Изкуството да бъдеш родител

обичам. С теб ще бъдем заедно в понеделник, сряда и петък. Но вторник, четвъртък и събота ще бъда с нея. За неделята ще теглим жребий." На всичкото отгоре, когато тази съпер­ница се настани у вас, вие откривате, че няма намерение и пръста си да мръдне, за да ви помогне в работата, че по цял ден безделничи, чете си списанията и се налива с разхлади-телни напитки. Какви чувства ще изпитвате към нея? Несъмнено ще си умирате от яд! Е, детето в предучилищна възраст реагира горе-долу по същия начин на раждането на братче или сестриче. То се чувства ощетено, огорчено, то е направо вън от себе си.

Струва му се, че майка му го е изоставила, когато е вляз-ла в болницата, за да роди новото дете. А веднъж прибрала се с новороденото, тя има твърде малко време да се занима­ва с по-голямото. Цялата се отдава на натрапника. Като ка­пак роднините и приятелите, които идват вкъщи, до един се прехласват пред бебето, твърдят, че е много сладко и пренеб­регват „големия" брат или "голямата" сестра. Да се учудва­ме ли тогава, че всяко дете изпитва враждебност към брат-чето или сестричето си?

Невъзможно е да му попречите да я изпитва, но можете да я полриглушите.

Необходимо е преди всичко навреме да съобщите на де­тето за раждането, за да не бъде то пълна изненада за него. Не става дума за девет месеца предварително, този период е твърде дълъг. Един месец стига. (То и без това ще разбере по-рано, като слуша разговорите около себе си.)

Ще помогнете на детето си да се освободи от чувствата си към новороденото и ако му подарите гумена кукла с пелени, люлка и ваничка. В зависимост от възрастта и пола си то ще поиска да се грижи за нея или да я бие, или ще изрази по друг начин отношението си към бебето чрез заместилата реалността кукла.

Преди да отидете в болницата, скрийте някои малки по­даръци из къщата. След това се обадете по телефона от бол­ницата и му кажете, че за него има изненада. Така то няма да се чувства толкова изоставено. Ще усеща, че наистина мислите за него, макар да сте далеч. Като се приберете, опитайте и вие, и съпруга ви да не се суетите прекалено около новороденото и да не пренебрегвате по-голямото. Намерете време да му окажете внимание и да, му засвидетелствате обичта си.

Обикновено детето в предучилищна възраст реагира на раждането на ново бебе по два начина. Най-напред то иска отново да се превърне в малко бебе. Това е защитен рефлекс, който ние всички използваме от време на време в моменти на изпитания. Тогава поведението ни става инфантилно. Повечето родители обаче правят точно обратното на онова, което трябва да се направи, когато детето им прояви жела­ние да се върне назад. Те се опитват да му покажат предим­ствата на по-голямото дете. Само че то не забелязва тези мними предимства. Вижда само, че всичко, което се е пос­тарало да научи - да се храни само или да не се напишква, е било, за да дойде сега това бебе и цялото семейство внима­телно да гледа как мама му дава биберона или го преповива.

Все едно, че по-голямото дете си казва: „Хм! Може би ако се държа като бебе, ще накарам мама да ми задели малко от обичта и вниманието си!" И започва отново да се напишква, да настоява за биберон, или да иска да го гушкат и люлеят.

Каква е обичайната реакция на родителите спрямо тази тактика? „Хайде сега, ти си голямо момче. Големите мом­чета не са правят на бебета!" Реакция, която още повече травматизира детето и го кара още по-силно да желае да се държи като бебе и да го глезят като бебе.

Как да постъпите? Дайте на детето възможност даге върне назад, ако му се иска. Когато се роди първият ми син, дъщеря ми беше на шест години. Очаквахме да започне да се държи като бебе и тя точно това направи. Поиска биберон, дадохме й и в продължение на четири-пет дни си пи колата или порто­каловия сок от биберон. След това спонтанно заряза биберо­на, сякаш искаше да ни каже: „Добре де, вече нямам нужда от това. Май не е толкова забавно да си бебе и да пиеш от биберон!" Повторихме опита със сина ми, когато беше на шест години и се роди братчето му. Всеки път по-голямото дете „регресира" за известно време и се отказа от регрееията, щом задоволи краткия си порив към инфантилност.

По-голямото ви дете ще изпитва гняв и враждебност към новороденото. За съжаление повечето родители се опитват с разговори да го отклонят от тези му чувства. „Не говори така за братчето си, не е хубаво. Бъди добър с него, виж колко е сладък!" А вместо да правят това, те би следвало да го оставят да изрази гнева и ревността си. Това е един от случаите, в които е добре да се приложи отразяването на чувствата: „Ядосан си на Джени, смяташ, че мама я обича повече от теб." Може да се окаже полезно да попреувеличи-те и да споделите с по-голямото дете в какво упреквате бе­бето (в края на краищата не рискувате да го обидите, тъй като то още не разбира). Така по-голямото ще разбере, че не рискува нищо, ако си признае какво не харесва у бебето.

Ето как една майка описва реакциите на момченце на година и пет месеца при раждането на сестричката му.

Когато се прибирах вкъщи с Джени, Марк най-на-пред ме изгледа, сякаш съм чужд човек, а щом баща му я пое, за да я отнесе в колата, започна силно да плаче. Часове наред не се приближи до нея. Мислила си бях, че Марк може да ревнува, но смятах, че няма да е толкова явно или че ще е насочено срещу мен. Нищо подобно! При първия удобен случай той се отправи към бебето с каменно лице и се опита да го удари. Изглеждаше изпълнен с решимост да сма­же тази злотворна топчица и заедно с това оче­видно бе ужасно нещастен от жеста си. Разплака се и занарежда: „Не, не!" Без да спре да се прибли­жава... Всичко се уреди седмица след прибирането ми. Преповивах Джени и Марк ме гледаше, сгушен в прегръдките на баба си. Джени издаде някакъв звук, който аз изимитирах, като казах на Марк: „Ама че глупости говори това бебе!" Внезапно Марк ши­роко се усмихна и повтори: „Глупости!" Явно бе открил, че съм на негова страна, че двамата заед­но се подиграваме на бебето. След това вече прак­тически нямаше проблеми.

Трябва да се отбележи, че съперничеството между братя и сестри се проявява двупосочно, от по-голямото дете към по-малкото и обратно. То не може да се възпре, а само да се смекчи. Родителите все се питат защо децата им толкова се карат и бият, след като чудесно умеят да си играят мирно и тихо, "без разправии със съседското дете. Отговорът е, че съседчето не ги конкурира пред майка им.

Понякога всяко дете иска останалите деца в семейството да изчезнат, та само то да разполага с мама и татко. Какво можете да направите, за да приглушите чувството на рев­ност у децата ви? Опитайте се всеки ден да прекарвате из­вестно време сами с всяко дете. Дайте-му да разбере, че това е неговият миг и че никое друго дете не може да му го отнеме. Казвате, че няма кога? Майката на Джон Уесли, основателя на методистката църква, е имала единайсет деца и е намирала време да се уединява с всяко от тях всеки ден!

Друго средство за смекчаване на съперничеството и на пристъпите на ревност по време на пътуване и почивка е да вземете с вас някое приятелче на децата ви. Ще бъдете из­ненадани до каква степен присъствието му намалява напре­жението и разправиите между братя и сестри.

Как да приучим детето към чистрта

Това обучение, поне в нашата цивилизация, се извършва през първото юношество. Нека най-напред посочим някои основ­ни психологически дадености. Преди всичко факт е, че ни­коя майка не може да научи детето си да не се напишква и нааква, преди то да се съгласи на това. Можете стотици пъти да го слагате на гърне, ако не е готово да придобие съответ­ните навици, няма да го принудите въпреки всички ласки и опити за сплашване.

Второ, кое кара детето да се раздели със стария начин на безгрижно отделяне и да възприеме тази необичайна и стран­на техника за освобождаване от отпадъците? Едно-единст-вено нещо - обичта и вниманието, с които го възнагражда­вате за това, че е усвоило новия процес. Но то ще желае

обичта и вниманието ви само ако поначало сте близки с него. Ако отношенията ви са трудни, няма да ви е лесно да му създадете нови навици.

Трето, ако започнете обучението преди нервно-мускулна-та система на детето да се е развила достатъчно, за да кон­тролира сфинктерите му, или ако настоявате прекалено рано да сяда на гърне, на него ще му се стори, че сте твърде взис­кателни. Ще се почувства объркано, обезсърчено, травма-тизирано. Затова подчертавах в предишните глави, че не бива да приучвате детето към чистота, преди да е навършило две години.

Четвърта забележка: за много родители изхождането в гърне изглежда просто. Но то е такова само в съзнанието им; за двегодишното дете това е твърде сложен процес. Ко­гато масите, придвижващи се в червата, упражнят натиск върху ректума, ректалните мускули се разхлабват и ги про­пускат. За да не се наака, детето трябва да извика родители­те си, да отиде до тоалетната, да си свали гащичките и да седне на гърнето, като през цялото време потиска мощния рефлекс за изхвърляне на ректалните си мускули. Ако не е в състояние само да извърши всички тези дейности, то не е усвоило истински новия навик.

Виждате ли сега колко е трудна цялата работа за двего­дишно дете? Ако родителите го наказват или прилагат друг вид принуда заради „грешките" или „инцидентите", детето ще изживее дълбока травма - родителската несръчностможе да предизвика у него страх, гняв, недоверие, блокиране.

Как тогава да постъпите?

Преди всичко нека правим разлика между черво и пико­чен мехур. Механизмите им на отделяне са различни, затова и подходът трябва да е различен. Обикновено най-напред се тренира червото. Да започнем от него.

В безкрайната си мъдрост на зрели люде много родители изчисляват часа, в който да поставят хлапето на гърнето и да проверят дали пък няма да предизвика раздвижване на червата му. Това средство им изглежда толкова логично, че дори не забелязват колко е нелепо. Може би ще схванете по-добре, ако ви опиша следната ситуация: представете си, че в този момент, докато четете, някакъв триметров гигант вне-запно ви вдигне, отнесе ви в тоалетната и ви постави на се-далката, като ви заяви със.силен и нетърпящ възражение глас: „Време е да се изходите." Представете си също, че ви принуди да седите там пет или десет минути. Каква ще е реакцията ви? Същата като да детето ви при сходни обстоя-телства. Смешно сравнение, ще кажете. Размислете и npe-ценете дали много родители не се отнасят с презрение към биологическите нужди на децата си, като действат като три­метровия гигант.

Преди доста време в своята класическа книга за отглеж-дането на децата „Бебетата са човешки същества" д-р Ан-дерсън Олдрич и съпругата му Мери Олдрич описаха един много по-задоволителен метод, по който да се приучи дете-то да контролира червата си.

Тренингът, на който го подлагаме обикновено, не държи сметка за една от най-фундаменталните способности на бебето - физиологичния процес на контрол върху червата. Когато не успеем да син­хронизираме методите ни на обучение с естестве­ните му усилия за изхвърляне, ние пропускаме най-добрця си шанс. физиологическият процес на чрев­ните движения може да се обясни с няколко думи... Както при всяка друга жизнена дейност на тяло­то нищо не е оставено-на случайността. Бебето извършва чревно движение, като се подчинява на ясни правила, които се проявяват автоматично в дебелото черво... Едно доста поразително физио­логично събитие, което са нарича движение на чрев­ните маси, се повтаря през няколко часа. Съдържа­ние на дебелото черво се разделя на удължени маси, подобни на кремвирши, които с учудваща скорост се спускат към ректума. Така оказаният натиск върху ректума предизвиква съкращаване на корем­ните мускули и отпускане на ректалните. В този именно момент, а не в някакъв произволно избран от нас час настъпва чревно движение у всички бебе-

та, на които сме позволили свободно да прилагат автоматичния контрол. Движението на чревните маси изглежда мъчително за бебето, то се гърчи, прави големи усилия, докато накрая се облекчи... Не минава много време и ето че „обучението", на което подлагаме детето, подкопава целия този прекрасен механизъм. Поставяме бебето на гърне-то и го чакаме да се изходи. Рядко се съобразяваме с неговия избор на часа. Напротив, очакваме да изпълни желанието ни в мига, който ни изглежда най-подхо­дящ за ритъма му на живот, за предпочитане след закуска. Не отчитаме факта, че бебето си има соб­ствен механизъм за задвижване на чревните маси. В случай на отказ бързо настъпва конфликт между бебето и майката и шансовете наистина да го на­учим на нещо се отдалечават все повече* Вредно е за здравето да не се държи сметка за дви­жението на чревните маси като сила, даваща на­чален тласък на ритъма на изхвърляне, защото когато достатъчно дълго се пренебрегва една ес­тествена дейност, тя има тенденцията напълно да изчезва. Точно това става с повечето запечени деца - вътрешният им стимул или напълно е из­чезнал» или е бил пренебрегван толкова дълго, че вече не може да се разтълкува като автоматичен повик за отиване до тоалетната,

Да не се съобразяваме с личния механизъм на задвижва­не е грешка, която често има тежки последствия за психоло­гическото развитие на детето. То ще си помисли, че от него се очаква да изпита нещо (желание да се изходи), което всъщност не изпитва, защото движението на чревните маси не е започнало. Това постепенно ще подкопае доверието му в себе хи. То ще си каже: „Може би в крайна сметка аз не мога да преценя какво става в мен. Мама сякаш ми съобща­ва, че ми се ходи по нужда, след като ме слага на това гърне. Обаче аз нямам такова впечатление!" Или пък ще си по­мисли, че прекалявате и че абсолютно не го разбирате.

В зависимост от степента на агресивност на майката и от характера - по-кротък или по-бунтовен - на детето, цялата работа може да доведе до какви ли не нежелателни психо­логически реакции. Кроткото дете ще се бои, че ако не по- тисне дълбоките си биологически и чревни усещания, ще го накажат. Ще се опита с всички сили да се хареса, но ще си плати за това - отказът от личните вътрешни усещания ще разруши дорерието му в себе си.

Възможно е също детето лесно да усвои навика да се из­хожда пОд час, но да пренесе фрустрацията и конфликтите си в други области. Тогава то внезапно става стеснително и боязливо или започва да сънува кошмари. Може и да стане злоядо или пък опърничаво и враждебно, а майката да се хвали пред съседките си, че лесно е научила детето си да не се нааква, и да не вижда никаква връзка между това обуче­ние и другите, внезапно възникнали проблеми.

Случва се детето да не е толкова кротко. Да е дете-бун-тар. То изведнъж забелязва, че да накара червата си да дейс­тват по определен начин е най-важното нещо, което може да направи за вас. Ако го изпълни точно както искате вие, се превръща във ваш господар, тъй като притежава властта да ви задоволява. А ако не се изходи когато и където сте наредили, открива, че може да ви гневи. Иначе казано, на­учава се да ви манипулира. И това е началото на военните действия. Детето ви си е създало умствена схема на бунт, която най-вероятно ще се разпростре и над други аспекти от живота му и ще причини и на двама ви много неприятности.

Всички тези нежелателни реакции могат да бъдат избег­нати. Достатъчно е да уважите биологическия сигнал, кой­то подсказва на детето ви, че трябва да се изходи.

Нека сега бъдем по-конкретни и да кажем как именно трябва да постъпите, когато детето ви е станало на две годи­ни и сте решили да го слагате на гърне. Най-напред го на­учете на думите, които показват какво всъщност става. Ако започнете тренинга на около две години, това не би трябва­ло да представлява проблем. Видите ли го да се напъва и да прави усилия, произнесете, без да настоявате: „Джими ака." След като чуе няколко пъти тази фраза, то ще има ясна пред-

става какво прави. Скоро само ще ви заяви: „Мамо, аз акам." Когато стигне дотук, можете да преминете към следващия етап.

Използвайте гърне вместо детска седалка към тоалетна­та чиния. По няколко причини: първо, защото детето може да седне на гърнето без чужда помощ. Освен това децата често се боят от високата тоалетна чиния и .от шума на пус­натата вода. Няколко седмици преди да започнете операци­ята „чисто бебе", поставете гърнето му в банята до тоалет­ната чиния, но още нето учете да си служи с него. Нека просто да свикне с предмета и да се чувства уютно в присъс­твието му. Позволете му да го изследва, да сяда отгоре му и да става.

Когато сте наистина готови да го учите, посочете му гърне­то и му кажете, че е достатъчно голямо, за да седне отгоре му и да прави като възрастните. Децата обичат да имитират родителите си и по-големите деца. Родителите Прекалено се тревожат за тези функции и рядко се сещат да използват инстинкта за подражание, когато стигнат до този етап. Много ще помогнете на детето си, ако съумеете без притеснение да му покажете как вие или съпруга ви сядате и се изхождате.

От голяма полза ще ви бъде и по-голямото ви дете. Мал­ките обичат да подражават на по-големите във всичко. Хо­денето до тоалетната не е изключение.

Щом го научите къде и как да се изхожда, кажете му, че вече е пораснало и няма нужда да носи пелени. Обуйте му гащички за опит и го оставете да се оправя само. Ако е дос­татъчно узряло, за да го стори, поставете гащички в някое достъпно за него чекмедже или на нисък рафт. По този на­чин то ще може само да си ги сменя.

Тъй като го привиквате към нещо ново, спомнете си, че наказанията винаги пречат на обучението.

Когато искате да научите детето си да не се нааква, вся­ко наказание е вредно. Необходимо е не друго, а движението на биологическата маса в червата му да бъде за детето сиг­налът, оповестяващ, че трябва да отиде до тоалетната. То­гава следва да подкрепите успехите му с поздравления и неж­ност и да се правите, че не забелязвате провалите му.

Добра идея е да оставяте понякога детето да ползва тоа-летната на големите, както и да се изхожда при условия, различни от домашните. Ще разберете колко е важно да се разнообразяват условията, като ви разкажа какво ми се слу­чи по време на едно пътуване с автомобил. Движехме се, когато тригодишният ми син внезапно обяви с нотки на спеш­ност в гласа, че му се ходи до тоалетната. За беда най-близ­ката бензиностанция беше на десет километра оттам. Зато­ва спрях колата и го заведох в храстите край пътя. „Не, из­вика той, тук няма тоалетна!" Чувстваше се много нещас­тен и неохотно си свърши работата. Така че не оставяйте детето си дотолкова да свиква с познатото, че да изпитва затруднения, когато ситуацията се промени.

Важно е също да изчакате детето си да излезе от тоалет­ната, преди да изхвърлите съдържанието на гърнето. Някои чувствителни деца с все още примитивно въображение мо­гат да видят в клозетната чиния страшна и шумна машина, в която нещата изчезват, и да се уплашат. За възрастните това, разбира се, е напълно нелогична представа. Но спом­нете си, че децата мислят различно от нас.

Дори ако детето ви не се страхува от тоалетната, фактът, че изпразвате вътре гърнето му, може да го притесни. То схваща изпражненията си като част от тялото си и ги уважа­ва. В края на краищата и вие сте им придавали голямо зна­чение и сте му го показвали. При положение, че сяда на гърнето, за да ви достави удоволствие, това действие има за него същия смисъл като жеста на по-голямо дете, което по­дарява нещо на обичано от него същество. След като ви прави този подарък от обич, може да му се стори странно, че го изхвърляте в клозета. Изчакайте го да излезе, преди да се отървете от „подаръка".

Контролирането на пикочния мехур е по-трудно от това на червата. Поради което изисква повече време. Причините са няколко. На първо място физическите усещания, които сиг­нализират на детето, че има нужда да се изпишка, не са тол-

кова ясни, колкото чревните движения. Второ, у детето, поне в началото, уринирането е автоматичен рефлекс, задвижван от напрежението в пикочния мехур. Докато при дефекация-та формираните вследствие на чревната дейност изпражне­ния трябва да се изхвърлят с известно усилие. С други думи за детето е по-лесно да направи нещо, отколкото да попречи на нещо да се случи.

Контролирането на пикочния мехур има два аспекта: кон­тролиране по време на бодърстване и контролиране насън. Обикновено първото изпреварва второто. Д-р Гезел е забе­лязал, че усвояването на първия вид контрол се осъществя­ва на три етапа. Най-напред детето осъзнава, че се е напиш-кало. После разбира, че в момента се напишква и го съоб­щава. Още по-късно предварително се сеща, че ще се на-пишка. Преди да започнете да го учите, можете да му по­могнете да ви осведомява за етапите с думи. Когато го пре-обувате, кажете му: „Били се е напйшкал, ето виж." Ако имате по-голямо дете, използвайте склонността към подра­жание на по-малкото. Позволете му да наблюдава как по-голямото уринира и кажете: „Томи сега пишка, гледай." Бащата също може да е от полза за момченцето, като му покаже как уринира прав. Ако тези предложения ви притес­няват, не използвайте подражанието като метод.

Когато наистина сте готови да учите детето си да не се напищква, доверете се на биологическия знак, сочещ, че му се уринира - пълния мехур. Обуйте му гащички и му кажете, че е вече голямо и може да се изпишка в гърнето си. Ако е момче, то би могло да поиска да пишка като татко в тоалет­ната. В този случай ви е нужно само едно стъпало, което да му позволи да достигне чинията.

Някои книги за отглеждането на деца създават впечатле­ние, че и момчетата, и момичетата отначало уринират сед­нали. Това не е никак естествено за момченцето и най-често се дължи на обстоятелството, че обучението се извършва от майката. Много по-естествено е то да се научи да уринира право като татко или по-големите братчета. А ако пък мо­миченцето ви иска да уринира право, позволете му, докато си даде сметка, че при него не се получава.

Научете детето си на някоя проста дума на неговото ниво за да обозначите биологическите му функции. Думата „пиш" е лесна за произнасяне. Тя е и най-разпространената. „Ури­нирам" е no-скоро неразбираем и мъчен термин. „Мокро" е също проста дума. Но каквато и дума да изберете, избягвай­те сложните изрази, които някои родители използват от пре­калено целомъдрие.

И в този случай е добре да се научи детето да се облекчава на различни места. Включително навън, за да не свиква само с едно помещение и с определени условия.

Контролирането на мехура по време на сън е процес, кой­то протича по^:бавно и с известни колебания, преди да се утвърди окончателно. Не се надявайте на бърз напредък. Поздравявайте детето за успехите му и дискретно премълча­вайте неудачите. Дори когато е придобило добър общ кон­трол над пикочните си функции, то може да се изпусне, ако например е погълнато от играта или е много уморено.

Нощният контрол може да се постигне само ако са изпълнени две условия. Преди всичко детето следва вече да умее да се контролира през деня. Освен това трябва да се е научило да не разхлабва сфинктерите си, докато спи. Естес­твено нощното контролиране ще е по-трудно и ще изисква повече време от дневното. Какво да направите, за да го насърчите? Нищо. Абсолютно нищо. Естественото разви­тие на мехура, както и фактът, че детето го контролира през деня и знае, че урината отива в тоалетната, рано или късно ще разрешат проблема.

Когато детето ви се събуди посред нощ напишкано, задо­волете се да смените чаршафчето, без да коментирате. Ка­жете само: „Другия път ще си ми сухо през цялата нощ", или „Може би другия път ще се събудиш навреме, за да оти­дем до тоалетната".

Дете, приучено да контролира червата си и през деня ме­хура си по описаните в тази книга методи от спокойна май­ка ей така, между другото, не би трябвало да има проблеми с нощния контрол. Те ще се появят само ако е било насилва­но да не се напишква денем и преувеличава значението на задачата. Тогава то по-трудно ще се контролира през нощ-

та. Или пък ще се раздразни, че упражняват натиск върху него, и несъзнателно ще се освобождава от своята враждеб­ност към родителите, като се напишква нощем, когато може безопасно да отклони отговорността за действието си. Аб^: солютно задължително е родителите да приемат, че дете­то не се напишква нарочно. Та нали спи, когато прави това! Никога не бива да се наказва дете, което се напишква в лег­лото.