Изгревът на Запада: Европа на нациите – резултати от масовата преса

Европейската Модерност: следствия от масовите идеологии

Изтегляне 0.63 Mb. страница 2/22 Дата 24.02.2023 Размер 0.63 Mb. #116700

Навигация на страницата:

• Идеологемите

Европейската Модерност: следствия от масовите идеологии Ролята на пресата и на печатната книга за формиране на идеологиите и на личностното начало в общуването с Другия през последните два века е очевидна и повсеместна. В същото време тя не е еднозначна, тъй като обезличаването, катастрофите и грешките, до които са довели модерните идеологии, от дистанцията на времето изглеждат сякаш повече, отколкото са били техните позитиви. За разлика от големите нравствено-ценностни епическо-митологични повествования от времето на устното изкуство и за разлика от големите идеи от епохата на ръкописните книги, големите идеологии от ерата на печатната преса са много по-стриктно теоретично организирани, изчистени са от вътрешни противоречия и са дефинирани до най-дребни детайли. По-точно - те представляват монолитни стройно структурирани системи от идеи, концепции и понятия, подобни на сложен, но добре смазан, цялостен и ефективно работещ машинен механизъм. Ако религиозните идеи от времената преди да станат идеологии не предоставят решения за всеки ежедневен проблем, а само най-общи насоки (от типа на: „Обичай ближния като себе си“ или „Страданието е илюзия“), то идеологическите проекти от епохата на пресата и печатната машина имат за цел да предлагат конкретни рецепти и тълкувания за всеки казус, за всяка ситуация и за всяко събитие, които могат да възникнат в човешкия живот. Достатъчно е да отбележим тук „Пролети и есени“ на Конфуций, „Капиталът“ на Маркс, произведенията на Ленин или на Прудон, на Джон Лок и Адам Смит, на Троцки или на Бакунин, дори „Моята борба“ на Хитлер; или трактатите на Симон дьо Бовоар, книгите и статиите на десните политикономически „неолиберални“ и „неоконсервативни“ мислители като Фридрих фон Хайек, Милтън Фридман или Франсис Фукуяма, „Шоковата доктрина“ на автори от “новото ляво” като Нейоми Клайн или доклада „Нашето общо бъдеще“ на Комисията за околна среда и развитие на ООН, ръководена от Гру Харлем Брунтланд. Първата трансформация, която поражда идеологии в европейската християнска цивилизация в зората на Модерността, е превръщането на самото християнство в идеология. Това се случва в епохата на Реформацията и е убедително представено в класическата книга на Макс Вебер „Протестантската етика и духът на капитализма“, в която изводите са категорични: без идеологическите печатни произведения за труда като свещенодействие („професия“) на лутераните и за аскетичната спестовност на пуританите индустриалният капитализъм би бил невъзможен. Други две радикални протестантски групи на шейкърите и сродните им квакери в Западна Англия развиват модерната си идеология на базата на революционните евангелски принципи за абсолютно равенство (пред лицето на Бога мъжете и жените, бедните и богатите, благородниците и плебеите, черните, жълтите и белите, чужденците езични и сънародниците вярващи – всички родени хора - са равноценни като „образ и подобие Божие и като Божии чеда“, следователно така трябва да бъде и в обществения живот) и създават първото идеологическо по същността си и транснационално социално движение на Новото време – аболиционизмът – движението за премахване на робството. На границата на закона, а често и извън закона, квакерите- аболиционисти в Бирмингам с колективно събрани средства закупуват чернокожи „диваци“ от пазарите за роби или от господари робовладелци, освобождават ги, приемат ги като равни в общността си и ги образоват и възпитават, а по-късно организират и мащабна конспирация за бягство на роби и се превръщат в техни закрилници. Квакерите са крайни фундаменталисти. Не търпят компромис с вярата си и с нравствените си убеждения в нито едно отношение. Застават срещу всяко възможно потисничество или неравенство, а следователно и срещу всяка възможна социална, икономическа или политическа йерархия. Не се страхуват да нарушават светските закони, защото не признават за истински никой закон, който нарушава идеологизирания евангелски принцип за „братството и сестринството“ – за абсолютното равенство на всички човешки същества. Същият модел на поведение на последователите на идеологии, основани на идеята за абсолютно равенство, радикален нравствен пуризъм и повсеместна справедливост, по-късно ще срещнем и при други масови социални движения, като тези на анархистите и комунистите например. Резултатът от мащабната нелегална дейност на първите аболиционисти е прогонването на квакерите от Западна Англия и миграцията им в Съединените американски щати, където дейността им се разраства в още по-значими мащаби, довели до две ключови за промяната на ценностно-светогледните нагласи на западната модерна култура събития – отпечатването и масовото разпространение на романа-бестселър на писателката квакерка Хариет Бичър Стоун „Чичо Томовата колиба“ и политическото решение за окончателно премахване на робството на територията на САЩ, инициирано от президента Ейбрахам Линкълн. Безспорна е еманципиращата роля за човешкия индивидуализъм в ощетените и потиснати социални групи, която идеологическият наратив от печатните книги и медии изиграва. Концепцията на протестантските идеологии, че всеки отделен човек трябва лично да общува с Бога и трябва лично да притежава отпечатана Библия, самостоятелно да чете Светото писание и самостойно да разсъждава върху него изиграва ключова роля, както за възшествието на индивидуалистичните ценности в западните култури, така и за утвърждаването на всеобщата грамотност и масовата образованост, а също и като модел-образец за всички последвали модерни социални движения, основани на еманципиращи идеологии, възникнали, предавани и поддържани чрез печатното слово. В това отношение идеологиите предлагат и друг тип идентичност – модерна, индивидуална, лична, и същевременно – групова и опозиционна. Идеологизираната идентичност дава и нов модерен смисъл, обвързан с дългосрочен социален и политически проект за подобряване на обществата, държавите, културите и междучовешките отношения - за по-добър свят, за човеколюбиво „светло бъдеще“ и за „рай на Земята“, за бъдеща панацея - вселечителка за всеки един проблем и за всяко страдание. Идеологизирана и политизирана, тази толкова човешка мечта („мечтата на доктор Виктор Франкенщайн за бъдеща панацея за всички човешки страдания“ от пророческия за арзвитието на Новото време роман на Мери Шели) лесно може да прерасне във фанатична обсесия. Тя е толкова привлекателна, толкова осмисляща страданията, саможертвите и отчаяните борби в живота и толкова завладяваща опустялата човешка душа, че става по-силна и непобедима от всяка религия. А за да се поддържа и развива „идеологическото съзнание на масите“, печатните медии са необходими и ключово значими – цялата история, както и всеки настоящ факт и всяко актуално събитие, трябва да се изтълкуват „правилно“ чрез идеологическите вестници, списания, брошури, трактати, манифести, популярни печатни книги, разкази, повести и романи. Така идеологиите способстват модерният човек да се превърне в посветен на бъдещето индивид с убеждения, като го превръщат в образован и запален читател. В този смисъл ролята на модерните идеологии за „превръщането на личността в институция“ изглежда неопровержима. Дали обаче индоктринираният с идеологически наратив индивид е наистина личност? Идеологическите проекти лесно обсебват и предлагат удобни и ефективни готови схеми и готови отговори за всяка ситуация в живота. Така те от една страна еманципират индивида, но същото време му предоставят удобна възможност да няма собствено лице, да няма лик, да се размие и скрие в груповия конформизъм на „единствено правилното“, да стане „не човек, а желязо“, не човек, а комунист, християнин, анархист, фашист, феминист, екологист. За да може да се „превърне личността в институция“, на първо място трябва да съществува въобще като проявена и изявена човешка личност. А за да си личност, на първо място трябва да си човек и чедва след това - привърженик на вяра или идеология, а също и да можеш да променяш, да трансформираш и да видоизменяш идеологическия наратив самостойно и индивидуално, а не просто сляпо да го следващ. Модерните идеологии изиграват в крайна сметка двойнствена роля. Те едновременно създават възможността необразованият и нечетящ човек да стане мислеща и самостойна образована личност, която тълкува прочетеното по свой неповторим начин, а в същото време насърчават масовия конформизъм на фанатизирания осреднен човек, човекът на „едната книга“ („das Mann“), „човекът-болтче в машината на прогреса“, човекът -програмирана и унифицирана машина („какво тук значи някаква си личност“). Без съмнение това пряко довежда и до най-драстичните хуманитарни катастрофи, причинени от човешка дейност в познатата ни история на човечеството – Първата и Втората световна война, тоталитарните режими от ХХ век. От друга страна, може би тъкмо тези кошмарни събития и „адът на Земята“, който причиняват наместо прокламирания „рай на Земята“, изиграват допълнителна еманципираща роля за осъзнаването на личността през болката и масовите трагедии (какъвто е случаят с личностите, описани в последната книга на Цветан Тодоров „Непокорни“). В модерните идеологически наративи могат да се отграничат няколко различни направления – национални и интернационални, варваризиращи и цивилизоващи - които всъщност са свързани и съществуват заедно в различно съотношение според различната историческа парабола на развитието на съответните социални движения за еманципация. Първоначално образците и предписанията за следване са предимно цивилизоващи - такива са образците на Реформацията, на Просвещението и либерализма, на суфражетството, на аболиционизма, на синдикалните движения за еманципация на работническата класа и на трудещите се – и десните, както и левите – и християндемократическите, и социалистическите, и социалдемократическите. Например една от главните цели, които си поставят те, е масовото просвещение и всенародната грамотност. Паради разпадането на християнската религия по това време в различни деноминации с противоречащи си идеологии и поради появата на нерелигиозни метафизични концепции за света (като атеизъм и материализъм), в ценностно отношение „цивилизоващите идеологии“ намират допирните си точки в обобщаващи и недостатъчно уточнени нравствени идеали като „социалния прогрес“, личните и груповите свободи, равенството, универсалните човешки права и секуларизираното човеколюбие, които в крайна сметка произхождат от евангелската християнска радикална нравственост, демократизъм и пуризъм, но все повече не припознават произхода си от традициите и запазват само универсалисткия характер на новозаветните си ценностни концепти. Днес европейската „цивилизоваща“ филистична култура е изградила и своя собствена модерна традиция, която отдавна не припознава културно-историческата си свързаност с християнството, и може да се обобщи като общ критически подход към парадигмите на технокрацията от гледна точка на едно секуларизираното човеколюбие. Критическият подход, основан на секуларен хуманизъм, е свързан с идеи и стремеж за една по-добра, алтернативна Модерност, която да се основана наистина на принципите за свободата, равнопоставеността и братството между хората, за разумно общество, просвещение и човешко достойнство за всяко човешко същество. В това отношение критическият подход се основава на и обединява в едно следните ценностни концепти и идеи: - хуманизъм (човеколюбие, човекът е ценен, „Човекът не е средство, а е цел“, по думите на Кант) - просвещение („да ползваш разсъдъка си, без да се ръководиш от авторитети“ , според Кант човекът е самостоятелно мислещо същество) - философия на живота (екзистенциализъм – животът е ценен, неповторим и първичен, а теориите са само обяснения) - критикува дехуманизацията (обезчовечаването на човеците) - срещу централизация и за многообразие - критикува монополите – срещу господството, но за властта като управление - срещу команден принцип и за диалог/комуникация на основание : първо, съществува човешка природа,която е добра и ценна по същността си (естествени права по рождение); второ, човекът е мислещо същество, т.е. създание, което критикува и предлага решения; трето, мислещият човек е просветен – духовно пълнолетен и не се ръководи от авторитети, а от себе си; четвърто, злото е глупаво, неразумно и банално (обезличава човека). От тази модернизирана култура на някогашната християнска любов Фιλία днес сме наследили общите нагласи на нашата европейска ежедневна човечност, която създава естествени общности на основата на приятелството, нуждата от общуване, споделеност, съ-действие и съ-причастност. На основата на обичта, която обединява ценностно всички социално-културни форми на алтернативната модерност - човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие, родолюбие, земе-любие, жено-любие, мъже-любие, друго-любие, природолюбие, културолюбие, любознание, космосо-любие. В идеологическо отношение проблем на секуларния хуманизъм е, че е твърде общ, формализиран и абстрактно-отвлечен. Липсата на същностни метафизични основи трансформира човеколюбивите ценности не в сърцевина на културата на общуване, а в нейната „надстройка“; не в дълбоко битийно основание, свързано и с естеството на космоса и на света, а в лукс, в украса, в повърхност, в добър и нужен, но категорично нефундаментален, орнамент на цивилизования живот. Може би тази повърхностност на абстрактно човеколюбие в модерните идеологически рецепти за по-добър свят способства за така лесното подхлъзване на цивилизаторските ни проекти във варваризиращи, особено в случаите, които налагат да се действа при екстремни и нецивилизовани условия. Развитието на индустриалния капитализъм през ХІХ век създава нова обезправена социална група, смазана от потисничество и скотски условия на живот – класата на наемните работници във фабриките и в рудодобива. Пресата на почти робската им експлоатация е толкова смазваща, че цивилизационните проекти на социализма и на християнското течение в синдикалното движение започват да изглеждат отчайващо безперспективни и ненужни, когато става дума за въпрос на живот и смърт и за физическо оцеляване. Така първо левите, а по-късно и част от десните модернизационни идеологии се радикализират и прерастват в проекти за въоръжена съпротива срещу потисниците. Идеологическите наративи в нелегалната идеологическа преса и в програмните (идеологически) печатни книги на различните политически течения проповядват мир и цивилизованост като далечни крайни цели на борбата, ситуирани в едно митично светло бъдеще, а като непосредствени задачи за постигането на по-добър живот се сочат бунта, насилието, бойните действия, терора, гражданската война и диктатурата. В по-късните екстремизирани версии на онези социални идеологии, които оправдават терора, цивилизоваността изобщо се отхвърля като „буржоазна превземка“ или като „буржоазна лъжа и средство за потискане на пролетариата“, а връщането към варварството открито и директно се оценностява, сочи се като препоръчителен ценностен модел за „здравите сили сред народните маси“. Това се проповядва открито, както в пропагандата на съветския болшевизъм, така и в тази на италианския фашизъм и особено фрапиращо - в партийните възвания на германския националсоциализъм. След изборите през 1933 г. в пресата на идеологическата машина на Министерството на пропагандата на Гьобелс варварството е издигнато в култ и директно се сочи като културен модел и образец за здравите сили в обществото до степен, че не само „здравите нрави“ на древните германски грабителски орди се свръхоценностяват, а дори се правят опити да се възроди култа към старогерманските богове от Валхала. Едва ли някой е описал по-проникновено, универсално убедително, до какво водят диктатурите в човешките общества от Шекспир в класическата драма „Макбет“ (около 1606, публикувана през 1623). Също като Караибрахим от романа Време разделно, шотландският герой прибягва до насилието с добри намерения и от благородни подбуди. Той и жена му са убедени, че на слабата и разпадаща се държава ѝ е необходима здрава ръка - достоен командир, който ще я видгне на крака и с прости и точни решения ще поправи обърканата комплицираност на обществото. Това е обещано и от магьосниците, на които Макбет безпрекословно вярва. Какво се случва обаче в действителност? След като взема властта, убивайки крал Дънкан, ситуацията на новия монарх-диктатор се обърква – той не може да се справи с дворцовите интриги и със сложността на собствената си психика – с кошмарите си и с параноичните си подозрения, че всички му мислят злото. Макбет отново прибягва до прости решения за тези усложнения – физически ликвидира всеки, от когото се страхува, по логиката на Сталин: „Няма човек – няма проблем“. След като целият му екип е изпратен на ешафода или бяга от Шотландия, диктаторът се оказва сам в празен дворец, изпълнен с лудост и с призраци – дори и властната му съпруга не издържа на тази мъчителна ситуация и от недоосъзнати угризения на съвестта се самоубива. Макбет обаче е обсебен от „Божествения синдром“ и упорства в своята безумна праволинейност – той вярва, че е изключителен, че е едва ли не безсмъртен и че никой, роден от майка, не може да го убие, защото така са му обещали магьоснициите. Оказва се, че те са се подиграли с неговото лековерие и в крайна сметка, след като почти е унищожил кралството си, тиранът бива умъртвен. Тази история е универсална и фактически дословно може да се наблюдава при всяка форма на диктатура, която е съществувала или някога ще съществува, включително при съвременните хунти и тоталитарни режими. Обичайните резултати, до които води командният принцип на семпъл диктат върху свръхсложните човешки общества, същества, култури и цивилизации, са разстройване, кризи, мъчения, масово унищожение и накрая – самоубийство и смърт. Хана Аренд, която и лично е преживяла социално-политическата дехуманизация в два различни типа обществени системи, прави едни от най-проникновените анализи за естеството, както и на причините и следствията от нея. В книгата си „Тоталитаризмът“ тя обобщава, че основополагащият принцип, сърцевината на социалното е естествената самоорганизация на общности от хора. Опитите да се насили, да се контролира и да се командва тази социална естественост води до деградация и извращаване на общественото начало, и в крайна сметка – до неговата смърт. Опитите за тоталитарен диктат над всичко и над всички води до абсурдна социокултурна ситуация, наподобяваща призрачното кралство от избити и избягали поданици на Макбет. Без самопородили се и самоорганизиращи се общности и без естествено самосъздало се от тях общество не може да просъществува нито една обществена система. Ето защо в крайна сметка тоталитарните режими се саморазпадат – с цената на милиони жертви, на гавра, произвол, изтезания, страдания и масова ликвидация на човешки личности и общности. Оказва се, че едно от големите постижения на комуникационната революция на масовия печат – модерните идеологии – лесно може да се превърне в обратното на собствената си същност – в антимодерни варваризиращи идеологии, които, вместо да водят цивилизацията към нови хоризонти, си поставят за цел да разрушат всичко цивилизовано; вместо да еманципират – заробват; вместо да образоват – зомбират и водят до затъпяване; вместо да способстват за преображението на индивидите в отговорни зрели публични личности със собствено лице и със самостойно мислене, чувства и нравственост – прекършват уникалното и характерно в човека, превръщат последователите си в елементи от машина, в елементарен „масов човек“, човек-маса, принуждават го да се държи като безличен и безотговорен конформист. А цялостната култура на общуване превръщат в култура на необщуване, на споделено мълчание (от типа на „когато говориш с мен, ще мълчиш“), унищожават или „забраняват“ културния контекст въобще и свеждат отношенията с Другия човек до отношение към механичен инструмент, подвластен на командно-пусковия механизъм на единствената форма на комуникация, която признават – най-елементарната - командната. Модерността като макропарадигма на Европейската постхристиянска цивилизация след Ренесанса и буржоазните революции е сбор от различни идеологизирани парадигми с общи концепции за света, но с различни ценности (хуманистични и технократични). Но вертикално-йерархичната централизираща линейно-пирамидална светогледна концепция на всички модерни идеологии (били те официално легитимирани или алтернативни, господстващи или опозиционни) предполага те винаги да са изкушени от влечението към монистично унифициращо господство. Може би това е и една от причините общоприетата като институционално легитимирана модерна парадигма да продължава да се свежда до тази на властта и на властовите институции в националния тип държава, а всички останали алтернативни парадигми на европейска Модерност (като тези на романтизма и на просвещението, на хуманизма и на социалната справедливост) да остават малко или много маргинални, в подчинено, обезсилено или подценено положение. Да остават като потенциална възможност за реализиране на друга модерност, но по-скоро като несъстояла се потенция, на нивото на съзнанието и на културните форми, но не достатъчно на нивото на общоприетите практики и модели на мислене, чувстване и поведение; много повече на нивото на индивидуалната психиката, и не достатъчно на нивото на официалното, оторизираното и легитимираното управление. Те остават индивидуални и нелегитимни, докато не бъде легитимирана индивидуалната личност като ценност за официозната Модерност, а докато това не се е случило, алтернативните Модерности остават предимно потенциални Модерности. Те съществуват, но като мечтание, като идеал, като проект, а не като действително реализиран потенциал. И все пак, идеологиите-мечти и техните идеологеми-блянове в последните десетилетия съвсем не са лишени от значение, а и от сериозно глобално въздействие. В съвременната ни епоха те се развиват по неподозирани пътища. След средата на ХХ век идеологиите, както и всичко в човешкия ни свят, претърпяха неочаквана метаморфоза, при която техните „анимус“ и „анима“ все по-често започват да се родеят и с анимацията. Идеологемите като производни от идеологиите в зората на XXI век се модифицират и в нов тип свръх-реалности – живи символни системи, формирани при космополитния тип интерактивно мрежово общуване, доминирано от визуалното; или по-скоро от кинематографичното – от „видео-езика“. Последните могат да се назоват, макар не особено сполучливо, като: „кинематографеми“-аватари и мрежови „космополитеми“, каквито са както глобалните каузи за еманципация и общочовешко достойнство от епохата на интернет-свързаността, така и личностите, превърнали се почти в самостойни институции, а също и общопланетарната култура на всички културни по света. Изтегляне 0.63 Mb. Сподели с приятели: