Изгревът на Запада: Европа на нациите – резултати от масовата преса
Изтегляне 0.63 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- При полуотворените групи, почиващи на реални познанства с хора, на хора, които имат помежду си връзка, почиваща на взаимно уважение и доверие : социалните мрежи са ефективни.
- Сюрреалистичната революция“: социална мрежа от личности
- Движението през цялото си развитие има характер на типична социална мрежа между ярки личности
- Зададен с първото мрежово „най-ново социално движение“ се ражда също и „хипермодерният“ тип личност.
| Затворена група – информацията циркулира в кръг и не се предава на вън
Обаче, ако вие имате много добър приятел таксиметров шофьор и освен на колегите си физици изпратите тази информация и до него, тогава той вероятно ще я разпространи (след изричната ви молба за това) сред всичките си колеги таксиметрови шофьори. Ако някой от таксиметровите шофьори от Русия има много добър приятел лекар от Аржентина, той ще я разпространи и до него, който би могъл да я разпространи сред лекарите в Аржентина, а между другото и на свой много добър приятел фермер в Бразилия. В такъв случай в този момент вече ще е наличен ефектът на ефективната социална мрежа, която работи наистина мрежово, по ефекта на верижната реакция, чрез ефекта на доминото и чрез ефекта „Светът е малък“. Следователно социалната мрежа ще е ефективна, ако в нея има хора, които си вярват и дълбоко се уважават взаимно, но които същевременно не са само затворена общност, а сред тях има и хора от различни социални групи и от различни народи. Така може да се получи ефект на верижна реакция при предаване на информация в глобален план.2 Всеки може да си представи как може да продължи този процес и как за 20-30 минути може да обхване всякакви хора от всякакви социални групи по цялата планета… При полуотворените групи, почиващи на реални познанства с хора, на хора, които имат помежду си връзка, почиваща на взаимно уважение и доверие : социалните мрежи са ефективни. . Ефектът на „Малкия свят“ в глобалните комуникационни мрежи не е само въпрос на ефективност, а е и въпрос на ценностно-светогледни представи, тъй като мрежите могат да изграждат различен тип свързаност в зависимост от ценностните нагласи на изграждащите ги. Светът може да се превърне в „глобално село“ за потребители, които не са надраснали племенния тип култура, противопоставящ „нашите срещу вашите“ и фиксиран главно върху „клюките на глобалния селски мегдан“, но същевременно светът може да бъде и планета за личностите с по-широки културни хоризонти, търсещи решения за глобални кризи в нови социални модели и в диалог между цивилизациите и народите. За съжаление, реализацията на потенциалната възможност чрез глобалните информационни канали всеки потребител да може да разпространи за 20 минути по цялата планета свое лично съобщение досега никога не се е случвала с послания на отговорни и културно-развити личности, а главно с еротични фотографии, картинки и карикатури с елементарна повърхностна и захаросана естетика. А в случаите, в които по-дълбоко и ценностно-осмислено послание е бивало разпространено в по-широк глобален план, това обикновено е ставало чрез авторитета на публични личности (киноактьори, рок-звезди, политици, религиозни лидери), които го разпространяват в качеството си на „личности-институции“ на публичността. Тази констатация обаче, според анализите на Дънкан Уотс, също се оказва повърхностна. „Досегашните модели на мрежи– коментира Уотс в интервю с Робърт Матюз от списанието на BBC „Knowledge“ – бяха ужасно опростенчески. Теоретичният извод е, че когато става въпрос за обществено влияние, все пак личностните характеристики, изглежда, имат по-малко значение от качеството на мрежата. Но така се оказва също, че от кумулативният ефект от индивидуалните характери, качества и ценности на всяка от личностите, формирали мрежата, зависи дали някой е влиятелен или не.“ (Knowledge ... брой ...). И следователно, тъй като сборът от човешките характеристики на потребителите, изграждащи мрежата, в случай че успеят да постигнат синергия помежду си, се оказва от първостепенно значение за качеството ѝ, то не е възможно и социално планиране чрез общи схеми по отношение на публичното влияние на определена конкретна фигура в тях. В крайна сметка, най-новите социални движения и ефективните им социални мрежи са такива, в които няма една две или десет влиятелни публични „личности-институции“, а в които всеки един участник е „личност-институция“, която формира заедно с другите общност. Социалните мрежи (както и най-новите социални движения) са по-скоро свързаност между конкретни човешки личности, които заедно изграждат нов тип общност (по силата на полицентричната логика, в която всеки елемент е централен едновременно с другите), без при това непременно да са базирани върху обособени колективни групи. Всъщност мрежите се оказват ефективни по-скоро когато свързват колкото се може по-различни (включително противостоящи и наглед несъвместими) колективи и групови общности на базата на междучовешки контакт, чрез споделени ценности или чрез споделена кауза. В този контекст трябва обаче също така да сме наясно, че истински ефективна социална мрежа от изявени и отговорни личности, които си имат реално взаимно доверие и уважение, всъщност се постига и се поддържа изключително трудно (практически – в продължение на цял един живот). За сметка на това неефективните мрежи от случайни познати са лесно манипулируеми чрез елементарни разработени въздействия на повърхностно емоционално ниво – чрез определени тествани картинки, слогани, „фейкнюз“ или сълзливи истории, които въздействат бързо за осем секунди - средното време, което тези обичайни потребители отделят на всеки „пост“ във фейсбук, инстаграм или туитър, според съществуващата статистика. Но, от друга страна, въпреки че манипулираните комуникационни мрежи от случайни непознати могат да доведат до значими политически ефекти като избора на Доналд Тръмп или гласуването за Брекзит, те не са в състояние до доведат до истински значими дълбоки и фундаментални социокултурни промени. Докато истински ефективните социални мрежи от разнородни осъзнати личности, обединени около конкретна кауза, могат (както е видно от примера с протестите през 1968 и от кампанията за защита на Русе след 1987 г.). По аналогия, по същия начин, колкото и да са били манипулирани от някои по-далновидни монарси, не селските клюки са променили Средновековието, а социалната мрежа от личности. Осъзнати и обединени около свързващи социокултурни ценности, те стават двигател за буржоазните революции. Може би едни от първите „най-нови социални движения“, базирани на социална мрежа между разнолики ярки личности, обединени на основата на „постматериалистки културни ценности“, възникват непосредствено след Първата световна война в лицето на движенията на модернисти в изкуството, които се обявяват за радикална социална промяна – като например експресионизма. В най-голяма степен това се отнася за сюрреализма, който може да се определи и като първото „най-ново социално движение“, основано на съчетание на несъчетаемото, на противопоставяне на противопоставянията, на мрежови тип връзка между изявени „личности-институции“, обединени около кауза, а не около произход и принадлежност, на културните „постматериалистки“ ценности на „културата на културите“. „Сюрреалистичната революция“: социална мрежа от личности Първата световна война е същевременно и първата значима и глобална ценностна и хуманитарна катастрофа на цивилизационния модел на Модерността. За пръв път модерната война се трансформира в нещо чудовищно и съвсем различно от очакванията на милионите записали се в националните армии доброволци. Скоро те откриват, че участват не в битки, а в механизирана поточна линия за масово унищожение. Каква доблест, чест или смелост могат да проявят войниците от един взвод, когато се оказват например масово обгазени? За пръв път техническият и индустриален напредък показва и другото си лице – не лицето на спасението на човешки животи, а това – на масовото им отнемане по силата, логиката и „морала“ на ефективната поточната линия. Кръстникът на сюрреализма – писателят, поетът и литературен критик Гийом Аполинер загива като доброволец по време на войната. Дългогодишният лидер на движението Андре Бретон участва в сраженията като военен психиатър, където поради познанията си по немски език се запознава с творчеството на Фройд и на Юнг и започва да прилага методите им с войници, претърпели тежък психически шок от ужасите на масовото унищожение. Първият „сюрреалистичен акт“ се случва в самата вечер, в която е обявен мирът. Бившите дадаисти и бъдещи сюрреалисти празнуват мира в Париж задно с ликуващото „Да живее Франция, смърт на Германия“ население, но един от приятелите им, немския художник Макс Ернст, е нападнат от тълпата. Тогава неговите другари французи започват да скандират: „Долу Франция, да живее Германия“, стига се до масов бой и полицейски арести. Така сюрреализъмът всъщност се ражда в скандала заради другия, който е същевременно твой другар. Развитието на движението продължава с близо петдесет години (от 1918 г. до 1968 г., когато е официално разпуснато) преднамерени и случайни скандали. Списанието „Сюрреалистична революция“ и няколкото издадени манифеста се обявяват за радикална промяна не само на обществото, но и на личността и на психическото „статукво“ на индивидуалните човешки същества. Движението през цялото си развитие има характер на типична социална мрежа между ярки личности. То няма постоянен състав, в него постоянно се включват или изключват (често със скандал) различни творци и поддръжници, повечето от които са от най-различни националности (германци, французи, испанци, белгийци, американци, латиноамериканци, сърби, румънци, италианци), отхвърля, но и съединява различни и понякога взаимоизключващи се парадигми в изкуството (от класиката до кубизма и от племенното африканско изкуство до романите на Достоевски). Разкъсва се между различни политически идеологии – от крайно леви до десни (особено по време на участието си във френската съпротива срещу режима на маршал Петен по време на Втората световна война), но в крайна сметка не приема нито една от тях като своя. Въпросът за другия и парадоксът, който е заложен в него, е през цялото време движещата сила на „свръхреалистите“ (например в „първия документален фото-роман“ Надя на Бретон), наред с ценностите на радикалния демократизъм („всеки човек е творец“), на абсолютната свобода на личността, на лудата (неограничавана от нищо) любов, на „конвулсивната красота“, на болезнената честност при споделяне на лични истини, без никакви украси и без нищо спестено, на голямата мечта по невъзможното. Групата на сюрреалистите се саморазпуска по време на студентските протести в Париж през 1968 г. с публична декларация, че тези събития доказват, че движението е постигнало своите цели. Същевременно едно от лицата му - испанският кинорежисьор Луис Бунюел - в автобиографията си твърди, че в радикалната си програма за промяна на човека сюрреалистичната революция се е провалила във всичко с изключение на едно – активните поддръжници на движението наистина са обичали („По времето на нашата младост любовта ни се струваше мощно чувство, способно да преобрази един живот (...) бе съпроводено от порив за духовна близост, опознаване и споделяне, който трябваше да ни издигне над тривиалното и да ни направи способни за велики дела. (...) Любовта ни се струваше неотделима от живота, от всяка дейност, мисъл, стремление. (...) Не бяхме жертва на някаква илюзия. Колкото и трудно да е за някои да повярват, ние наистина обичахме.“ – пише Бунюел (Бунюел 1985: с. 170). Но движението всъщност успява и в нещо много повече – внедрява се в културата и я променя, инкарнирана в ярки и саморазбиращи се символи. Не само защото дори и самата дума „сюрреалистично“ естествено се е интегрирала в литературния и в ежедневния език като самоподразбиращо се прилагателно и нарицателно за парадокс и странно съчетание на несъчетаемости. А и защото почти всички активни участници и сподвижници на движението се превръщат в „личности-институции“, ярки и неподражаеми индивидуални човешки същества, които са станали символи, нарицателно и еталон за модерната европейска култура след ХХ век. В това отношение е достатъчно да споменем Салвадор Дали, Пабло Пикасо, Луис Бунюел, Фрида Кало, Борхес, Магрит, Пол Елюар, Луи Арагон, Ман Реѝ, Коко Шанел, Жак Лакан, Жак Превер, Борис Виан. Може да се каже, че в характера на такъв тип „личности-образци“ е заложено и раждането на една нова „душевна конституция“ на личността на най-новото време, на прага на хилядолетията. В това отношение появата на сюрреализма е също и първи сигнал за появата на една съвсем нова социокултурна ситуация, изкристализирала в зората на ХХІ век и характеризираща се с изострени крайности и с опити за парадоксалния им синтез - с неудържими конвулсии между жаждата за автентичното и сурогатите на привидността; с глобален хаос на хибридности и крайности във всяко едно отношение; с крах на модерния проект, но едновременно с това и с неговата радикализация и разрастването му в мащаби на свръх-модерност; с обострения до болезненост въпрос за приемането на Другия и за изграждането на наднационални планетарни междучовешки социални мрежи, разкъсвани и обезсилвани от объркването на всичко познато и установено, на прага между две несъвместими епохи – епохата на локализираните социокултурни местообитания и епохата на Земята-планета. Зададен с първото мрежово „най-ново социално движение“ се ражда също и „хипермодерният“ тип личност. Обезсмислянето и некултурността в общуването като причини за масова човешка деградация и дехуманизация. Общуването при високо културните се обезсмисля, а при ниско културните се осмисля – но по радикално неадекватен спрямо драстичните проблеми на съвременността начин. Малко анализ на тази теза – разцвет на индустриалната технокрация във всички цивилизации и във всички държавни системи – и как и защо прогресистките ценностни и осмислящи парадигми на технократичността потъват? И какво следва от това – ултра-меркантилизация на живота и на ценностните системи – от една страна, а от друга – неоимперски финансово-спекулативен ултра-капитализъм с недобре прикрити варварски синдроми, съчетан с глобална криминализация (например трафик, измами и др.) и на ментално ниво – с нарцистично идолопоклонничество пред кумирите на егоцентричните изгоди и закупените индивидуални телесни удоволствия, постигнати без усилие – чрез заплащане – и свързаните с това нео-технократски макдоналдизации на обществата и система на сурогатна ултра-консумация на сурогати – в огромни количества продукция без качество или с измамно фалшиво качество. В следствие на това издигане на прикрити или откровени варваризирани подивели ценности на телесното отчуждение и на липсата на човешки качества в тялото – аморална култура на липсите – на бездуховността, бездушието, безчовечието, безумието и пр. Тази аморална вътрешно-варваризираща и подивяла същност запълва и света на културните и възпитани интелигенти, част от които се превръщат в сурогатни културтрегери и в бръщолевещи псевдо-интелектуалци с етикети за ум и меродавност – шамани на глобално-силните горили в системата. Причината е обезсмислянето на прогресизма. В този контекст автентично част възпитаните в културни ценностни кодове – от интелигенцията, която е превърната от „глобално силните на деня“ в почти маргинална обслужваща класа - се обръщат към алтернативни непрогресистки парадигми – включително религиозни, нео- и квази-религиозни - окултистки, по „ню ейдж“ маниер „духовни“, но също и към екологични, еманципиращи („инди“) и нео-хуманистични космополитни социални мрежи за общопланетарни каузи. Човешката деградация, дехуманизация и ентропия, както и всевластието на злото – като анти-модел образец за редките прояви на доброта и човечност у единици личности, винаги са съпътствали историята на цивилизациите ни и на „психично нездравите ни култури“ (Маслоу) като неизменно статукво в тях. Но те поне от незапомнените времена на Праисторията ни досега не са поставяли на карта физическото оцеляване на човешкия род въобще, нито на оцеляването на себеподобните ни живи създания въобще, нито на оцеляването на поне няколко единици личности, които са човешки същества и по вид – с човешки качества, придаващи им вид на човеци. Днес обаче мащабно разрушителните технически инструменти, включващи също и оръжия, специално изобретени с цел „масово поразяване“, попаднали в ръцете на дехуманизирани деградирали аморални съзнания, които величаят подивяването си и се кланят на собственото си обезчовечаване – изразено в безчовечност, бездуховност и бездушие, водещи и до безумие – предоставя сериозно заплашителни и все по-реалистично вероятни възможности по планетата ни в обозрим период от време да не остане нито едно дете с човешки дух и душа, или с човешко днк, способно да формира дух и душа, а може би и нито един интелигентен бозайник, или нито едно гръбначно животно, или нито един многоклетъчен организъм. Тази заплаха обаче води до страх, изразен в бягство от действителността, или до безотговорно сляпо гмуркане в телесните удоволствия на деградацията и обезчовечаването, целящи „да не мислим за страшното“ - и така се свежда до препотвърждаване на магическото всевластие на глобалното нео-варварство и обезпокоително (и обезсърчаващо) рядко е в състояние да доведе и до нещо друго. За съжаление, варварството на фашизма, на идеологическите диктатури (комунистически, нацистки, религиозно-фундаменталистки) и на тоталитаризмите (вж. Хана Аренд), водещо и до разпад и себеразруха (или до „самоизяждане“, както сполучливо го нарича Салвадор Дали) се осъществява не само от лумпени маргинали с бръснати глави, но и от лумпените маргинали на държавно ниво, свързали в едно глобалната криминализация и локалната криминализация с общество, държава, стопанство и медии. Те хранят, плащат и насърчават „хейтърски“ човеконенавистни пропаганди, езикът на конфронтацията, озверяването и омразата. А биофобията им в такава степен е навлязла в масовите символни образи и в цялата структура на езика ни, че ако искаме да се предпазим от разрушителността им се налага да спрем действието им първо в собствената си глава, за да не стане тя развалена глава – защото омразата – най-ярката проява на страха - е навлязла дълбоко в нас – включително и на телесно ниво – и се храни с вътрешностите ни. А да не мразим означава да не изключваме никого от обич и разбиране, или поне от човечно изслушване, а да включим всички: срещу омразата – тоест срещу ксенофобията и срещу патриотофобията, срещу безчовечността и срещу безродието, срещу екофобията и срещу мизантропията, срещу комунофобията и срещу елитофобията, срещу хомофобията и срещу хетерофобията, срещу женомразството и срещу мъжемразството, срещу лявомразството и срещу дясномразството, и въобще - срещу омразата към чуждите идеи, вяра и убеждения. Това значи също и нулева толерантност към насилието във всяка негова форма, била тя военно-полицейска или улична, породена от „бизнес“ алчност или от непълноценност и изпростяващо невежество. Това значи също и нулева толерантност към бездушието, безразличието, безхаберието и псевдо-либералния аморализъм, и нулева толерантност към криманализацията на тази планета, на държавата и на обществата. Доминиращото мислене на Модерността е разфасоващо и разчленяващо, но който разфасова и разчленява нещо живо, той не може да получи друг резултат, освен един разлагащ се труп. Ние сме част от цивилизация, която като следствие от начините си на мислене и светоусещане сякаш се е насочила да постигне именно такъв разчленително-разфасовъчен резултат с огромния организъм на планетата, третирайки я по логиката на старта линейна парадигма все едно, че е месо за консумация – разфасоваме земята, така както се разфасова мъртво прасе, но забравяме че биосферата не е мъртва, а е жива и че когато се опитваш да разфасоваш такъв немислимо огромен жив организъм като целия живот на Земята, той едва ли ще остане безучастен и първите пострадали ще са именно „касапите“ на биосферата. При това планетата не е прост механизъм, който да навиеш като часовник и да очакваш от това определени резултати – резултатите от всяко наше действие в такава сложна органична система са практически непредвидими. Сурогатните парадигми на псевдо-рационалното (например тези на т.нар. rational choice, в които думата „рационално“ е просто зле скрит псевдоним на аморализма и на безсмислието, причинено от липса на какъвто и да било качествен ценностен критерий, освен калкулативния) се опитват да ни убедят, че всяко усилие е безпредметно, освен усилията да уредиш себе си и само себе си за сметка на останалите, че не съществуват общи ценности, а само обективни явления. Една обща ценност обаче е вътре в телата ни – оцеляването на живота. Да победим природата означава да победим живота. Да победим живота означава да сме мъртви. Именно на този господстващ модел, на тази официозно легитимирана, псевдо-рационална, но всъщност аморална, технократично-калкулативна парадигма на Модерността се противопоставя екологизмът и алтерглобализмът – движението за човешко достойнство и за глобална справедливост - като нова макро-парадигма на “културата-свят”, обхваналата планетата ни-общо дом, на планетарната ни хипер-модерност. Основанията за това противопоставяне са едновременно ценностно-нравствени и здраво рационални и спасителни – главните основания са, че този модел е едновременно античовешки и антиприроден, той е модел насочен срещу живота като такъв изобщо и в този смисъл е изключително ирационален, съвършено глупав и безумен – той представлява заплаха за самото физическо съществуване на човешкия вид, за самия живот и за бъдещето на цялата ни планета и в този смисъл дори и елементарният здрав разум на оцеляването ни безапелационно изисква този господстващ модел на Модерността да бъде третиран с „нулева толерантност“. Тази допотопно остаряла линейна парадигма от каменната епоха на човешкия ум и нравственост е жизнено необходимо да бъде радикално променена и заменена с нова нелинейна парадигма, основана на обичта, на човеколюбието, културолюбието и природолюбието и на опазването на живота – това е единственото спасително за бъдещето ни решение. Ценността на човека не е в образа нито на “доктор Франкенщайн”, нито на “доктор Джекил”, нито на Наполеон, нито на Сталин – ценен се оказва “малкият човек”, подобен на “малкия човек” на Чарли Чаплин или пък на “малките хора” от зората на християнството – простите рибари, които стават апостоли на вярата, надеждата и любовта. Но в екологичната еко-хуманистична логика именно „малкото е голямо“, както и „слабото е силно“, ако перифразираме сентенциите на древнокитайския мъдрец Лао Дзъ. Защото в крайна сметка всяка едно „незначително“, но здраво човешко същество носи в себе си всичко онова малко, което е голямо – малкото, което прави от човека човек – любов, приятелство, уважение, въображение, всеотдайност… Всеки човек е център на тези качества и всеки човек е еднакво централен именно с тях в общата тъкан на живота на планетата ни. И тъй като всеки е голям в своята уникална ценност в общото, заедно с толкова много малки големи, ние всички сме ценни (или безценни) именно в качеството си на „малки човеци“. Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели:
|