К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

...Понятието за ред (включително и в Творението) не е идентично с това за „смисъл". Също така едно органич­но същество, въпреки своята сама по себе си целесъоб­разна консистенция, не е непременно смислено в контек­ста на общата взаимозависимост... Без рефлектиращото съзнание на човека светът е гигантска безсмислица, тъй като човекът, доколкото знаем, е единственото същест­во, което може да открие „смисъл" изобщо.

Ние изобщо не можем да предположим от какво естес­тво е градивният фактор на биологичното развитие. Зна­ем обаче, че топлокръвността и диференцирането на мозъка са били необходими за възникването на съзнани­ето, а оттам и за появяването на смисъл. Не е възможно да си представим дори през какви случайности и рискове е трябвало да си проправя път в продължение на милиони години развитието на един дървесен обитател - лемур, за да стигне до човека. И в този хаос от случайности, разби­ра се, са действали и синхронистични явления, които в противоборство с известните природни закони и с тяхна помощ са били в състояние да предизвикат в архетипни моменти такива синтези, които ни изглеждат невероят­ни. Тук каузалността и телеологията не могат да намерят обяснение, защото синхронистичните явления се проявя­ват като случайности.

Тъй като вероятността на природните закони не пред­лага никаква опорна точка за допускането, че само по случайност могат да възникват висши синтези, като нап­ример психиката, ние имаме нужда от хипотезата за един латентен разум, за да можем да обясним не само синхро­нистичните явления, но и висшите синтези. Целесъоб­разността отначало винаги изглежда неосъзната и затова може да бъде открита само post hoc (после); затова вина­ги съществува опасност да се влага смисъл там, където не съществува нищо подобно. Имаме нужда от синхронис­тични познания, за да можем да обосновем хипотезата за латентен, независим от съзнанието смисъл.

Тъй като едно създание без рефлектиращото съзнание на човека не притежава някакъв различим смисъл, чрез хипотезата за един латентен смисъл на човека се прида­ва космогонично значение, един истински raison d'etre. Ако обаче на Твореца се приписва латентният смисъл като съзнателен план за съзидание, тогава възниква въпросът: защо му е било на Твореца да организира целия този спектакъл, щом Той вече знае в какво би могъл да се отрази, а и защо Му е да се отразява, щом е вече сигурен в Самия Себе Си? Защо покрай неговата omniscientia (всесведущност) Му е трябвало да създава и второ, по-малоценно съзнание? Защо са Му някакви си милиарди мътни огледалца, за които предварително знае какво отражение ще дават?

След всички тези размишления стигнах до извода, че точното отразяване не се отнася само до човека, но и до Твореца: Той е подобен или същият като човека, т. е. също така неосъзнат като него, дори може би повече, тъй като Той според мита за инкарнацията дори се чувства задължен да стане човек и да се жертва за човека...

По време на контактите ми с Фройд, в лицето на Флорной откривах бащински настроен приятел. Той бе­ше вече на възраст, когато се запознах с него. За жалост след няколко години той почина. Още когато бях лекар в Бургхьолцли, прочетох книгата му Des hides a la Planete Mars, която ми направи огромно впечатление. Написах му, че бих желал да я преведа на немски. Едва след половин година получих писмо, в което се извиняваше, че въпросът ми така дълго е останал без отговор. За мое съжаление той вече бил определил друг преводач.

По-късно аз посещавах Флорной в Женева и след като постепенно разбрах докъде се простират границите на Фройд, от време на време ходех при стареца, за да бесед­ваме. За мен беше важно да чуя какво той мисли за него, а той споделяше доста умни неща за това. Той посочваше главно просветителството на Фройд, което обясняваше много неща у него, а също и неговата едностранчивост.

През 1912 предложих на Флорной да участва в конгре­са в Мюнхен, на който стана разривът ми с Фройд. Неговото присъствие бе подкрепа за мен.

През онези години, особено след скъсването с Фройд, аз имах чувството, че съм все още твърде млад, за да бъда самостоятелен. Имах нужда от подкрепа, но преди всич­ко - от някой, с когото да разговарям открито. Точно това намирах у Флорной и затова той скоро се превърна за мен в нещо като баланс на Фройд. С него можех да обсъждам всички проблеми, които представляваха научен интерес за мен, например сомнамбулизма, парапсихологията и психологията на религията. Тогава нямаше никой, с ко­гото да споделя интересите си в тази област. Становища­та на Флорной бяха съвсем сходни с моите и ме импулсираха. Схващането за imagination ereatrice" (творческо въображение), което особено ме интересуваше, възприех от него.

Много неща научих от Флорной, преди всичко как да се гледа на даден пациент - добронамерено да се вниква в историята на неговото заболяване. Затова аз поех от него един случай, този на мис Милър. Подложих го на сериозна анализа в моята книга Промени и символи на либидото (1912).

От доста време се интересувах от взаимовръзките на фантазиите продукти на шизофрениците, а Флорной ми помогна да ги разбера още по-добре. Той виждаше проб­лемите цялостно и преди всичко обективно. За него бяха важни фактите ~ това, което става. Той пристъпваше внимателно към даден случай и никога не изпускаше от погледа си цялото. Моето общо впечатление от научната нагласа на Флорной бе, че той притежава истински обек­тивен подход, а това, в сравнение с Фройд, бе впечатля­ващо за мен. Фройд имаше динамичен и натраплив мани­ер - той очакваше нещо от своите случаи, Флорной не искаше нищо. Той ги наблюдаваше отдалече и виждаше ясно. Под влияние на Фройд придобих знания, обаче не и прозрение, Флорной ме научи да се дистанцирам от обек­та и насърчаваше и поддържаше буден у мен стремежа да разглеждам нещата от елин по-широк хоризонт. Мание­рът му беше по-скоро описателен, без да се впуска в предложения, п въпреки живия и горещ интерес към пациентите топ ги държеше винаги па дистанция, от която ги наблюдаваше. По този начин запазваше погледа си към цялото, Флорной бе изискана и благородна лич­ност, много добре възпитай, духовно уравновесен п с подчертан усет за пропорционалност. Всичко това много ми допадаше. Той беше професор но философия и психо­логия. Беше йод силното влияние на Джеймсовня праг­матизъм, един начин на мислене, който не е много в съзвучие с немския дух и затова не е получил такова признание, каквото заслужава. Но именно прагматизмът има голямо значение и за психологията. Това, което особено ценях у Флорной, бе неговият философски начин на наблюдение и преди всичко-неговата добре обмисле­на критичност, която се базираше на солидно образова­ние.
Рихард Вилхелм

С Рихард Вилхелм се запознах на една конференция на „Школата на мъдростта" в Дармщат у граф Кайзерлинг. Беше в началото на двадесетте години. През 1923 ние го поканихме в Цюрих и той изнесе една беседа върху И цлин⁸⁷ в Психологическия клуб.

Още преди да се запозная с него, се бях занимавал с източна философия и около 1920 год. започнах да експе­риментирам с И цзин. Едно лято в Болингтън реших, че трябва да разбуди тайната на тази книга. Вместо стебла от бял равнец, които се използват при класическия ме­тод, аз отрязах стебла от камъш. Тогава прекарвах с часове на земята, под вековната круша, с И цзин до мен и упражнявах техниката така, че свързвах получаващите се „пророчества" като в игра на въпроси и отговори. При това се получаваха най-различни странни неща, които не могат да се отрекат - смислени взаимовръзки с движени­ето на собствените ми мисли, а аз не можех да ги обясня.

Единствената субективна намеса при експеримента се състои в това, че експериментиращият с едно-единствено движение разделя на две снопчето от 49 пръчици. Той не знае по колко пръчици има в едното и в другото снопче. Но от съотношението на числата зависи резулта­тът. Всички останали действия следват закономерно и там не може да има нищо произволно. Ако изобщо съ­ществува психическа причинна връзка, тя би могла да бъде само в случайното разделяне на снопчето (или в случайното падане на монетите).

Тогава през цялата лятна ваканция ме занимаваха въпросите: смислени ли са отговорите в И цзин или не? Ако са, как се осъществява връзката между поредицата от психични и физични събития? Постоянно се натъквах на изумителни съвпадения, които ме навеждаха на ми­сълта за един некаузален паралелизъм (синхронистичност, както го нарекох по-късно). Бях толкова очарован от тези експерименти, че изобщо забравих да си водя бележки, за което после съжалявах. Във всеки случай, по-късно с моите пациенти правих експеримента толкова пъти, че можах да се убедя в твърде големия брой на точните съвпадения. Като пример ще спомена случая на елин млад човек със заслужаващ внимание едипов комп­лекс. Той възнамерявал да се ожени и се запознал с едно момиче, което му се струвало подходящо. Но се чувствал несигурен и се боял от възможността под влияние на своя едипов комплекс при брака си отново да попадне на една властна майка. Направих експеримента с него. Текстът на неговата хексаграма (резултатът) беше: „Момичето е властно. За такова не бива да се жениш."

Около средата на тридесетте години се срещнах слу­чайно с китайския философ Ху Ший. Попитах го за И цзин и получих следния отговор: „О, това не е нищо повече от една древна сбирка магически слова и те нямат смисъл!" Той не познавал практическия метод и неговото прило­жение, както се опитваше да ме увери. Само веднъж се бил сблъскал с него. По време на една разходка негов приятел му разказвал за нещастната си любов. Тъкмо тогава минавали покрай един даоистки храм. Той рекъл на шега на приятеля си: „Ето, тук можеш да попиташ оракула за твоя проблем." Речено - сторено. Влезли заедно в храма и помолили свещеника за пророчество по И цзин. Той самият обаче не вярвал в тия глупости.

Попитах го дали наистина предсказанието не е отгова­ряло поне малко на истината. На това той отговори не особено охотно: „А, напротив - отговаряше." Спомняйки си известната история за „добрия приятел", който прави всичко, което човек не би искал да си признае, че е сторил сам, го попитах предпазливо дали той самият не е изпол­звал този случай. „Да - отвърна той, - и аз зададох един въпрос на шега."

„А оракулът отговори ли?" - попитах аз.

Той се подвоуми. „Да, тъй да се каже..." Явно му беше неприятно. Понякога точно личното отношение пречи на обективността.

Няколко години след моите първи експерименти с камъшитените стебла се появи И дзин с коментар на Вилхелм. Аз естествено веднага намерих книгата и за свое удовлетворение открих, че той вижда смисловите взаимовръзки почти така, както и аз си ги бях предста­вял. Той обаче познаваше цялата литература по въпроса и можеше да попълни пропуските, които аз не успявах. Когато дойде в Цюрих, имах възможност да говоря под­робно с него и беседвахме дълго върху китайската фило­софия и религия. Онова, което той сподели с мен от съкровищницата на познанията си за китайския дух, освети тогава пред мен някои от най-сложните пробле­ми, поставяни ми от моето европейско несъзнавано. От друга страна, това, което аз му разказах за резултатите от моите изследвания на несъзнаваното, го изуми немалко, защото в тях той отново разпозна нещо, което дотогава бе смятал изключително за традиция само на китайската философия.

Като младеж Вилхелм заминал за Китай, служейки на християнската мисия, и там му се разкрил светът на духовния Изток. Вилхелм бе една дълбоко религиозна личност с широк и ясен поглед върху нещата. Той имаше дарбата да изслушва без предубеждения откровенията на един чужд дух и да осъществява онова чудо на съпричас­тното, което му даде възможност да направи достъпни за Европа съкровищата на Китай. Беше дълбоко впечатлен от китайската култура и веднъж ми каза: „Най-голямото ми удовлетворение е, че никога не съм покръстил нито един китаец!" Въпреки своята християнска духовна наг­ласа, той не могъл да подмине дълбоката логичност и яснота на китайския дух. Бе не само повлиян до дъното на душата си от него, но всъщност надвит и погълнат изця­ло. Светът на християнския мироглед отстъпва на заден план, но не изчезва напълно, а образува rcscrvatio mentalis (душевен резерв), една морална условност от съдбовно значение.

Вилхелм бе имал рядкото щастие да се запознае в Китай с един Учител от старата школа, екстрадиран по време на революцията от вътрешността на страната. Този стар Учител на име Лау Най Зюан го запознал с китайската философия на йога и психологията на И цзин. На съвместната работа на двамата дължим издаването на И цзин със забележителния коментар. За първи път пред погледа на Запада се поднася живо и разбираемо това най-дълбоко произведение на Изтока. Смятам, че изда­ването на И цзин е най-значимото дело на Вилхелм. При цялата яснота и разбираемост на своята западна духовна нагласа, в коментара към И цзин той показва едно прис­пособяване към китайската психология, която търси се­беподобна.

Когато последната страница на превода била завърше­на и се появили първите коректури, старият Учител Лау Нан Зюан починал. Като че ли той завършил своето дело и предал сетното послание на отмиращия древен Китай на европейците. Вилхелм бил осъществената му мечта за ненадминат ученик.

Когато се запознах с Вилхелм, той много приличаше на китаец - в мимиките, както и в почерка, и в стила. Бе възприел източния мироглед и древно китайската култу­ра бе проникнала в цялото му същество. Връщайки се в Европа, той пое преподавателската дейност в Китайския институт във Франкфурт на Майн. Тук, както и по време на негови лекции пред лаици, отново го притискат изис­кванията на европейския дух. Християнските аспекти и форми все повече и повече излизаха отново на преден план. Няколко негови лекции, които слушах по-късно, вече по нищо не се различаваха от проповеди.

Обратната метаморфоза на Вилхелм и неговото пов­торно асимилираме от Запада ми се струваха някак нело­гични и поради това - опасни. Боях се, че така той би могъл да изпадне в конфликт със самия себе си. Понеже, както, струва ми се, установих тогава, ставаше дума за пасивна асимилация, т. е. повлияване чрез обкръжение­то, съществуваше рискът от един относително несъзнаван конфликт - катастрофален сблъсък на източната и западната душа. Както според моите предположения хрис­тиянската нагласа бе отстъпила първия път под въздейс­твието на Китай, сега би могло да стане обратното - европейската сфера би могла да вземе надмощие над Изтока. Ако обаче този процес се извърши без задълбо­чен, осъзнат анализ, тогава има опасност от несъзнаван конфликт, които може да увреди и телесното здраве.

След като изслушах лекциите на Вилхелм, се опитах да му обърна внимание за грозящата го опасност. Аз му казах дословно: „Мили Вилхелм, не ми се сърдете, но имам чувството, че Западът отново Ви завладява и че изневерявате на своята задача - да предадете източните опит и знания на Запада."

Той ми отвърна: „Струва ми се, че сте прав, тук нещо ме надвива, но какво мога да направя?"

Няколко години по-късно, когато Вилхелм бе на гости у дома, у него се появи рецидив на източноазиатска амебна дизентерия, с която се бе заразил преди около двадесет години. През следващите месеци състоянието му се влоши и чух, че бил в болница. Заминах за Франк­фурт да го видя и намерих един тежко болен. Лекарите не бяха изгубили надежда, а и самият Вилхелм говореше за планове, които искаше, да осъществи, като се оправи. И аз се надянах с него, но имах своите съмнения. Онова, което тогава ми бе доверил, потвърждаваше моите предположения. В своите сънища той пак се виждаше по безкрайните пътеки на пустинните азиатски степи - в изоставения Китай, - отново се вживяваше в проблема; който Китай му бе поставил и чиито отговор Западът му бе отказал. Той всъщност бе дълбоко осъзнал този въп­рос, но не бе могъл да намери решение. Болестта се проточи месеци наред.

Няколко седмици преди смъртта му, когато от доста дълго време не бях чувал нищо за него, на заспиване ме разбуди едно видение. До леглото ми стоеше китаец в тъмносиня горна дреха, кръстосал ръце в ръкавите си. Той направи дълбок поклон пред мен, като че искаше да ми предаде някакво послание. Аз знаех какво е то. Най-интересното в това видение беше неговата изключител­на отчетливост. Не само виждах всяка бръчица по лице­то, но и всяка нишка от тъканта па дрехата му.

Проблемът на Вилхелм би могло да бъде разбиран и като конфликт между съзнавано и несъзнавано, който при него се проявяваше като сблъсък между Запада и Изтока. Струваше ми се, че разбирам положението му, защото и аз имах същия проблем и знаех какво е да живееш в такова противоречие. Даже и при последната ни среща Вилхелм не сподели ясно това с мен. Но аз все пак забелязах, че той бе изключително заинтригуван, когато намесих психологическата си гледна точка в раз­говора. Интересът му обаче трая само докато си говорех­ме за обективното - за медитации или за религиозно-психологически въпроси. Дотук всичко беше наред. Оба­че когато се опитах да засегна актуалните въпроси на неговия вътрешен конфликт, веднага почувствах колеба­ние и едно затваряне в себе си, защото това кръвно го засягаше - явление, което бях наблюдавал при редица забележителни личности. „Това е девствена територия, в която не бива да се навлиза", където не може и не трябва да се прониква силом - съдба, която не търпи човешка намеса.

В началото на 30-те години се запознах с Хаинрих Цимер. Бях прочел забележителната му книга Форми на изкуството и йога и отдавна желаех да се запознаем отлично. У него открих един гениален човек с жизнерадос­тен темперамент. Той говореше твърде много и бързо, но умееше и да слуша внимателно - с цялото си същество. Преживяхме заедно няколко хубави дни, изпълнени със съдържателни и изключително вълнуващи за мен разго­вори. Обсъждахме главно индийската митология. По този повод той ми разказа как бе реагирал на книгата Тайната па златното цвете, издадена от Рихард Вил­хелм и мен. За съжаление, когато подготвяхме книгата, тази на Цимер още не ми бе позната, така че не можех да използвам неговия материал, който за мен бе изключи­телно ценен. Много съжалявам за това.

Когато взел в ръце Тайната на златното цвете и я прелистил, изпаднал в гняв поради моя психологически коментар и запратил книгата в стената, както ми разка­за.

Тази типична реакция изобщо не ме изненада, защото ми бе отдавна позната от други подобни случаи, но само косвено. Цимер бе първият, който открито ми разказа за това. Както и много други, той бе реагирал на думата „психологически" като бик на червена кърпа. С такива текстове, които представляват само исторически инте­рес, душата нямала нищо общо. Това било само псевдонаучна фантасмагория.

След известно време, овладявайки гнева си и следвай­ки своята научна добросъвестност, изпитал известно лю­бопитство да разбере какво ли би могла всъщност да каже психологията в един такъв случай. Вдигнал книгата от пода и се зачел в нея. Като отличен познавач на индийската литература той не можел да не открие извес­тни интересни паралели, като при това му помагали неговият подчертано артистичен усет и необикновена интуиция.

С известна ирония той сподели буквално следното: „Това, което тогава преживях, бе неочакваното прозре­ние, че моите санскритски текстове не предлагат само граматически и синтактични трудности, но заедно с това имат и някакъв смисъл."

Дори това изказване да бъде възприето като сит grano salis (щипка сол) и като доста преувеличено, аз високо ценя признанието на Цимер. То е необикновено ободря­ващо и честно, особено ако човек си спомни ония dii minorum gentium (богове на по-малките племена), които със зле прикрита неприязън се опитват да ни убедят, че отдавна са знаели всичко това.

За жалост ранната смърт на Цимер направи невъз­можно едно негово пътуване до Индия. Често съм си задавал въпроса, как ли би му въздействал един непос­редствен досег с Индия. Бих очаквал много, при неговата искреност и възприемчивост, при задълбочените му поз­нания за индийската литература и необикновената му интуиция.

Вместо това духовете на умрелите го призоваха при себе си.

Цимер с цялото си същество беше pueruetemus (вечният младеж), които, окрилен от един блестящ език, накара да разцъфнат всички пъпки в индийската градина на сказанията. И той сподели тяхната участ, защото „лю­бимците на боговете си отиват рано". Вилхелм също си отиде рано, без обаче неговият характер mipueraeternus да се прояви така очебийно, както у Цимер, за когото имаш чувството, че цъфти и зеленее в неизчерпаемо изобилие. Въпреки това аз допускам, че и уВилхелм се криеше нещо подобно - по начина, по който той асимилираше Китай или по-скоро - Китай него. Както Цимер, така и Вилхелм притежаваха някаква гениална чпстосърдечност. И двамата се лутаха в реалността като в някакъв чужд свят, докато тяхната съкровена същност - неразкрита и девствена, следваше тъмната нишка на съдбата.

През есента на 1959 год., след продължително нераз­положение, Юнг взема отново „Червената книга", за да довърши последната, незавършена картина. Но и този път той не е могъл или не е пожелал да я завърши. Според него тя имала нещо общо със смъртта. Вместо това той написва един нов дълъг въображаем разговор, който кореспондира с един от най-ранните диалози в тази кни­га. Събеседниците отново са Илия, Саломе и змията. И този път той пише старателно с черен туш и с готически шрифт. На някои места началните букви са украсени с винетки.

В заключение написва един послеслов, които е един­ствената страница в тази книга, написана с обикновения му почерк. Мисълта прекъсва по средата на едно изрече­ние. Текстът е:
1959

Шестнадесет години работих над тази книга. Запозна­ването с алхимията през 1930 ме откъсна от нея. Начало­то на края й започна в 1928, когато Вилхелм ми изпрати текста на Златното цвете - този алхимичен трактат. Съдържанието на книгата показваше пътя към действи­телността. Аз не можех да работя повече над своята.

За повърхностния наблюдател това може да изглежда лудост. И би се превърнало наистина в такава, ако не бях успял да овладея обсебващата сила на първичните изжи­вявания. Винаги съм чувствал, че те съдържат нещо скъпоценно, и затова не знаех какво по-добро бих могъл да направя, освен да ги вписвам в една „скъпоценна", т. е. скъпа, книга и да рисувам появяващите се при повтор­но изживяване картини, доколкото това бе възможно. Знам колко плашещо неадекватно беше това мое зани­мание, но въпреки многото работа и отклонявания аз му оставах верен даже и ако друга възможност никога...

Septem Sermones ad Mortuos (1916)

Юнг публикува Septem Sermones ad Mortuos (Седем поучения към мъртвите) като брошура в частно издание. Той я подарява на приятели при случай. Тя никога не се е продавала. Години по-късно той нарича съчинението „младежки грях" и съжалява за него.

Езикът му се доближава до този на „Червената книга". Но за разлика от нейните безкрайно дълги беседи с вътрешни образи, „Седемте поучения към мъртвите" представляват едно завършено цяло, поради което често се сочат за образец. Те хвърлят известна светлина, макар и отчасти, върху онова, което е вълнувало Юнг през периода 1913-1917 год., и върху сътвореното от него тогава.

Ръкописът съдържа образни алюзии и скицирани мис­ли, които играят роля в по-късните научни трудове на Юнг и най-вече разкриват противоречивия характер на психиката, на живота изобщо, на всички психологически становища. Мисленето в парадокси е онова, с което гностиците привличат Юнг. Затова тук той се идентифи­цира с гностика Базилидес (началото на