, инстинкта, за който споменахте, не Ви връхлетя по-стихийно и по-ясно, отколкото преди; дали не се почувствахте изведнъж отблъснат от него и след това отново привлечен, дали не почувствахте (и актрисата заговори със силно оживление), че с него е свързана тайната на живота Ви? – Всичко това аз го почувствах – отговори Глиндън с треперещ глас – още първия път, когато се озовах в неговото присъствие. Макар че всичко около мен беше весело – музика, осветени от лампите дървета, леки разговори и ясно, безоблачно небе – коленете ми се подгънаха, косата ми настръхна и кръвта ми замръзна като лед. Оттогава насам той е делил мислите ми с теб. – Стига, стига! – каза Виола със сподавен глас. – Тук трябва да има пръст съдбата. Аз не мога повече да ти говоря сега. Сбогом! Тя мина покрай него, за да си отиде вкъщи и затвори вратата. Глиндън не я последва, а и не му се искаше да го направи, колкото и странно да изглежда. Мисълта и спомена за оная лунна нощ в градината, за странните думи на Занони, бе смразило в него всяка страст. Самата Виола, макар и да я не забрави, се отдръпна като сянка в глъбините на сърцето му. Той трепереше като трескав, крачейки под лъчите на слънцето. И унесен в мечти, се запъти към най-населената част на най-оживения от италианските градове. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|