Житейски разказ на хюсмен кокоев, С. Ябланово, 07. 10. 2010 Г

Баща ми беше овчар. Той е бил дете преди колективизацията. Баща ми е 35-ти набор. Той е нямал земя 57-ма година. Дядо ми е имал 100-на дка земя, но след колективизацията съм и я отнели. Аз също помня овцете на дядо, конете, 7 коне имаше, крави, дето ни ги ‘земаха от ТКЗС-то. Тогава като насън помня. Бях дете тогава, но помня горе-долу какво беше. Майка ми беше полевъдна работничка. Ходеше да копае, тютюн отглеждахме, хмел имаше в селото, на хмел ходеше като полевъдна работничка, сезонна работничка в АПК-то.

После като след казармата тука почнах като нередовен учител. Тогаз хора със средно образование имаше възможност да работим, децата бяха много тука. Колективът беше голям – имаше 70-80 души учители. Тогава от цяла България имаше учители, а на хора като мене със средно образование имаше тогава възможност да работят като нередовни, неправоспособни учители. Почнах тука след казармата. После записах във Висшия селскостопански институт в с. Коларово, в Пловдив агрономство. Там завърших специалност полевъдство и същевременно факултативно завърших към Пловдивския университет, факултативно за учител по всички селскостопански дисциплини в средните училища. Имам такава диплома. Земеделие, растениевъдство, животновъдство, всички селскостопански дисциплини. Нередовен учител по всички селскостопански дисциплини.

След това още като завърших ме направиха агроном за малко време. 81-ва година завърших аз. Аз задочно учих. Нередовен учител. После 79-та година отидох в Комсомола да работя. Две години в Комсомола в Котел като секретар на общоселския комитет на комсомола. Щатна работа беше. Две години и половина бях там. После като се дипломирах. 81-ва като завърших пак работих известно време в Комсомола, но 82-ра май месец ме пратиха в фабрика като агроном. 5-6 месеца бях агроном. После понеже бях единствен агроном… Водехме се селскостопанска бригада с. Ябланово с две села Ябланово и Малко село, селскостопанска бригада към АПК Котел се водехме. След пет месеца ме издигнаха като указател на бригадата, директор един вид, ръководител на бригадата. Имахме много работници, много служители. Тогава в бригадата работеха населението на Ябланово, на Малко село, имаше тютюноработници от Кърджали. Абе много работа и много работници имахме.

Приеха ме партиен член ‘80-та година на 29-ти февруари. До 15 януари ’87-ма. ’87-ма заради обрязването на сина ми… ’80та година, 29-ти февруари, много добре си спомням, ме приеха партиен член. Щото тогава нямаше как. Образованите хора трябваше да бъдат. Правилата бяха такива. В селото имаше териториална партийна организация, имаше партийна организация към училището, към АПК имаше партийна организация, към РПК имаше партийна организация в селото и в АПК долу горе имаше 25-30 партийни членове. В териториалната организация мисля, че бяха повече. Ама сега не помня… Териториалната организация и пенсионери и млади, да речем работят като шофьори рейсаджии в ТАК Котел и тука нали са членове и така. В АПК бяха 25-30 човека онези години.

И после ме направиха, нали казах, ръководител на бригадата. Председател се водих, бригаден ръководител се водих, с течение на времето се променяше… Ръководител, председател, директор ме водеха едно време, бригаден ръководител ме водеха, главен специалист едно време и т.н., но десет години работих в АПК. Едно време като ме наказаха за обрязването на сина ми ме понижиха, направиха ме пак нещо като агроном, главен специалист. От Котел доведоха един Павлов за кратко, за наказание, защото съм допуснал обрязването на сина ми. То беше ’86-87-ма година.

Ожених се ’76-та година септември месец. Дъщеря ми се роди 25 декември ’78-ма, синът ми се роди на 2 май ’82-ра година. И тогава давахме пример уж. Тогава беше задължително отглеждането на тютюн и ние като млади хора като селскостопански (не се разбира) и ръководител на бригадата отглеждахме тютюн с малките деца поне декар декар и половина.

По отношение на религията времената по онова време бяха такива. Никой не посещаваше джамия. Аз в това отношение не съм много подготвен и не съм много информиран, защото онез години имаше партийна учебна година. И тогаз имаше брошурки, които се отпускаха от горе и бяха задължителни за разглеждане. И не съм много запознат с религиозния живот на хората тогава. Тогава… кат че ли… имаше натиск, аз така си мисля. Бях млад, много много…, занимавах се с работата си, със задълженията си като ръководител, гледах да има работа за хората, да печелят хората добре, да има работа за всички, да имат стаж, да си изпълняваме плановете, да преизпълняваме плановете, това най-много ме интересуваше тогава и с това се занимавах. Много много, нали, религиозният живот на хората не ме интересуваше.

Най-доволни хората тогава ( по време на социализма)… За всички имаше работа, макар и малко да се получаваше това задоволяваше хората. Тогаз нямаше коли. Някои хора имаха мотоциклети, „Балкан”-чета, е такива, никой нямаше. Коли тогава нямаше в селото. Първият частен автомобил в село имаше Хасан Халилов Каралиев ще е сигурно и магазинера Али Мимишев. Той имаше една Нишава, а този човек имаше един Москвич. Аз тях ги помня като първите коли. Говорим за 60-те години. До тогава някои хора, имало е тука много български семейства, така съм чувал от по-възрастните, че те са имали някои Явички, някои мотопеди, велосипеди, така нататък. Първите хора, нали, българските семейства някои от тях са си купили велосипеди и това било сензация в село. Младите, децата са гонели… Иван, Драган там, Али, Мехмед как се вози на колело и те са тичали подире. Това съм чувал от по-възрастните, от майка ми, от дядо ми, така нататък.

Аз мисля, че животът (до Възродителния процес) беше, тогава беше по-спокоен животът. Аз поне така мисля. Имаше работа за всички. Хората се чудеха… всяка събота и неделя отиваха, излизаха, колеха курбани. Не на тюрбетата тогава ами където има някоя по-хубава сянка, там колеха курбани, палеха свещи и се веселяха. Със сазовете, с тамбурите. Пак не мога да кажа религиозни моменти. Четяха се някакви молитви по време на ядене и след официалната трапеза се четяха няколко молитви, но аз не ги разбирам тия неща и не мога… Не се преследваше това. Аз поне така съм запомнил. Не по тюрбетата, където има някоя по-дебела сянка. И където има вода. Да речем някои построил чешма в памет на баща си, в памет на дядо си. Този род, да речем, отива на тяхната чешма. Аз така съм запомнил за тези излизания на курбани или колене на курбани.

И после януари месец дойде. Една сутрин ми се обади по телефона кметът. Аз съм стриктен, много обичам да спазвам работното време туй онуй. И съм на работното си място. Вика: „Ела те тука с Мусов – те имаха тогава кола, един бригадир на трактор, там на бригада беше бригадир – вика – ела те с Хасан Мусов при мене.” И ние дойдохме при него. Викам: „К’во става бе,Нухоглу, кмете?” „Абе ти знаеш ли – вика – тука през прозореца ‘зимали архива на кметството туй онуй? Виждаш ли – вика – че ще стане нещо.” Викам: „Що говориш така? Как ще стане нещо?” „Айде – вика да отидем до съседното село.” Викам: „Да отидем.” И на мен, ФГФ-то (голяма машина, която мели слама) там, сламата дето мелим за животните, за телетата, за кравите давахме смляна слама, с фураж давахме на животните. Имахме нужда от една част там за ФГФ-то. Викам: „Добре бе, ем ще питаме колегите в селото дали нямат такава част за нашто ФГФ.” Отидохме с Мусов с неговата кола. Фиат имаше той. Тримата отиваме в Малко село. Там кметица беше Недялка Енева. И той пита, като колеги нали кмет, и пита тяхната кметица. Тя българка. В Малко село няма българи. Тя беше учителка в началото после ся я издигнали за кмет, тогаз знаете как ставаха. Предложеният за кмет става кмет, няма алтернатива. И тя беше кметица там. Той говори с нея. И тя казала: „Да и от нас ‘земаха архивата, но от мене ‘земаха, не през прозореца да разбиват прозорец или врата. Да, аз дадох архива на Малко село.” Отиваме във Филаретово там продължихме.

(За какво им е трябвал регистърът) Не знам. Това не мога да си обясня. После продължихме към Филаретово. Филаретово също, там Гергина беше кметица на Филаретово. Тя е от Тича жената. Тя беше кметица, той говори и с нея и от там са взимали орахива. Ама пак от нея са ги взимали. Не през прозореца да разбиват прозореца да влязат и да вземат. И много интересно вика: „Защо така в Ябланово са постъпили, защо през прозореца са влези и са взимали архива, регистрите на Ябланово, много интересно.“

От там продължихме към Соколарци при колегата. Като мене колегата в не се разбира. Аз отговарях за Ябланово и Малко село, а пък той отговаряше за Филаретово, за Топузово и за Соколарци. Той имаше там овцеферма. Заедно със зоотехника от Котел и ветеринарния техник са отишли при агнетата, там имаше овцеферма тогава и агниха се овцете и те са отишли там да видят какво е положението при овцете в овцефермата, овчарето, агнева кампания. Отидохме там в Соколарци. Кметът беше бате Осман. Той сега е учител. И влязохме при него, поговорихме си малко така с него и от там са взели регистрите. Ама те са малки селца, с малко население. Наш‘то село тогаз беше много голямо 5-6 хиляди души население имахме. Сега сме по-малко разбира се. Не знам защо за взимали и техните регистри, архива, всичко.

Те на 17-те взимат архива и ние на 17-ти рано сутринта, 7,8,9 часа отидохме, върнахме се някъде към 10-10.30 и хората вече... Никога до тогава не бях виждал толкова много народ на центъра на селото, по улицата главната и така нататък. Хората са в стрес, напрежение, еуфория, страх така и всеки на улицата. Предимно мъже. После на 18-ти вечерта те дойдоха 50-60 души до бензиностанцията където е сега и от там се върнаха. Не можаха да продължат до кметството и се върнаха. Хората не ги допуснаха да продължат. И се върнаха. На следващата вечер 18-ти, 19-ти хората бяха по цяла вечер навън, палеха огньове на площада. Всички хора на центъра на селото от страх. Тогаз вече имаше хора от съседните села. Тогава вече беше ясно, че ще сменят имената. Бай Федал не чуваше добре и аз изпратих пазача да го извика, къщата му е до АПК-то. Викам обади се на бай Федал, щото пак ще стане нещо. Тука прескачаме доста моменти. Не е вечер вече, беше дошъл един от София, отишъл в министерството припознат човек. Казали са му, че не може да стане такова нещо, дали са му там една бланка за молба, че сме турци и че не знам си какво, кои членове имаме си правото да си носим имената и така нататък. Той слезе в 11.30 от рейс. Той почина тоя човек. Ибрям Дюдюл той... имахме в АПК-то стикостил, на стикостила той размножи тия молби същата вечер. Но молбите, бланките ги донесе един друг човек – Ибрям Байли. Той почина в Турция. И цяла нощ молби се писаха. Тръгнаха с коли в София да занесат тия молби да не се сменят имената и така нататък. Но някъде към три часа след полунощ, ние бяхме будни с кмета, бай Федал беше се предал, ние бяхме Вели Федалов, Ашиков, Берберов през цялото време бяхме заедно тия 6 човека. Страх ни беше, хем ни беше страх, хем то тогаз човек забравя всичко, ставаш един друг. Ни от смърта те е страх, ни от това, че ще те изгонят от работа, абе просто все едно, че иде край на света.

Дедето, хората които са религиозни, които вярват, Нухов кмета покани тогава дедето. Той не беше официален деде, официален деде нямахме. Баща му е бил деде на хората, които вярват и са ходили нали да се кланят, там да се молят, да четат молитви. Такива хора също имаше, аз не бях в този кръг хора. И неговият син Хасан син на дедето. В Турция е, жив е, той е наш набор. Кмета го покани да говоти пред хората и той каза, че хората трябва да са внимателни, да не се предприемат действия неприлични и така нататък. Той се качи на една бала слама и пред кметството говори на хората, щото искаха хората да го чуят какво ще каже – възможно ли е, турци ли сме, не сме ли, какви сме, те са имали някакъв документ, който цитира някакъв документ от Хоросан ли, от къде не знам, който казва, че ние не сме някогашни християни и прекръстени и така нататъка. Той също направи там едно изказване 5-10 минути може би. Това е. Аз това съм запомнил. Това знам за ролята на сина на дедето. А не самият деде.

Сега, според мене не е имало (официален деде), нямаше според мене, но възрастните хора май са ходили при него за някакви обряди. (Имало ли е джем) Сега аз не мога да кажа, но изглежда е имало някои хора, които са ходили. Аз отидох след като ни възстановиха имената. Една вечер отидох в къщата, където... хората знаеха къщата като джем-или. Но това беше следкато вече ни върнаха имената. В къщата на дедето. Дървена къща, историческа може да се каже, стара къща над 100-150 години може би. После сина им като отиде в Турция друг се представи за деде. Не знам дали са род този, който беше, този който съм ходил аз една вечер там по религиозните обряди и ходил съм една вечер. Тогаз имаше много хора. Над сто двойки може би... Имаше един такъв обряд... След ’89-та когато вече ни върнаха имената. Аз поне не знаех. (дали е имало деде по време на Възродителния процес)Тука вече може по-информирани и по да знаят хора. Ми той дедето скоро дойде. Чувам че има (наследственост) ама не съм вещ.

19-ти януари вече сутринта рано дойдоха много БТР-и танкове, ние излязохме на края на селото с тия хора. Бай Федал го поканихме, той дойде с нас, всички хора бяхме там на входа на селото. Там хората, имаше жени, които са направили, аз помислих за истински, бебенца-кукли са направили, слагаме под веригите на БТР-ите танковете. Отпред бяха някои официални такива хора, полицайте туй онуй. И казаха, че минават от тука, че имали по план някакви обучения туй онуй и минават случайно през селото, хората не им повярваха. После така стана, че извикаха кмета на разговор и бай Федал. Кмета го качиха на първия БТР. През това време други три минаха през, от задните. Първият БТР беше с кмета. Качиха го кмета не вътре в туй, а беше се изправил на самия танк отгоре и някой го държеше там от хората в това средство превозно. През това време от задните 3-4 ли беше, три машини направиха десен така, излязоха през нивите на хората и отидоха вече, продължиха към центъра. И вече нямаше как, кметът качен на БТР-а и той продължи, вика: „Ще продължим разговорите в кметството. Заповядайте.“ Тогава вече се разтичаха хората, коли на пожарната пръскаха хората с вода и с пясък, чакъл имаше в това... не знам какво имаше. И нас хубаво ни оплискаха с вода. Кой се пръсна, кой не, дойдохме тука на центъра на селото. Тука те военните едни антени издигнаха, цялото село беше вече блокирано. Много войници много нещо, имаше и едни войничета от пазарджишко от сержантското училище, милиционерското. И след туй вече се поуспокоиха малко нещата. Същият ден почнаха да ни сменят имената тука в училище. Не в кметството, в училище стаите се ползваха за смяната на имената. Имаше комисия от Котел.

Всички водят – мъже, жени, не викаха децата само. Те имаха някаква подготовка предварителна, щото бланките бяха готови, размножени бланки, заявления. Имаха именници. Обикновено наште хора избираха Алден, Малден нещо подобно така. Но тогаз се писаха па после те пак са ги сменили по тяхно усмотрение. Имаше трима братя да речем Халил, Хасан и Хаакиф нещо такова и тримата братя са Христо. Така и останаха до смяната после, до връщането на имената обратно. И тримата братя Христо. Много интересно. Дано да не се повтори. Мойта фамилия е Кокоеви Колеви ни направиха. Сега всичко, което говорим ний, е субективно. Но това е от мойта гледна точка, не казвам, че всичко 100% може да се приеме да е истина. Берберов по-късно го прибраха. На 23-ти прибраха кмета. Кмета беше до 23-ти, на 23-ти го прибраха, 23-ти януари. Тогава (между 19-ти и 23-ти януари) пълно е в селото с полицаи, с войници, всичко беше пълно навсякъде, антените изпънати. А то на 19-ти, на един ден май стана смяната на имената, на самия ден. Организирано, много хора. Тогаз вече всичко се успокои един вид. От страх, щото навсякъде виждаш как ходят войници въоръжени, дори не по двойки ми по 6-7 човека ходят, БТР-ите обикалят. Беше всичко блокирано.

И прибраха вече хората. Без причина, без нищо. Чуваш прибрали са еди кой си, после чуваш прибрали са други, еди кой си са го набили яко в кметстово, просто страх голям, страх голям. Мене ме разпитваха. Първият ми разпит беше на 1-ви февруари мисля, че беше. 5-6 часа в Сливен. Не бях арестуван, с призовка бях. Тогаз всеки го викат всеки ден някъде. Три пъти ме разпитаха. И аз казах това, което казах сега на вас. Бай Федал не го криеше човека, казваше: „Аз съм човекът с най-голям авторитет.“ Мене ме питаха за бай Федал, казах туй, което ми е казал нали човекъ, че е с голям авторитет, нали да не излизаме пред танковете. Питаха ме за кмета и, с един техник имаше тогава, дали са роднини. Аз ко съм правил през това време. За тази обиколка по селата обясних – от страх сме ходили, от незнание защо листите са взети, как е по другите кметства, за туй сме ходили. Това съм обяснявал. И не съм попаднал в затвора, аз така си обяснявам, защото кмета го прибраха, сигурно мойта информация и неговата сигурно се покриваха. Щото него го прибраха на 23-ти. До тогава пак няколко дни можехме да се видим да се срещнем. Абе като нямаше някакви фалове ли да кажа, издънки ли да кажа, нито с овцефермата, ни в кравефермата, нито някакъв друг инцидент нямаше, кметът вече като един вид стопанин на селото и на населението него го прибраха. Мен не ме прибраха. После имаше дело, явих се като свидетел на делото и там повторих това, което съм писал в обясненията си по памет нали. И така.

Но някои наши съселяни, приятели отидоха в затворите. Мойто семейство със страх. Синът ми беше три годишен. Аз казах на мойто семейство: Сигурно и мен ще ме приберат. Ходих винаги облечен да си лягам с 2,3,4,5 потника. Никога не съм ползвал наполеонки – 3-4 наполеонки, дебело облечен. Викам всеки момент мога да изчезна. Да знаете, че ако изчезна... Тука чуваш, че със жена, без жена изчезват безследно, прибират ги. Наши приятели, съселяни, нищо не знаеш за човека какво се е провинил, но изчезват, не знаеш къде. Хората в неведение, страх ги е да разговарят с когото и да е ако има трети човек. На четири очи предпочитаха хората да си говорят тогава, за да няма свидетели, доказателства, как да кажа. Всеки го е страх да говори с роднината си, с приятеля си, с най-близкия си. Мълчиш, работиш, предпочиташ да мълчиш отколкото да вземеш отношение, да изкажеш мнение.

Много от хората бяха изгонени от партийната организация – такива, които са допуснали обрязване на децата си, бяха освободени. Ибрям Дюдюла, нашият счетоводител беше тогава, аз не присъствах на това събрание, там той е казал нещо и са го…той напуснал тогаз това събрание. БКП-то цареше страх.Мене ‘87-ма ме изключиха, 15 януари ’87-ма заради обрязването на сина ми. Това показаха като причина за изключването ми и аз с радост го приех, щото тогава да те изключат от партията за такова провинение, хората вече ти казват: „Браво!” Ставаш един вид герой в очите на хората зарад обрязването са ма изгонили от работа, са ма освободили от работа, са ма изгонили от партията. Така стояха тогава нещата. Агроном (бях) известно време. После като се успокоиха нещата пак ме върнаха ’89-та пак бригаден ръководител пак до ’92-ра.

Тука такива големи събития като в Делиормана нямаше моето село. Някои хора са ходили във Върбица са присъствали на подобни мероприятия тука във Върбица. Там е имало. Самото изселване, каквото си спомням, обезлюдя селото ’89-та, всичко беше нащрек, всички хора бяха готови да заминават, но не се знаеше къде се отива. Тогава за съседката Турция само лоши неща знаехме. Нямахме си представа къде се намира, как изглежда. Хората заминаваха плачейки, хем от радост, че заминават, че се махат от тука, хем пък от страх – не се знае къде се отива. Моят багаж също беше опакован. Но имаше тогава един партиен функционер в Бургас, той беше от Тича… Някои хора ги пращаха, даваха им два часа срок, три часа срок. Така замина и кметът. Просто не знам как, но казваха им да заминават по-скоро. А други, имаше някакъв ред. За мене каза този тиченеца, беше един нисичък човек, партиен в Бургас, не си спомням сега как се казваше. Дойде, дори не ме познава, на едно събрание в АПК-то, каза: „Кокоев – вика – ще заминава като продаде хмела.” До тогава, 20 август ли беше, затвориха границата. Заминаха най-малко… повече от половината от населението, над 3000 заминаха. И там останаха според мене над 2000 яблановци.

Първото семейство, спомням си мой комшия, се върнаха след 15, 20, 30 дена престой се върнаха. Не си спомням в село такова мероприятие (да показват върналите се семейства, които да разказват колко лошо е в Турция). Ако е имало аз не съм присъствал. Голяма радост беше като по телевизията съобщиха, че връщат имената. ’89-та беше, декември някъде, преди Нова година. Според мен хората бяха в неведение. Даже някои хора бяха тръгнали с багаж и се върнаха, от границата се върнаха след няколко дена престой не знам къде, по границата ли, по насам ли някъде, се върнаха. Спомням си такива семейства, живи здрави са те, Ахмед Шакрю се казва един, който помня, възрастен човек беше в АПК-то, който след няколко дена престой се върна. Нямаше връзка тогава.

Всичко на безценица (се продаваше). 5лв овца тука, на роднини оставят. Колите вече бяха златни. Всичко продава и купува кола, за да има покрив за децата си, дъжд, вятър, туй онуй. Не се пестеше… пари, средства. Изоставяха ги така, нямаше кой да купи къщите. Казваш на комшията: „Ето мене ме викат, аз заминавам, погрижи се за моята къща колкото можеш.” А пък след 5 дена, след 10 дена той заминава и оставя всичко така – къща, добитък, имот, всичко остава ей тъй.

Спомням си, от кметството имаше двама души, мъж и жена, съдии ли бяха, какви бяха. Попълвахме някакви бланки пак, готови бланки. Курбан не си спомням, но хората се успокоиха. Всеки отиваше тихичко, културно в кметството, подаваше си молбата и чакаше за резултата. Един от първите бях, които подадохме документи. Измежду първите 200-300 да съм бил. С български имена в селото сигурно има 50-60 човека има. А всички, които заминаха с българските имена заминаха. Те и сега са с български имена дори.

След ’90-та година се успокоиха нещата. До ’92-ра в АПК-то. Те не че го разтуриха, ами… 1 юни ’92-ра година ме извикаха в Котел и казаха, че времената са се променили и трябва да напусна АПК, трябва да бъда освободен. Аз попитах тогава, как се казваше… от Котел, ме извика при него и вика: „Кокоев, няма нищо лошо в това, време е да те освободим.” Викам: „Причини.” „Еми трябват нови хора в ликвидационните съвети.” Викам: „Нямам нищо против.” Вземаха ме в Котел, агроном ме направиха в ликвидационния съвет. Тука на мое място назначиха един яблановец не със селскостопанско образование за ликвидатор в Ябланово. Мене ме направиха агроном към ликвидационния съвет в Котел. И работих там 3 месеца. Все още не мога да си обясня какво значи това щат да има ликвидатор, не мога да си обясня какво е. Но бях там 2 месеца, 3 юни-август. Не съм бил навътре в нещата, не знам (каква точно е задачата на ликвидационните комитети). Като видях как се руши създаденото напуснах. 1 септември ’92-ра подадох молба. Тука, щото имам педагогическо образование, дойдох тука. Аз съм и начален учител, имам диплома за това. И дойдох тука, подадох молба и почнах в училището работа.

С огромно желание тогавашните възрастни хора искаха да си вземат земята, но Бог да ги прости си заминаха от тоя свят, дори после… има още 2-3-ма живи познавам, викат: „За к’во ни е сега таз земя?” Сега никой не работи земя. Земята пустее. Всеки съжалява, вика да има кооперация, да се работи по стария начин. Никой не работи земята. Няма и според мене никога няма да има кооперация. Няма такава възможност. Те продадоха всичко. Площадки, складове, сгради, всичко. Може да се каже на местни, на хора от съседните села – Могилец, Малко село и Ябланово.

’92-ра почнах учител. Абе с политика аз не обичам така да съм вътре в политиката. Предпочитам да си върша работата там където съм на работа, да я върша честно, съвестно и да служа на хората и на родината. Това ми е било мечтата, това ми е било целта, нямам намерение да съм политик и да се занимавам, така, сериозно с политика. След ’89-та с документи - не (членувал в партия). Да имам книжка партийна, туй онуй – не.

Заместник-директор станах ’96-та година. 92-ра дойдох тука, 96-та станах заместник-директор. Директор - ’98-ма спечелих конкурс.

Дано да съм ви бил от полза. Нали това не трябва да се приеме за златна монета, не може да се приеме за 100% истина. Вие сигурно ще се консултирате и ще разговаряте с много други и вече ще си направите изводите. Това, всичко което говорим, е субективно. Аз може да съм запомнил така нещата, друг – друго. Нали ако гледаме една катастрофа аз запомням едно, друг друго, вие по друг начин, едно и също по различен начин се възприема от различните хора, да се коментира, да се правят изводи.