ПРАЗНИЦИТЕ НА ЦАРСТВОТО

Така появата на Невястата, украсена за сватбата, е равнозначно на отварянето на Храма и на пълното установяване на Новия Завет. Същите тези образи са събрани отново в края на тази поредица от видения, когато Божият Град слиза от небето, “приготвен като Невяста украсена за Мъжа си; и чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с хората; Той ще обитава с тях. . . .” (21:2-3). Църквата, Невястата на Христос и Божият град е новозаветният Храм – или по-скоро “Господ Бог, Всемогъщият и Агнето са нейният Храм” (21:22).

Ответната литургия е разделена на пет отделни части. Числото пет, както видяхме (сравнете 9:5), е свързано със силата, особено в смисъл на военни действия. Съответно, тази песен от пет части е “боен химн,” основан върху старозаветните песни на победа над враговете на Бога и на Завета. Небесното множество пее: Алилуя! Единствените новозаветни употреби на този еврейски израз (означаващ Хвалете Господа!) са в този текст, където той се среща четири пъти, в хваление за божественото завладяване на земята. Както отбелязва Хенгстенберг, “запазването на еврейската дума, какъвто е случаят също с Амин и Осанна, служи като видим знак да отбелязва вътрешната връзка между Църквата на Новия Завет и тази на Стария.”⁶²¹ Самата дума напомня за старозаветните Халел-псалми (Псалм 113-118), песни на победа, които биват изпълнявани при празниците на Пасхата и на Шатроразпъването. Тези псалми празнуват Божието величие, особено както се открива при избавлението на Неговия народ от Египет и тяхното възстановяване към истинско поклонение; и те очакват деня, когато всички народи ще хвалят Господа. Освен малките отнасяния към два Халел-псалма в стихове 5 и 7, св. Йоан не изгражда тази литургия по техен модел; само употребата на Алилуя! е достатъчна, за да се направи връзката. Но първата библейска поява на израза е в Псалм 104:35, който поразително наподобява съпоставянето на съда и на хвалението в Откровение:

И нечестивите да ги няма вече.

Благославяй душе моя Господа.

Алилуя!
Унищожаването на отстъпилия Израел от Христос и на Неговата Църква ще бъде демонстрацията, че спасението, силата и властта принадлежат на нашия Бог – израз, който напомня Давидовото възклицание, когато подготовката за построяването на Храма е завършила: “Твое, о Господи, е величието, и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е Твое що е на небето и на земята; Твое е царството, Господи, и Ти си на високо, като глава над всичко” (1 Летописи 29:11; Христос също споменава Давидовия текст в Господната молитва, Матей 6:13: “Защото Царството е Твое, и силата и славата до вековете, Амин”). Песента също цитира Давидовото празнуване на всеобхватната власт на Закона в Псалм 19:9: “Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи.” При изпълнението на проклятията на Закона върху отстъпилия град, Божият нов Израел подхваща псалма, потвърждавайки, че Неговите съдби са истинни и праведни.

Унищожаването на Израел е нагледен пример за Божията праведност. Честта на Бога не би могла да търпи повече богохулствата на Неговото име, причинени от бунта на Неговия народ (Римляни 2:24). Доказателството, че “Неговите съдби са истинни и праведни,” е точно фактът, че Той нанася възмездие върху Своя собствен народ заради самия Себе Си, отхвърляйки онези, които са били наричани с Неговото име: понеже Той осъди великата Блудница, която е разтляла земята с блудството си, и даде върху нея възмездие за кръвта на Своите слуги. Това установява връзката между Блудницата и “Езавел,” която се стреми да унищожи църквите (вижте 2:20-24). Езавел, блудната царица (4 Царе 9:22), беше отклонила Израел от поклонение пред истинския Бог към култ на тотална държава и идолопоклонство (3 Царе 16:29-34). Тя преследваше и убиваше пророците (3 Царе 18:4, 13) и беше издигнала лъжесвидетели, за да клеветят праведните в съда (3 Царе 21:1-16). Така Ииуй беше определен от Божия пратеник да унищожи дома на Ахав, “за да отмъстя върху Езавел за кръвта на слугите Си пророците, за кръвта на всичките Господни слуги” (4 Царе 9:7). Прелюбодейните флиртове с езичеството са сравнявани от пророците с “блудствата и чародеянията” на Езавел (4 Царе 9:22): точно както тя си “начерни клепачите на очите си, накити главата си” в напразен опит да избегне своята гибел (4 Царе 9:30-37), Израел напразно направи същото:
А ти, запустяла, какво ще правиш?

Ако и с червено да се облечеш,

Ако и със златни накити да се украсиш,

Ако и с много боя да боядисаш очите си,

Напразно ще се украсиш:

Любовниците ти ще те презрат,

Първото Алилуя! на “голямото множество” хвалеше Бога за Неговата върховна власт, изявена в съда над голямата Блудница. Четвъртото Алилуя!, в този пети и последен раздел на литургията, отново хвали Бога за Неговата върховна власт, този път изявена в сватбата на Агнето с Неговата Невяста. Унищожаването на Блудницата и сватбата на Агнето с Невястата – разводът и сватбата – са взаимосвързани събития. Съществуването на Църквата като събранието на Новия Завет бележи изцяло нова епоха в историята на изкуплението. Бог вече не просто приема езически вярващи в Стария Завет (както често правеше при старозаветната наредба). Вместо това, Той доведе “идещия век” (Евреи 2:5; 6:5), века на изпълнението, в тези Последни Дни. Петдесятница беше зачатието на Нов Завет. С окончателния развод и унищожение на невярната съпруга през 70 от Хр., бракът на Църквата с нейния Господ беше твърдо установен; празнуването на Причастието на Църквата беше напълно открито в неговото истинско естество като “Сватбената вечеря на Агнето” (ст. 9).

Множеството на изкупените възклицава: Неговата жена се е приготвила! Задължението на апостолите през Последните Дни беше да приготвят Църквата за нейната брачна церемония. Павел писа за Христовата жертва като за изкуплението на Невястата: Той “възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно измиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна” (Ефесяни 5:25-27). Павел разширява този образ когато говори на коринтяните за целта на своето служение: “Ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христос. Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христос” (2 Коринтяни 11:2-3). Когато кризата на онези дни е приближавала към своя край, когато много хора са напускали вярата и са следвали различни ереси, Юда пише спешно тревожно послание до Църквата (вижте Юда 3), в което заповядва на Невястата да остане вярна на своя Господ, предавайки я “на Онзи, Който може да ви пази от препъване, и да ви постави непорочни в радост пред Своята слава” (Юда 24).

Но сега св. Йоан вижда видение на Църквата в нейната слава и чистота, успешно издържала своите изпитания и изкушения, преминала през големи скърби в своето притежание на Царството като Невяста на Христос. Обратно на очакванията на Рим, разрушението на Ерусалим не беше краят на Църквата. Напротив, това беше пълното установяване на Църквата като новия Храм, окончателното изявление, че Бог си е взел нова Невяста, вярна, непорочна девица, която успешно е отблъснала измамните изкушения на Змея. Тя се е приготвила, и това е нейният сватбен ден. Ранните християни добре научиха урока, който по-късно е написан от епископа от трети век св. Киприан: “Невястата на Христос не може да бъде прелюбодейна; тя е непокварена и чиста. Тя знае един дом; тя пази с целомъдрено приличие святостта на едно легло. Тя ни пази за Бога. Тя посочва синовете, които е родила за царството. Който е отделен от Църквата и е събран с прелюбодейка, той се отделя от обещанията на Църквата; нито може този, който изоставя Църквата на Христос, да придобие наградата на Христос. Той е чужденец; той е езичник; той е враг. Той вече не може да има Бога за свой Баща, ако няма Църквата за своя майка. Ако някой, от онези извън ковчега на Ной, можеше да се избави, тогава може да се избави онзи, който е извън Църквата. Господ предупреждава, казвайки: ‘Който не е с Мен, е против Мен, и този който не събира с Мен, разпилява’ [Матей 12:30]. Този, който нарушава мира и съгласието на Христос, прави това против Христос; този, който се събира на друго място, освен в Църквата, разпилява Църквата на Христос. . . . Който не държи това единство, не държи Божия закон, не държи вярата на Бащата и на Сина, не държи живота и спасението.”⁶²³

Хвалебствената песен продължава: И на нея се позволи да се облече със светъл и чист лен; защото ленът е праведните дела на светиите. Вече видяхме ленът използван като символ (15:6; сравнете 3:4; 4:4; 7:9, 14); сега, неговото символично значение изрично е изявено като праведните дела на светиите.⁶²⁴ Тук са посочени две важни неща относно покорството на светиите: първо, позволи й се – нашето освещение се дължи изцяло на благодатното дело на Божия Святи Дух в нашите сърца; второ, на нея благодатно й се даде възможност да се облече в лена на праведните дела – нашето освещение се изпълнява от нас. Това двойно наблягане се намира навсякъде в Писанието: “Ще се осветите. . . . Аз съм Господ, Който ви освещавам” (Левит 20:7-8); “Изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог е, Който според благоволението Си, действува във вас и да желаете това, и да го изработвате” (Филипяни 2:12-13).

9 На св. Йоан е казано да напише четвъртото и основно блаженство на Книгата Откровение: Блажени тези, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето. Божият народ е бил спасен от блудството на света, за да стане Невяста на Неговия единороден Син; и постоянният белег на този факт е седмичното празнуване от Църквата на нейния свят празник, Святото Причастие. Абсолютната вярност на това обещание се подчертава от уверението на ангела към св. Йоан, че тези думи са истинни Божии думи.

Не би трябвало да е нужно да се казва (но за нещастие е нужно), че Причастието е центърът на християнското поклонение; причастието е това, което трябва да правим, когато се събираме заедно в Господния Ден. Всичко друго е второстепенно. Това не означава, че второстепенните неща са маловажни. Поучаването на Словото, например, е много важно, и всъщност необходимо за растежа и благоденствието на Църквата. Учението отдавна е признато като един от съществените белези на Църквата. Затова наставлението във вярата е незаменима част от християнското богослужение. Но то не е сърцето на християнското поклонение. Центърът на християнското богослужение е Тайнството на Тялото и Кръвта на нашия Господ Исус Христос. Това се предполага от св. Павел в 1 Коринтяни 10:16-17 и 11:20-34. Можем да го видим отразено в простото твърдение на Лука в Деяния 20:7: “И на първия ден от седмицата, когато бяхме събрани да разчупим хляба. . . .” Това се описва също в Дидахията: “Но на всеки Господен Ден се събирайте заедно и разчупвайте хляба, и отдайте благодарение след като сте изповядали вашите престъпления, за да може вашата жертва да бъде чиста.”⁶²⁵ Юстин Мъченик свидетелствува за същия модел като стандартен за всички християнски събрания: “В деня наречен неделя всички, които живеят в градовете или в селата, се събират на едно място, и се четат записките на апостолите или писанията на пророците, доколкото позволява времето; после, когато четецът свърши, ръководителят словесно поучава и увещава към подражание на тези добри неща. След това всички стават и се молят, и както казахме преди, когато нашата молитва свърши, се донасят хляб, вино и вода, и ръководителят по същия начин принася молитви и благодарения, според неговата способност, и хората се съгласяват, казвайки, Амин; и се раздава на всеки, и се яде от това, за което е дадено благодарение, а на онези, които отсъствуват, се изпраща дял от дяконите.”⁶²⁶

Най-великата привилегия на Църквата е нейното седмично участие в Господната вечеря, Сватбената вечеря на Агнето. Трагедия е, че толкова много църкви днес пренебрегват Господната вечеря, съблюдавайки я само в редки случаи (някои т. нар. църкви дори са изоставили напълно Причастието). Трябва да осъзнаем, че официалното богослужение на Църквата в Господния Ден не е само изучаване на Библията или някакво неформално събиране на сходни души; напротив, то е официалното сватбено празненство на Невястата с нейния Младоженец. Именно затова ние се събираме заедно в първия ден на седмицата. Всъщност, един от главните въпроси в спора около протестантската Реформация бил фактът, че римската църква допускала своите членове до Причастие само веднъж годишно.⁶²⁷ Иронично, практиката на римската църква сега превъзхожда тази на повечето “протестантски” църкви; поне по въпроса на честото причастие, Рим е този, който се е “реформирал.”

Коментирайки думите на германския материалистически философ Лудвиг Фойербах, че “човек е това, което яде,” великият ортодоксален теолог Александър Шмеман пише: “С това твърдение . . . Фойербах смята, че е сложил край на ‘идеалистичните’ спекулации относно човешката природа. Всъщност, обаче, той без да осъзнава изразява най-религиозната идея за човека. Защото преди преди Фойербах същото определение за човека е дадено в Библията. В библейската история за сътворението човекът е представен преди всичко като гладно същество, и целия свят като негова храна. Веднага след заповедта да се размножава и да владее над земята, според автора на първата глава на Битие, е Божията заповед към хората да ядат от земята: ‘Вижте, давам ви всяка семеносна трева . . . и всяко дърво, което има в себе си плод на семеносно дърво; те ще ви бъдат за храна. . . .’ Човекът трябва да яде, за да живее; той трябва да взема света в тялото си и да го превръща в част от себе си, в плът и в кръв. Той наистина е това, което яде, и целият свят е представен като всеобхватна празнична маса за човека. И този образ за празненството остава през цялата Библия като централен образ на живота. Това е образът на живота при неговото създаване и също образа на живота при неговия край и изпълнение: ‘. . . за да ядете и пиете на моята трапеза в Царството ми.’”⁶²⁸

Причастието е в центърът на нашия живот, и целият ни живот произтича от тази централна литургия. Затова “формата” на литургията на причастието дава форма на останалия живот, всекидневната литургия, когато следваме нашето призвание да упражняваме господство над земята. “Обредите на живота” са по модела на централния ритуал на причастието, който самият е съставен според литургията на сътворението, представена в Битие 1: Бог взе творението, раздели го, разпредели го, прецени делото и се наслади на съботната почивка. И това е моделът на Святото Причастие, както отбелязва Джеймз Джордан: “Когато изпълняваме този ритуал в Господния Ден, ние се пренастройваме, наново свикваме, наново се обучаваме на правилния начин да използваме света. Защото Исус Христос, в нощта, когато беше предаден, (1) взе хляб и вино; (2) благодари; (3) разчупи хляба, (4) раздаде хляба и виното, като ги нарече Свое тяло и кръв; после учениците (5) опитаха и го прецениха, като единадесет го одобриха, а един го отхвърли; и накрая (6) верните си починаха и се зарадваха на него.

Именно защото действието на благодарение е централната разлика между християните и нехристияните, литургията на християнските църкви е наречена ‘Святd Евхаристия.’ Евхаристия означава Благодарение. Това е възстановяването на истинското поклонение (благодарение), което възстановява делото на човека (шесткратното действие през целия живот). Това обяснява защо възстановяването на истинското поклонение е първостепенно над обществените дейности.”⁶²⁹

Решението се намира първо във факта, че понятието покланям се (на гръцки, proskuneō) просто означава “обичай да падна пред човек и да целуна краката му, краищата на дрехата му, земята и т.н..,”⁶³⁰ и може да се използва не само за почит, дължима на Бога (или, греховно, на лъжлив бог), но също и за обичайната почит, дължима на по-висшия ранг (виж напр. употребата в Септуагинта в Битие 18:2; 19:1; 23:7, 12; 27:29; 33:3, 6-7; 37:7, 9-10; 42:6; 43:26, 28; 49:8). Беше напълно уместно Лот да се “поклони” пред ангелите, които го посетиха, а за синовете на Израел да се “поклонят” на Йосиф. Матей използва думата, за да опише почитта на роба към неговия господар (Матей 18:26), а св. Йоан я използва, за да запише Христовото обещание към верните филаделфийци, че юдеите ще бъдат принудени да “дойдат и да се поклонят [proskuneō]” в краката им (Откровение 3:9).

Ако по тази причина приемем, че св. Йоан не е предлагал божествено поклонение към ангела, а по-скоро почит към по-висш, отговорът на ангелът може да бъде разбран по-лесно. Честа тема в цялата книга Откровение е, че “всички Господни хора са пророци” (сравнете Числа 11:29). Всички са възнесени в присъствието на Господа, заемайки местата си в небесния Съвет около престола в Облака на Славата. Преди Петдесятница беше уместно хората да се покланят пред ангелите, но вече не е така. “Недей!” вика ангелът: Аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исус. Ангелът е на равно ниво със св. Йоан и останалите от християнската общност; затова той увещава св. Йоан да се поклони на Бога, да “пристъпи с дръзновение към престола на благодатта” (Евреи 4:16). Фактът, че братята на св. Йоан държат свидетелството за Исус, показва, че те са членове на Съвета, обитавани от Духа; защото свидетелството за Исус е Духът на пророчеството; Духът е навсякъде, където свидетелството за Исус е държано и прогласявано.

“Затова Босюе отбелязва със съвършено основание, ‘че ангелът отхвърля почитта, за да постави апостолското и пророческото служение наравно с това на ангелите.’ . . . Разубеждаването не се основава на съображението, че поклонението отнема от Божията слава, а на съображението, че то отнема от почитта на Йоан. Това е като да каже, иди право пред Бога с твоето поклонение, за да не принизяваш славното достойнство, с което си удостоен, и което носиш.”⁶³¹

Но кое е това в ангелските думи, което прави св. Йоан да се поклони при краката му? “Това са сведенията за причастието в тях. Ранната Църква освещавала причастието чрез голямо благодарение-молитва, което дало име на ритуала. Издигайки сърцата си към небето, те благославяли Бога за неговите могъщи дела на спасение, потвърждавайки своето истинско притежаване на Христос и истински превкусвайки насладата, която ще получат в Неговото тяло и кръв в тайнството. Победоносното възклицание преминава в молитва на благодарение в 19:1-8, но точно блаженството на ангела за пръв път дава ясно отнасяне към това благословено празненство, което се яде в Божието царство и което бива предвкусвано в Църквата. Св. Йоан пада да се поклони, и всеки посредник между него и Христос изчезва.”⁶³²
Божият Син излиза на война (19:11-21)
11 След това видях небето отворено, и ето бял кон, и Онзи, Който идеше на него, се наричаше Верен и Истинен, и съди и воюва праведно.
12 Очите Му бяха огнен пламък, на главата Му бяха много корони и носеше написано име, което никой не знаеше, а само Той;
13 и беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието Слово.
14 И небесните войски, облечени в бял и чист лен, следваха подир Него на бели коне.
15 Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите; и Той ще ги управлява с желязна тояга и ще стъпче лина на лютия гняв на Бога Всемогъщий.
16 И на дрехата и на бедрото Му имаше написано име: ЦАР НА ЦАРЕТЕ И ГОСПОД НА ГОСПОДАРИТЕ.
17 После видях един ангел, стоящ в слънцето; и, извиквайки със силен глас, каза на всичките птици, които летят посред небето: Дойдете, събирайте се за великата Божия вечеря,
18 за да ядете месата на царе и месата на хилядници, месата на юнаци и месата на коне и на онези, които яздят на тях, дори месата на всичките човеци, свободни и роби, малки и големи.
19 И видях звяра и земните царе и войските им събрани да воюват против яздещия на коня и против Неговото воинство.
20 И звярът биде уловен, и с него лъжепророка, който беше извършил пред него знаменията, с които измами онези, които бяха приели белега на звяра, и които се покланяха на неговия образ; те двамата бяха хвърлени живи в огненото езеро, което гори с жупел.
21 А останалите бяха избити с меча на яздещия на коня, с меча, който излизаше из устата Му. И всичките птици се наситиха от месата им.
11 Това открива последния раздел от седем видения, всяко от което започва с израза kai eidon, И видях (19:11, 17, 19; 20:1, 4, 11; 21:1). С откровението на Святото Причастие св. Йоан вижда, както не е виждал преди, небето отворено, и както отбелязва Фарър, “всеки посредник между него и Христос изчезва.” Поканата за Причастие с Христос е това, което отваря небето за Църквата и открива нейния Господ.

Св. Йоан вижда бял кон, символ на Христовата победа и господство (6:2; ср. 14:14). За правилното разбиране на този текст е важно да отбележим, че Седящият на коня е наречен Верен и Истинен: Христос язди за победа в своето качество като “верния и истинен Свидетел” (3:14), като “Божието слово” (19:13). Св. Йоан не описва Второто Идване в края на света. Той описва напредъка на Благовестието по света, световното прогласяване на посланието за спасение, което следва Първото Идване на Христос. Връзката с посланието към Лаодикия (3:14-22) е подсилена, когато разбираме, че тази част на пророчеството съдържа няколко прилики с Лаодикийското послание. Фарър казва: “Необоснованото самохвалство с настоящите притежания на Лаодикийския ангел в 3:17 се повтаря в самохвалството на града-Езавел в 18:7ff. И още щом св. Йоан е свършил с Езавел в 19:3, той дава на светиите чисти дрехи (19:8, 3:18) и ги кани на вечерята на Агнето (19:9; 3:20), и отваряйки небесните врати, открива Христос като Амин, Верният и Истинният (19:9-13; 3:14).”⁶³³