Изложение на Управителния съвет на Съюза на българските адвокати, адресирано допредседателя на Народното събрание, 30 октомври 1940 г. Правна книжнина

По изложените съображения Върховният административен съд - 5-членен състав,

РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Венелин Николов Гачев - адвокат от София, за отмяна на ал. 1 на чл. 33 от Наредба № 28 от 1995 г. на Министерството на правосъдието за функциите на служителите в помощните звена и канцелариите на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Иван Трендафилов

секретар: ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Наталия Марчева

/п/ Виолета Ковачева

/п/ Здравка Шуменска

/п/ Светлозара Анчева

И.Т.

по адм. дело № 5208 по описа за 2002 г. на Върховния административен съд - 5-членен състав

В решението се застъпва и становището, че преценката за правилността на обсъжданата алинея на чл. 33 от Наредба № 28 може да се прави само въз връзка със Закона за съдебната власт, а не и с оглед на други закони, защото юридическата основа за издаването на Наредба № 28 е Законът за съдебната власт, а не Законът за адвокатурата. Такова едно разбиране считам за неправилно и в несъответствие със самата разпоредбата на чл. 15 от Закона за нормативните актове. Във всички случаи актът по прилагането на даден закон следва да съответства както на разпоредбите на този закон, така и на Конституцията и на другите нормативни актове от по висока степен. Изпълнителната власт следва да действа законосъобразно във всички случаи и издаваните от нея подзаконови нормативни актове по прилагането на даден закон следва да съответстват както на разпоредбите на този закон, така и на Конституцията и на другите нормативни актове от по висока степен.

Предвид изложеното считам, че следва да бъде отменена разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Наредба № 28 на Министерството на правосъдието като противоречаща на разпоредбата на чл. 12 от Закона за адвокатурата.

СЪДИЯ:

РЕШЕНИЕ
№ 5445

София, 03.06.2003
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България - Петчленен състав, в съдебно заседание на единадесети април две хиляди и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Стоева

ЧЛЕНОВЕ: Цветана Сурлекова, Таня Радкова, Галина Карагьозова, Диана Гърбатова

при секретар Магдалена Михайлова и с участието на прокурора изслуша докладваното от съдията Таня Радкова

по адм. дело № 10148 / 2002.
Производството е по чл. 23 във връзка с чл. 5, т.1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС).

Образувано е по жалба на адвокат Никола Христов Гунчев, от гр. Балчик, срещу разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и чл. 35, ал. 3 от Наредба 28 за функциите на служителите в помощните звена и канцелариите на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища (Наредбата). Претендира отмяна на цитираните разпоредби като противоречащи на нормата на чл. 12 от Закона за адвокатурата (ЗА).

Ответникът по жалба- министърът на правосъдието чрез своя представител оспорва жалба и счита същата за неоснователна.

Заинтересованата по делото страна Висш адвокатски съвет, гр. София чрез председателя и неговия пълномощник застъпват становище за основателност на жалбата.

За да се произнесе по жалбата, Върховният административен съд, петчленен състав, съобрази следното:

Жалбата като насочена срещу разпоредби на подзаконов нормативен акт е процесуално допустима: Нормативният акт има неограничен кръг адресати и всеки адресат-физическо и юридическо лице, както и всякакви други сдружения на граждани - със стопанска цел, с идеална цел, синдикални организации и други, независимо от предмета на дейността им, имат интерес от обжалването му. В случаите, когато предмет на съдебен контрол за законосъобразност е подзаконов нормативен административен акт, правният интерес се презюмира за всеки, тъй като всеки може да е засегнат от противоречащ на закона подзаконов нормативен акт. В този смисъл за всеки е налице правен интерес от отмяната на такъв акт, поради което доказването на пряк и личен интерес не е необходимо. Обжалването на нормативен акт не е обвързано и със срок, поради което без значение времето на депозиране на такава жалба, същата е процесуално допустима.

По съществото на жалбата:

Разпоредбата на чл. 12 ЗА постановява, че адвокатът има свободен достъп и може да прави справки по делата, да иска преписи от книжата и да получава сведения с предимство в съда, юрисдикциите, органите на предварителното производство, административните и други служби в страната и навсякъде, където е необходимо, след като удостовери качеството си на адвокат. Според чл. 33, ал. 1 от Наредбата делата с изключение на фирмените се дават за справки само на страните и на техните представители, а според чл. 35, ал. 3 неучастващите по делото лица могат да получат преписи, извлечения и удостоверения, след като удостоверят, че са им нужни по друго дело или пред друго учреждение, предприятие или организация.

В жалбата са развити следните доводи: Разпоредбата на чл. 12 ЗА дава право на всички адвокати без ограничение на свободен достъп до всички дела във всеки един български съд, както и право същите да искат и да получават преписи от съдебните книжа, и то с предимство. В унисон с тази норма всеки адвокат може реално да осъществи това свое право по всяко конкретно дело, след като удостовери качеството си на адвокат с адвокатска карта. Последното е достатъчно условие адвокатът да направи справка или да поиска и получи препис от документ по всяко дело по свой избор. Законът за адвокатурата не изисква адвокатът да представя доказателства било че е страна по конкретно съдебно дело, било че е пълномощник на някоя от страните по делото, било че има правен интерес от исканата справка или препис по съответното дело. В разрез с нормата на чл. 12 ЗА разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Наредбата по недопустим начин ограничава дадени със закон права на всяко лице, притежаващо качеството на адвокат, тъй като с изключение на фирмените дела останалите се дават за справки само на страните и техните пълномощници. Разпоредбата пък на чл. 35, ал. 3 от Наредбата не прави разлика дали неучастващото в делото лице, желаещо да получи препис , е адвокат или не е и поставя допълнително условие, което липсва в чл. 12 ЗА, а именно: адвокатът да удостовери, че искания препис му е нужен.

В хода по същество заинтересованата страна претендира, че е налице смислово противоречие между закон и подзаконов нормативен акт, произтичащо от разграничението адвокат и адвокат- процесуален представител. Иска се от съда да констатира това смислово противоречие, което да бъде преценено като достатъчно основание за отмяна на подзаконовите нормативни текстове. Изтъква се и, че фактически във Върховния административен съд достъпът до делата е възможен за всеки адвокат.

При гореописаните твърдения на жалбоподателя и заинтересованата страна предметът на настоящия съдебен спор се очертава като преценка за материална законосъобразност на атакуваните подзаконови нормативни разпоредби с оглед евентуалното им противоречие с материалноправни разпоредби на нормативен акт от по-висша степен. Извън въведените твърдения настоящият съдебен състав намира, че атакуваният в отделни части подзаконов нормативен акт е валиден такъв като издаден от компетентен орган в пределите на законовото му делегиране- чл. 188 , ал. 3 от Закона за съдебната власт във връзка с пар. 98 на ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ЗСВ). Наредбата като подзаконов нормативен акт е съобразена с разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), тъй като е издадена за прилагане на отделно подразделение на ЗСВ и третира въпроси, имащи първична уредба в закона- глава петнадесета “администрация на органите съдебната власт”.

Съгласно чл. 15 ЗНА нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Това изискване следва да е налице за всеки подзаконов нормативен акт, включително и за акта по прилагането на отделен закон. Осъществяваната от правораздавателните органи правоприлагаща дейност налага необходимостта от преценка за наличието или не на такова съответствие. При тази дейност съдът като правораздавателен орган следва да изясни вложената нормотворческата воля, тоест чрез тълкуване да установи точния смисъл на правната норма. Всъщност основното отправено до съда искане е за “смислово” тълкуване на текстовете на закона и оспорваните разпоредби на подзаконовия нормативен акт с цел установяване наличието или липсата на противоречие.

В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав намира, че следва да изясни смисъла на цитираните законова и подзаконови норми чрез средствата на функционалното (логическо) тълкуване. За това разпоредбата на чл. 12 ЗА следва да се разгледа с оглед връзката й с останалите разпоредби на законовия нормативен акт, във връзка с други нормативни актове и във връзка с предходни норми. За да прецени истинския смисъл на разпоредбата на чл. 12 ЗА настоящият съдебен състав съобрази следното:

Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗА упражняването на адвокатската професия е конституционна дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Според чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България адвокатурата подпомага гражданите и юридическите лица при защита на техните права и законни интереси. Разпоредбата на чл. 8 ЗА определя рамката на основните функции и дейности, които може да извършва адвокатът. В различните й проявни форми дейността на адвоката законодателно е формулирана като защита на правата и законните интереси на неговите “доверители и подзащитни”, а ако се извършва пред съда тази дейност е определена като “представляване и защитаване на доверителите и подзащитните”. За извършената като адвокат дейност, (в различните й прояви, визирани в чл. 8 ЗА), за положения труд, според чл. 32, ал. 1 ЗА адвокатът получава възнаграждение, което се определя въз основа на сключен писмен договор с клиента. Правото на адвокатска защита на гражданите е основно конституционно право за всеки гражданин, регламентирано в разпоредбата на чл. 56 от Конституцията на Република България. Основният, съществен елемент от правото на защита е правото на гражданите да защитават правата си чрез използването помощта на квалифицирано лице защитник- адвокат. Единствено от волята на гражданина зависи дали да се възползва от това си конституционно право и да възложи защитата си на адвокат. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи- чл. 6, т. 3, б “с” и Международният пакт за граждански и политически права -чл. 14, т. 3, б. “d”, ратифицирани от България и станали част от вътрешното й право постановяват, че всяко лице, обвинено в извършване на престъпление има право да се защитава лично или чрез адвокат по свой избор. Цитираните разпоредби регламентират дейността на адвоката като дейност по защита и оказване на правно съдействие на конкретен правен субект- клиент. Адвокатът може да извършва защитата на права и законни интереси на определено лице само доколкото е избран от същото, доколкото е натоварен с доверието му по волята и преценката на последния. Само по този начин адвокатът може да замести правнорелевантата воля на своя доверител или подзащитен и да упражни негови права. Безспорно е, че наличието на образувано съдебно дело предполага конкретни правни субекти, упражняващи или защитаващи свои права като страни. По тяхна воля и преценка тези права могат да бъдат упражнени от тяхно име от адвокат. Неговата роля е възможна само и единствено в качеството му на представител. Представителната власт трябва да бъде доказана от представителя, за да бъде допуснат до делото. Какъв ще е обемът на представителната власт на адвоката зависи от представлявания. Условията за това зависят от сключения между адвокат и клиент договор.

В исторически план разпоредбата на чл. 35, ал. 1 от УКАЗ № 1842 за адвокатурата постановява, че адвокатът може да се явява пред съдилищата в страната, както и да прави справки във връзка с делата на своите клиенти, а чл. 46, ал. 1 от Правилника за организацията на работата на районните, окръжните и военните съдилища гласи, че делата се дават за справки само на страните и на техните защитници и повереници. Установяването корените на законовата и подзаконовите правни норми допринася за изясняване на техния истински смисъл. Последният може да бъде обобщен по следния начин: ролята на адвоката в едно дело е само и единствено в качеството му на представляващ неговите доверители или подзащитни. Аргумент за такава трактовка е и разпоредбата на чл. 22 ЗА, според която адвокатът не може да представлява или да защитава едновременно и двете страни по делото, както и да приема едно и също дело от едната и от другата страна последователно, освен когато те нямат противоречиви интереси и са дали своето съгласие. Той не може да представлява или да защитава една от страните и тогава, когато по същото дело е давал съвети на другата страна. Разпоредбата свързва неразвивно всяко едно съдебно дело с конкретна страна (страни) и обвързва дейността на адвоката с действията на конкретна страна. Даването на всяко дело за справка на всеки един адвокат би нарушило посочената неразривна връзка и визираната в чл. 22 ЗА забрана.

В светлината на изложеното свободният достъп на адвоката до делата след удостоверяване качеството му на адвокат, разпореден в чл. 12 ЗА, следва да се разбира в смисъла пълен достъп до делото на адвоката- представител на страна. Логически погледнато, без представителна власт адвокатът не би могъл да осъществява конституционно установената му дейност, която е само такава за защита и съдействие. Защита и съдействие, както се изтъкна и по-горе, се дължи на конкретен правен субект. При липсата на конкретен правен субект, нуждаещ се от защита и съдействие, правна помощ или съвет, дейността на адвоката се явява безпредметна. Тя винаги е детерминирана от волята на друго, конкретно лице. Ролята на адвоката по конкретно дело е съобразно определените му от друг правен субект рамки на дейност по защита и съдействие. Степента на достъп до делото на адвоката е в зависимост от желанието на представлявания. На адвоката се дължи възнаграждение съгласно чл. 6, т. 3 от НАРЕДБА № 1 от 1999 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за проучване на дело с даване мнение по него, а съгласно чл. 32 ЗА, правно основание за издаване на цитираната Наредба, възнаграждението, като вече се посочи, се определя въз основа на писмен договор между адвоката и клиента. Представителната власт на адвоката по волята на клиента може да е обща и да се отнася до неограничен кръг дела и да обхваща всички процесуални действия, да се отнася до конкретно дело или конкретни процесуални действия. Във всички тези случаи адвокатът замества страната, но не я измества сама и лично да извършва тези действия, което сочи, че адвокатът по което и да е дело не може да има повече права от страната, още по- малко достъп до дела, по които не е представител.

В подкрепа на изтъкнатото е и разпоредбата на чл. 3.2.1. от Наредбата за правила за упражняване на адвокатската професия и професионална отговорност, издадена от Висшия адвокатски съвет, която гласи, че адвокатът действа само ако има мандат от своя клиент или е упълномощен от друг адвокат, представляващ клиента. Въпреки че тази Наредба няма характера на подзаконов нормативен акт, адвокатите следва да действат в съответствие с техните професионални правила, установени в правилниците им за поведение, изготвени от адвокатските колегии или други сдружения на адвокати или от законодателството, така както е постановено в Препоръката на комитета на министрите към държавите-членки на Съвета на Европа относно свободата на адвокатската професия, приета на среща на 25.10.2000 година. В тази препоръка е подчертано, че присъщата роля на адвоката е защита правата на лицата, а адвокат е лице, квалифицирано и оправомощено според националното законодателство да пледира и да действа от името на своите клиенти, да практикува правото, да се явява пред съдилищата и да съветва и представлява своите клиенти по правни въпроси. Неразривната връзка между адвокат -клиент и определянето на адвоката като представител е основен мотив в цитираната Препоръка.

При тези съображения с оглед разкрития смисъл на законовата норма достъпът на адвоката до делата не е ограничен с нормативна разпоредба от по-нисша степен, тъй обемът на достъп е зависим от друг правен субект. При същите аргументи ако не е представляващ, адвокатът е неучастващо по делото лице и за да получи препис, извлечение или удостоверение, следва да удостовери нуждата му по друго дело или учреждение, така както изисква атакуваният текст на чл. 35, ал. 3 от Наредбата.

Настоящият съдебен състав счита, че и от гледна точка на буквалното, граматическо тълкуване, не е налице претендираното “смислово “ противоречие. Формулировката на чл. 33, ал. 1 от Наредбата “делата се дават за справки само на” има пред вид пълен физически достъп до всички книжа и документи, съдържащи се в конкретно дело. Употребеният в чл. 12 ЗА израз “адвокатът може да прави справки по делата” е в смисъл да бъде информиран от съответния служител в различните служби съобразно въведената книговодната система. Пълен достъп и получаване на дело за справка от адвоката е възможно само за дело на неговия клиент и в тази насока е и разпоредбата на чл. 33, ал 2 от Наредбата, постановяваща, че справки по делата се дават веднага.

Вторият аспект за недопустимост на физическо боравене с всяко дело от адвокат без представителна власт са материално и процесуалноправните разпоредби в други законови актове. На първо място и разпоредби на ГПК (чл.105) и на НПК (чл. 262) и отричат публичност на провеждания процес, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на нравствеността, може да се окаже вредно за обществения интерес , както и за да се предотврати разгласяването на факти от интимния живот на страните. В тези случаи законът посочва лицата, които могат да присъстват в съдебно заседание. Не може да се приеме, че и други лица извън кръга на допуснатите в съдебно заседание при закрити врати, имат достъп до книжата от делото, материализиращи горепосочените обстоятелства. Правото на информация по Конституция не е неограничено, а свободното боравене с всяко дело от всеки адвокат без представителна власт безспорно би застрашило други, изрично конституционно прогласени и конституционно защитени ценности. Такива са националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, защитата на личния живот. Въведените конституционни ограничения на правото на информация, която би могла да се почерпи от неучастващи в конкретно дело лица, се свързват със задължението за зачитане на чужди права и доброто име на други граждани. В определени случаи достъпът до информация, съдържаща се в съдебно дело е законодателно ограничен- делата, съдържащи класифицирана информация. В други случаи ограничението се налага от конкретни причини и обстоятелства- дела, свързани с брачни спорове, настойничество, осиновяване. Немислимо е трето, неучастващо в процеса по дело за осиновяване лице, да има свободен достъп до документи по делото, съдържащи обстоятелства от личен и семеен характер и третирани от закона като защитена лична тайна. Нарушаването й е квалифицирано като престъпление и е скрепено и със санкцията на държавното преследване - чл. 145, ал. 2 НК.

Посочените примери не са изчерпателни, но са достатъчен аргумент за законосъобразността на текстовете на чл. 33, ал. 1 и чл. 35, ал. 3 от Наредбата и за съответствието му на по-висши законови, включително и конституционни норми. Тези примери пък допринасят за разкриването на точния, описан по-горе смисъл на нормата на чл. 12 ЗА. Следва да се изтъкне и, че всяко съдебно дело, касаещо конкретно лице, съдържа или може да съдържа лични за него данни по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за защита на личните данни, достъпът до които е само съобразно разпоредбите на цитирания закон. Законът е приет в изпълнение на задължението на Република България по чл. 4 от ратифицираната Конвенция № 108 на на Съвета на Европа за защита на лицата при автоматизираната обработка на лични данни да регламентира основните принципи за обработката на лични данни, правото на защита и достъп до личнни данни в съответствие с международни актове. Последните, ако са ратифицирани, имат примат над противоречаща им норми от вътрешното законодателство. Такава би се явила нормата на чл. 12 ЗА, но само в хипотезата на разбирания от жалбоподателя и заинтересованата страна смисъл.

Наименованието на Наредба 28 сочи конкретно приложното й поле и нейните разпоредби не са приложими спрямо Върховния административен и Върховния касационен съд, поради което твърдението за несъобразяване на оспорените подзаконови текстове от Върховния административен съд е ирелевантно. Изградената от Върховния административен съд информационна система осигурява достъп и от разстояние, но само до определени съдебни актове, но не и до всички съдържащи се в делата книжа и документи. В този смисъл пълен достъп за всеки до всички дела във Върховния административен съд не е допускан, поради което твърдението за наличие на такъв е и неоснователно.

Воден от горното, Върховният административен съд, петчленен състав,