Изкуството да бъдеш родител

Да видим, заедно какво се случва най-често. Към първия си рожден ден бебето обикновено става капризно и вече не се храни така добре. Да не се изненадваме, защото ако продължаваше да яде като в началото, скоро щяхме да го показваме в цирка като феномен. Едногодишното дете прос­то проявява своята индивидуалност във вкусовите си пред­почитания. Освен това, както и при възрастните, апетитът му не е един и същ всеки ден или всяка седмица. Но често майката загубва търпение, като вижда, че детето й яде мал­ко. Раздразнена и обезпокоена, тя се опитва да го принуди да се храни. „Томи, изяж си морковите, ако искаш да ста­неш голям и силен." От този миг двамата навлизат в омагьо­сан кръг. Колкото повече настоява майката, толкова по-капризно и враждебно става детето. Колкото по-малко яде то, толкова повече се тревожи тя, толкова по-настоятелна става и все повече го глези, за да го накара да яде. И ето че за нула време се озовава лице в лице с доскоро несъществу­ващ проблем.

Всичко това е напълно ненужно. Защо? Просто защото ние, родителите, имаме един силен съюзник: естествени­ят глад на детето. Ако му предложим разнообразни, ра­ционално подбрани ястия и го оставим да се оправя само, то ще яде достатъчно, за да си остане, здраво и силно. Но трябва да уважаваме индивидуалността му, изразявана в хранителните му навици. Оставете вкуса му да се променя с всеки изминал месец и апетитът му - с всеки изминал ден. Какво да направите, ако внезапно отхвърли някой зе­ленчук или плод, който е обожавало допреди седмица? Поз­волете му да го отхвърли и не се опитвайте да го насилвате или да му се подмазвате, за да го изяде. Ако предлагате на детето си пълноценни и разнообразни ястия и ако му даде­те възможност да яде според потребностите си, никога няма да имате проблем с храненето.

Възрастта на прохождането е периодът, през който дете­то ви започва да се разсейва по време на ядене. Това се дължи отчасти на намаления му апетит и отчасти на това,

че в храненето се включват много по-интересни от самото ядене елементи. Под елементи разбирам такива завладява­щи дейности като превръщането на ястието в каша, тропа-нето по масата с лъжица или хвърлянето на земята на всич­ко, което му попадне. Това поведение понякога много драз­ни майката. Важно е обаче да се приеме, че за малкото дете то е нормално. Че не става дума за умишлено противопос­тавяне или предизвикателство спрямо майката. Как все пак да реагирате? Понякога можете търпеливо да му давате по няколко лъжици в интервалите между периодите на игра и разсейване. Друг път, ако видите, че изобщо не се интере­сува от това, което яде, и че иска само да играе, кажете си, че се е нахранило. Свалете го от столчето му и вдигнете масата. Ако започне да хленчи или се разплаче, опитайте още веднъж.

Сега стигаме до следния важен въпрос: как да научите малкото дете да се храни самостоятелно? Ще ви кажа - прос­то му дайте тази възможност.

Ако сте разрешавали на шестмесечното си бебе само да държи бисквитата, вие сте го подготвили и само да се хра­ни с лъжица. Бебето, което никога не е яло с пръстите си във възрастта между шест месеца и една година, вероятно ще закъснее с тази дейност.

Към края на първата година детето ви вероятно ще сграб­чи лъжицата или ще даде някакъв знак, че желае да яде без чужда помощ. Оставете го да опита. Няма съмнение, че вие ще го нахраните по-бързо и по-добре, но не се поддавайте на това изкушение. Ако продължавате да го храните, няма да му помогнете да засили доверието в себе си и инициа­тивността си.

Повечето деца проявяват желание да се хранят сами с лъжица още щом проходят - във възрастта между година и година и половина. Не, им ли предоставите тази възмож­ност тогава или малко по-късно, към две години, в самосто­ятелното хранене няма да има вече нищо вълнуващо и дете­то ще предпочете майка му да продължава да му дава да яде.

Друга област, която създава на родителите излишни труд­ности, е приучването на детето да ходи в гърне.. В това отношение повечето от книгите за отглеждане на деца дават доста неясни указания. Майката, която се опитва да научи на това първото си дете, е оставена да се оправя сама. Един от най-важните въпроси е кога да започне. Много майки бързат да се отърват от проблема с пелените. Как да ги упрекне човек? Неприятно е и ви създава работа. Денят, в който детето може да мине без пелени и само да задоволя­ва нуждите си, е добре дошъл. Трябва обаче да се запитаме на кой стадий от развитието му е разумно да очакваме това от него.

Както казах в предишната глава, нервно-мускулната сис­тема на дете под две години е недостатъчна зряла, за да контролира червата и пикочния му мехур. Ако започнете да го слагате на гърне-по-рано, това ще е или катастрофа от психологическа гледна точка, или просто загуба на вре­ме и излишна принуда и за майката, и за детето. Така че забравете за гърнето до двегодишната му възраст. Ще по­говорим за него в следващата глава, когато стигнем до съот­ветния стадий на развитие.

Не е изключено да срещнете някоя съседка, която гордо да се похвали, че нейният Хоумър е престанал да се напиш-ква на година и три месеца. Възможно е твърдението й да ви впечатли и да се запитате дали й вие не трябва да напра­вите нещо по въпроса. И двете обаче не знаете, че Хоумър може би ще започне да се напишква на четири или петго­дишна възраст и че това би могло да трае с години. Седне­те, отпуснете се и се примирете за още известно време с пелените. Те не са кой знае каква грижа. Ще се върнем на тази тема, когато детето ви достигне подходящата възраст. Сега ще се спра на един твърде деликатен за много роди­тели въпрос: отношението на детето към собственото му

тяло.

ва с тях. Майката се радва: „Ах, че хубаво си играе с пръстче­тата!" Следва откритието на пениса. Мислите ли, че май­ката ще възкликне: „Забележително дете е, играе си с пе­ниса!" Със сигурност не. Тя по-скоро ще го плесне през ръката или ще му покаже по друг начин, че върши нещо лошо. Боя се, че подобни тъжни сцени се разиграват в пре­калено много домове.

На какво научава майката детето си по този начин? Тряб­ва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му.

Когато майката реагира както описах това по-горе, тя сякаш казва на детето си: „Имаш хубави уши и с право си играещ с тях; имаш прекрасни пръсти на ръцете и можеш да си служиш с тях; и пръстите на краката ти са много слад­ки, забавлявай се на воля. Но е лошо и мръсно да си играеш с половите си органи. Тази част от тялото ти е грозна."

По същия начин можем да внушим на малкото чувство за вина по повод интереса му към пръстите на краката. Как ли? Нищо по-лесно. Първия път, когато ги пипне, го пляс­каме през ръката и му се скарваме: „Лошо дете, я да не пипаш там!" Следим също пръстите на краката му да са винаги скрити. Казваме: „Бързо си обуй чорапките! Да не искаш всички да видят краката ти!" Когато го учим как се наричат частите на тялото му, пропускаме думата „крака". Използваме всички средства, за да превърнем пръстите на краката в забранена област.

Какви ще са реакциите и чувствата на така обработено­то дете по-късно? Класическата игра на „доктор" ще из­глежда доста необичайно в квартал, в който децата са на­учени да гледат на краката си по описания начин. Шестго­дишните хлапета срамежливо ще си шушнат: „Ще ти пока­жа краката си, ако и ти ми покажеш твоите."

В зряла възраст те ще посещават барове и кабарета от съвсем друг тип. Вместо голи гърди в списанията ще се мъдрят голи крака. Мъжете ще плащат, за да видят на сце­ната млади жени, крито бавно и сладострастно свалят чо­рапите си, за да изложат на показ пръстите на краката си. Смешно ли е? Разбира се. Но ако възрастните обикновено не се държат така, то е само защото ние се отнасяме много по-мъдро към децата си, когато изследват краката си, от­колкото когато изследват половите си органи.

Какво да правим, когато едно дете под две години от­крие половите си органи? Точно същото, което правим, когато открива друга част от тялото си. Така половите ор­гани няма да се превърнат в забранени области, окончател­но свързвани в детския ум със срама и злото. А ние ще сме помогнали на детето да си изгради здравословно отноше­ние към тялото и секса, когато порасне.

Трябва да го научим и как се казват половите и отдели­телните му органи. В нашата култура имената им обикно­вено се премълчават. Майките обичат да назовават части­те на тялото на децата си и да играят с тях на следната игра: „Къде е нослето? Пипни нослето. Къде е ушенцето? Пипни ушенцето." Но случва ли им се да продължат играта с въпро­са: „Къде е пишлето? Пипни пишлето." Малко е вероятно. За съжаление стане ли дума за деца, не само обикновени­те хора, но и специалистите избягват имената на половите органи. Така в една известна книга се препоръчва да на­учим децата да четат още от най-ранна възраст, като из­ползваме речника на „тялото", и в тази връзка се предлагат думите: ръка, коляно, крак, глава, нос, коса, устни, пръсти, око, ухо, зъби, корем, уста, лакът, палец, език и рамо. И нито една, свързана с половите органи. А иначе списъкът съдържа някои относително трудни за детето думи, като

устни и пръсти.

Така че научете детето си на думи като пенис, гърда и анус, точно както го учите да казва ръка или крак. Ако дейс­твате така, то ще изпитва положително чувство към тези части на тялото ей и ще ги приеме. С това ще му помогнете да избегне сексуалното затормозяване в по-късна възраст.

Стадият на прохождането може да се резюмира с едно изречение: това е възрастта на изследването. Вашето дете е млад пътешественик, който непрекъснато проучва вселе­ната си, включително тялото си. Необходимо му е да укре­пи дългите си и късите си мускули, както и да изразходва огромната енергия, дарена-му от природата. Но основният принцип, върху който почива всяко възпитание, гласи, че изучавайки света, детето трябва да изгради доверието в себе си. Трябва да се научи да разчита на все по-голямата си способност да ходи, да тича, да се катери-и скача, да строи къщи от кубчетата си, да си играе с колите и камиончетата си, с пясъка, пръстта и водата, с куклите и плюшените жи­вотни, да създава ритми и звуци, да се забавлява заедно с майка си, да произнася думи и изречения успоредно с раз­витието на говора си, да разглежда книжки и да слуша при­казките, които му четат възрастните.

Ако му се даде възможност да играе и свободно да из­следва една отворена за всеки стимул вселена, то със сигур­ност ще придобие доверие в себе си и ще постави второто стъкълце в оптичната система на самосъзнанието си. Ако обаче пътят му е затлачен от забрани, у него ще се развие съмнение в способностите му, което в зряла възраст ще се отрази пагубно на инициативността и динамизма му.

През периода на първите стъпки най-ценният дар, който можете да направите на младия пътешественик, е свобода­та да изследва. А това изисква от вас като майка Търпение и самоотдайност. Ще усетите раздразнение, когато след изпълнена с игри вечер домът ви заприлича на опустошен от ураган. Но спомнете си, че онези хубави къщи, в които не бихте повярвали, че има дете, в никакъв случай не могат да приютят и отгледат уверени в себе си същества.

С дете между една й две години майката трябва да избе­ре една от двете възможности: или къщата й ще е безуп­речна, а детето изпълнено със съмнения и задръжки, или безредието ще е пълно, но детето ще расте с вяра в себе си. Ако се спрете на втората, ще осигурите на малкото най-добрите условия за преминаване към следващия стадий -стадия на „първото юношество".

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО

(Първа част)

Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.

Но ако се опитаме да приложим тази схема към първо­родния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първи­те стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно то­гава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе дос­тигнал до своето „първо юношество".

Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.

Типичното поведение за първото юношество се забеляз­ва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.

Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по на­чина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на про­мените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята ин­дивидуалност върху всеки от тях.

Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от перио­ди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три го­дини) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-ста­билните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нес­табилните - с четни (2,4 години).

Ако искате просто й разбираемо за всяка майка опреде­ление за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.

Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").

Преходът от детството към зрелостта се извършва меж­ду тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши три­найсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявя­ва самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към

по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обясни­ма. Тогава вече родителите могат да разберат защо юно­шата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изоб­що да се държи не така, както възрастните изискват от него.

Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетго-дишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"

И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт. ^х

Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири ме­сеца и година и половина. То е още бебе. Как може приро­дата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Май­ката природа не може да извърши тази промяна, без да на­руши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.

Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причи­нят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.

Преди време една приятелка, не особено запозната с дет­ската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в мага­зина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и от­казала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.

Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две го­дини и половина!"

Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвремен­ната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:

Ако накараме група родители да определят с тайно гла­суване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочи­ли две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на перда­ха достига своя връх точно тогава."

На този стадий детето не се вписва добре в никоя соци­ална група и не е истински склонно да общува със себепо­добните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.

Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смя­та за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протести­ра, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген-перфек-ционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за ]раз-лйка от ергена детето може изцяло и внезапно да се проме­ни. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порце­ланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и кате­горично отказва да приеме помощта ви. А когато забеле-жи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.

Този период е и време на силни изблици, на бури и нап­режения, на чести смени на настроението. На всякакви край­ности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, раз­търсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимане­то на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него ос­тра криза на нерешителност.

По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за ми­лост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опит­вало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходи­ма му е сигурността нагтарото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте ва­шата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с мно­го търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.

Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентуси­азъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от раз­витието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала май­ка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.

Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на раз­витието му между тринайсет и деветнайсет години.)

Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз"-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз" от „не-аз"-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отри­цателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:

С други думи придобиването на отрицателно самосъзна­ние е част от борбата, водена на тази възраст за придобива­нето на положително самосъзнание.

Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у също­то дете по време на първото юношество. „Младият турист" притежава наивна, невинна, спонтанна способност за екс­панзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загу­било своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движе­ние. За пръв дът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запъ­тя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което ис­кам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратно­то? И кое е това „аз", което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?"

Един пример от света на „големите" юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодиш­ното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да

взема?" Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти оти­ва". На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!"

След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поуче­на от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че мо­жеш да избереш сама." Девойката: „О, мамо, никога не ми помогаш, когато имам нужда!" Майката е абсолютно сра­зена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Стру­ва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!"