Изкуството да бъдеш родител

А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юно­шеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане моми­ченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.

„Първото юношество" притежава сходни черти. Най-чес­то то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам". Дете­то отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!"

В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявай­ки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не". Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неиз­менни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не нала­гат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух".

Значи новата задача, поставена на детето през този ста­дий йа развитие, е да придобие силен усет за своята инди­видуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото вре­ме обаче то трябва да се научи да се съобразява с очаквани­ята на обществото (тоест на тази възраст главно на родите­лите).

И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не пре­мина през стадия на противопоставяне, типичен за двего­дишните, защото майка му просто не му позволи. Тя напра­во го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше ни­какъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „ми­ло". Тази система действаше отлично в смисъл, че, за май­ката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпи­тание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско учи­лище*, учителката забеляза, че е плахо, не си играе с други­те деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.

Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като

* В САЩ т. нар. детски училища обхващат децата от три до шестгодишна възраст. - Б. пр.

детето със сигурност губи онова, което би могло да придо­бие през този период.

Възможно е също, като се натъкне на прекалена власт-ност, детето да се подчини външно, потискайки своята враж­дебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродете­лен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благоче­стиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждеб­ност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота." (Евангелие от Матея, 23, 27)

Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синд­рома на гаменчето". Този тип деца абсолю'тно не се науча­ват да се съобразяват с реалностите през първото си юно­шество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществе­ните норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.

Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стес­нителни и притеснени хора, както и хора покорни и кон­формистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат - толкова са напрегнати, докачливи, пълни с пред­разсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокор­ните са били в мнозинството си „зле подхванати" на прага на детството си> което обикновено започва с периода, наре­чен от нас „първо юношество".

Дисциплината

Упражняваният от родителите контрол ни води до дисцип­лината. Досега не сме говорили за дисциплина в истинския смисъл на думата. Няма никаква причина майката да я на­лага на бебето или на „младия пътешественик", ако му оси­гури среда, съответстваща на потребностите му. Но през периода на „първото юношество" детето трябва да се на­учи на дисциплина и майката следва да знае как да действа в това отношение.

В тази глава ще говоря за дисциплината само през ста­дия на първото юношество, но не е зле човек да зцае в общи линии кое трябва и кое не бива да се налага на децата. Зато­ва преди да продължите нататък, съветвам ви внимателно да прочетете глави 8 и 9. След това се върнете на тази гла­ва.

Предлагам да започнем обсъждането на дисциплината през първото юношество, като окончателно зачеркнем от речника си думите „строг" и „снизходителен". Те объркват родителите, които все се питат: „Да не съм много строг?" или „Да не би да съм много снизходителен?" Никога не си задавайте тези въпроси и не употребявайте тези думи. Ус­пехът или неуспехът на възпитанието в дисциплина нямат връзка с вашата строгост или снизходителност.

Първото нещо, което се иска от родителите, специално за децата на разглежданата възраст, е да правят разлика между действия и чувства. Под действия разбирам външното поведение на детето. То пресича улицата, след като вие сте му забранили да го прави; хвърля пясък, след като сте му казали „Не хвърляй пясък!"

Под чувства разбирам вътрешните усещания на детето -то може да бъде ядосано или щастливо, да се бои, да изпит­ва стеснение или обич.

Важно е родителите да не смесват чувства и действия, защото детето може да се научи да контролира действията си, но не и чувствата си. Чувствата на детето, както и мис­лите му, го обхващат спонтанно. То не избира нито момен­та, нито вида им.

Да вземем например гнева. Детето не може да се въздържи да не усети яд или враждебност от време на вре­ме. Но сме в правото си да се надяваме, че ще се научи да избягва социалните действия, в които се изразяват тези чув­ства - да удря, да хвърля пясък, да хапе.

Първото, което трябва да сторим с дете, навлязло в пе­риода на „първото юношество", е да му помогнем да очер­тае разумни граници пред действията си. За беда много ро­дители явно зле са разбрали модерната психология, като са решили, че да се налагат ограничения на детето означава да му се нанасят травми или да се спъва развитието на лич­ността му. Психоложката Еда Лешан разказва по този по­вод как един ден на съпруга й се обадил негов приятел от телефонна кабина и му казал следното: „Не мога да ти звънна от къщи, защото Боби непрекъснато ми затваря телефона." .

Да видим сега кои са разумните граници за малкото дете. Няма абсолютно правило. Най-напред си поставете въпро­са: „Колко категорични забрани мога да му наложа на тази възраст?" Току-виж се изненадате, когато установите, че съставеният от вас списък е по-кратък, отколкото сте си мислили.

Веднъж при мен дойде една жена, разтревожена от стран­ните навици на детето си.

И по-специално от следния: вместо да си яде пастата като другите деца, то отделяло глазурата, навивало я на топка и я изяждало, а останалото не докосвало. По някаква чисто лична психологическа причина това вбесяваше майката. Бе дошла да се посъветва как по принцип да се държи с детето и ми разкри горната особеност по време на разговора, Зададох й въпроса какво е правила, за да го отучи от необи­чайния му навик, и тя ми отговори:

„Всичко опитах! Карах му се, плясках го, предлагах му пари. Нищо не помага."

Тогава я попитах защо смята за толкова важно да отучи детето от ексцентричния му начин на ядене на пасти. Да не би той да му разваля зъбите или да му причинява гадене? „Не, каза ми тя, на мен ми причинява гадене - не мога да гледам как съсипва останалата част от пастата."

Предложих й да направи малък опит. При следващото хранене по време на десерта момченцето отново започнало да отделя глазурата и да я прави на топка. Следвайки инст­рукциите ми, майката си замълчала за голямо учудване на детето, което я осведомило:

- Мамо, махам крема!

Помислило, че този път не са го видели.

- Знам - отвърнала тя, като се вкопчила в стола си.

- И не казваш нищо? -Не.

Тогава момченцето както обикновено отделило крема и го направило на топка. Изяло го, а пастата оставило недокосната. Това продължило четири дни. Майката все така не коментирала. На петия ден за нейно голямо удив­ление той изял пастата си като другите две деца в семейс­твото. Жената не можеше да дойде на себе си, когато ми разказваше това. „Как можа да се промени така?", попита ме тя. „Комедията свършва, щом публиката си отиде", отговорих й.

Този дребен инцидент е показателен за много неща, но аз бих искал да изтъкна следното - глупаво е било от стра­на на тази майка да настоява детето й да си яде пастата „като всички". Когато става дума за двегодишното ви дете и за това какво искате то да прави, винаги се запитвайте: какво значение има дали ще прави това или онова? Струва ли си изобщо да говорим по въпроса? Съществуват предос-; татъчно основни забрани и граници за двегодишното дете,, свързани със запалените печки, с опасностите по улицата, с пясъка, който не бива да се хвърля в очите на другите

деца и т. н., за да не усложняваме и неговия, и нашия живот с многобройни и съвършено излишни изисквания.

Много родители мислят, че някъде съществува магичес­ки списък на границите, които децата не трябва да прес-тъпват. Няма такъв списък, защото всеки родител прите­жава лични качества и личен стил на живот. Някои са с по-широки сърца и смятат малък брой ограничения за важни. Други са по-строги и налагат повече забрани. Последните биха се чувствали много притеснени, ако позволеха на де­цата си да правят онова, което първите позволяват на сво­ите.

Ще ви призная нещо. Според мен границите, които очер­тавате пред децата си, не са от особено значение, стига да са разумни и логични, стига да ви изглеждат оправдани и на вас, и на тях.

Би било очевидно погрешно и противоестествено роди­телите да разрешават абсолютно всичко на децата си. И обратно, положението би станало неудържимо, ако се опи­тате всичко да забраните. Душевното и морално здраве на родителите и хармоничното развитие на детето се намират някъде между тези две крайности; мама и татко трябва сами да определят къде е това „някъде".

Повечето родители са наясно с ограниченията, които трябва да наложат на действията на децата си, но обикно­вено се объркват, когато стане дума за чувствата им.

Да държим сметка за чувствата

За да израснат децата психологически здрави и за да имат положителна представа за себе си, родителите следва да ги оставят да изразяват чувствата си. За съжаление действи­телността не е такава. Повечето родители не позволяват това на децата си.

Да вземем един пример измежду стотици други. Веднъж в една градинка чух следния разговор между майка и шест­годишното й момченце (там беше и четиригодишната сес­тричка): „Мразя те, Сузи", повтаряше момченцето, явно ядосано на сестричката си, Да не мислите, че майката пред­ложи: „Томи, обясни ми какво чувстваш, кажи на сестра ти какво се е случило".. Съвсем не. Тя каза:. „Хайде, хайде, Том. Виж колко е мила сестра ти. Ти не я мразиш, ти я обичаш". Това обаче беше лъжа и момченцето отлично го знаеше. Майката се опитваше да го отклони от чувствата му. Естес­твено, няма начин тя наистина да преобрази в обич гнева, който то изпитва към сестра си. Единственото, което ще постигне, е да го научи да прикрива чувствата си, да сдържа импулсите си и едва по-късно скришом да им даде воля -като например набие сестра си, когато майката я няма.

Могат да се приведат множество Други примери за начи­на, по който родителите възпират децата си да им кажат какво изпитват.

И това е вярно за всички чувства, които смятаме за отри­цателни: гняв, страх, стеснителност, мъка или безпокойст­во.

Но не се опитваме да отучим децата си от „положител­ните" чувства на любов и нежност. Никога не съм срещал майка, която би попречила на детето си да й каже: „Мамо, обичам те!"

Защо сме такива? Защо не позволяваме на децата си да изразяват и отрицателните си чувства? Причината е съвсем проста. Когато самите ние сме били деца, и на нас не са ни позволявали. Така без да искаме предаваме на децата си собствените си психологически задръжки.

Необходимо е да оставим децата съвсем свободно да из­разяват всичките си чувства — и лошите, и добрите. Едва когато детето освободи и по този начин прогони отрица­телните си наклонности, положителните могат да заемат мястото им. Ако не го оставим да изхвърли целия си запас от гняв й враждебност, любовта и нежността няма къде да се настанят.

Потисканите чувства са почва за лошо душевно здраве. Като правило децата изразяват чувствата си, освен ако не поискаме от тях да крият какво изпитват. Затова две деца са способни да се сбият сутринта и да бъдат най-добрите приятели на света следобед. Докато родителите на същите

тези деца могат да останат в обтегнати отношения в продължение на месеци.

Първото, на което психотерапията научава възрастните с психологически проблеми, е да изразяват нормално чув­ствата си. Но ако научим на същото децата в най-ранна възраст, когато пораснат, те ще бъдат в прекрасно душев­но здраве.

Малките деца не могат да изтласкват само някои чувст­ва, като гнева и страха например, без да потиснат и остана­лите. Ако ги възпитаме да не дават воля на гнева и страха си, несъзнателно ги възпитаваме да сдържат и „добрите" си чувства на обич и нежност.

Не е достатъчно впрочем децата да обяснят какво става в тях. Те трябва също да знаят, че родителите им наистина разбират чувствата им. Когато са нещастни или ядосани, или обидени, те търсят разбиране. Как да покажете на де­тето си, че ви е ясно какво изпитва?

Можете да сторите-това формално, като просто му за­явите: „Знам какво ти е". Но това е прекалено лесно и бързо и рискува да не го убеди. Има по-сигурен начин да засвиде­телствате на детето си дълбокото си разбиране. Този начин бе открит още през четирийсетте години от психолога д-р Карл Роджърс и се нарича „отразяване на чувствата".

Техника на отразяване на чувствата

Ето как се прави: показвате на някой друг, че наистина раз­бирате какво изпитва, като предавате чувствата му със свои думи, така че да ги отразите, все едно сте огледало. С две­годишни деца е много лесно, тъй като можете да повтори­те същите думи, които те са употребили.

Например двегодишното ви хлапе пристига с рев. Бясно е: „Джими (петгодишен) ме бие!" Тук повечето родители въздъхват отегчено и си казват: „Хайде пак започна!" Съби­рат двете деца и процесът е открит. „Кой започна пръв?" и т. н. Методът на отразените чувства окончателно ви лиша­ва от ролята на арбитър. Наместо това, когато двегодишното ви дете се оплаче: „Джими ме наби!", можете да отго­ворите със съчувстващ тон: „Ядосан си, защото Джими те е набил!" или „Ядосваш се, когато Джими те бие, нали?"

Думите ви предават неговите чувства, като ги отразяват. Наричам този метод техника на обратното действие, защо­то препращайки на детето си собствените му чувства, вие му показвате, че наистина разбирате какво изпитва.

Преди няколко години една майка, която бях посветил в техниката на обратното действие, ми разказа случка, добре илюстрираща начина на действието й. Майката, която чле­нуваше в приятелска асоциация на детегледачи, една вечер гледала децата на друга семейна двойка. Родителите сло­жили Тими да спи и излезли. По едно време Тими изскочил от стаята си уплашен и притеснен й рекъл: „Госпожо Джо­унс, в стаята ми има вълк!" Майката ми обясни, че преди да усвои въпросната техника, тя би реагирала зле в дадена­та ситуация, както впрочем повечето родители. Би казала: „Хайде сега, не ставай смешен, Тими, много добре знаеш, че в стаята ти няма вълк." И би обиколила стаята с мом­ченцето, показвайки му, че вътре няма вълк, което ни най-малко нямаше да намали страха му. Вместо да действа по този на пръв поглед разумен, но неправилен начин, тя под-ходила към въпроса другояче - приложила нашия метод.

Казала му: „Седни до мен и ми разкажи за вълка." И де­тето споделило колко се бои от вълка. Тя му отговаряла с фрази като: „Наистина те е страх от този вълк!" или „Този стар вълк май много те плаши!" и други подобни. Не се опитвала да го успокоява, нито да го разсейва. Задоволила се да му препраща чувствата, които описвало. Момченцето й казало, че много се бои от този вълк, че го мрази и че ще го хвърли в морето от скалите. Накрая, след около двайсет минути, през които тя само отразявала чувствата му, то се обърнало към нея и й рекло: „Госпожо Джоунс, сега мисля, че мога да отида да спя." Тя го завела в стаята му, завила го и след няколко минути то вече спяло.

Госпожа Джоунс ми разказа всичко това седмица след случката и забеляза: „Знаете ли, наистина помага." Така е, помага. Опитайте. Впрочем тази техника съдържа нещо

като саморегулатор. Ако не разберете какво изпитва дете­то, то почти сигурно ще реагира с думите: „Не, не е това, не ми е така."

Методът на обратното действие е лесен за разбиране, но труден за приложение, защото когато ние, родителите, сме . били деца, към нас са се отнасяли другояче. И защото сме прекарали много години от живота си в опити да успокоя­ваме другите, да ги съветваме или да ги отклоняваме от чувствата им, особено ако ни се струват лоши. Методът на обратното действие противоречи на цялото ни възпитание.

Винаги съм оставял децата си да изразяват „отрицател­ните" си и враждебни към мен чувства. Но трябва да приз­ная, че понякога, в момента, когато действам така, чувам в себе си едно гласче, което шепне: „Внимавай с кого гово­риш, момчето ми! Аз съм ти баща!" Това гласче, което не принадлежи на психологически и научно осъзнатия баща, какъвто съм аз, е гласът на собствения ми баща - той ми казва, както когато бях дете, че нямам право да заявявам на всеослушание какво изпитвам.

Та ето защо не е толкова просто да се приложи техника­та на афективното отразяване - след като не са ни позволя­вали свободно да изразяваме чувствата си, когато сме били малки, несъмнено ще ни е трудно да позволим на децата си да го правят.

„Но не означава ли това да позволим на детето да пока­же неуважение към нас, особено ако го оставим да ни за­яви, че ни мрази?" Този въпрос си задават много майки. Не мисля, че свободното изразяване на поривите има каквато и да е връзка с уважението или неуважението. Детето ува­жава родителите си, когато усеща, че те знаят повече от него, че се отнасят с него справедливо и на свой ред го ува­жават. Но от време на време детето „се сърди" на родите­лите си. И тъй или инак ще „им се сърди", дори ако, не му позволят да го изрази. ,

Защо тогава да не го оставим да се освободи от гнева си? Ако го възпрем, ще му бъде много по-трудно да контроли­ра поведението си. Няма нищо по-опасно от това да попре­чим на парата да излиза от котела.

Казах, че е важно да се прави разлика, между чувства й действия; предложих да се поставят разумни граници на действията на детето, но да му се позволи да изразява чув­ствата, които изпитва. Описах техниката на отразяването като средство да покажем на детето, че наистина го разби­раме. Сега бих искал да дам конкретен пример за дете на две години и половина като илюстрация на това как из­глежда на практика различаването на чувствата от дейст­вията.

Когато синът ми стана на две години и половина, често се случваше следното. Водех го в градината и той, много щастлив, си играеше на пясъка. Накрая идваше часът за тръгване. Предупреждавах го малко преди това, за да се подготви.

- Ранди - съобщавах му, - след десет минути потегляме. След десет минути му казвах:

- Ранди, време е да си тръгваме. -Не, не искам.

Как всъщност съм могъл и за миг да допусна, че ще иска да си тръгне? Нали добре се забавляваше? Тогава започвах да „отразявам" чувствата му.

- Знам, че не искаш да си ходим, защото добре се забав­ляваш на пясъка.

- Няма да си ходим!

- Толкова ти е хубаво, че не ти се ще да мръднеш оттук! Продължавах така няколко минути, накрая го грабвах и

насила го отнасях до колата. Той крещеше и ме риташе, а аз все така „отразявах" чувствата му през целия път: „Яд те е на татко, защото искаш да играеш, а той те води вкъщи!"

Да анализираме сега тази случка, защото тя е нещо като моментна снимка, позволяваща да размислим над многото начини, по които можем да се отнасяме към децата на този стадий на развитие.

Ако се бях поддал и бяхме останали в градината, когато наистина бе време да си тръгваме, щях да го науча да се държи като малък тиранин и да отказва да се подчинява на умерени ограничения. И нямаше да му помогна да възпри­еме разумните обществени норми.

От друга страна, ако не му бях позволил да изрази недо­волството си, щях да нараня неговата оформяща се индиви­дуалност и чув.ството му за самоуважение.

А аз действах така, сякаш му казвах: „Имаш право да се ядосваш. И аз бих се разгневил, ако някой ми попречи да се забавлявам. Като човек, ти си в правото си да изпитваш такива чувства и да ги изразяваш."

Горното добре илюстрира многобройните подобни слу­чаи, с които ще се сблъсквате на тази възраст на детето ви. Дайте му възможност да се изрази, но бъдете твърди и нас­тоявайте да не прекрачва с действията си разумните грани­ци.

Това, което описах, е идеалният начин на действие в по­добна ситуация. То не означава, че винаги ще постъпваме точно така. Защото ние, родителите, също имаме права! Имаме право на лоши дни, на моменти на раздразнение и на чувства на враждебност.

Не всеки път ще съумеем да запазим хладнокръвие и да се държим идеално с детето си. Не винаги ще имаме жела­ние да го оставим да каже каквото си мисли. Понякога само ще излаем: Млък! Мама решава, децата слушат!"

Много майки силно се притесняват, че са се ядосали и са се развикалите което всъщност няма нищо особено. Стру­ва им се, че трябва винаги да са спокойни и ведри. Това наистина е идеалният вариант, но аз още не съм срещал родители, способни на спокойствие и ведрост при всички обстоятелства. След като се опитваме да дадем на децата ни правото да изразяват своите чувства, би трябвало и ние, родителите, да имаме същите права. Така че ако ви се вика, викайте. И след като по този начин сте „елиминирали" гнев­ните си чувства, отношението ви към детето ще бъде съвсем различно и ще можете да му кажете: „Мама много се ядоса и й беше много мъчно, но вече е по-добре." То ще ви разбе­ре.