Изкуството да бъдеш родител

Нека сега ви успокоя: не всички деца създават толкова неприятности през „ужасната втора година". Между децата има дълбоки природни различия. В биологическо отноше­ние те ни най-малко не си приличат. Някои са по-възбудими, други - по-„лесни". Което означава, че едно дете ще ви позволи по-охотно от друго да го насочвате по време на еднакво трудния преход.

Но всяко здраво и нормално дете би трябвало да прояви известна степен на негативизъм през този период. А ако усетите, че падате духом, спомнете си: това ще' мине! След третия рожден ден на детето ви с учудване ще установите как внезапно е станало-сговорчиво и „лесно" в сравнение с времето отпреди половин година.

Майките добре знаят, че любимата дума на тази възраст е „не". Между другото да не се учудваме, че детето се на­учава да казва "не" много преди да започне да казва „да". Та нали от самите нас е чувало много по-често „не", откол­кото „да"."И ако през периода на прохождането сведем до минимум нашето „не", детето може би по-рядко ще ни се противопоставя с „не" през „първото юношество".

Но тъй или инак ще станем свидетели на множество от-. рицателни прояви - детето бяга, когато го викаме, рита, гърчи се или се вцепенява, когато го караме да направи нещо, или пък изпада в истински „истерични" кризи. Обик­новено този тип поведение не е присъщо на възрастта на първите стъпки. Как да го посрещнем сега?

Ако сте прочели глава 8 и 9 за дисциплината, вече знае­те, че „подсилените" реакции имат тенденция да се повта­рят. Ако родителите отговарят на негативизма на детето, като се гневят, те несъзнателно подсилват този негативизъм и подтикват детето към още по-голям.

Има начини да се справим, без да прибягваме до такова ненужно подсилване. Преди всичко трябва да отличаваме словесния отказ от истински отрицателното поведение. Например ние казваме на детето: „Хайде да облечем пал­тото, че ще излизаме." И започваме да гф помагаме. „Не, не искам!", заявява то, но си противоречи, като пъха ръце в ръкавите. Това е добър пример за „словесен негативизъм". То е все едно, че детето казва на майка си: „Знам, че навън е студено и наистина имам нужда от палто. Ясно ми е също, че ти си по-голяма от мен и можеш да ме принудиш да го облека. Но признай, майче, че и аз съм някой и имам право

поне да попротестирам малко!" Въпросният негативизъм прилича на игра - в известен смисъл детето играе с майка си на „неподчинение".

Ако обаче не разпознае игровия характер на държането

му и реагира, като втвърди позицията си, тя може да предизвика криза, каквато иначе е нямало да възникне.

Истинското отрицателно поведение, което се отличава от обикновената вербална съпротива, би се проявило при тези обстоятелства в бягство или яростно физическо про­тивопоставяне. В такъв случаи майката разполага с някол­ко „ответни удара". Ако става дума за игра на двора, тя може да каже: „Трябва да си облечеш палтото, за да излезеш, но ти сигурно предпочиташ да останеш вкъщи." Ако детето наистина желае да излезе, има шансове неохотно да облече палтото си. Друга ситуация: майката иска да вземе детето със себе си на пазар, но бърза и няма вр!еме да разреши проблема спокойно. Тогава тя би могла да „отрази" него­вите чувства („Знам, че не искаш да облечеш палтото си, знам, че това те ядосва"), продължавайки насила да пъха • ръцете му в ръкавите!

Не само за възрастните е тежко да загубят достойнст­вото си. Това никак не се харесва и на децата през перио­да на „първото юношество". Затова не е зле да се опита­ме да избегнем прекия сблъсък с дете, което проявява негативизма си, да му дадем малко преднина, за да не нараним гордостта му, като например му предложим ня­каква странична дейност или се опитаме да го умилости­вим с ласки. Стига да ни издържат нервите! Във всички случаи, отразявайки чувствата му, ние щадим достойн­ството му. А истината е, че му казваме: „Знам, че не си съгласен с всичко и това е съвсем нормално. Много съжа­лявам, защото ми е ясно какво изпитваш, но с прискърбие трябва да ти съобщя, че тъй или инак, ще ми се подчи­ниш."

Как да реагираме на истеричните кризи

Истеричната криза е върховната проява на негативизъм. Това е състояние на такъв бяс, че детето може само да пла­че, да се дере или да се търкаля по земята, като рита с кра­ка във всички посоки. Ако отстъпите пред такъв гняв, вие само ще го засилите. Ще научите детето да реве още по-силно, за да наложи капризите си.

Дъщеря ми беше на десет години, когато покани една своя-приятелка да прекара с нас края на седмицата на къмпинг. Момиченцето отговори, че родителите й имали други планове, но прибави: „Не се безпокой, ще се оправя. Ще ме хване истерията и мама ще ме пусне!"

Ако пък загубите самообладание и също се ядосате, пак ще увеличите гнева на детето. То -вече ще знае, че може да получи от вас каквото иска и когато иска с някоя хубава истерична криза. Не се старайте да вразумявате разярено дете или да го разсейвате с думи. В такъв момент то пред­ставлява буря от емоции. Не е в състояние да слуша езика на разума или на логиката. И в никакъв случай не се опит­вайте да възпрете яростта му, като го заплашвате с бой. Нали сте чували родители да казват на истеризиращр дете: „Престани или скоро ще разбереш защо ревеш." Все едно да гасиш огъня с бензин.

Е, как тогава да постъпите, когато детето ви изпадне в истерична криза? Това, което е необходимо да му внушите, е, че гневът му може и да е неизбежен, но няма да го доведе доникъде. Но как да го сторите? Просто го оставете само да изживее яростта си.

Всяка майка трябва да намери начин да направи това. Бихте могли да стоите безмълвно и да изчакате кризата да отшуми от само себе си. Или ще предпочетете да говорите и да кажете: „Знам, че си недоволен и бесен, но иди в стая­та си й стой там, докато се успокоиш. Когато свършиш, ще ти покажа нещо хубаво." Или пък строго ще му наредите: „Марш в стаята си." Вие сами трябва да откриете метода, който най-добре ви приляга, и да го използвате. Преди всич­ко обаче, опитайте се да помогнете на детето си да .запази

достойнството си, като му предложите, стига да е възмож­но, елегантен начин за излизане от задънената улица.

Да кажем няколко думи и за истериите в присъствие на приятели, роднини или на пазара. И в този случай използ­вайте антикризисните техники, но знайте, че имате срещу си нов противник, който може да се намеси и да ви попречи да намерите разумното решение - публиката. Ето тогава изскача чудовището: „Какво ще си помислят хората?" Ако присъстващите не познават детската психология, те несъмнено ще си помислят, че грешите, че просто трябва да дръпнете на детето един хубав пердах и да сложите край на кризата. Е, и какво от това? За какво отглеждате детето си - за да направите от него здраво и щастливо същество, или за да угодите на съседите си?

Как се развива съзнанието

Но същите тези съседи ви дават възможност да обърнете внимание на един важен аспект от „първото юношество" и да научите детето си да се подчинява на обществените нор­ми. Детето формира отношението си към обществените норми, като възприема ограниченията и контрола, които му налагате. Това става чрез така нареченото съзнание, което може да се разглежда като вътрешен глас, превеж­дащ заповедите и забраните на родителите. Съзнанието не е.вродено; никой не притежава такова по рождение; усвоя­ваме го главно от родителите си.

Някои деца се превръщат в лишени от съзнание възраст­ни. Това са психопатите и престъпниците, които могат да извършат противообществена постъпка, без да изпитат никакво чувство за вина. Но съществуват и деца, които, когато пораснат, страдат от излишък на съзнание.

За нас, психолозите, те са типичните пациенти. Това са извънредно тревожни и потиснати хора, които твърде мно­го се боят да не би да са лоши или егоисти, или „да не ги бива за нищо", прекалено се стараят да се харесат на други­те и се притесняват за чуждото мнение.

Не искаме децата ни един ден да се присъединят към ед­ната или другата категория. Желаем, докато растат, да при­добиват разумно и здраво съзнание. Можем да помогнем на детето да придобие именно този вид съзнание, като сами проявяваме разум, когато изискваме от него да се нагоди към обществените норми.

Поведението на детето съвършено ясно показва разви­тието на съзнанието му на този стадий. Най-напред, докато върши нещо забранено, то високо казва „не, не" само на себе си. Веднъж видях най-големия ми син, по онова време на две години и половина, да стои пред библиотеката и да повтаря: „Не! Не!", дърпайки книгите от рафтовете. Забра­нена дейност. Някои родители биха могли да се раздразнят от такова поведение и да си помислят: „Щом казва „не", значи знае, че е забранено. Защо тогава го прави?" Ще им отговоря, че съзнанието му току-що е започнало да усвоява забраната, която повелява да не се свалят книгите от лави­ците. Но самото дете още не владее достатъчно спонтанни­те си действия, за да се вслуша в зараждащото се съзнание.

Важно е родителите да разберат, че щом детето е спо­собно да си каже „не", значи първата стъпка в развитието на съзнанието е направена. По-късно то ще съумее да си каже „не" и ще се послуша -няма да издърпа книгите. Ос­новната функция на съзнанието е да предотврати антисо-циалното поведение, а не само да породи у детето чувство за вина, след като е сторило нещо лошо. Но тази преван­тивна функция се утвърждава с времето.

Нужни са цели пет години от живота на детето, за да раз­вие съзнанието си, за да усвои общоприетите норми на со­циално поведение. Не го насилвайте. В това отношение езикът ще му е изключително полезен. Назоваването на реалността ще му помогне много да овладее и себе си, и света. А тъкмо през стадия на първото юношество говорът прави фантастичен скок напред.

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО

(Втора част)

Споменах по повод на възрастта на първите стъпки, че съще­ствуват две фази в овладяването на езика: пасивна (разбира­не) и активна (говорене). От една до двегодишна възраст преобладава пасивната, но между две и три години се налага активната.

В това отношение вторият рожден ден бележи момент на преход и бързо развитие. Сега вече бебешкият жаргон оста­ва на заден план. Все още се срещат фрази от една дума, но детето започва да се изразява от ден на ден все по-сложно.

На осеммесечна възраст то е казвало: „Ела" или „Отвори врата". На две години използва фрази като: „Къде е татко?", или: „Дай вестника на татко", или още: „Не искам да си лягам".

Употребата на местоименията, доста често правилна, става редовна. Речникът също невероятно много се обогатява.

Ако достатъчно сте говорили и общували с детето си, сега е моментът то да извлече цялата полза от това и да започне да изразява с думи всичко, което е регистрирало вътрешно на възрастта на първите стъпки. Като правило колкото повече сте му говорили, толкова повече ще говори. Което не означа­ва, че трябва да не млъквате и да го заливате с приказки. Но колкото по-често ви е слушало да произнасяте думи, толкова по-богат ще бъде речникът му. Този факт е проверен чрез сравнителни изследвания на деца, произлезли от бедни сре­ди, и на деца от средната класа На първите е говорено твърде малко в сравнение с вторите, чиито майки обикновено отделят повече време за словесно общуване с децата си. Не е чуд­но, че се установяват огромни разлики в полза на децата от средните класи по отношение на речника и развитието на ези­ка, при това още на четиригодишна възраст!

Някои деца произнасят думите ясно и правилно още щом проговорят. Други много дълго бърборят неразбрано за „не­посветените". Понякога само майката е способна да разтълкува какво иска да каже детето. Това се дължи отчас­ти на биологически разлики, но и на броя на разговорите, които е чуло, както и на произношението ви.

Ако сте гледали филма или пиесата „Чудотворецът", ще си спомните, че решителният миг в живота на малката глу­хоняма и сляпа Хелън Келър настъпва, когато учителят ус­пява да я накара да разбере, че всеки предмет притежава собствено име. Вашето дете ще преживее същия обрат, щом схване, че всяко нещо носи име, което то може да научи. Това е момент на въодушевяващо откритие. Овладяването, на названията на заобикалящите го предмети му придава нова сила, за да покори вселената си. Оттук нататък то може да я интериоризира и да борави със символите, които я обоз­начават. Да борави с имената на предметите мислено, без да му е необходим физически контакт с тях. А това му осигу­рява власт над света. Чрез новопридобитото господство над езика детето става наистина по-висше от животните.

Още преди време двама съпрузи психолози, Кейт и Кати Хейз, отгледаха маймунче заедно с дъщеря си. Тази очарова­телна история е разказана в книгата им „Маймунката вкъщи". Любопитно е, че отначало животинчето изпреварвало моми­ченцето в многобройни двигателни дейности и тестове за „ин­телигентност". Това продължило до двегодишната им възраст, когато момиченцето внезапно направило скок в развитието си и скоро започнало да проявява много по-голяма ловкост и сръчност от маймунката. И каква била причината? Именно овладяването на езика, благодарение на който момиченцето вече можело да интериоризира вселената си, да я възприема символно, докатб маймунката била неспособна на това.

Новите езикови познания позволяват на детето ви да мис­ли абстрактно. То започва да разсъждава, да предвижда близ-

кото бъдеще. Въображението прониква в игрите му, фанта­зията му се развихря. Умственият му живот е направил ги­гантска крачка напред.

Преди то се е отдавало главно на двигателна дейност, като например изкачване по стълби. Оттук нататък огромната част от времето му ще е посветена на упражнения в говоре­не. Лингвистката Рут Уиър е изучавала езика на двегодиш­ния си син, като .записвала какво си говори сам в стаята си, преди да заспи. Тя разказва за това свое завладяващо из­следване в книгата си „Речта в люлката". В предисловието на Джакобсън е отбелязано, че на много места разговорите, които детето води само със себе си, учудващо приличат на текста в самоучителите по чужди езици.

Затова продължавайте, докато е възможно, да играете на „имена" с вашето дете. На този стадий от развитието си то изпитва онова, което д-р Гезел нарича „жажда за говорене". Затова ще участва в играта с ентусиазъм и ще бъде гордо, че знае имената на толкова неща.

Как да отговаряме на въпросите на децата

Едно ново явление в развитието на говора у детето на тази възраст е „играта на въпроси". В някои случаи тя е вариант на играта на „имена". „Какво е това?" е типичен въпрос, задаван за всяко нещо и по повод на всичко. Ако се чувствате залети от тази истинска река от въпроси, утешете се, като си кажете, че детето ви е много интелигентно. Което впрочем е вярно - кол­кото е по-интелигентно, толкова повече въпроси ще задава!

И тук установяваме разминаване между това, което е най-подходящо за детето, и онова, което родителите, същества от плът и кръв, могат да направят. Идеалното би било роди­телите да отговорят на всичките му въпроси. Така ще му помогнат да развие говора си, речника си, способността си да разсъждава и изобщо интелекта си.

Но в действителност никой родител не е в състояние да даде отговор на всичко, което иска да знае дете на две годи­ни и половина. Правете максималното. Но не си мислете, че ще провалите шансовете му и ще блокирате интелектуално­то му развитие, ако ви се случи да кажете: „Не знам! Мама е уморена!"

Поведението ни всъщност зависи от значението, което придаваме на въпросите на двегодишното дете. За беда те често дразнят майките, които биха предпочели детето да си мълчи и да ги остави да си гледат работата спокойно. Но ако знаеха колко важни за интелектуалното му развитие са и въпросите, и отговорите им, щяха да се държат другояче.

В книгата си „Детските игри" Арнолд Арнолд дава при­мер за два различни начина, по които родителят може да отговаря на въпросите на детето си. Кухня. Майката изпраз­ва формата за лед и едно ледче пада на земята. Появява се детето и взима ледчето. Диалог:

Детето: Защо ледът е студен?

Майката: Защото е замръзнал.

Детето: Защо е замръзнал?

Детето: Защо?

Майката: За да го направи студен.

Детето: Защо хладилникът е студен?

Детето: Защо се разваля храната?

Детето: Защо не?

И тъй нататък.

След това Арнолд ни предлага да вложим повече добра воля, откликвайки на ненаситното любопитство на детето. Същият декор, същите действащи лица, но различен човеш­ки контакт. Майката е все така заета, детето все така я об­сипва с въпроси. Но този път тя вижда във въпросите начин да насърчи интелектуалното му развитие, а не досада.

Детето: Защо ледът е студен?

И прочие.

Такива разговори майката води, с детето си по всяко вре­ме на деня и те са най-значимото образование, което то може да получи. Това образование, тези „часове,по практика" биха могли да се нарекат „Въведение в тайнството на света",

Отнасяйте се към детето си и въпросите му с уважението, което изисква неговата разцъфваща млада интелигентност. Интересът и вниманието, проявени от вас, докато споделя­те с него знанията си за света и тайните му, са един от най-прекрасните подаръци, които можете да му направите.

Телевизията като образователна играчка

Една „играчка", която сигурно притежавате, с положител­ност може да се окаже учител и възпитател с разнообразни дарби - това е вашият телевизор.

От известно време телевизията е обект на сериозни кри­тики; наричат я например културна пустиня и трябва да се признае, че-много от предаванията наистина не струват. И аз не.по-малко от вас ненавиждам нелепите шоу-програми и тъпите реклами.

Самият аз твърде малко гледам телевизия, толкова лошо е качеството й. Хубавите програми за деца се броят на пръсти. Те често се задоволяват с добрите стари рисувани филмче­та, в които все същото познато голямо животно безкрайно преследва все същото малко животинче. Много родители се безпокоят и от това, че по телевизията показват толкова насилие. (Ще разгледам този въпрос в глава 10 -Детето ви и насилието).

Следователно ще се.съгласим, че голяма част от крити­ките са основателни и че качеството ш програмите за деца търпи сериозно подобрение. Но би било грешка да пренеб­регнем важната образователна функция, която би могла да има телевизията през предучилищния период.

Откакто телевизията навлезе в американските домове, реч­никът на децата, които тръгват на забавачка или на учили­ще, значително се е обогатил в сравнение с времето, когато телевизията не съществуваше. По този повод д-р Луиз Еймс

от Института „Гезел" уточнява: „От тригодишна възраст на­татък те виждат какви ли не неща, които не биха видели пре­ди едно поколение. Знанията им са ужасно обширни."

В статията си „Учителката Телевизия" Едит Ефрон пра­ви следния коментар: „Учениците от първи клас, които много са гледали телевизия, имат речник, често изпреварващ с цяла година речника на децата, които не гледат телевизия. Кол­кото, по-интелигентно е едно дете, толкова повече знания придобива от екрана. В крайна сметка в образователно от­ношение телевизията действа благотворно на малките деца, каквато и да е природната им интелигентност."

Въздействието на телевизията върху децата в САЩ бе най-пълно изследвано от д-р Уилбър Шрам. Той установи, че измежду шестте хиляди наблюдавани от него деца най-ин­телигентните, най-добрите ученици са ревностни телевизи­онни зрители. Според д-р Шрам „главната отличителна Черта на интелигентните деца е, че всичко започват да правят много рано. Започват да гледат телевизия по-рано от другите и през първите си училищни години се интересуват от телевизия повече от съучениците си."

Очевидно е следователно, че най-сериозните научни ав­торитети са на едно мнение - въпреки явните си недостатъ­ци, телевизията има здравословно образователно влияние върху децата. Няма съмнение, че ако програмите се подоб­рят, тя би могла да бъде още по-полезна.

Но не си вадете заключението, че препоръчвам на децата от предучилищна възраст неограничена доза телевизия. Точ­но обратното. Смятам, че следва да насърчавате развитието на детето си чрез разнообразни дейности както вкъщи, така и навън. То трябва да се катери, да тича, да кара колело, да си играе на пясъка, да строи, чертае, рисува, да слуша плочи и приказки. Но мисля, че телевизията има своето равноправ­но място сред всички тези дейности. Не основното, но едно разумно място.

Тъй като говорим за развитието на езика у детето ви, из­глежда уместно да се запитаме: „Трябва ли да го научите да чете?" В глава 11, Училището започва вкъщи (първа част), ще се спра подробно на темата и ще дам някои разяснения, произтичащи от последните изследвания, които може би ще ви изненадат. Но още тук ще отговоря на въпроса така: „Да, мисля, че е добра идея да научите детето си да чете в преду­чилищна възраст." Заключенията на съвременната наука са в този смисъл.

Големият проблем е „кога". Една от книгите, които ви препоръчват да научите детето си да чете, определя двего­дишната възраст като най-подходяща за начало на обучени­ето. В същата книга се твърди: „Ако решите да си дадете малко труд, започнете, когато детето ви навърши година и половина, а ако сте много интелигентен, още на десетме-сечната му възраст."

Това, разбира се, е огромна нелепост и много се боя да не би някои майки с най-добри намерения да са се мъчили да учат да чете дете на година и половина или, още по-лошо, десетмесечно бебе. Би било смешно, ако не беше трагично. Началото на обучението по четене вкъщи е някъде около третия рожден ден, не преди това. Не по време на „първото юношество", защото тогава детето се разкъсва от противо­речиви чувства и води битка срещу принудите, за които го­ворихме в предишната глава. То няма никаква нужда от още една принуда. Така че не се опитвайте да го учите да чете на тази възраст.

Ревността у децата

Сега бих искал да се спра на вечния проблем за ревността у детето или както ние, психолозите, я наричаме, „съперничес­твото между деца от един брак".

Всеки път, когато малко братче или сестриче се появи в семейството, детето ви реагира по определен начин. Изоб­що не вярвам на майка, която ми казва: „Томи обикна сест­ра си още от първия ден", защото това е психологически невъзможно. Да направим заедно едно предположение. Пред­ставете си, че утре съпругът ви съобщи следната забавна новина: „Мила, другата седмица старата ми приятелка Рок-сана ще дойде да живее у нас. Аз, разбира се, все така те